Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (6)

6.

Животът е като езеро, в което скучаещо дете хвърля камъче, и това действие праща вълнички във всички посоки… Грешка. Животът е поток, и то не пълноводен поток, а обикновено мижаво поточе, с типичните му водовъртежи и завихряния. Но тези завихряния и къдрения оголват корен, после друг, после подриват брега, дървото край потока рухва върху него и отклонява водата, а селяните идват да видят какво е станало с водния им запас и откриват въглищата, разкрити от падналото дърво. Идват миньори и курви, които да обслужват миньорите, издига се град от палатки и кал, който се превръща в град от дърво и кал, а после от тухли и кал, павета покриват улиците, а след това пристигат пазителите на реда да крачат по уличните павета; после въглищата се изчерпват, но градът продължава да живее, или пък загива. И всичко това — заради някакво си мижаво поточе и мижавите му водовъртежи. Същото е и с живота на хората, тласкан от многопръстата ръка на невидимото.

Посещението, което би донесло смърт на Томас Кейл от ръцете на Двамата Тревър, бе избегнато благодарение на пиенето на вода от заразен кладенец, а изпълнителите бяха подкарани назад, откъдето бяха дошли, от отдавнашен приятел, който всъщност изобщо не го беше грижа дали Кейл ще живее или ще умре, към град, където жената на този незагрижен приятел скиташе по улиците с новороденото си момиченце и мислеше съпруга си за мъртъв, а в същото време въпросният съпруг се връщаше към нея и след няколко дни щяха да се разминат на не повече от трийсет метра в човешкото гъмжило, натъпкано между стените на Испански Лийдс.

Отново и отново техните пътища почти щяха да се пресичат, ако не бяха малките водовъртежи, които ги подръпваха лекичко ту насам, ту натам.

Понякога виждаме облак с формата на дракон, или на лъв, или пък много подобен на кит, но всички по-ведро настроени философи са на мнение, че и най-черният облак си има сребърен ореол. А през ужасните дни и нощи на господстването на Кевин Мийтярд Кейл откри, че си припомня старите начини за справяне със страданието. В Светилището той се беше научил да се оттегля в себе си, да потъва в други места дълбоко в ума си — места с топлина, храна и чудни неща: крилати ангели, които правеха каквото им кажеш, говорещи кучета, приключения без болка, дори смърт без сълзи и внезапно блажено възкресение, мир и покой, и нито един човек наблизо. Сега можеше да прави същото за по няколко часа на ден, когато повръщането и лудостта му даваха известен отдих. Бляновете му се притичваха на помощ. За минути той се озоваваше пак сред езерата на „Горски кът“; плуваше в хладките води, събираше раци в потоците, мислеше си за думата, която бе открил един ден за ромоленето на водата върху малките камъни, докато разчупваше раците и ги ядеше сурови с див чесън, както му бе показал ИдрисПюк. А после, през нощта, докато дългокрилите горски буболечки вдигаха чудатата си ритмична гълчава, двамата говореха ли, говореха и той поглъщаше всичко, седнал на един от столовете, които приличаха почти на легла, а ИдрисПюк му наливаше светло пиво и му предаваше събираната половин век мъдрост — която, както често изтъкваше, е безценна.

— Хората се отнасят към настоящия момент, сякаш е само спирка по пътя към някаква велика цел, която ще се осъществи в бъдеще. А после се изненадват, когато дългият ден наближи края си; поглеждат назад към своя живот и виждат, че нещата, които са оставили да отминат тъй незабелязано, дребните удоволствия, които са отхвърляли с такава лекота, всъщност са истинският смисъл на живота им — през цялото време тези неща са били великите и чудесни успехи и целта на тяхното съществуване.

После ИдрисПюк наливаше на Кейл още четвърт пинта — не прекалено много.

— Всички утопии са дело на кретени, а добронамерените хора, които работят за създаването на едно по-добро бъдеще, са малоумници. Представи си земен рай, където пуйките летят наоколо вече изпечени, а идеални любовници откриват идеалната любов с минимално забавяне и живеят щастливо во веки веков. На такова място мъжете и жените ще умрат от скука или ще се обесят от отчаяние; добродушни мъже ще се бият и убиват, за да се избавят от ужасите на доволството. Много скоро в тази утопия ще има повече страдания, отколкото ни причинява природата в момента.

— Звучиш ми като Боско.

— Не. Той иска да изтрие котките от лицето на земята, защото обичат да ядат риба и да ловят птички. Все едно да си пожелаеш време, когато лъвът ще ляга с агнеца. Но си наполовина прав. Донякъде съм съгласен с Боско — вярно е, че този свят е ад. Но макар аз също да съм ужасѐн от човечеството като уродлива карикатура, освен това го и съжалявам: в нашето отвратително битие, пълно с толкова страдания, ние сме едновременно измъчваните души в ада и дяволите, които ги измъчват. Ние сме братя в страданието, така че най-необходимите качества за един човек са толерантност, търпение, въздържание и милосърдие. Всички имаме нужда от прошка и всички я дължим. Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници. Това, млади човече, са добродетели, които — и го казвам съвсем добронамерено — липсват напълно у теб.

При тези последни думи Кейл се престори на заспал и захърка гръмко.

Отнасянето в миналото обаче беше пълно с капани. Той искаше да си спомни първия път, когато е видял Арбел гола — в онази нощ беше блаженство да си жив. Но удоволствието и болката, любовта и гневът си съжителстваха прекалено близко у него, за да може това да го пренесе в друг свят. По-добре да се придържа към прекрасните ястия, към спомените как дразнеше Хенри Мъглата заради огромната му глава, или как слушаше ИдрисПюк и вземаше последната дума в разговорите с всички. Но също така си мислеше, спореше със себе си и се опитваше да си изясни онова, което всъщност знаеше: че светът е като поток, пълен с водовъртежи и преплетена растителност, и че където и да отидеш, водата винаги изтича през пръстите ти.

Стаята, която му бяха дали сега, беше съвсем простичка: що-годе удобно легло, стол и маса, прозорец с изглед към приятна градина, пълна с тънки брястове. Имаше две предимства: Кейл спеше сам и имаше ключ, за да се заключва отвътре и да не пуска никого при себе си. Отначало не искаха да му го дадат, но той настоя, влагайки в думите си смътна заплаха, и след като се допитаха до директорката, те предпазливо изпълниха желанието му.

На вратата се почука лекичко. Той надзърна през малката дупка, която бе пробил в най-тънката й част, и доволен от видяното, я отключи с бързо движение и се дръпна по-надалеч. В края на краищата, никога не се знае.

Обзет от подозрения, манастирският слуга остана на мястото си и каза:

— Изглежда, има дупка във вратата.

— Беше си така, когато дойдох.

— Сестра Врай поиска да те види.

— Кой?

— Мисля, че директорката я е помолила да проучи твоя случай. Тя се радва на голямо уважение.

На Кейл му се искаше да зададе още въпроси, но както често се случва с притеснителните хора, не желаеше да изглежда невеж пред някого, който явно не го харесваше — и то с основание, защото слугата бе същият, когото Кейл бе заплашил, за да получи ключа. „Хората с чар — каза му веднъж ИдрисПюк — могат да накарат другите да отговорят «да», без дори да ги питат. Притежанието на истински талант да омайваш хората е крайно развращаващо. Но не се притеснявай — добави, — това не е нещо, за което ти ще трябва да се тревожиш някога.“

— Ще те отведа при нея — каза слугата. — После ще се погрижа за дупката във вратата.

— Не си прави труда. Тя създава приятен полъх.

Кейл се обу и двамата тръгнаха. Слугата беше изненадан, че след целия шум, който бе вдигнал противният младеж, той дори не си направи труда да заключи вратата след себе си. Но Кейл не се интересуваше кой влиза, стига той да не е вътре.

Двамата минаха мълчаливо през Манастира. Някои части от него бяха построени наскоро; други бяха по-стари, а трети — още по-стари. Имаше високи и мрачни здания с гаргойли, кривящи се от стените, които внезапно се смениха с елегантни каменни постройки с меки очертания и приятни пропорции, с големи прозорци с криви стъкла, които в една част отразяваха небето, а в друга — тревата, тъй разнообразни и изменчиви, че сградата изглеждаше пълна с живот. Накрая мълчаливата двойка мина през проходи в дебелите стени и излезе в двор, който по размери и очарователна простота надминаваше всичко, видяно от Кейл в Мемфис. Слугата го преведе през една арка, а после по едно стълбище. На всяка площадка имаше врати от дебел черен дъб от двете страни на стълбището. Той се спря пред една на най-горния етаж и почука.