Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (28)

28.

Фаншоу бе предложил да даде сто лаконийци, които да обучават Новата армия.

Трите момчета — Клайст бе още по-мълчалив отпреди — ядяха стриди в лимонов сок с ИдрисПюк, гарнирайки ги със сухо, резливо сансерско, за да убие солеността.

— Очевидно не можеш да му вярваш — каза ИдрисПюк, като се наслаждаваше на загадката какво е намислил Фаншоу не по-малко, отколкото на стридите и виното. — Но в кое отношение точно не можеш да му вярваш?

— Той не очаква да повярвам, че го прави от добро сърце. Не ме мисли за толкова глупав.

— А за колко глупав те мисли?

При тези думи Хенри Мъглата се изкиска. Клайст дори не гъкна. Сякаш изобщо не слушаше.

— Според мен Фаншоу е осъзнал, че можем да спрем Боско и те искат да са на… негубещата страна.

В този момент при тях дойде Артемизия.

— Стриди, скъпа? — предложи й ИдрисПюк.

— Не, благодаря — отвърна тя мило. — Там, откъдето идвам, храним с тях свинете.

Той беше леко развеселен от това, което я изненада, защото бе имала намерение да му натрие малко носа; по някаква причина грешно подозираше, че той се отнася снизходително към нея. ИдрисПюк се обърна пак към Кейл.

— Как Фаншоу смята да обясни на Изкупителите присъствието на толкова много лаконийци?

— Само сто са. Ще твърди, че са отстъпници.

— Добре де. Не му вярваш. Но как точно не му вярваш?

— Не знам. Все още. Но имам нужда от неговите инструктори. Загубите ще са високи. Трябва да бълваме по пет хиляди заместници месечно. И това е минимумът. Нещата ще висят на косъм.

— Това е идея, която мисля, че си струва да обсъдим — заяви Клайст. В последно време, винаги когато заговореше, което се случваше рядко, ставаше дума за подробности. Изглежда, намираше някаква утеха в дребните особености по петата на някой ботуш, или в начина, по който е зашита кожата, за да не пропуска влага. — Предполагахме, че те няма да се опитат да прекосят Мисисипи през зимата.

Артемизия изстена раздразнено.

— Казах ти вече — Мисисипи не замръзва като другите реки; не напълно. Превръща се в маса от ледени блокове, които се чупят и се блъскат един в друг. „Коварна“ е прекалено слаба дума. Няма да преминат в значителен брой до късно напролет.

— Вярвам ти — отвърна тихо Клайст. — Но ти каза, че не могат да преминат в значителен брой.

— Е, и?

— Все пак ще е възможно да се премине…

— Не и с армия, или дори нещо близко до армия.

Клайст не реагира на раздразненото прекъсване, просто продължи с глухия си монотонен глас:

— Все пак ще е възможно да се премине с малък отряд.

— Че от каква полза ще им е това?

— Нямам предвид Изкупителите да преминат с малък отряд. Имам предвид ние да преминем с малък отряд от тяхната страна.

Настъпи кратка тишина.

— Защо? — попита Кейл.

— Ти каза, че нещата ще висят на косъм.

— Така е.

— Ами ако разполагаш с повече време… месеци, или може би цяла година?

— Продължавай.

— Изкупителите строят лодки през зимата за нашествие напролет. Знаеш ли къде ги строят?

— Не разбирам… — промълви Артемизия.

— Знаеш ли къде ги строят? — Този път Клайст я прекъсна.

— Да — каза тя. — Участъкът от северния бряг между Атина и Аустерлиц гъмжи от корабостроителници, но Изкупителите са ги изтеглили, заедно с работниците, нагоре до Лукноу, за да могат да контролират строежа на флота.

— Значи всичките им лодки са на едно място?

— Общо взето, да, доколкото знам.

— Тогава, ако успеете да прехвърлите, да речем, хиляда души през реката, може би през ранната пролет, бихте ли могли да нападнете Лукноу и да опожарите флота им?

— Не бих могла да прекарам хиляда — отвърна Артемизия. — Нито дори близко до този брой.

— Колко тогава? — попита Кейл, явно въодушевен.

— Не знам. Ще трябва да говоря с речните лоцмани. Не знам.

— Двеста?

— Не знам. Може би.

— Рискът ще си струва — каза Кейл.

— Да, но моите хора ще го поемат — заяви Артемизия.

— Съжалявам — каза Кейл. — Права си. Но ако може да се направи…

— Ще трябва аз да ги предвождам — отбеляза тя.

Кейл не беше доволен.

— Трябваш ми тук и жива. Твоите разузнавачи са очите и ушите на каруците-крепости. — Това беше достатъчно вярно, но не беше единствената, нито пък главната причина. — Освен това — излъга той, — ненарушимо правило е, че човекът, който измисли плана, има правото да го вкара в действие.

Артемизия се втренчи в Клайст.

— Да не би да имаш пространни знания по речно дело и да познаваш северния бряг на Мисисипи в Халикарнасус?

Това накара дори Клайст да се усмихне.

— Оттеглям кандидатурата си — каза той. Кейл го изгледа с неприязън.

— Има и друг проблем — обади се ИдрисПюк.

— Да не би наред с останалите си постижения да си експерт по речното дело и Халикарнасус?

— Не, мила моя — не знам нищичко нито за едното, нито за другото. Тук става въпрос по-скоро за политика.

— Политиката пък какво общо има?

— Всичко се свежда до политика, по един или друг начин. Би ли казала, че това е рисковано начинание?

— Разбира се.

— Значи лесно можеш да се провалиш?

— Кейл е прав — каза Артемизия. — Ако има даже малък шанс да причиним такива щети, трябва да опитаме. В края на краищата, това си е моят живот, и животът на хората ми.

— Боя се, че не се тревожех толкова за живота на двеста души — ще има много пъти по двеста мъртви, докато това свърши. Тревожех се повече какви ще са последиците за всичко друго, ако се провалите.

— Признавам, че не разбирам, но пък това е смисълът, нали? Искаш да изглеждам като глупаво момиче.

— Нищо подобно — отвърна ИдрисПюк. — Но помисли си само. Ако атакувате късно напролет, това ще е първият ход на Новата армия срещу Изкупителите, нали?

— Той е прав — отбеляза Кейл, съзирайки начин да я спре.

— Армията като цяло не е нужно да знае за това, освен ако не успеем — каза Артемизия.

— Говорех за политика — възрази ИдрисПюк. — Можете да го скриете от армията и хората, ако сте внимателни, но можете ли да го скриете от Боз Икард и Върховното командване?

— Ще ги убедя, че рискът си заслужава.

— Само че политиците не поемат рискове — те харесват сделките. Помни, че толкова ги е страх от Изкупителите, че са готови да сложат едно лудо момче за главнокомандващ.

— За теб говори — подхвърли Хенри Мъглата на Кейл, — в случай че не си разбрал.

— Те стоят на ръба на бръснача, всичките. А после първото, което им предлагаш, е унизително поражение… Те ще молят Боско за преговори, още преди да е изстинала пепелта от кладата на тази млада жена. Можеш да живееш и без тази победа — но не се знае дали ще можеш да живееш със загубата.

— Рискът си заслужава — повтори Артемизия.

— Не съм толкова сигурен — отвърна ИдрисПюк.

Кейл беше получил своя шанс и внимаваше да не го пропилее.

— Идеята е нова. Трябва да я обмислим.

— Да я обмислим и да се откажем — това имаш предвид — уточни Артемизия.

— Не е вярно. Говори с твоите речни лоцмани. Виж какво имат да кажат. Състави план. Когато е готов, ще поговорим пак.

След като Артемизия излезе, Кейл се обърна към Клайст.

— От месеци не сме чули и гък от теб, а сега изведнъж не можем да ти затворим устата!

— Трябваше да ни предупредиш, че си я взел само за украса — досега постоянно ни разправяше какъв военен гений била.

Вярно беше, и Кейл не можеше да измисли какво да отвърне на това. Все пак отвърна:

— Таратанци!

 

 

Няколко часа по-късно Кейл получи нов пристъп — по-дълъг и с по-бурно повръщане от обикновено. Демонът или демоните, които обитаваха гърдите му, сякаш живееха в свой собствен свят, будеха се и заспиваха по свое собствено време, независимо какво правеше или не правеше Кейл. Те бяха в неведение за ежедневния живот на момчето, безразлични дали нещата вървят добре или зле, дали е обичан или мразен — което бе някак си безжалостно. Билките все пак помагаха до известна степен, както разбра той, щом се опита да ги спре и гръдните дяволи започнаха да се надигат по два-три пъти на ден, вместо три-четири пъти седмично, което си беше достатъчно зле. Що се отнася до федрата с морфин, не беше имал причина да я взема отново, а и не търсеше такава. Ужасният срив след употребата й бе продължил две седмици и той се чувстваше, все едно си е сръбнал бутилирана смърт. Опита се да предложи от билките на Клайст, но той раздразнено отказа, като заяви, че нищо му нямало и не се нуждаел от бабини цярове.

Дори и в най-доброто си състояние Кейл трябваше да работи на кратки интервали, като си почива често и спи по дванайсет и повече часа. Колкото и неудобно да беше това в някои отношения — той се чувстваше ужасно почти през цялото време, — все пак имаше някои полезни ефекти. Не можеше да остане на никое събрание повече от няколко минути, а събранията бяха достатъчно, за да задушат всяко действие, което трябва да се предприеме. Присъствието му, което в повечето случаи не бе приемано дружески, бе толкова напрегнато, че той изглеждаше почти на ръба на свирепо насилие. Тъй като нямаше избор, неговият и без това решителен характер вземаше светкавично сложни и опасни решения, сякаш отново поръчваше месо за пазачите в къщата на Арбел в Мемфис. Странно, но някъде вътре в увредения си ум, той понякога беше изключително съобразителен; там имаше местенце, отрязано от външния свят, което Кейл строеше, откакто бе пристигнал в Светилището. През всички тези дълги години на употреба това убежище бе станало жилаво като кожата на слонско ходило — и трябваше да е такова, за да държи навън лудостта, която погубваше останалата част от него.

Направи това. Дай му онова. Вземи онези. Сложи ги там. Направи го пак. Освободи тези. Обеси ги. Нищо от това не отричаше дълга, който имаше към приятелите си. Той се усмихваше, докато казваше:

— Носете ми решения, не проблеми. Вие ги решавайте. Мислете за всеки път, когато трябва да отговарям на глупав въпрос, като за забиване на пирон в ковчега ми.

За момента това действаше. Всеки от тях можеше да разчита на страха, ужаса и надеждата, вдъхвани от репутацията на Кейл. Дори Випонд, с цялата си власт, чиято природа познаваше още по-добре сега, след като бе изгубил толкова голяма част от нея, беше изумен от онова, което можеше да опише единствено като магията, влагана от другите в Кейл.

— Казах ти — обяви ИдрисПюк, който се наслаждаваше на всяка възможност да се отнася снизходително към своя полубрат. — Духът на времето е в него. Вярно, той притежава големи способности — но не затова, или не главно затова, е във възход. Виж Алойз Хътлър — можеш да намериш хиляда тъпанари като него да раздават недоклатените си мнения във всяка селска кръчма. Алойз обаче е носил духа на времето в себе си. Докато не го е загубил.

— Когато хората са застрашени от поголовно изтребление — отбеляза ИдрисПюк, — не е трудно да са разбере защо им се иска да вярват, че Лявата ръка на Бога стои зад тях.

В дадения случай той се оплакваше от Кейл в негово присъствие. Хенри Мъглата направи гримаса на приятеля си.

— Значи жалко, че разполагат само с теб.

— Болестта ти — каза ИдрисПюк — се превръща в нещо като благословия.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не лично за теб, разбира се. Но Боско не ти ли каза, че Томас Кейл не е личност?

— Да, ама той е луд.

— Само че не е глупав. Прав ли съм?

— Може и да не си винаги прав, но признавам, че никога не грешиш.

Последва смях. ИдрисПюк сви рамене.

— Може би в лудостта си той е съзрял нещо, което ние самите едва започваме да проумяваме. За хората е лесно да възлагат ужасните си надежди на теб — вярно, че си лявата ръка на смъртта, но си на тяхна страна. Може би, колкото по-малко неща те виждат да правиш — колкото по-малко приличаш на човек като тях, — толкова по-могъщ си. — Той въздъхна с огромно удовлетворение. — Впечатлен съм от себе си. — Още смях. — Можем да се възползваме от това.

В противовес на умората от болестта бе удоволствието да работи върху тактиката на Новата армия. Обучението вървеше по-добре, отколкото Кейл си бе представял. Защитени от каруците и използвайки оръжия въз основата на инструменти, с които бяха свикнали да работят през всеки ден от живота си, увереността на селяните войници хвръкна до небето. Най-ефективни сред тези селски оръжия бяха млатилата за вършеене — прът, дълъг четири-пет стъпки, съединен с верига с друг прът от около стъпка и половина. Тези мъже бяха свикнали да ги използват по десет часа на ден по време на жътва, а фучащите глави набираха такава сила, че можеха да ранят тежко рицар с пълна броня, камо ли по-леко защитените Изкупителски войници. Но най-усърдно се работеше за откриването на всяка слабост на бойните каруци. Хенри Мъглата накара стрелците от Покаятелите да обстрелват масово укрепленията от каруци, за да разбере как да защити хората вътре, и измисли покрити с бамбук пътеки и малки убежища, в които можеше да се скрие всеки, заварен на открито от такава атака. Изкупителите нямаше да се поколебаят да използват огнени стрели в опит да запалят каруците, затова той накара швейцарските войници — които щяха да участват предимно в атаки извън укреплението и през останалото време не влизаха в кой знае каква употреба — да се обучават на групи да гасят огъня, преди да се е разгорял, главно с помощта на кофи пръст, а вода — само в краен случай. Те възразяваха срещу това озадачаващо силно. Те били войници и джентълмени; за тях било унизително да копаят пръст, така че селяните трябвало да го правят. Цялото им недоволство от смущаващите промени, които бяха принудени да търпят, се изля в този единствен въпрос за гасенето на огъня. И ей така, от нищото, Хенри Мъглата изведнъж се озова срещу назряващ бунт. Кейл винаги му се беше подигравал колко добро момче е. Това беше вярно до известна степен, но тъй като хората бяха свикнали да го разглеждат в контраст с Кейл, като цяло не разбираха на какво е способен той. Хенри Мъглата изглеждаше съвсем нормален по начин, по който Кейл явно не беше, но бе изпитал на гърба си същата разяждаща бруталност и непоносимост на Изкупителския живот. Това също бе част от него. Като осъзна, че е на ръба на нещо катастрофално, първият му инстинкт беше да се справи с проблема по Изкупителски: да убие двама-трима от по-шумните протестиращи и да ги остави да гният на място, където всеки може да види грешката им. Дали би могъл да го стори и да спи добре след това, за щастие не беше подложено на проверка. Отчасти заради добрата си природа и отчасти от пресметливост, той първо потърси друг вариант.

Хенри Мъглата, Кейл и Клайст бяха говорили надълго и нашироко за това колко истински трябва да бъдат тренировъчните боеве. Изкупителите бяха възприели мотото „Тренирай тежко, бий се леко“ и го довеждаха до крайност. Престорените им битки не винаги можеха да се различат лесно от истинските, освен че при първите позволяваха на оцелелите да живеят. И тримата се страхуваха, че ако прекалят със суровостта на тренировъчните боеве, ще създадат повече проблеми, отколкото ще решат, и то по същата причина като при екзекуцията без съд: душите на швейцарците, селяни или джентълмени, не бяха свикнали на бруталност. Но швейцарските войници, по един или друг начин, трябваше да се научат на уважение.

— Така, значи — каза Хенри Мъглата на своите джентълмени-войници. — Мислите си, че сте много по-добри от тях. Ами, докажете го. — След това отиде при селяните от Новата армия и им каза, че в Испански Лийдс имало съмнения дали ще се справят в истинска битка — в края на краищата, те били селяни и със сигурност щели да си плюят на петите, щом нещата загрубеят. Избегна да каже, че това е мнението на швейцарските войници, защото те скоро щяха да се бият заедно. Но и това стигаше: селяните се разсърдиха. Само че тук беше заложено нещо повече от повторение на битката и урока от Сребърно поле. Този път и двете страни трябваше да претърпят поражение.

След три дни двамата с Кейл — в ролята на очарован зрител — наблюдаваха атаката на швейцарските войници и конните рицари срещу селяндурите. Беше гадна работа, но швейцарците, въпреки всичките си умения и решителност, се намираха в доста неизгодно положение, защото поемаха по десет удара на всеки нанесен. След един кървав час те се оттеглиха и Хенри Мъглата извади последния си, най-убедителен коз. Строи четиристотин стрелци и ги накара да сипят огнени стрели върху укреплението, със скорост три-четири в минута, в продължение на десет минути. Към края селяните бяха принудени да излязат, защото трийсетте каруци пламтяха като седмия кръг на ада.

Това беше жесток и скъп урок, но добре изнесен — и двете страни осъзнаха, че ще живеят или ще умрат заедно.

 

 

— На два пъти ходих да говоря с ИдрисПюк за това, но той само ме баламосва — каза Фаншоу. — Искам да бъдат събрани и пратени обратно.

— По каква причина? — попита изтощеният Кейл, който не беше в настроение за нищо друго освен сън.

— Все едно ти пука за причините.

— Сега ми пука — е, какви са те?

— Тези двеста и петдесет илоти принадлежат на държавата.

— Същата държава, която е подписала договор с Изкупителите.

— Ние ви помагаме в обучението, нали?

— Не мисля, че трябва да подхващаме темата за добрите ви намерения. Но може, ако искаш.

— Илотите застрашават нашето съществуване не по-малко, отколкото Изкупителите — вашето. В Лакония те са четири пъти повече от нас. Дошли са тук, за да се научат от вас как да погубят държавата, която ги притежава. Ако не искаш да сметнем, че действате против нас, позволи ми да се оправя с тях.

— Дай да се изясним. Аз съм този, който се оправя с нещата тук. Само да припариш до тях, и ще се погрижа да увиснеш с главата надолу на най-близкия прът, с носа ти в джоба ми.

Настъпи тишина — не особено приятна.

— Тогава ще си тръгнем. — Нова тишина.

— Няма да върна двеста и петдесет души, за да бъдат екзекутирани — заяви Кейл.

— Какво ти пука?

— Няма значение. Няма да го направя. — Фаншоу обаче усещаше, че се задава отстъпка. — Ще ги отпратя нататък.

— Тоест?

— Ще се погрижа едни неприятни хора, които познавам, да ги съпроводят през планините и да им кажат да се разкарат.

— Ами ако откажат?

— Не говори глупости.

— Мога ли да ти вярвам за това?

— Не давам и торба вмирисани заешки карантии дали ми вярваш. Искам да останете и обещавам да се отърва от тях. Съгласи се, или пък недей. Това е.

За Фаншоу изглеждаше логично неговите инструктори да са далеч по-ценни от няколкостотин необучени селяни, затова реши да отстъпи — макар и възможно най-неохотно, за да остави Кейл с впечатлението, че е крайно недоволен от изхода. Но всъщност не беше.

На другия ден Кейл се събуди след шестнайсетчасов сън, все още уморен, и откри, че ИдрисПюк е дошъл за кратка среща.

— Трябваше да ми кажеш, че Фаншоу се пени за илотите — каза Кейл.

— Не мисля така — отвърна ИдрисПюк. — Ти ясно даде да се разбере, че ние, тоест аз, трябва да идваме при теб с решения, а не с проблеми. Трябваше да откажеш да се срещнеш с него. Всъщност, трябва да откажеш да се срещаш с когото и да било — така ще нарасне мистерията около теб. Колкото повече говориш с хората, толкова по-човешки им изглеждаш, а оттам по-разбираем и следователно по-слаб. Ти не си въплъщението на Гнева Божи — ти си едно много болно момче.

— Не си прави труда да го смекчаваш, моля те.

— Щом се налага — ти си едно много забележително и много болно момче.

— Мисля, че трябва да окажем някаква помощ на илотите.

— Защо?

— Ако победим Изкупителите, това ще си има цена. Ние ще сме по-слабите. Има сериозен шанс лаконийците да се възползват от случая. Затова, ако са принудени да се оправят с роби — новообучени роби, вероятността да ни създават неприятности е по-малка.

— И това е всичко?

— Тоест?

— Не си се поддал на някой от онези великодушни импулси, които те обземат от време на време?

— Например?

— Ти им симпатизираш — идентифицираш се с тях като хора, които се борят за освобождението си от гнусен потисник.

— Това толкова ли е лошо?

— Вече за трети път отговаряш на въпроса ми с въпрос. Това е грубо, но и издайническо.

— Не обичам да съм груб.

— Вървиш по тънко въже, момчето ми; както и всички ние — не можеш да си позволиш да приемеш една кауза, която нямаш силата да подкрепяш.

— Не го правя. Но не виждам защо да не пратим илотите на изток, за да се обучават с Покаятелите там.

— Съгласен съм. — Пауза.

— Значи ще ги пратиш?

— Вече ги пратих.

— Великите умове мислят еднакво.

— Щом ти е приятно да мислиш така.

Кейл разклати малко сребърно звънче, за да даде сигнал, че си иска чая. Струваше му се абсурдно надуто да прави нещо толкова префинено, но това му спестяваше усилието да ходи до вратата и да вика. Чаят пристигна незабавно, защото икономът бе чакал позвъняването. ИдрисПюк огледа с апетит разнообразието от сандвичи с махнати корички, нарязани на изискани триъгълници: със сирене, яйце, конско месо и краставица. Имаше и пастички от сладкарница „Валери“ на улица Мот: със сметана, с диви ягоди, с бадеми — последните имаха опияняващия дъх на сладък цианид.

— Търсиш за какво да си харчиш парите ли? — попита ИдрисПюк.

Кейл се усмихна.

— Яжте и пийте, защото утре ще сте мъртви — цитира той думите, които му бяха повтаряли по три пъти на ден преди ядене в Светилището.

— С това не може да се спори — заяви ИдрисПюк и отхапа голям залък телешки пай с варено яйце по средата. — Кулхаус дойде при мен да търси работа.

— Той вече си има работа — каза Кейл.

— Той е способен младеж, много способен. Ние го познаваме, и той ни познава. Истинска загуба. Може да ни бъде полезен.

— Няма да оставя Саймън отново глухоням. Предложи му повече пари.

— Той е амбициозен. Можем да го загубим, а ще е най-добре да държим човек, който знае много от тайните ни, в лоното си. Той би могъл да ни създаде големи неприятности.

Кейл задъвка разсеяно една червена тарталета.

— Добре. Сложи го да работи един месец с Клайст или Хенри Мъглата. Ще видим как ще потръгне. Ако се окаже замесен от подходящо тесто, прати го да надзирава нещата в Запад Тринайсет. Но да вземе Саймън със себе си.

— Арбел ще се опита да му попречи.

— Ако Саймън й позволи, тогава ще го оставим. Прати Кулхаус сам.

Поседяха няколко минути в приятно мълчание, наслаждавайки се на чая.

— Трябва да отидеш да видиш Рива — каза накрая ИдрисПюк.

— Защо?

— Трябва да се възползваме повече от нея.

— Вече опитах. Тя се е учила на благодарност от бившата си господарка.

За негово голямо раздразнение, ИдрисПюк се засмя.

— Имаш много завишени очаквания към способността на другите хора да са благодарни.

— Вече не.

— Не съм съгласен. Ти поиска от нея да предаде съпруга си — при това, чисто нов съпруг. Даже не й даде време да си загуби илюзиите за него.

— Е, радвам се, че го смяташ за забавно. Аз попречих тази неблагодарна крава да бъде изкормена жива от онзи луд копелдак Пикарбо.

По време на гневния му изблик ИдрисПюк продължи да яде сладкиш. Когато свърши, каза:

— Знаеш ли, бях забравил какъв досадник можеш да бъдеш. — Кейл се сепна, но не от отказа на ИдрисПюк да признае, че възмущението му е съвсем оправдано. — Мислиш си, че стоиш над всички други — не отричай.

— Хич и не мислех да отричам — каза Кейл.

— Тогава защо се изненадваш толкова, че другите не отговарят на стандартите ти? Не може и така, и онака, синко. Трябва да решиш. Или пък в бъдеще гледай да извършваш великодушните си самопожертвователни деяния само в полза на герои и изключително добродетелни люде.

ИдрисПюк наля на Кейл чаша чай и дрънна със звънчето. То беше подигравателен подарък от Кадбъри за Хенри Мъглата, когато разбра, че той пие чай всеки следобед.

— Позвънихте ли, сър? — попита икономът.

— Още чай, Ласел — нареди ИдрисПюк.

— Много добре, сър — каза Ласел и излезе.

— Твърдиш, че не очакваш нищо от другите, и все пак явно очакваш някои от тях да се откажат от всичко. Защо?

— Само хората, които съм спасил с риск за живота си.

— Има разлика между това, което хората трябва да правят, и това, което могат да направят. Ти никога не си имал жена, нито пък баща, за да делиш верността си. Сигурен съм, че на нея й е струвало много да ти откаже, затова трябва да покажеш малко характер и да се възползваш от чувството й за вина. Тя ще иска да ти докаже, че не е неблагодарна.

— Трябваше да ми се доверят.

— Без съмнение. Но са се страхували.

— Знам какво е да се страхуваш.

— Нима? Не съм сигурен, че е вярно — или поне не съвсем вярно.

Ласел се върна с чая, а след това ИдрисПюк смени темата.