Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (8)

8.

За оръжията и човека пея аз, и за сирене; за яростта на Томас Кейл, и за задоволително снабдяване с овес за конете, доставен на точното място, в точния момент. Пея за хиляди хора, поели надолу към обиталището на смъртта, леш за псетата и птиците, и за осигуряването на палатки, готвачи, вода за десет хиляди души сред гола пустош; пея за изобилие от смазка за осите и готварска мазнина.

Представете си пикник със семейството и приятелите. Помислете си за неуспеха да се съберат всички в уреченото време и място („Стори ми се, че каза дванайсет часа“; „Мислех, че трябва да се срещнем при бряста в другия край на града“). Помислете си за безкрайно объркващите се неща: изгубения мармалад, рояка пчели на мястото за пикник, дъжда, разгневения фермер, кавгата между братя, назрявала в течение на двайсет години. А сега си представете биковете на войната, пуснати на воля, за да донесат края на човечеството. Довеждането на апокалипсиса изисква сирене, готварска мазнина, овес, вода и смазка за осите — да се състави поръчка за тях и да бъде изпълнена. Затова Боско не се биеше, а губеше времето на крале, императори, върховни владетели, управници и техните армии от министри и заместник-министри на това или онова с безкрайна поредица от договори, пактове, протоколи, обети и съглашения. Всички те бяха предназначени да осигурят достатъчно място и време за съществените дреболии, за да може заличаването на човешкия род да стане възможно. Краят на света бе отложен за догодина.

Тъй като в стотици укрепени градове по целия свят месец след месец не се случваше нищо особено, възникнаха други, по-непосредствени заплахи: болести, страх, пропускане на сеитбата, инфлация, копнеж по дома и надежда, че всичко някак си ще се оправи от само себе си. Бежанците започнаха да се връщат по домовете си. В резултат на това, в Испански Лийдс епидемията от коремен тиф заглъхна, когато едно старо бунище, отворено поради наплива от разтревожени селяни, което пропускаше човешки изпражнения във водните запаси, причинявайки заразата, бе закрито като вече ненужно. Тревър Лугавой се оправи, както и Кевин Мийтярд; последният се яви на дадения му адрес и се хвана на работа — пренасяне на чували зърно през града.

Матераците продължаваха да живеят като велика фамилия, сполетяна от тежки времена. Нямаха пари, но все пак разполагаха със своеобразен капитал: умовете на Випонд и ИдрисПюк и винаги надеждния златен стандарт на снобизма. Дори най-навъсеният преуспял уличен търговец, натрупал състояние от продажба на бекон или конски туткал, откриваше, че в живота му липсва нещо, щом се сблъскваше с презрителното високомерие на жените Матераци: хората като него бяха обикновени като калта, и само една красавица Матераци можеше да започне да премахва това петно. Представете си: да имаш жена с хилядолетно име, което може да бъде предадено на децата ти. Какъв триумф! Под сърдитото перчене душата ти на уличен търговец вече няма да звънти на фалшиво. А единственото, от което имаш нужда, за да влезеш в голямото добрутро, бе най-безпристрастният от всички изравнители: купища пари.

Мъжете Матераци може да бяха негодници, но не и сноби като жените и дъщерите си. Отнасяха се към заможното простолюдие на Испански Лийдс с онази привързаност, която проявяваха към конете и кучетата си. Тези коне и кучета бяха толкова обичани, че си въобразяваха, че са им равни. Трябва да се каже обаче, че Матерациените, както започнаха да наричат жените в Испански Лийдс, не винаги бяха готови да направят върховната саможертва — да си вземат мъж от семейство, натрупало парите си от туткал или мармалад. Но с времето реалностите за това, което е необходимо да правиш, когато си специален, но нямаш специални умения, принудиха мнозина от тях да поемат ридаещи по пътеката към амвона с бъдещ съпруг, натрупал състояние от претопена мазнина или свински изрезки. Випонд беше наложил данък върху тези съюзи, но притокът на пари бе крайно недостатъчен, въпреки яростните му настоявания към главите на Десетте фамилии да „набият малко разум“ в главите на дъщерите си. Старата му политика да обединява своя мозък с парите на Матераци сега се свеждаше само до първото. В тази ситуация ИдрисПюк и Томас Кейл бяха неговият заместител на съкровищница. Завръщането на ИдрисПюк от Манастира с вестта какво се е случило му подейства разочароващо, макар и по не толкова лични причини, както за полубрат му. Той се възхищаваше на Кейл и бе очарован от него, но не изпитваше никаква лична привързаност. Въпреки това Випонд се надяваше, че момчето вече е по-добре.

— Струва ли си да се занимаваме с Кейл? — попита той ИдрисПюк. — Кажи ми честно. Залогът е прекалено голям за неискреност.

— Защо искаш да съм честен с теб? — бе раздразненият отговор. — Нямаш право да настояваш за такова нещо. Той е такъв, какъвто е.

— За това няма спор.

— Ако искаш да го изоставиш, можеш да изоставиш и мен.

— Не драматизирай — още малко, и ще запееш ария. Грешка на езика. Да се престорим, че не съм казал нищо.

И така, колкото и да беше закъсал за пари, Випонд пращаше на всеки две седмици вестоносец до Кипър, за да задоволи исканията на Кейл за информация: карти, книги, слухове и всякакви доклади, които Випонд и ИдрисПюк успеят да заемат или откраднат. В замяна, макар и бавно, пристигаха неговите карти, догадки и убеденост по въпроса: какво би сторил Боско, как би могъл да бъде обезсърчен, какъв е минималният брой войници и ресурси за целта. Причината за това бавене беше една: Кейл беше болен, и състоянието му не се подобряваше. Понякога изглеждаше, че се оправя: спеше по дванайсет часа на ден вместо по четиринайсет, можеше да ходи по половин час на ден и да работи също толкова. Но после пристъпите, повръщането и ужасната отпадналост се връщаха. По някаква причина, която нито той, нито сестра Врай можеха да определят, болестта се развиваше на приливи и отливи, подчинявайки се единствено на свои собствени закони.

— Може да е от луната — предположи Кейл.

— Не е — отвърна сестра Врай. — Проверих.

Поли беше сигурна какъв е проблемът.

— Ти си едно много непослушно момче, изтощено от злоба.

— Дървената кратуна може и да е права — каза Кейл.

— Може, макар че е много нахално от нейна страна да нарича някой друг непослушен. Ти си изтощен от злобата на другите. Изкупителите са я налели в теб, и сега душата ти се опитва да я изплюе.

— Не може да е останало много.

— Ти не си погълнал развалена свинска пържола — погълнал си мелница.

— Едно от ония неща, дето се въртят на вятъра ли?

— Не, мелничка за сол. Вълшебна мелничка за сол, като в приказката.

— Никога не съм я чувал.

— Едно време морето било пълно със сладка вода. Веднъж един рибар извадил с мрежата си стара лампа. Щом започнал да я търка, от нея излязъл дух, който бил затворен вътре от зъл магьосник. За награда духът му дал мелничка за сол, която можела да произвежда сол вечно. После духът отлетял, но старият рибар бил тъй изморен, че изпуснал мелничката и тя паднала на морското дъно, където солта продължила да се изсипва от нея безспир. Затова морето е солено.

— Не знам за какво говориш.

— Трябва да накараме мелничката да спре да мели. Трябва да намерим някакво лекарство.

— Крайно време е.

Сестра Врай не реагира. Поли не беше толкова сдържана.

— Неблагодарен хулиган!

— За какво да съм благодарен? — попита той, все още насочил поглед към сестра Врай, която се обърна към куклата.

— Той е прав. Трябва да се справяме по-добре.

— Тази кукла да не е част от религията ти?

— Не. Поли си е Поли.

Така всичко изглеждаше по-странно, отколкото на пръв поглед. Вярно, че той се бе сепнал, когато ги видя за първи път. Но от друга страна, беше свикнал — дори очакваше — всеки, който е облечен като свещеник или монахиня, да изразява необичайни вярвания и да се държи чудато.

Молитвата на Изкупителите преди закуска заявяваше твърдата им вяра в Осемте невъзможни неща. През почти всяка минута, всеки ден от живота му, му бяха говорили за дяволи, летящи във въздуха наоколо, или за ангели до рамото му, които ридаят, щом съгреши. Смахнатото поведение и шантавите вярвания бяха нещо нормално за него. Дори не се впечатли кой знае колко от таланта на сестра Врай да говори с различен глас, който сякаш идваше от Поли — беше виждал вентрилоквисти пред Червената опера в дните, когато имаше борби с бикове.

Един ден той почука на вратата на сестра Врай, но не получи отговор. Отлично съзнаваше, че трябва да почука още веднъж, и въпреки това отвори вратата след най-кратката възможна пауза. Надяваше се, разбира се, да завари сестра Врай без нейния затъмнител (тя му беше казала как се нарича булото й, когато я попита). Тя със сигурност не би го носила, когато е сама, нали? Може би дори щеше да успее да я завари гола. Дали щеше да има пищни гърди с червени зърна, големи колкото чинийките за чай на приемите на Матераците? Беше си я представял такава. Или пък щеше да е грозна и стара, с кожа, провиснала от гръдния й кош като мокро пране на простора? Или пък нещо друго, което изобщо не му е минало през ума? Смътните му надежди обаче бяха разбити. Той влезе тихичко — дори котка би му завидяла. Тя седеше на стола си, но спеше и похъркваше леко; и Поли също, макар и с напълно различен тон и ритъм. Хъркането на сестра Врай беше като на малко дете, тихо и ниско. Това на Поли беше като на старец, потънал в злобни сънища.

Той седна и известно време ги слуша как похъркват и свирят. Чудеше се дали да не претърси спалнята. Стана, но реши да не го прави. Приближи се до нея и започна да надига воала й.

— Какво правиш, проклето изчадие?

— Търся нещо, което загубих — отвърна Кейл.

— Е, няма да го намериш тук — заяви Поли.

Кейл пусна крайчеца на воала също толкова внимателно, колкото го бе хванал, после отиде и седна с невинността на лоша котка. Седя така цяла минута, а Поли се взираше в него.

— Ще я събудиш ли? — попита той куклата.

— Не.

— Бихме могли да си поговорим — каза любезно Кейл.

— Защо?

— Ами, за да се опознаем.

— Знам за теб повече, колкото ми се иска — отвърна Поли.

— Щом ме опознаеш, съм свестен.

— Не, не си.

— Мислиш ли, че разбираш какъв съм в действителност?

— А ти мислиш ли, че не разбирам?

Сестра Врай продължаваше да спи.

— Какво съм ти направил?

Във въпроса не се криеше обида, а просто любопитство.

— Отлично знаеш.

— Не, не знам.

— Тя — каза Поли и погледна сестра Врай — е изтъкана от благородство, доброта и щедрост.

— Е, и?

— Слабостта й, макар аз да я обичам заради нея, е, че тези велики дарби, които раздава на другите, задушават страха, който трябва да изпитва от теб.

Макар че се опита да не го покаже, Кейл беше разтърсен от това.

— Тя няма причини да се бои от мен.

Поли изпъшка нетърпеливо.

— Мислиш си, че хората трябва да се боят само от онова, което можеш да им причиниш — че можеш да ги фраснеш по носа или да им отрежеш главите? Тя се страхува от това, което си — от това, което душата ти може да причини на нейната.

— Какво е това странно бръмчене в ушите ми? — каза Кейл. — Прилича на думи, но в тях няма никакъв смисъл.

— Разбираш за какво говоря. Мислиш си го не по-рядко от мен.

— Не, не разбирам, защото всичко, което приказваш, са пълни безсмислици.

— Ами, сещаш се… ти заразяваш другите… отлично знаеш, сополиво дребно тарикатче.

— Не съм сополив. Никой никога не ме е чувал да подсмърчам. И имаш късмет, че не знам какво е „тарикатче“.

— Иначе какво? — попита тържествуващо Поли. — Ще ми отрежеш главата ли?

— Ти нямаш глава. Направена си от въ̀лна.

— Не съм — възкликна възмутено Поли. — Но поне не страдам от убита душа.

В този момент той за първи път чу Поли да ахва — гузната реакция на човек, който се е изтървал неволно.

— Какво говориш?

— Нищо — заяви Поли.

— Не е нищо. Защо си толкова гузна? От какво те е страх?

— Не и от теб, във всеки случай.

— Кажи ми тогава, човече с въ̀лна вместо мозък.

— Заслужаваш да ти кажат. — Поли извърна очи от спящата сестра Врай, която продължаваше да хърка като двегодишно дете. Пауза. Обмисляне. След това Поли се взря пак в Кейл — както му се стори, с цялата доброта, която веднъж бе зърнал в очите на една невестулка, ядяща заек. Тя вдигна глава за миг, изгледа го с пълно безразличие, а после продължи да яде.

— Чух я да говори с директорката, когато си мислеше, че спя.

— Мислех, че вие двете знаете всичко една за друга — като добри дружки.

— Не знаеш нищо за нас двете. Мислиш си, че знаеш, но всъщност не е така.

— Продължавай. Усещам, че левият ми крак изтръпва.

— Сам си го изпроси.

— Вече усещам, че и другият крак реши да си даде малко почивка.

— Убитата душа е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

— По-лошо и от смъртта ли? По-лошо от това да умираш в продължение на пет часа с висящи от корема ти карантии? И черният ти дроб да капе от стомаха? — Кейл го описваше жестоко, но не по-жестоко, отколкото беше.

— Убитата душа — каза Поли — е жива смърт.

— Продължавай, че си имам и друга работа.

Истината обаче бе, че не му се понрави как звучеше това, нито пък погледът на Поли, дори тя наистина да имаше въ̀лна между ушите.

— Убитата душа е нещо, което се случва с деца, които получат повече от четирийсет удара в сърцето.

— А ударите в главата броят ли се? Аз никога не съм получавал удар в сърцето.

— Те са убили радостта ти — така каза тя.

— И изобщо не лъжеш, а? Сбърках за въ̀лната. Тоя твой гнусен език звучи, все едно е направен от космите по задника на ебач на овце — или поне го смятам за много вероятно.

— Аз не мисля, че радостта ти е мъртва.

— Не ми пука какво мислиш.

— Радостта ти се крие в опустошението — да сееш разруха и гибел, ето кое носи радост на душата ти.

— Това е скапана лъжа! Ти беше тук, когато разказах на Врай…

— Сестра Врай!

— … когато й разказах за момичето, което спасих в Светилището. Дори не го познавах.

— И до ден-днешен съжаляваш за това.

— Шегувах се.

— Никой не се засмя — всъщност, никой не се смее, когато си наблизо, или поне не за дълго.

— Отървах се от Кевин Мийтярд.

— Така твърдиш ти.

— Спасих Арбел Матераци.

— Но тогава не си разсъждавал с душата си, нали? А с пишката.

— Спасих и брат й.

— Вярно — призна Поли. — Съгласна съм, че в този случай си сторил добро.

— Значи грешиш, сама го каза — отсече подозрително Кейл.

— Не съм казала, че сърцето ти е мъртво. Много хора с мъртва душа имат сърце, и то добро сърце. Бас ловя, че си бил чудесно момченце. Бас ловя, че би могъл да пораснеш истински добродушко. Но Изкупителите са те взели, убили са душата ти, и толкова. Не всеки може да бъде спасен. Някои рани са прекалено дълбоки.

— Да пукнеш дано! — Той беше разтърсен.

— Вината не е твоя — заяви с наслада Поли. — Не зависи от теб. Не си се родил лош, но въпреки това си лош. Нищо не може да се направи. Бедничкият Кейл. Нищо не може да се направи.

— Тя не вярва в това — каза той, вперил поглед в сестра Врай.

— Напротив.

— Никога не го е казвала.

— Не е нужно. Аз знам какво си мисли, още преди да си го е помислила. Ти ще я накараш да страда, нали?

— Сестра Врай ли?

— Не сестра Врай, идиот такъв — онази вероломна кучка, за която все мрънкаш.

— Никога не съм я наранявал.

— Не, все още не си. Но ще го направиш. И когато прекосиш тази река, всички ще страдаме — защото, умре ли тя, нищо няма да може да те спре. Знаеш за коя река говоря, нали?

— Пак чувам онова бръмчене в ушите си.

— Реката, от която няма връщане — ВОДИТЕ НА СМЪРТТА, — а отвъд тази река лежи БЕЗУТЕШНАТА ЛИВАДА. Натам си се запътил, младежо. Отчаянието е твоята цел. Ти си солта в раната ни. Вониш на нещастие, и скоро тази воня ще изпълни целия свят. — Поли вече почти крещеше. — Щях да те съжалявам, ако нямаше всички да си го отнесем в резултат на това. Ти си ангелът на смъртта, и още как — вониш на смърт. Прекоси реката, от която няма връщане, до земята на загубеното доволство, долината на смъртната сянка…

Поли така бе повишила глас, че сестра Врай се събуди със силно изхъркване и каза:

— Какво?

Настъпи тишина.

— А, Томас, ти ли си? Май съм заспала. Отдавна ли си тук?

— Не — каза Кейл. — Току-що идвам.

— Съжалявам, не се чувствам много добре. Да продължим утре, ако не възразяваш.

Кейл кимна.

Сестра Врай стана и го изпрати до вратата. Тъкмо преди да си тръгне, го попита:

— Томас, Поли нищо ли не ти каза, докато спях?

— Не вярвай на нито една дума на това сополиво дребно тарикатче! — изпищя разтревожената Поли.

— Млък — нареди сестра Врай.

Кейл я погледна. Станалото бе трудно разбираемо дори за момче, което от най-ранна възраст е пило до насита от извора на чуждата странност.

— Не — каза той. — Не каза нищо, пък и да беше казала, нямаше да й обърна никакво внимание.