Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (34)

34.

Шест битки са се водили при Блотхим Гор. Никой не помни нито една от тези битки, освен по името му: „блот“ на древнопитийски означава „кръв“, също както и „хим“, на езика на галтите, които ги изтребили и заграбили земите им. „Гор“ означава същото на старошвейцарски. Кръв, кръв, кръв — подобаващо място за първа употреба на ръчните стрелкови оръжия на Робърт Хук. Войната в равнините на Мисисипи се водеше вече шест месеца, докато той усъвършенства съотношението на металите, барута и лесната употреба. До този момент везните можеха да се наклонят и в двете посоки. Равносметката за жертвите беше страховита: готовността на Изкупителите да измират с хиляди започваше да надделява над предимствата на бойните каруци и изтормозените войници вътре, които бяха родени да секат дърва, да доят крави и да вадят картофи. Това, което ги караше да продължават да се бият, беше Томас Кейл и слуховете, че е бил видян ту тук, ту там. Появяваше се в гаснещия светлик на здрача върху самотни хълмове, назъбени чукари и скалисти бърда — неподвижен, освен когато вятърът развяваше плаща му зад него като крило, бдящ над тях: откривател на пътя, ужасен пазител, разкрачен или коленичил, наблюдаващ ги с меч на коленете, сенчест хищник, мрачен опекун. После от бастион на бастион се понесоха истории за загадъчен блед младеж, малко по-голям от момче, който се появявал там, където битката е почти загубена, и се сражавал рамо до рамо с ранените и отчаяните, присъствието му уталожвало страха им и го прехвърляло в сърцата на почти победилия враг. А когато всичко свършвало и те постигали невъзможната победа, той превързвал раните на живите и се молел със сълзи на очи за мъртвите. Ала когато поглеждали пак към него, той бил изчезнал. Разузнавачи се връщаха с разкази как били приклещени от Изкупителите, загубили всякаква надежда и примирени с ужасната си участ, когато отникъде изниквал мъртвоблед младеж, закачулен и слаб, и се биел редом с тях срещу безнадеждно превъзхождащия ги враг, за да ги дари с победа. Но когато битката свършела, той изчезвал — само понякога го виждали как ги наблюдава от някой близък хълм.

Пишеха се балади, които за седмица стигаха до всяка каруца в равнините на Мисисипи. Много от тях бяха творение на самия ИдрисПюк, след като историите допълзяваха обратно в Испански Лийдс. Той нае десетина пътуващи певци да обикалят каруците и да пеят неговите народни песни. Но те научаваха и онези, написани от самите мъже на Новата армия — по-недодялани, по-сантиментални от песните на ИдрисПюк, но като цяло по-могъщи. Когато завърналите се певци му ги свиреха, той усещаше тръпки по тила и ръцете и усещаше, че е трогнат и разтърсен, макар да знаеше, че са само пропаганда.

— Какво е истина? — попита Кейл, когато ИдрисПюк му призна засрамен какви чувства будят у него песните.

Кейл, по някаква причина — може би срам, или още по-трезва глава дори от ИдрисПюк — твърдеше, че макар циркът (както наричаше двайсетте кукли с неговия образ) да има ефект и да пречи на Новата армия да се разпадне през пролетната и лятната кампания, издръжливостта му се дължи също толкова, ако не и повече, на способността му да поддържа каруците запасени със свястна храна, оръжия и нови хора със здрави ботуши и топли дрехи. Всички те се доставяха с леките каручки, създадени от Невин, които можеха да се движат дори по лош терен с такава скорост, че Изкупителите рядко успяваха да ги прихванат. Никой, каза той на ИдрисПюк, не иска да пее героични песни за здрави ботуши и леки обозни каручки.

И въпреки всичко, работата висеше на косъм. Машините за убиване на Хук поставиха Изкупителите на колене в равнината на Мисисипи. Те вече бяха започнали да използват нова тактика срещу каруците — гръцки огън и по-лек таран под бамбуков покрив, който да ги пази от ударите и стрелите на бастионите. Освен това те имаха предимство заради вярата си, че смъртта е просто врата към по-добър живот — и, разбира се, че животът, който оставят зад себе си, е пустиня. Но пушките на Хук донесоха не само повече смърт, отколкото дори Изкупителите можеха да понесат, а и ужасни рани. Всеки изстрел поразяваше до шестима души и разкъсаната плът не можеше да се почисти и зашие лесно, затова се възпаляваше и отказваше да се изцери. Освен това, Хук не беше единственият изобретателен ум, посветил се на причиняването на болка: на селяните им беше хрумнало, че ако примесиш съдържанието на пушките с малко кучешки лайна, това ще гарантира, че ужасните рани, нанесени от тях, ще загноят крайно болезнено.

След три месеца Новата армия бе прехвърлила Мисисипи и бе установила предмостие в Халикарнасус, което успяваше да брани, въпреки яростните контраатаки на Изкупителите, по същата причина, поради която това беше последното паднало място.

До Бекс войната срещу Изкупителите носеше само поражения; след пушките на Хук носеше само победи. Но никоя победа не беше лесна — като се започне от сблъсъка във Финсбург между мъже, които едва биха стигнали да напълнят публичен дом (и където загина единственият член на швейцарското кралско семейство, при злополучно посещение, за да донесе тоник на войските) и се стигне до петстотинте хиляди, които се строиха един срещу друг в битката за Шартр.

Кой помни отделните битки в една война, освен някое име тук-там, а камо ли — какво се е случило в тях и защо са били важни, — или дори самата война? Кой от вас е забравил битките, отвели Томас Кейл до стените на самото Светилище? Къде са паметниците, увековечаващи моста Десау и битката при Догер банк? Къде са мемориалите за Първата Фитна, обсадата на Белград, Хварския бунт и Войната за портокалите? Кой може да ви разкаже за Стрелус и несравнимата им защита на зърнения силоз в Таненберг, или за клането в Уинебаго, или за поражението при Кадеш, където двайсет хиляди души умряха от замръзване за една нощ? Къде са каменните кръгове в Пърл Харбър и Лейдисмит? Къде са параклисите и безбрежните поля от надгробни камъни за Дюнкерк и падането на Хатуша, за Айн Джалут и Сиракуза, и клането при Тутосбург? И защо си спомняме първия ден при Сома с толкова много сълзи, след като много повече са умрели от още по-ужасна смърт при Тоутън за един следобед? След тримесечна обсада на Свещения град, колко са били загиналите? Вече никой не ги броеше.

По-късно същия ден, след падането на града, Кейл и Хенри Мъглата стояха в Сикстинската капела, под великолепния й свод, изобразяващ как Бог създава човека — бяха протегнали ръце един към друг с вечна обич.

— Прекрасно е, нали? — каза Хенри Мъглата.

— Да — съгласи се Кейл и беше искрен. — Заповядай да го боядисат в бяло.

 

 

На вратата на Гил се чу почукване, което веднага съобщаваше: „Аз съм плах и гузен човек“.

— Влез.

Беше плах и гузен човек. Стрикланд, слугата на Боско, чието чувство за собствената му жалка некадърност и вродена безполезност го обгръщаше като лична мъгла.

— В преддверието нямаше никой — каза Стрикланд. — Затова почуках.

На Гил му се искаше да каже: „Е, и какво? Продължавай.“ Но каза:

— Как мога да ви помогна, Изкупителю?

Всъщност, беше крайно любопитен. Дори Стрикланд не би се държал толкова гузно, ако му бе наредено да дойде. Тук имаше нещо. Мъжът захъмка, заувърта и накрая изплю камъчето.

— Негово светейшество стои в стаята си от шест дни и нощи, без храна, само с една чаша вода на ден, която ми е заповядал да оставям пред заключената му врата.

Макар че отказът от удоволствия беше повече или по-малко обичаен за Изкупителите, да постиш повече от ден пораждаше подозрения. Постът в продължение на шест дни бе забранен: такива крайности водеха до странни резултати. Повечето Изкупителски ереси, включително Антагонизмът, бяха започнали с безумни видения, предизвикани от глад. Гил обаче не беше съвсем изненадан. Интервалите между аудиенциите с Боско ставаха все по-дълги — три седмици не беше нещо необичайно. Колкото повече победи печелеше Кейл — а в последно време имаше само победи, — толкова повече срещи се отлагаха, защото Божият план за пресътворението на човешката душа ставаше все по-непонятен. За Боско Кейл беше не само изпълнител на плана, а и самото му земно въплъщение. Сега, когато това въплъщение се намираше в предградията на Шартр и със сигурност щеше да го превземе, Боско и десет хиляди Изкупители се бяха оттеглили в Светилището.

— Бог има нещо предвид — бе заявил Боско. — Казва ми го, но аз не мога да го чуя.

Решението на Гил да се махне се бе сблъскало с проблема, присъщ на всички подобни решения: беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Къде щеше да иде? Какво щеше да прави? Как щеше да живее? Оттеглянето в Светилището му беше помогнало. Дори Кейл не можеше да проникне тук — и хиляда като него не можеха. Две хиляди души, да не говорим за десет хиляди, биха могли да го отбраняват вечно — а още не бе създадена армия, способна да стои отвън повече от няколко месеца. Затова Гил реши да изчака да види какво ще стане и да вкара в действие някоя и друга хитрина. Може би Боско щеше да гладува до смърт, но той лично се съмняваше в това. Нещо му подсказваше, че тук се крият неприятности. Гил стана.

— Да вървим в покоите му.

Той взе със себе си няколко души и се отправи към Боско, като се мъчеше да измисли какво да стори. Но когато пристигна в малкия коридор, водещ към покоите му, папата стоеше усмихнат на вратата.

— Драги ми Гил! — каза той. — Като ти кажа какво означава всичко това, ще ми се смееш, че съм пропуснал да съзра нещо толкова очевидно. Гледах и не виждах. Влез, драги приятелю. Влез. — В това ликуващо настроение Боско въведе разтревожения Гил в най-интимните си покои.

 

 

И така, сега армиите на Оста свиха на юг към голямата крепост и опора на Изкупителската вяра, към извора и източника на всичко: самата велика катастрофа. Нямаше кой знае какво чувство на триумф, докато обсаждащата армия лагеруваше пред внушителната грамада на планината, върху чието равно било бе построено Светилището. Шартр не бе направен да издържа срещу армия, и въпреки това бяха нужни три месеца кръв и страдания, преди Новата армия да преодолее защитите му. Светилището беше проблем от съвсем друг порядък. Никой дори не се бе доближил до превземането му през последните шестстотин години. Трудно можеше да се проумее как някой би могъл да го стори: то бе достатъчно голямо, за да се изхранва от чудодейно плодородната почва, пренесена от оазиса Войнич, и разполагаше с резервоари, които побираха вода за две години, че и повече. А в заобикалящите го сухи земи даже пиреят и бършилистът се бореха за оцеляване. Лете жегата бе непоносима, макар че нощите бяха мразовити; а през зимата, която щеше да дойде само след четири месеца, можеше да свие такъв студ, че се говореше, че от небето падали замръзнали птици. Това, разбира се, беше преувеличение — не на последно място, защото тук птиците нямаше от какво да живеят. Освен това, по причини, които никой не разбираше, зимите понякога бяха почти меки. И все пак, пустошта пред Светилището не бе годна за живеене, особено на толкова голям брой хора. Но трудностите далеч надхвърляха изхранването на двайсет хиляди войници във враждебна обстановка, далеч от всичко, с терен, който на двеста мили околовръст беше опоскан от всякакви източници на храна. Всички кладенци бяха отровени, а всички сгради — изгорени.

Трябва да се отбележи, че за Кейл се грижеха добре, в уютно обзаведени каруци с ресори и свестен матрак, така че да му е удобно при дългите пътувания, и още един голям фургон, в който да работи и да се среща с големците. Въпреки всичките си успехи, войските, събрани около Светилището, се състояха отчасти от хора, които се отнасяха към Кейл не по-малко враждебно от Изкупителите, взиращи се в него от стените на Светилището. Щом осъзнаха, че Изкупителите ще загубят, лаконийците дадоха на Оста трихилядна армия, която сега лагеруваше редом с Новата армия. Лаконийският генерал, който я командваше на теория — Дейвид Ормсби-Гор, на практика отговаряше пред Фаншоу, чийто главен проблем беше дали да предприеме нещо срещу Кейл сега, когато щеше да има много възможности, или да чака падането на Светилището и да се отърве от него после. Проблемът с чакането беше, че вече бе ясно, че завладяването на Светилището може да отнеме дълго време — достатъчно дълго, за да могат Пета, Седма и Осма Изкупителска армия, които се бяха оттеглили в обширните им западни територии, да се прегрупират след пердаха в Шартр и да контраатакуват. Лаконийските ефори искаха Кейл да умре като отмъщение за разгрома при Голан, но Фаншоу повече се тревожеше за бъдещето. Отдавна беше разбрал, че Кейл не само е отказал да прогони илотите, но и се е погрижил да бъдат обучени, за да вдигнат въстание срещу лаконийците. Той се опасяваше, че щом срази Изкупителите или ги изтика отвъд границите, Кейл ще разполага с достатъчно власт и симпатии към илотите, за да ги обучава и снабдява. Можеше дори да се намеси пряко, за да подкрепи един бунт. В момента обаче умът на Кейл беше много далеч от търсене на някаква кауза освен собственото му оцеляване.

— Когато всичко свърши, можем да си купим хубава къща — каза Хенри Мъглата. — Какво ще кажеш за онова място, дето все говориш за него — „Горски кът“?

Кейл се замисли върху тази приятна идея.

— Трудно е за отбрана. „Горски кът“. Намира се прекалено близо до някои хора с лоши помисли. Трябва да прекосим морето.

— Ами Ханзата? Бас държа, че с всичките тия пари си имат хубави къщи. Някоя с езеро или река.

— По-добре да идем някъде, където не ни познават. Чувам хубави неща за Каракас.

— Можем да вземем момичетата с нас. — Момичетата от Светилището бяха трудна тема за двамата.

— Те може вече да са мъртви.

— Но може и да не са.

— Добре де, съгласен съм: хубава къща с много момичета в Каракас.

— В Каракас имат ли торти?

— Каракас е прочут с тортите си.

Нямаха повече време да обсъждат бъдещето, защото ненадейно пристигна ИдрисПюк с лоши вести от Испански Лийдс.

— Смятат да те импийчнат — каза той.

— Предполагам — отвърна Кейл, — че това „импийчване“ не е хубаво нещо — не означава медали, паради и такива работи?

— Не. По-скоро означава да те изправят на таен съд в Звездната палата, последван от лична среща с мадам гилотината.

— А какво е направил? — попита Хенри Мъглата.

— Има ли значение?

— За мен има — каза Кейл.

— Подпалил е моста след Бекс.

— Не могат да докажат, че съм бил аз.

— Не е и нужно. Освен това, наистина си го подпалил ти. А и лъжесвидетелството е углавно престъпление.

— Те ме накараха да лъжа.

— Но все пак си го направил. Екзекуция на швейцарски граждани без съд и присъда.

Кейл не отвърна на това обвинение, защото беше вярно.

— Незаконно повишаване на данъците.

— Те се съгласиха на това.

— Имаш ли го в писмен вид?

— Не. Какво друго?

— Не ти ли стига? Само подпалването на моста би накарало цялото население на Швейцария да се бие, за да докопа въжето.

— Какъв избор имах?

— Не питай мен, а тях. При импийчмънт в Звездната палата изобщо не е нужно обвиненията да са верни, за да те обявят за виновен — но ако наистина си направил всички тези неща, това хич не ти помага.

— Може ти самият да тръгнеш срещу Испански Лийдс. — Това беше Хенри Мъглата.

— Но не без да съм превзел Светилището.

Кейл се обърна към ИдрисПюк.

— Защо не чакат то да падне, преди да се справят с мен?

— Тревожат се, че ще отнеме прекалено много време — или че Новата армия ще направи точно каквото предложи Хенри Мъглата.

— Но Новата армия все още са швейцарци — и кралят управлява по Божията воля. На същия този Бог, в който вярват.

— Те са селяни, не швейцарски граждани — и същевременно вече не са селяни. Войната променя хората.

— Това би означавало да поискам прекалено много от тях — каза Кейл.

— Опитай да го поискаш.

— Не и преди да сме превзели Светилището. После ще видим.

— А поканата да отидеш в Лийдс?

— Сигурен съм, че ще успееш да намериш подходящите думи. Освен това, може да не отнеме толкова много време, колкото си мислят мрънкачите — превземането на Светилището, имам предвид. Хук ще е тук утре с нова машина.

— А ако се получи, тогава какво?

— Ще се тревожа за това, когато стане.

— Честно казано, не мисля, че можеш да си го позволиш. Трябва да започнеш да кроиш планове отсега.

— Мислехме — обади се Хенри Мъглата — да заминем за Каракас.

— Опасявам се, че не е моментът за тъпи шеги. Бих казал, че шансовете да ви позволят да се оттеглите в някое мирно кътче са приблизително нулеви.

— Няма почивка за злодеите?

— Нещо такова. Ти си човек с много таланти, Томас, и създаването на врагове е един от тях.

— Нас не ни обичат, ала не ни дреме — каза Хенри Мъглата.

ИдрисПюк го изгледа.

— По-дразнещ си от обикновено, Хенри. Чудя се дали би бил така добър да престанеш. — Насочи вниманието си отново към Кейл. — Ти се представи като голям тактик, но времето за тактики е към края си. Накъде ще вървиш оттук нататък? Това е въпросът, който стои пред теб.

Но в крайна сметка, Кейл беше само едно момче; нямаше никаква представа накъде отива, и никога не бе имал.

 

 

На следващия ден Хук пристигна с три от новите си гаубици: грамадни дебели стоманени цеви, принципно същите като новите му победоносни ръчни оръжия, но толкова здрави, че можеха да изстрелват желязна топка с размерите на малък пъпеш. Трябваха им няколко часа да наместят гаубиците в грозните им дървени гнезда и да изчислят ъгъла на първия залп срещу стените на Светилището, които притежаваха несравнима здравина, защото камъните бяха споени с хоросан на основата на оризово брашно.

Уверен в успеха, Хук беше облякъл мъжете, които щяха да стрелят с трите оръдия, в специални подплатени брони. Събралата се да гледа армия се стълпи толкова наблизо, че се наложи да отложат стрелбата, докато ги изтласкат назад — процес, който се оказа толкова труден, че Кейл реши да им позволи да останат. Благоразумието на Хук обаче надделя и накрая зяпачите бяха избутани достатъчно далеч, за да остане доволен и да продължи със стрелбата. Тримата мъже със специалните си брони се заклатушкаха към гаубиците с факли в ръце и запалиха фитилите. Раздаде се кратко съскане на барут, а после мощна и почти едновременна експлозия, която пръсна две от гаубиците на парчета; те разкъсаха тримата бронирани мъже и полетяха назад към тълпата, където убиха още осем. Третото оръдие стреля според предвижданията и запрати едно голямо гюле към стената на Светилището, но то просто отскочи от нея, оставяйки мъничка вдлъбнатина. Нямаше да има бърз край на обсадата.

Но след като нямаше да стане бързо, нито дори сравнително бързо, за Кейл бе трудно да намери начин да избегне срива. Зимата наближаваше и той щеше да е принуден да разпусне армията, преди да се е разпаднала от липса на храна, вода и импулса, нужен за поддържането на такива разнородни групи — предсказуемо, Новата армия и лаконийците вече се мразеха — на бойна нога в такива враждебни условия. Даже Кейл се изненада, като разбра колко малко сигурност са му донесли великите му успехи от последните месеци. В много отношения положението му не беше по-сигурно, отколкото, да речем, в деня, когато Дийдри уби Двамата Тревър. Той беше очаквал да се сдобие с власт, която да му даде известен отдих, защита, убежище, а сега виждаше, че макар да има власт — и то голяма власт, тя не е толкова солидна, колкото си е представял. Беше си въобразявал, че ще е като стена, но тя не беше: беше като нещо друго, което не можеше да определи.

Въпреки цялата неяснота по въпроса колко могъща всъщност е властта му, той явно разполагаше с големи количества от нея; затова успя да направи нещо много глупаво. Знанието го беше обсебило и той все се страхуваше, че не притежава достатъчно. За него то бе като биберона в устата на младенец. Рано беше разбрал, че информацията е странно нещо: лесно може да се окаже, че твърде голяма част от нея е грешна, или пък още по-зле — вярна, само че непълна и заблуждаваща. Въпреки това, по някаква причина, той си мислеше, че умее да пресява добре данните, и се беше научил никога да не вярва на един източник, дори да е онзи, когото цени най-много на този свят: ИдрисПюк. Вярно, че се срамуваше малко от това, но не достатъчно, за да го спре. Най-важният му алтернативен източник беше Кулхаус, който ставаше толкова по-надменен и противен, колкото повече успяваше да демонстрира на света интелектуалното си превъзходство. На него никога не му стигаше да е прав; трябваше и някой друг да греши — и той искаше хората да го разберат. Това беше слабост, може би дори недъг, както и фактът, че емоционалното му разбиране за света бе доста грубовато. Въпреки това, като източник и оценител на информация, той беше безценен. Да не забравяме и Клайст. Разузнаването бе нещо, в което го биваше и което го държеше зает — достатъчно, за да го разсее донякъде от факта, че се намира опасно близо до острия нож или скъпия наркотик, от който никога няма да се събуди. Клайст още не беше готов, но често си мислеше за това. Бе изкарал много горчиви нощи, утешавайки се с мисълта, че може да сложи край на всичко. Да не забравяме и Саймън Матераци. Кейл беше дал на Саймън свободата да ходи където си иска. Саймън можеше да му каже какво става в лагерите и по улиците. Именно Саймън пръв му съобщи, че куклите Кейл повдигат духа, както и че безкрайните поражения и последвалите кланета са деморализирали войниците дотам, че те не са в състояние да се бият повече. Но Хук вече бе усъвършенствал огнестрелните си оръжия и бе изработил стотици пушки, които щяха да променят всичко и да дадат на хората единственото, което правеше ненужно манипулирането на тяхното доверие: успех. Едновременно от Кулхаус и от Клайст, а малко по-късно и от ИдрисПюк, Кейл получи една и съща информация: Арбел Матераци бе получила разрешение да замине да потърси закрила в Ханзата. Беше отвратен и шокиран от болката, която изпита, щом прочете за заминаването й. Дори той осъзнаваше колко глупаво е да се чувства, все едно го е предала отново. Всъщност никога не беше преставал да мисли за нея. Той осъзна — и това го доказваше, — че тя никога не е мислила за него, освен като за човек, който трябва да бъде избягван. Никакво количество гняв към себе си заради неговата отвратителна глупост не можеше да попречи на безполезното му детинско сърце да крещи над гнева му: „Как е могла да го направи? Как е могла?“

Ако го презирате или намирате слабостта му за противна, или дори просто дразнеща — той изпитваше същото, и то далеч по-силно. Тя беше заразила душата му, и толкоз.

Идиотщината на последвалите му действия бе очевидна за него, още докато ги извършваше. Той писа на Клайст да вземе от гарнизона в Испански Лийдс толкова войници от Новата армия, колкото са му нужни, да я арестува и да я доведе при Светилището.

— Шибан идиот! — промърмори Клайст, щом прочете заповедта. Но това поне му даваше нещо интересно за вършене.

 

 

— Уиндзор има краб.

— Наистина ли? Лош късмет — каза Фаншоу. — Сигурен ли е?

— Един от лекарите го прегледа. Вече е пътник.

— Е, всяко зло за добро.

— Уиндзор може би е на друго мнение — каза Ормсби-Гор. Той не харесваше Фаншоу. Фаншоу говореше прекалено много и му даваше нареждания по дипломатичен начин, който май не беше толкова дипломатичен, колкото звучеше. Заповедите му бяха маскирани с „Чудя се дали няма да е добра идея да…“, „Може да греша, но мисля, че си струва да опитаме…“, и така нататък. Лаконийците имаха навика да казват, каквото имат за казване, с възможно най-малко думи, а Ормсби-Гор беше довел този навик до крайност. Заобиколните заповеди на Фаншоу му изглеждаха като увъртане.

— Все пак трябва да признаеш — каза Фаншоу, — че е удобно, а и той все пак се записа доброволец.

Крабът — тумор, който растеше в шията и се говореше, че приличал на краб, — беше болест, която засягаше лаконийските мъже. Горе-долу един на всеки петдесет я развиваше. Враговете им твърдяха, че се причинява от какво ли не, като започнем с ужасната им супа, направена от кръв и оцет, и свършим с прекалено много педерастия с малки момченца. Тъй като беше неизменно фатална, а лаконийското общество се славеше с липсата на продължителни болести, по традиция всеки засегнат се предлагаше като доброволец за самоубийствена мисия, за да бъде полезен.

— Зле ли е?

— Много зле.

— Но имаме известно време?

— Предполагам.

— Може да не се наложи да чакаме дълго. — Той направи пауза, надявайки се, че Ормсби-Гор ще бъде принуден да заговори. Знаеше, че е детинско, но му доставяше голямо удоволствие. — Какво мислиш?

Пауза.

— Това си е в твоите правомощия.

— И все пак, много ми е интересно да чуя мнението ти.

— Действай — отвърна Ормсби-Гор — не защото вярваше, че трябва да убият Томас Кейл веднага, а защото това му даваше шанс да използва възможно най-малко думи.

— Знаеш ли, Ормсби-Гор, може би имаш право. Тези негови гаубици бяха най-ужасният и кървав провал. Скапан кошмар! Не мислиш ли?

— Не използвай такъв език — каза Ормсби-Гор.

— Напълно те разбирам — съгласи се Фаншоу. — Често съм съжалявал за това.

Той всъщност изобщо не се интересуваше от мнението на Ормсби-Гор, но въпросът кога да убият Томас Кейл все още беше проблемен. Още щом чу слухове за пристигането на Хук, разбра, че предстои нещо като тия гаубици. Ако те бяха подействали и Светилището беше паднало бързо, в бъркотията една стрела в гърба от Изкупител може би щеше да бъде приета без съмнения. Швейцарците нямаше да тръгнат да търсят обяснение, и след като Кейл е мъртъв, щяха да поемат отново контрола над Оста. Оставаше да се тревожат само за Новата армия — те мразеха лаконийците и ако надушеха, че са замесени в смъртта на Кейл, щеше да има неприятности, особено ако бъдат разбунени от ИдрисПюк и онова апетитно момче Хенри. Но ако се пипаше внимателно, при тези обстоятелства можеше изобщо да не възникнат подозрения. Лош късмет, раздавайте кърпичките. Проблемът с обсадите беше, че при тях през повечето време не ставаше нищо. Да го убият така, че да изглежда, че е бил някой друг, беше почти невъзможно, когато не се случва кой знае какво. Уиндзор и появата на краба му бяха неочакван дар, защото той нямаше да очаква да оцелее при атентата — но рискът беше по-голям, отколкото Фаншоу бе склонен да поеме. Можеше да им се открие някоя възможност, но той реши да чака.