Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (21)

21.

След всяка катастрофа обикновено се изискват две неща. Първо, виновникът за катастрофата да бъде назован, опозорен и наказан възможно най-тежко; второ, макар и не толкова важно — желателно е да се намери някой, който е показал, чрез личния си кураж, интелигентност и умение, че тази ужасна катастрофа е можело и е трябвало да бъде избегната. В случая с разгрома при Бекс нямаше кого да обвиняват, нито пък кого да възхваляват особено, но това беше без значение. Благодарение на големия си опит в победите и пораженията, Малкия Фокънберг вече бе наясно с вероятността за търсене на разплата. Около три дни след като жалките останки от швейцарската армия се върнаха в Испански Лийдс, той осъзна накъде вървят нещата и прати съобщение на Кон Матераци, че може би ще е по-добре да изчезне. После се възползва от собствения си съвет и до смрачаване вече беше на път към един малко известен планински проход, който бе набелязал за тази цел веднага щом го назначиха за заместник-командир.

Кон обаче вече беше арестуван и обвинен в неизпълнение на задълженията си пред лицето на врага и недостатъчно борчески дух. Накратко, беше обвинен, че не е спечелил битката — престъпление, за което безспорно беше виновен. Заради яростта на краля и народа не след дълго процесът срещу Кон бе насрочен за идната сряда в Камарата на общините. Точно както Кон бе несправедливо обвинен, Кейл откри, че е несправедливо възхваляван, което ужасно вбесяваше Артемизия Халикарнасус.

Всички заслуги за героичното спасение на останките от армията и благополучното им съпровождане до прохода Шаленберг бяха приписани на Кейл. Представата, че единственият войник, който е показал необходимата храброст и умение, е жена, бе не просто неприемлива като цяло, но и невъзможна за възприемане.

— Няма смисъл да обвиняваш мен — каза Кейл.

— Защо?

На това беше трудно да се отговори. Той напълно разбираше гнева й, но както неразумно бе изтъкнал, нещата просто си бяха такива.

— Няма смисъл да цивриш.

— Вземи си думите назад!

— Добре, де. Цивренето ще промени коренно нещата.

— Не цивря. Заслужавам признание.

— Съгласен съм. Заслужаваш признание, че спаси хиляда и петстотин души. Без съмнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Напротив. Накъде биеш?

— Добре де. Заслужаваш признание, задето си спасила хиляда и петстотин души. Те го дават на мен, а аз не го заслужавам — но това, което всъщност казват, е, че който и да е отговорен — а това си ти, — би победил Изкупителите.

— А ти казваш, че не бих.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Кон направи всичко както трябва. Аз не бих могъл да се справя по-добре.

— И това, разбира се, е достатъчно доказателство. Никой не би могъл да се справи по-добре от теб.

— Не съм казал това.

— Не е и нужно.

— Възхищавам ти се.

— Не толкова, колкото на себе си.

— Искаш прекалено много — отвърна той с усмивка.

— Съвсем си ми прозрачен, не се тревожи. Знам, че не се шегуваш.

— Можеш да разиграеш тази битка сто пъти, и в петдесет от тях Кон щеше да спечели. А хората крещят, че този, който е спасил онези хиляда и петстотин — тоест, ти, — би спечелил битката. Това е признание, което не заслужаваш, макар че го дават на някого, който го заслужава още по-малко.

— Тоест, на теб?

— Да.

— Кажи го.

— Не заслужавам това признание. Ти го заслужаваш.

Тя не каза нищо.

Междувременно към обвиненията срещу Кон беше добавено още едно: че по страхлив и малодушен начин е подпалил моста при Глейн, за да спаси невярната си кожа, и по този начин е обрекъл хиляди на смърт от ръцете на Изкупителите. От всички точки на обвинението тази беше най-тежка. И най-несправедлива. Кон не се беше приближавал на по-малко от пет мили до моста, и следователно не би могъл да го подпали. Но дори и да беше, това бе необходимо действие. Изоставените на левия бряг мъже щяха да минат по моста и да оцелеят, а после да бъдат догонени и избити, щом Изкупителите ги последват през реката. Онези, които вече бяха на десния бряг, оцеляха само защото някой бе взел трудното решение да изгори моста. Човекът, който го подпали, маскиран с един захвърлен шлем, беше Томас Кейл.

Може би за никоя историческа тема не е писано по-пространно, отколкото за възхода на Петия Райх при Алойз Хътлър. Очевиден е неуспехът да се обясни как човек със слабо образование, ниска интелигентност и без никакъв явен талант освен да изнася празнословни вдъхновяващи речи за това, че на страната му й е писано да управлява света, би могъл да стигне по-близо от всеки друг в историята до осъществяването на тази цел. Никой не знае как той е успял да се издигне от лежане в затвора за просия до управление на живота на милиони хора на обширни територии и да причини на света опустошения, невиждани дотогава в човешката история. Никой историк не би заключил в края на книгата си, че няма обяснение за нещата, които описва. А в случая с Алойз такова наистина няма. Фактът, че се е случило, е цялата логика, която някога ще бъде открита. Много по-лесно е да се даде удовлетворително обяснение как в края на седмицата след катастрофата при Бекс Томас Кейл, момче с душевно заболяване, се превърна във втория най-важен военен командир на Швейцарския съюз.

Поради новия си статут на герой, той беше поканен да присъства на конференцията, на която да обсъдят какво да правят сега, когато Изкупителите бяха запушили Швейцария отзад и трябваше само да преминат Мисисипи, за да смачкат Испански Лийдс като в менгеме. Не беше останала армия, която да ги спре, нито пък жив човек, който да я води, дори да имаше такава. Бяха изнесени множество възмутени речи, в които ясно се подчертаваше, че говорещите никога не са подкрепяли такава катастрофална атака срещу Изкупителите, макар че твърди доказателства за позицията им някак си липсваха. Единственият човек, който открито се бе опълчил на този ход — Артемизия, изобщо не беше спомената, макар че тихомълком й позволиха да се върне, за да присъства на конференцията.

Преди тя да отиде, Випонд се опита да бележи картите й, както и тези на Кейл.

— Каквото и да говориш на конференцията, не казвай „Нали ви казах“, чу ли?

— Защо? — попита Артемизия.

— Няма да го каже — обади се Кейл.

— Ще го кажа.

Кейл се втренчи в нея.

— Няма да го каже.

Това не беше заповед, нито дори искане. Всъщност, трудно беше да се определи какво е — може би излагане на неизбежен факт. Тя въздъхна и не особено охотно прие съвета.

На самата конференция Кейл се постара отначало да не казва нищо и остави обвиненията и извиването на ръце да продължат достатъчно дълго, за да деморализират всички в стаята. После започна хленченето.

— След колко време ще дойдат? — попита кралят.

Отговори му някакъв навъсен Върховен предводител на съюзническите сили.

— Ще им отнеме цяло лято, за да построят лодките, нужни за прекосяването на Мисисипи. Есенното пълноводие ще направи реката коварна, а зимният лед — още повече. Значи ще стане в края на следващата пролет.

— Можем ли да възстановим армията си за седем месеца и да ги спрем при реката? — попита кралят.

Точно този въпрос, или нещо подобно, чакаше Кейл. Той стана и каза:

— Не, не можете, Ваше величество. — Слаб и бледен в елегантното си черно расо (чувстваше се удобно в него, след като сума ти години бе носил такава дреха, макар че шивачът му го скрои по-елегантно и го уши от най-меката сертсейска вълна), Кейл изглеждаше като излязъл от приказка, с която плашат интелигентните деца. Обиден, кралят извъртя глава настрани. Обясниха му шепнешком кой е този и какъв (предимно незаслужен) статус на герой притежава.

— Разбирам, че си бил Изкупител.

— Отгледаха ме като такъв — отвърна Кейл. — Но никога не съм бил един от тях.

Последва още шепнене в кралското ухо.

— Вярно ли е, че си командвал Изкупителска армия?

— Да.

— Изглежда ми невероятно — много си млад.

— Аз съм забележителен човек, Ваше величество.

— Нима?

— Да. Аз унищожих Народа, а след това се върнах в Шартр и унищожих лаконийската армия при Голан. Дори преди Бекс нямахте никого, който да се сравнява с мен. А сега съм единственото, което имате.

— Много се хвалиш.

— Не се хваля, Ваше величество. Просто ви казвам истината.

— Да не би да казваш, че можеш да спреш Изкупителите при Мисисипи?

— Не. Това е невъзможно. Не бихте могли да ги спрете дори с армия, а сега нямате армия.

При тези думи се надигна глъчка: крещяха, че швейцарците и техните съюзници щели да вдигнат хиляди под знамената си, че може да им вземат земите, но никога няма да им вземат свободата, че хората ще се бият с тях в горите, в равнините и по улиците, че никога няма да се предадат, и така нататък. Зог, който вече бе далеч по-трезвомислещ, отколкото преди седмица, им даде знак да млъкнат.

— Да не би да казваш, че сме обречени да загубим?

— Казвам, че можете да спечелите.

— Без армия?

— Аз ще ви дам нова армия.

— Много любезно от твоя страна.

— Любезността няма нищо общо в случая.

— И как ще го направиш?

— Ако утре се срещнете с мен насаме, ще обясня на Ваше величество.

Говори се, че измамниците постигат успех не като печелят доверието на жертвите си, а като им вдъхват част от своята увереност. Истината в случая бе много проста: в момента те се намираха в безпътица, а един човек твърдеше, че може да открие пътя. При дадените обстоятелства неправдоподобността на думите му бе в негова полза: само нещо невероятно странно би могло да ги спаси.

 

 

При Бекс сега Изкупителите имаха кошмарната задача да погребат трийсетте хиляди, убити от тях. Беше минала седмица от битката и двата дни силен студ след нея се бяха сменили, както често става в тази част на света, с топъл период. Най-зле воняха труповете на хората, умрели от вътрешни наранявания, причинени от тежестта на алебардите. Кръвта оставаше в гниещите тела и когато Изкупителите ги местеха, шурваше от носовете и устите им. После стана още по-горещо и труповете започнаха да се подуват. Наедряха толкова, че нитовете на по-евтините брони се късаха с мощно ПРАС! После телата посиняваха и почерняваха, кожата започваше да се бели и онези, които трябваше да ги изгорят, си мислеха, че заседналата в гърлата им воня никога няма да се махне.

Повечето вести никога не са толкова лоши или толкова добри, колкото изглеждат на пръв поглед. Това със сигурност важеше за голямата победа на Изкупителите при Бекс. Генерал-Изкупител Гил бе впечатлен от умението, с което Службата за разпространение на вярата успя да се справи с противоречието между възхвалите на куража, силата и саможертвата на Изкупителската армия и намека, че Бог се е погрижил победата да бъде неминуема. Както Гил знаеше от многото си протежета, участвали в битката при Бекс, нещата бяха висели на косъм. Лошата новина беше, че шепа Изкупители са видели Кейл, но той не бе чул за това достатъчно рано, за да ги изолира и да попречи на разпространението на вестта.

— Кажи ми точно какво видя — не добавяй нищо. Ясно ли е?

— Да, Генерал-Изкупителю.

Той беше решил да се срещне със стрелците, натъкнали се на Кейл в гората, един по един, като започне със сержанта.

— Продължавай.

— Беше висок седем стъпки и от лицето му бликаше ярка светлина. Около главата му имаше ореол от червен огън. Майката на Обесения Изкупител стоеше до него, цялата в синьо, със седем звезди на челото, и лееше скръбни сълзи за славните ни жертви. Имаше и двама ангели, които държаха огнени стрели.

— Те също ли имаха ореоли?

— Не, Генерал-Изкупителю.

В продължение на половин час той се опитваше да изкопчи нещо смислено от сержанта, но човек, който вярва, че Кейл е седем стъпки висок и от лицето му блика нещо друго освен подозрение и ненавист, явно нямаше да му е от голяма полза. След като разпита още двама от групата, чиито разкази бяха дори още по-абсурдни, той се предаде.

Сега беше изправен пред два въпроса. Дали това бе просто излишък на религиозно въодушевление, или те наистина бяха видели Кейл? И ако да, какво означаваше това? Защо той се спотайваше в гората, а не водеше войските в битката? Това дори не даваше отговор на въпроса какво е станало с Кейл след смъртта на Двамата Тревър. Гил се беше надявал той да умре от раните си — Тревърите със сигурност са успели да му нанесат поне един удар, преди да ги убие, нали? Те бяха най-добрите убийци в познатия свят, а Кейл беше болен. А може би Кейл беше мъртъв, и в този случай приказките как се е явил на бойното поле бяха още по-обезпокоителни. Или пък не? Дали беше по-добре той да е жив и безсилен, или мъртъв и да се появи седем стъпки висок с ореол, причинявайки Бог знае какъв хаос сред непредпазливите правоверни? Макар това да изглежда необичайно скептично за човек, вярващ дълбоко в Единствената истинска вяра, на стари години Гил се променяше. Когато ставаше дума за чудеса и видения, засягащи хора и неща, които не е видял лично, той беше готов да ги приеме без въпроси. Но личният му опит с Кейл и все по-нелепите истории за него му пресядаха в гърлото. Той познаваше Кейл, откакто бе миризливо момченце. Беше го тренирал ден след ден под наставленията на Боско, беше го виждал да се подмокря от страх след битка, преди онзи удар по главата да му даде странния и неповторим талант. Това беше Божие дело, твърдеше Боско. Но на Гил му бе прекалено трудно да мисли за Кейл като за човек, избран от Господ да донесе края на всичко. В сърцето си Гил мислеше за него като за момче, което не харесва. Но това, което не осъзнаваше или не искаше да осъзнае, бе, че такъв реализъм трови вярата му. Да не вярва в Кейл означаваше да не вярва в Боско; да не вярва в Боско означаваше да не вярва в нуждата от края на света. Ако признаеше това, щеше да подложи на съмнение централната си роля в осъществяването му. По-добре да не върви в тази посока. Но беше по-лесно да не го прави, отколкото да не мисли за него.

По-непосредственият проблем беше какво да каже на Боско — и дали изобщо да му казва нещо. Ако му каже за тези свръхестествени дрънканици, той със сигурност щеше да се въодушеви. Ако не му каже и той разбере, щеше да си има неприятности. Гил реши да не поема такъв риск. След няколко часа беше при папа Боско и приключваше доклада си за необичайното явяване на Томас Кейл.

— Вярваш ли им? — попита Боско, когато Гил свърши. Въпросът беше коварен. Ако вложеше в отговора си дълбокомислено съмнение, навярно би могъл да предопредели реакцията на Боско. Но той реши, че това е изпитание, и беше прав. Дори да кажеше на Боско това, което иска да чуе, пак пораждаше проблеми. Прекалено много ентусиазъм би го направил подозрителен, а Гил се страхуваше какво може да стане, ако Боско охладнее още повече към него.

— Сравнително сигурен съм, Ваше светейшество, че Кейл не е пораснал с повече от една стъпка и че лицето му не е греело със свещена светлина, но вярвам, че са го видели. Въпросът е, какво е правил там?

Боско се вгледа в него. Той също искаше старото доверие помежду им да се върне. Беше странно да си сам в задачата да доведеш до обещания край.

— Каквато и да си мисли, че е целта му, той върши Божието дело, независимо дали го знае или не. И макар че Бог може да не го е направил по-висок, нито пък да е благословил лика му да озарява правоверните, той ни дава знак. Трябва да атакуваме Арнхемланд веднага, а не да чакаме още година, както ни посъветва ти. Освен това трябва да увеличим скоростта, с която пращаме хора на запад.

 

 

Частната аудиенция на Кейл с краля на следващия ден всъщност не беше толкова частна, колкото бе очаквал и се бе надявал. Кралят беше свикнал на уединение не повече, отколкото Кейл, израснал в спално отделение със стотици момчета. Да си сам беше грях за Изкупителите; същото можеше да се каже до голяма степен и за краля. За разлика от Кейл, той като че ли нямаше нещо против това и дори не го забелязваше — навярно не особено изненадващо за монарх, който разполага със специално назначено лице със значителна власт, Пазителя на кралския стол, натоварено със задачата да изследва ежедневно екскрементите му.

— Очакваш да предадем армията си в ръцете на едно момче? — попита Боз Икард.

— Не — каза Кейл. — Задръжте си армията. Правете с нея каквото щете. Аз ще създам армия от нов тип.

— Откъде? Няма хора.

— Напротив, има.

— Къде?

— Кампасинос.

Всички бяха сепнати; не всички се засмяха.

— Нашите селяни са солта на земята, разбира се. Но те не са войници.

— Откъде знаете, Ваше величество?

— Внимавай с обноските — предупреди го Боз Икард. — Между другото, ти не си първият, комуто е хрумнала тази идея. Преди двайсет години граф Бехщайн създаде отряд от селяндури и дръвници и ги поведе на война срещу Фалангата. Мисля, че един или двама, които проявиха здрав разум и дезертираха през първата седмица, може и да са оцелели.

— Не ме интересува.

— Но нас — да. Нищо няма да стане.

— Напротив, ще стане. И ще ви покажа как.

След тези думи пристъпи към замислите и плановете си.

Около час по-късно завърши:

— Просто няма друг начин. Ако се проваля, ще получите удовлетворението да гледате как Изкупителите ме пекат на централния площад. Тоест, господин канцлер, ако не започнат първо с вас. — Той се обърна към краля. — Имам нужда единствено от пари.

Може да нямаха почти никакви войници, но парите бяха нещо, с което разполагаха в големи количества. След касапницата при Бекс никой, дори и Боз Икард, не вярваше, че капитулацията е вариант. Беше ясно, че Изкупителите не приемат идеята да оставят враговете си да се предадат. Кейл беше прав. Нямаше друг начин.

— И можеш да го направиш за седем месеца? Изглеждаш ми много сигурен.

— Казах ви, Ваше величество. Аз съм забележителен човек.

Макар Кейл да не бе толкова уверен, колкото твърдеше, не беше и толкова отчаян, колкото му се струваше на Боз Икард. Работеше върху своята армия от нов тип още от десетгодишен (или девет — не беше сигурен за датата на раждането си). Оттогава насам, винаги, когато имаше няколко свободни минути — понякога веднъж седмично, друг път веднъж месечно, — чертаеше някоя диаграма или си отбелязваше нещо за работните навици и различните видове инструменти, с които бяха свикнали да си служат селяните около него: чукове и млатила, заострени малки лопати, използвани от Народа в битката при Дъфърс Дрифт. Дори и през най-тежките дни в Манастира, когато Кевин Мийтярд го измъчваше, той наблюдаваше вършачите и берачите, работещи на полето със своите сърпове и мотики, и се чудеше какво може да се направи с тях и с техния начин на живот. Щеше да се притеснява какво да прави, ако се получи или пък не, когато нещата се изяснят. Но тук имаше шанс да разработи и план за отстъпление — такъв, който най-вероятно щеше да включва минаване през планински проход с възможно най-много пари.

Кейл пораждаше у Зог същото любопитство, каквото би породила някоя маймуна, която пише по-добре от човек, или пък уникално танцуващо куче. Кралят виждаше, че момчето е необикновено, но и през ум не би му минало, че е нещо друго освен удивителен изрод.

— Кажи ми повече, мило момче, за това как си победил цяла армия лаконийци. Разкажи ми всичко… Разкажи ми всичко, цялата история.

Кейл си помисли, че със същия успех биха могли да поискат от него да разкаже историята на една буря. Той, разбира се, се канеше да започне, когато Боз Икард го прекъсна:

— Опасявам се, че Ваше величество има важна среща с посланика на Ханзата.

— О. Тогава може би друг път — каза кралят на Кейл. — Крайно интересно. — И тръгна да излиза.

Самият Кейл също имаше среща. На следващия ден трябваше да даде показания на процеса срещу Кон Матераци, на който швейцарците бяха посветили почти целия следобед. Срещата имаше за цел да уточни какви ще са тези показания.

 

 

— Ти си най-прочутият предател, живял някога!

В Камарата можеха да се настанят удобно четиристотин души, наредени по банки от трите страни. Днес тук имаше осемстотин, а още хиляди чакаха новините отвън. От четвъртата страна се намираше съдийската банка, заемана този ден от съдия Попъм — човек, на когото можеше да се разчита, че ще стигне до правилната присъда. До него, леко встрани, имаше подсъдима скамейка, където стоеше невпечатленият Кон Матераци и гледаше с презрение прокурора сър Едуард Кок — онзи, който току-що бе изкрещял насреща му.

— Можете да си приказвате, сър Едуард — отвърна Кон, — но не можете да го докажете.

— За Бога, ще го докажа! — изръмжа Кок, който приличаше на бик без врат, от глава до пети само зъл нрав и войнственост.

— Как пледирате? — попита съдия Попъм.

— Невинен.

— Ха! — викна Кок. — Ти си най-ужасният предател, съществувал някога.

Кон махна лекичко с ръка, сякаш за да пропъди конска муха.

— Не подобава на един джентълмен да ме обижда така. Макар че намирам утеха в лошите ви обноски — това е всичко, което можете да правите.

— Аха, виждам, че те разгневих.

— Съвсем не — отвърна Кон. — Че защо да се гневя? Още не съм чул и една дума срещу себе си, която може да бъде доказана.

— Фокънберг не избяга ли през планините, защото ни е предал при Бекс? И този подъл ренегат не планираше ли също така да убие краля и децата му? — Той изсумтя силно, сякаш всичко това бе прекалено. — Тези клети бебета не са сторили зло никому.

— Ако лорд Фокънберг е предател, какво общо има това с мен?

— Всичко, което е направил той, усойнице, е било по твоя подбуда!

При тези думи сред тълпата се надигнаха гневни викове: ПРЕДАТЕЛ! УБИЕЦ! ВЯРНО, ВЯРНО! ПРИЗНАЙ! БЕБЕТАТА! КЛЕТИТЕ БЕБЕТА! Попъм ги остави да крещят. Искаше Кон да проумее, че отказът му да играе ролята на разкаял се грешник, както му бе наредено, не му носи никаква полза.

— Тишина в залата — каза той. Проблемът с опита да подкупят Кон да изиграе своята роля беше, че Попъм отлично знаеше, че принасянето в жертва на някоя коза изискваше козата да разбира, че е жертва, независимо какво ще каже.

Кок, вече почервенял от ярост, размаха във въздуха един лист.

— Това е писмо, намерено скрито в тайно чекмедже в дома на онзи отстъпник, Фокънберг. В него той ясно заявява, че гнусният папа Боско е възнамерявал да плати шестстотин хиляди долара на Кон Матераци, и че той щял да даде двеста хиляди на Фокънберг, за да му помогне да загуби битката. — Размаха пак листа, след това го доближи към лицето си и зачете с такова изражение, сякаш някой го е използвал, за да си избърше задника:

— Тук пише: „Кон Матераци никога няма да ме остави на мира.“ — Обърна се към секретаря. — Прочети отново този ред.

Сепнат, секретарят почервеня като домат.

— Хайде, човече! — изкрещя Кок.

— „Кон Матераци никога няма да ме остави на мира.“

Кок огледа стаята, кимайки с мрачен триумф. „Позор! — закрещя тълпата. — Позор! Предател!“

— Това ли… — надвика Кон гюрултията — … това ли са всичките доказателства, които имате срещу мен? Някой по-подозрителен човек би могъл да предположи, че сър Едуард рецитира тази глупост толкова добре, защото сам я е написал.

— Ти си отвратителен тип. Нямам думи да опиша змийската ти измяна.

— Да, наистина не ви достигат думи, сър Едуард — повторихте едно и също пет-шест пъти.

Кок се втренчи в него с очи, изцъклени в пристъп на ярост.

— Ти си най-мразеният човек в Швейцария!

— За тази чест, сър Едуард, не мисля, че вие ми отстъпвате и на йота. — В единия край на съдебната зала, сред хората, които познаваха добре Кок и съответно го ненавиждаха, се разнесе смях.

— Ако Фокънберг е бил предател — каза Кон (макар да знаеше, че това не е вярно), — аз не съм знаел нищо за това. Доверих му се по същия начин, както му се довериха кралят и неговите съветници, когато го назначиха за мой заместник.

— Ти си най-вероломният предател, живял някога!

— Продължавате да го повтаряте, сър Едуард, но къде ви е доказателството? Според закона, трябва да има двама свидетели на измяната. Вие нямате нито един.

По лицето на Кок се разля широка жлъчна усмивка, която му придаде вид на подхилваща се жаба.

— Прочел си закона, Кон Матераци, само че не го разбираш.

Попъм прочисти гърло.

— Законът, за който говорите, изискваше двама свидетели в случай на измяна, но бе сметнат за неудобен. В понеделник беше приет нов закон, който го отмени.

Може би, увлечен от тръпката да отговаря на своите обвинители, Кон бе забравил, че присъдата му винаги е била сигурна. Но сега си спомни. И въпреки това беше разтърсен.

— Не знам как разбирате вие закона — каза той тихо.

— Ние не разбираме закона, Кон Матераци — наду се триумфално Кок. — Ние го знаем.

През следващите два часа бяха представени още доказателства. Подбрани лъжци, съчинители и актьори бяха призовани да свидетелстват за предателските забележки преди битката и предателската тактика по време на битката, които доказваха без никакво съмнение, че Кон я е загубил умишлено.

— Никога не съм виждал подобен случай — заяви Кок — и се надявам никога повече да не видя.

През последния час минаха към второто обвинение: че Кон е подпалил моста при Глейн, за да опази собствения си живот с цената на хиляди от своите хора. Бяха призовани шестима свидетели, които се заклеха, че са го видели, без шлем, собственоръчно да пали огъня. Седмият свидетел беше Томас Кейл. Бяха му дали ясно да разбере, че бляскавите мнения, които си е спечелил, правят показанията му особено ценни и е изключително важно да разкаже на съда какво е видял от действията на Кон по време на битката и последвалото запалване на моста над реката, за да могат онези, които все още се колебаят дали да дадат пари за неговата Нова армия, да се убедят в дълбоката му всеотдайност към държавните интереси.

— Името ви?

— Томас Кейл.

— Сложете дясната си ръка върху Библията и повтаряйте след мен: „Кълна се, че това, което ще кажа, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината“.

— Така е.

— Трябва да го кажеш.

— Кое?

— Трябва да повториш думите.

Настъпи пауза.

— Кълна се, че това, което ще кажа, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

— И Бог да ми е на помощ.

— И Бог да ми е на помощ.

Но гласът му вече почти не се чуваше.

Точно както го бяха репетирали предния ден, Кок подаде на Кейл въпросите и Кейл му върна отговорите, все едно бяха фокусник и знаменитата му танцуваща мечка, които си прехвърлят топка. Въпросите и отговорите бяха нагласени така, че да покажат едно: колкото и да е млад, Томас Кейл е опитен войник, напълно компетентен в бойните тактики на Изкупителите. Също така го накараха да опише подробно героичните си и умели действия при спасяването на живота на хиляда и петстотин швейцарски войници и благородните им съюзници, така долно предадени от Кон Матераци.

— В определен момент, господин Кейл, вие сте имали възможност да наблюдавате битката от едно дърво в близката гора, нали?

— Да.

— Разполагахте ли с пълен изглед към битката?

— Не знам доколко е бил пълен — но толкова добър, колкото е възможно.

Кок се взря в Кейл. Това не беше категоричният отговор, за който се бяха споразумели.

— Защо човек с вашия опит не е взел пряко участие?

— Попречиха ми.

— Подсъдимият ли?

— Не знам.

Кок се втренчи в него. Мечката отново отказваше да върне топката, както са я учили.

— Не е ли вярно — каза Кок, давайки му възможност да се представи по-добре, — че сър Хари Бошан, по нареждане на Кон Матераци, ви е казал да не се намесвате пряко в битката, под смъртна заплаха?

— Да, каза ми да не се бъркам, иначе ще си понеса последствията. Но не спомена никого поименно.

— А вие така го разбрахте?

Това беше прекалено дори за Попъм. Процедурите може да търпят някои отклонения, но не може да се нарушават толкова грубо.

— Сър Едуард, осъзнавам, че говорите така от всеотдайност към дълга си и ужас от престъпленията на подсъдимия — но не бива да подвеждате свидетеля да цитира чужди думи, особено когато няма такива.

Липсата на врат при Кок сякаш се потвърждаваше от навика му да завърта цялото си тяло, за да погледне онзи, който му говори, и това му придаваше вид на грозна статуя. Наблюдателят би забелязал как едно малко мускулче на дясното му слепоочие потрепва. „Ако този човек беше бомба — помисли си Хук, който гледаше от дъното на залата, — щеше да е готов да избухне.“

— Поднасям извиненията си на съда. — Той се обърна пак към Кейл; мускулчето му все още потрепваше.

— Вярно ли е, че в битката при Силбъри Хил сте спасил живота на обвиняемия?

— Да.

— Явно доказателство, дами и господа, че свидетелят не таи лоши чувства. Така ли е?

— Не разбирам.

— Наистина ли?

— Не.

— Таите ли лоши чувства към подсъдимия? — попита Кок; сега потрепваше мускулчето на лявото му слепоочие.

— Не.

— Изложихте ли на риск собствения си живот, докато го спасявахте?

— Да.

— Той някога благодарил ли ви е за този акт на върховна храброст?

— Честно казано, не помня.

— Това ядосва ли ви?

— Не.

— Защо не, господин Кейл? Мисля, че повечето от нас биха се ядосали при такава ужасна неблагодарност.

— Неблагодарността на принцовете е пословична, нали?

— Никога не съм смятал принцовете в тази страна за неблагодарни, но го вярвам за Кон Матераци.

— Е, точно затова не бях ядосан. Не съм го очаквал.

За първи път, откакто беше дошъл в съда, Кейл погледна право към Кон. Между тях премина нещо странно.

— Бихте ли ни казали — започна Кок — как преценихте ръководството на битката от вашата уникална гледна точка?

— Имате предвид — от дървото, или въз основа на моя опит?

— И двете, господин Кейл, и двете.

— Бяха минали три часа от началото на битката, а може би и повече. Изглеждаше, че може да се обърне и в едната, и в другата посока.

— Видяхте ли обвиняемия на бойното поле?

— За известно време. Но беше отдалеч.

— И изградихте ли си мнение, основано… — той се обърна пак към съда — … основано на значителния ви опит, за неговото поведение по време на този трагичен сблъсък?

Настъпи пауза; Кейл обмисляше нещо.

— Да.

Мускулите на челото на Кок престанаха да трепкат.

— И какво гласеше това обмислено мнение?

Ако смяташе да е верен на клетвата си — нещо, което нямаше намерение да прави, — Кейл би казал, че Кон е проявил необикновена лична и тактическа смелост. Самият той не би се справил по-добре — нито дори толкова добре. Все пак, можеше да добави и че той изобщо не би водил битката. Но никой не искаше да чуе това. Простата истина — истината в смисъл „фактите, каквито са“, а не „цялата истина и нищо друго освен истината“ — беше, че Кон е мъртвец. Да го защитава само защото така е честно, би било безполезно.

Кейл искрено вярваше, че той е единственият, който може да спре Боско, и че без неговата Нова армия всички в града, може би включително и той, ще са мъртви до дванайсет месеца. Да защитава Кон беше не само безполезно; беше вредно. Затова му бе трудно да обясни защо не може да се насили да излъже направо, за да си гарантира, че едно добро нещо ще бъде осъществено, вместо да шикалкави и да излага на риск това добро нещо. Осъзнаваше колко глупаво постъпва и ако имаше няколко минути за размисъл, би убедил себе си, че да рискува живота на милиони, за да спаси живота на едно лайно като Кон Матераци, колкото и възхитително да се бе държал при Бекс, е порочно, зло, погрешно и, най-важното — лошо за Томас Кейл.

— Той направи всичко, което е по силите на някой командир при дадените обстоятелства. Макар че би могъл да разгледа и други варианти на действие.

— Варианти, които биха били по-ефективни — това ли имате предвид?

— По-ефективни?

— Да — казвате, че би могъл да избере друг начин на действие и така да спечели битката.

Пауза.

— Ъъъ… Да.

— Господин Кейл — прекъсна го съдия Попъм. — Тук стигаме до същината на въпроса. Твърдите ли, че ако обвиняемият беше действал различно, би могло да се избегне поражението и да се постигне победа?

— Определено мога да кажа това — заяви с облекчение Кейл. — Да. Ако беше действал по различен начин, битката би могла да бъде спечелена.

— Искам… — Това, което искаше Кок, бе да получи от Кейл недвусмислено потвърждение, както се бяха договорили, че Кон е загубил битката умишлено. Попъм осъзна, че по някаква причина създанието на свидетелското място е размислило и с опитите си да изтръгне от него потвърждение за вината на Кон Кок прави така, че нещата да изглеждат зле. Имаше предостатъчно други, които да заявят, че Кон е загубил умишлено и че лично е подпалил моста. Но този кон тук не искаше да тича.

— Мисля, че разпитвахме достатъчно свидетеля.

— Още един въпрос — настоя Кок и мускулите на слепоочията му затрепкаха отново. После, преди да са му отказали разрешение, попита: — Видяхте ли Кон Матераци да пали моста над река Гар?

— Не. Бях далеч оттам.