Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (31)

31.

Изкупителите преминаха Мисисипи през април и стъпиха на другия бряг почти без да срещнат съпротива. Разузнавачите, пратени през леко гънещите се равнини, които се простираха на триста мили от южния бряг на реката, се върнаха с вестта, че почти всички села и градове са изоставени, и то не само от хората. Животните, от прасета и крави до зайци, бяха изчезнали заедно с населението. Нивите не бяха засети с пшеница и ечемик, а оставени на маковете, разцъфтели рано в необичайно топлото за сезона време.

— Красиво е — каза един Изкупителски разузнавач при завръщането си. — Съмнявам се, че и самите райски поля могат да се мерят с това: миля след миля макове и очанка, кукуряк и див карамфил, слабонога и теснолистен фий. Но това е всичко за ядене, налично на петнайсет дни път във всяка посока. Освен ако не си крава или кон.

Разузнавачът надценяваше щедростта на Кейл. Той нямаше намерение да позволява на Изкупителите да хранят животните си. Веднага щом земята стана достатъчно мека, той заповяда жените и децата да излязат в полето и вместо да сеят пшеница и ечемик, да садят Луд Чарли, шапчица и якобов спореж — всички те бяха отровни за тревопасните. Това предизвика значителен гняв.

— Какво ще стане — викаха те — с животните ни, като се върнем?

— На ваше място щях да се тревожа за това, ако се върнете — каза Кейл.

Все пак той грижливо картографира отровените площи, което поуспокои хората, макар че не това бе намерението му — просто искаше да знае къде е безопасно да пасе конете, теглещи бойните каруци.

Първите, които минаха през Мисисипи, бяха Генерал-Изкупител Принцепс и неговата Четвърта армия, ветерани от избиването на Матераците при Силбъри Хил. Принцепс отлично знаеше на какво е способен Кейл, защото внимателно бе следвал голяма част от плана на момчето за нашествие на територията на Матераците, докато беше още в Светилището. Знаеше, че прекоси ли Мисисипи, гадни неща ще чакат него и хората му. Не беше очаквал да слезе на брега без съпротива, но беше очаквал решението да не се сее. Не беше очаквал обаче засяването на вредни билки, които да отровят конете и овцете. Трябваха му няколко седмици, за да докара фураж, и още повече — за да намери някого, който да установи кои растения причиняват проблема. Беше очаквал, че ще му се наложи да брани предмостие на южния бряг, докато Оста се опитва да ги изтласка обратно в Мисисипи. Вместо това разполагаше с триста мили, в които изглежда можеше да прави каквото си иска. Кейл беше превърнал прерията в цветна пустош. Снабдяването на голяма армия в тази пустиня от червено, жълто и розово би изисквало значително премисляне и още време. Засега Принцепс остана близо до реката и се зае да организира средствата за издръжка на нов план за настъпление в Швейцария. Една седмица след началото на този застой, отряд от петстотин конни пехотинци на Изкупителите — на конете бяха сложени намордници, за да ги предпазят от отровата, дебнеща в тревата — се сблъскаха с извънредно странна гледка: някакво кръгло дървено укрепление, неголямо, покриващо около три акра, с изкопан около него ров.

Когато Изкупител Партиджър бе изведен напред от разузнавачите си, за да погледне, той отправи тиха молитва към света Марта Лесбоска, покровителка на онези, които имат нужда от защита срещу неизвестното. Тя си беше спечелила място в списъка на светците поради странната природа на мъченичеството си: била принудена да глътне шесторна кука на връв, с шарнир на всеки зъбец, така че устройството да може да мине през храносмилателната й система, без да се закачи. Около дванайсет часа по-късно, когато екзекуторите й решили, че куката е стигнала достатъчно далеч, дръпнали връвта и я изтърбушили. В Изкупителската догма изобретателността винаги се е представяла като заплаха — оттам и нуждата от светец със специфичната отговорност да пази правоверните от нея.

— Прати напред някого с бяло знаме — каза Партиджър. След няколко минути един ездач под мирен флаг се приближи на около петдесет метра от бойните каруци.

— В…

Каквото и да се канеше да каже, то бе пресечено от арбалетна стрела в гърдите му.

— Защо спря? — попита Партиджър. — А после пратеникът, много бавно, се килна на една страна и падна от коня.

Наблюдаващите Изкупители побесняха от това нарушение на правилата на войната, въпреки че самите те никога не ги бяха спазвали. И все пак, макар че със сигурност нямаше конкретна вреда от убийството на пратеника, всъщност то стана случайно. Стрелецът, който го уби, се беше прицелил в него като предпазна мярка — само че каруците бяха претъпкани отвътре и един нервен бивш берач на хмел помръдна и му бутна ръката.

— Чудя се, какво ли искаше — извика някой, и наоколо се разнесе нервен смях.

Партиджър се замисли какво да прави сега. Изкупителите имаха достатъчно умения в обсадната война, но използваните от тях требушети бяха извънредно тежки, а и малкото, които бяха взели, се намираха от другата страна на Мисисипи, защото на триста и петдесет мили от реката нямаше важни градове със защитна стена. Щяха да са нужни няколко седмици, за да докарат някой от тях тук. Освен това укреплението не беше особено голямо и бе изградено от дърво, не от камък. Въпреки разбираемото безпокойство при вида на това непознато съоръжение, той знаеше, че от него ще се очаква да открие какво представлява, така че не можеше просто да го заобиколи. Колкото и странно да беше то, не изглеждаше особено застрашително. Той нареди триста души да го атакуват. Петдесет от тях бяха бронирана кавалерия, нововъведение на самите Изкупители, а останалите — по-леко защитена конна пехота.

Партиджър гледаше как хората му се разгръщат около каруците с намерението да атакуват от четири страни. Докато чакаха, Партиджър завърза разговор с новоназначения си заместник, Изкупител Джордж Блеър. Той нито се доверяваше на Блеър, нито го харесваше, защото онзи принадлежеше към един нов орден — Светилищарите, създаден от самия папа Боско, за да „подпомагат верността във всички Изкупителски части и да се грижат действията им да са изчистени от доктринни или морални грешки“. С други думи, беше шпионин със задачата да се погрижи всички да спазват безпрекословно новите религиозни позиции на Боско и съпътстващите ги бойни техники.

Партиджър изненада донякъде Блеър, подхващайки разговор, който нямаше нищо общо с атаката на дървената крепост.

— Мислех си — каза Партиджър — да се заема със Седемдесет и четирите акта на унижение.

— Какво?

— Седемдесет и четирите акта на почит към властта на папата.

— Знам какво представляват — заяви раздразнено Блеър. — Но не разбирам връзката — всеки момент ще започне битка.

„Да не би да ме проверява дали няма да отговоря погрешно?“, помисли си Партиджър. Реши, че е точно така.

— Погледите ни трябва да са обърнати към вечния живот, дори и насред смъртта.

— Има си време за всичко. И то не е сега.

— Но със сигурност — продължи Партиджър, — ако нося сушени грахови зърна в обувките си и се въздържам от пиене на вода в горещи дни, и се бичувам с коприва в знак на смирение като онези, които са търпели светците и които ни оставят зяпнали от възхита — беше наизустил тази фраза от едно папско писмо, — тогава няма ли да съм по-открит за Божията мъдрост и по-добър водач на хората си?

Блеър най-сетне се обърна, за да се втренчи право в него — зяпнал, но не от възхита.

— Да, разбира се, ти си прав. Бих казал, че колкото по-голяма болка си причиняваш, толкова по-добре.

— Наистина ли?

— Да. Доколкото разбирам, самобичуването с камшик от скорпионови опашки е особено ефективно в това отношение. — Той се обърна пак към битката, като остави Партиджър да обмисля скорпионовите опашки. Звучеше болезнено. И все пак, той помнеше думите на отец Пио: „Когато наказваш плътта, погрижи се да боли.“

На осемстотин метра оттам битката беше започнала. Отначало имаше само лъжливи движения на три групи по десет кавалеристи, които целяха да предизвикат реакция, за да се прецени силата на бранителите. Реакция нямаше. Отблизо можеше да се види, че ровът около каруците не е особено дълбок, но е пълен със заострени колове. Един от кавалеристите заби най-тежкото копие, с което разполагаха, в една каруца, за да провери доколко е стабилна и здрава. Нищо особено, каза той след завръщането си. Затова бе решено да щурмуват и от четирите страни. Сигналът щеше да е залп от четирийсетина стрели към центъра на укреплението. Стрелите полетяха, мъжете се втурнаха срещу каруците, и Новата армия на Кейл и военната му стратегия бяха подложени на първото си голямо изпитание.

Проблемът на Изкупителите беше, че им липсваха всякакви основни пособия — нямаха нито стълби, нито тарани, само няколко въжета. Щом се спуснаха в рова, се озоваха само няколко стъпки по-ниско. Но тъй като бордовете на каруците бяха високи по шест стъпки, те се намираха на девет стъпки под своите защитени от дървена стена противници. Веднага щом Изкупителите се втурнаха в атака, процепите се отвориха отчасти и леките арбалети на Хенри Мъглата влязоха в действие. Нападателите откриха, че са обстрелвани от разстояние само няколко стъпки — бяха толкова близо до противника си, че малката мощност на арбалетите нямаше значение. В ограниченото пространство лъковете бяха безполезни, но арбалетите сееха опустошение, особено пък сега, когато можеха да се презареждат толкова бързо. Покривите на каруците бяха окачени на двойни панти, така че да могат да се избутват нагоре и през всеки от бордовете в зависимост от обстоятелствата. Този път бранителите ги отметнаха с трясък навътре. Моментално пет-шест селяни и един Покаятел се надигнаха, и защитени до голяма степен от стената на каруцата, започнаха да мушкат и удрят надолу към гъмжилото от Изкупители, струпани в рова. Млатилата с оловни топки и шипове нанасяха страшни поражения, смазвайки плътта под леката броня на Изкупителите, макар че можеха и да проникват в нея. Тъй като бяха въодушевени от успеха си и неопитни, някои от мъжете се наведоха навън, откриха се прекалено и двама бяха повалени от стрелци.

— Стойте зад укритието! Стойте зад укритието!

Покаятелите във всяка каруца трябваше непрестанно да издърпват назад превъзбудените селяни, които се наслаждаваха на тръпката от това да нараняват противника, без да му дават възможност да отвърне на удара. Изкупителите, десетократно по-добри войници от мъжете, които ги нараняваха с всеки удар, бяха безсилни. Намираха се на четири стъпки по-далеч от врага, отколкото можеха да достигнат. Не можеха да се пъхнат и под каруците, а колелата бяха затрупани с пръст, за да им попречат да вържат въжета около спиците. Положението им беше безнадеждно. След пет минути те се оттеглиха — но не и без да бъдат избивани по пътя от арбалетчиците, които вече можеха да се изправят и да се прицелят добре към отстъпващите свещеници, много от които се движеха бавно заради получените тежки удари в бедрата и коленете.

Селяните се изправиха и закрещяха възторжено. Покаятелите им заповядаха да млъкнат.

— С всеки ден те ще стават все по-добри в атаките си. Вие можете ли да кажете същото?

Това ги смълча, но те все пак се наслаждаваха на вкусеното за първи път убийство.

Изкупителите се изтеглиха назад до Партиджър, който беше хем объркан, хем ядосан. Той нахока мъжете, докато Блеър обикаляше и преглеждаше ранените.

— Причинихте ли им някакви загуби?

— Мисля, че убихме неколцина — каза един от стотниците.

— Неколцина? Трийсет от нашите са мъртви. И за какво? Както и да е — това бяха стрелците, а не вие. Колко убихте вие?

— Как да убиеш някого, когото не можеш да достигнеш?

— Не ми отговаряй! — кресна Партиджър.

— Ами куката за мятане? — попита Блеър. Цялата им част разполагаше само с една. Никой не бе виждал смисъл да има повече.

— Успях да я закача за трийсет секунди, преди да срежат въжето — каза сержантът, който я бе използвал. — Но все пак я дръпнах добре с коня си. Повече куки биха могли да свършат работа, само че каруцата беше закрепена здраво. Ще трябва да ги разглобим, не просто да ги съборим. По-силни коне, по-големи куки и вериги вместо въжета биха могли да свършат работа. Но пък те могат да отстрелят конете сравнително лесно.

— Ами огън? Каруците са направени от обикновено дърво, нали?

— Може и да подейства, сър, но дървото няма да се запали, ако огънят не е много.

— Стрели?

— Лесни са за гасене. Виждал съм да ги използват при Салерно, с напоени в масло парцали, за да предизвикат пожар. Аз самият никога не съм го правил.

— Може ли две думи насаме? — каза Блеър на Партиджър. Оттеглиха се малко встрани.

— Някакви идеи?

— Обсада, може би?

— Те вероятно имат повече храна от нас. Пък и освен това — защо са тук? Тук няма нищо, което си струва да се брани.

— Виж какво, Изкупителю — каза Партиджър. — Ние не сме добре екипирани, както казваш. Би трябвало да се оттеглим и да докладваме. Това е работа за обсадни войски, не за конна пехота.

Имаше право.

— Забеляза ли нещо особено при ранените? — попита Блеър. Беше наясно, че не е.

— Ранените ли?

— Да. Раните им… те са предимно от смазване — глави, ръце, лакти.

— Да, и?

— Повечето — а може би и всички — няма да се излекуват лесно.

— Какво искаш да кажеш, Изкупителю?

— Ами ако е умишлено?

Нямаха време да продължат дискусията си. Петдесет швейцарски кавалеристи се появиха от укреплението и пометоха неподготвения Изкупителски лагер, убивайки сто души и разпилявайки останалите. След петнайсет минути вече се бяха върнали в защитния кръг от каруци, точно когато слънцето почна да залязва.

 

 

Травматизираните Изкупители се изтеглиха от позицията си през нощта, но час преди зазоряване швейцарците се върнаха, за да ги тормозят. Отстъплението на Изкупителите бе силно затруднено от множеството ранени при атаката срещу крепостта, която бе довела до много повече счупени ръце и строшени колене, отколкото бяха жертвите на неочакваната швейцарска атака точно преди мръкване. Мъртвите можеха просто да бъдат изоставени. Швейцарците продължиха да ги обстрелват от разстояние с десетината арбалети, които Хенри Мъглата беше дал на всяка крепост от каруци. На всеки няколко минути имаше престрелка с по-опитната швейцарска кавалерия, която се появяваше в галоп, избиваше изоставащите и се стопяваше, преди здравите стражи на Изкупителите да успеят да реагират. Когато швейцарците най-сетне ги оставиха и се върнаха в укреплението, броят на Изкупителите беше два пъти по-малък, отколкото когато зърнаха за първи път крепостта преди три дни. Загубите на Новата армия бяха десет мъртви и единайсет ранени.

Блеър, за разлика от Партиджър, оцеля, за да докладва и да настоява за бърза реакция. Само че историята беше странна и съвсем изолирана, така че никой от ниските нива на властта, до когото успя да стигне Блеър, не го взе насериозно. През следващите няколко седмици обаче щабът на Четвърта Изкупителска армия бе принуден да промени мнението си. Крепостите започнаха да се появяват във все по-голям брой и причиняваха ужасни загуби. Без да са наясно с опасността, Изкупителите пратиха тежко въоръжени части, екипирани със стълби, обсадни куки и обсадни факли, но докато те пристигнат, крепостите отдавна ги нямаше. Щом осъзна проблема, Принцепс, бесен от забавянето, удвои броя на патрулите си, за да установи бързо местоположението на крепостите и да ги нападне с по-големи сили. Тук обаче в играта влязоха разузнавачите на Артемизия: действайки предимно сами, те успяваха да осигуряват постоянна информация за придвижването на Изкупителите. На практика, всяка крепост от каруци действаше като център на мрежа от информация, простираща се на петдесет мили във всички посоки. Малките отряди на Изкупителите можеха да бъдат пренебрегвани, по-големите можеха да бъдат отблъснати, а при поява на още по-големи, каруците можеха да се преместят само с половинчасово предупреждение и вече да са изчезнали, когато многобройната сила пристигне. Не можеха да бъдат и настигнати — каруците на Майкъл Невин се движеха далеч по-бързо от всяка Изкупителска армия. Изкупителите се оказаха в капан: малки и леки части можеха да застигнат крепостите, но не бяха достатъчно силни да ги пробият, а по-тежките части, които биха могли да успеят, бяха прекалено бавни.

Мина цял месец в такива битки, преди Изкупителите да успеят да забавят една крепост достатъчно дълго, за да я настигнат с хиляда души тежка пехота, въоръжени с обсадни машини. Бяха им нужни четири дни, за да проникнат в лагера и да избият обитателите му. Това беше удар за Новата армия, възгордяла се от този месец на лесни победи, въпреки предупрежденията на обучаващите ги Покаятели и лаконийци, че някое поражение е неизбежно. Съответно, победата предизвика голяма радост у Принцепс, когато чу новината. Радостта му обаче не продължи дълго, щом узна подробностите: животът на двеста швейцарски селяни им бе струвал близо четиристотин Изкупители, плюс още сто с тежки рани, които имаха нужда от дълго време, за да се излекуват, и хабяха толкова много ресурси. Също така тревожен беше докладът на един от личните стотници на Принцепс, комуто той бе заповядал да участва в обсадата, за да му даде вярна представа за битката и участващите в нея войници.

— Проникването беше убийствено, Изкупителю — по-трудно от всяка битка, която съм водил. Бяха нагласили нещата така, че ние да сме лесни за поразяване, но да ни е почти невъзможно да отвърнем. Щом проникнахме вътре обаче, какъв беше шокът ни — те имаха малцина войници, може би петдесет, които си разбираха от работата и бяха трудни за убиване, но онези, които ни изтребваха в продължение на три дни… Щом се озовахме вътре и започнахме ръкопашен бой, беше все едно колим големи деца.

Оттам насетне проблемът пред Принцепс беше следният: как да счупи черупката, за да се добере до меката вътрешност. Проблемът за Кейл беше, че създаването на бойните каруци се оказа прекалено успешно. Успехите им бяха толкова леки и пълни, че Новата армия бе мъртвопияна от триумфите си. Пораженията, когато започнаха, ги изтощиха ужасно — в края на краищата, нямаше оцелели. Крачката от еуфоричната надменност до деморализирания провал бе толкова малка и същевременно толкова голяма, че беше свикано спешно (може да се каже дори паническо) съвещание по средата между равнините на Мисисипи и Испански Лийдс. Кейл беше по-болен от обикновено — бе прекарал няколко лоши седмици, — но бе натикан в бойна каруца, пълна с дюшеци, и заедно с ИдрисПюк и Випонд се опита да проспи пътя до Потсдам, където бе уредена срещата с Фаншоу, Хенри Мъглата и Съюза на десетте Антагонистки църкви. На влизане в Потсдам той реши да излезе и да язди. Колкото и да бе омекотена, бойната каруца беше неудобна, когато не можеше да спи, а днес всичките му стари рани — пръстът, главата и рамото — пулсираха и настояваха болезнено за вниманието му. („И аз! — пищяха те. — Ами ние?“). За да увеличи страданията му, дясното ухо също го болеше. Той си облече палтото и вдигна качулката, за да се предпази от студа и вятърът да не стига до болното му ухо. Това не беше нещо, което обичайно би направил, защото при Изкупителите само Лордовете на дисциплината носеха качулки, а Кейл нямаше желание да разбужда тези спомени. Сега, разбира се, той имаше далеч по-голям опит със странността на света от мнозина три пъти по-възрастни от него, но все пак бе изумен от наелектризиращия ефект, който имаше самата вест за присъствието му върху войниците, разположени на лагер по пътя му към града. Загадъчната сила, която движи слуховете с главозамайваща скорост дори през най-големите и разпръснати военни формирования, изкарваше армията навън на тълпи, където и да идеше. Щом го зърнеха, се възцаряваше благоговейно мълчание, което бързо избухваше във възторжени викове, сякаш бе самият Обесен Изкупител, влизащ в Салем. Кейл беше изумен, че такова множество може да почерпи такава сила от един толкова болен и измъчен слабак като него. Несигурен как да реагира, той си помисли дали да не им заговори. Но когато се опита, напънът за повръщане, връхлетял го час по-рано от полагаемото, го накара да млъкне и единственото, което можеше да прави, бе да се мъчи да го удържи. И така, той седеше премалял на коня си и гледаше мъжете около себе си — първо стотици, а после хиляди — вдъхновени от самото му присъствие. За тях мъртвешката му бледност и мълчанието му съдържаха повече мощ от всичко, което би могъл да каже, въпреки че бе наизустил няколко вдъхновяващи речи от писателя, чиито пиеси бе открил в библиотеката на Светилището, и те сякаш покриваха целия спектър от начини за манипулация на тълпата: „Другари мои, приятели, събратя, изслушайте ме!“ или: „Към пробива отново, храбри мои!“; и винаги надеждното: „Ний — дружинка, шепа смели братя“.

Но дори език, докоснат от пламтящата жарава на самия Бог, не би могъл да постигне повече от това принудително мълчание. Тези хора не искаха нещо толкова склонно към грешки като човешко същество, което може да говори с тях като мъж с мъж — искаха да бъдат водени от ангел унищожител, не от някакво си момче. Някога той може би се бе чувствал като смърт, но сега изглеждаше като нея. И точно това бе от значение. Той представляваше нещо гибелно от друг свят; нещо, а не някой, което ги бе направило могъщи и непобедими в миналото, а сега беше тук, за да го стори отново. Те изпитваха нужда той да е нечовек, есенцията на смъртта и чумата — да е изпит, бледен и мършав като скелет, защото той въплъщаваше тези неща и беше на тяхна страна. Надигна се вик — първо от едно-две гърла, после десетки, после стотици — докато накрая се превърна в рев:

— Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът!

Випонд и ИдрисПюк, които го следваха по петите, бяха виждали какво ли не и рядко се изненадваха, но този път останаха смаяни и дори потресени от това, което виждат и чуват — и най-вече, което чувстват: дори те бяха увлечени от силата на тълпата. Но проповедниците, отците и свещениците от Съюза на десетте църкви също го чуха и видяха в него дяволопоклонничество, каквото си беше.

 

 

— Очаквах по-тежки загуби — и то от самото начало, — които да се влошават, докато Изкупителите откриват как да се справят с нас. Тези загинали могат да бъдат заменени. Планирал съм го.

Уморен и раздразнителен, Кейл присъстваше на таен съвет, свикан преди да започне официалният, със Съюза на десетте църкви — смятаха, че е нужно да уточнят историята си, за да сведат до минимум религиозното участие.

— Но, Томас, скъпи — каза Фаншоу, — какво си очаквал? Да убиваш и да те убиват е професия. Тези хора са селяни, солта на земята — разбира се, не се и съмнявам, но цял живот са ринали тор и са вадили репи — каквото и да представляват те… Това не е кой знае каква подготовка, когато се опре до кървавата работа. Не може да се очаква друго.

— Трябва — каза Кейл — да планираме, че ще губим по една група каруци на всеки три. Винаги съм очаквал подобни загуби.

— Може да очакваш каквото си искаш. Това е невъзможно — отсече Фаншоу. — На тях не им идва отвътре да измират в такъв брой — не повече, отколкото на теб ти идва отвътре да береш зелки и да опознаваш сексуално по-привлекателните си овце.

Когато Фаншоу си тръгна, остави след себе си един оклюмал вътрешен кръг.

— Как мислиш, дали е прав? — попита ИдрисПюк Хенри Мъглата.

— Под подигравките ли? До голяма степен. В битката при Финсбург Изкупителите почти успяха да ни пробият. Аз самият напълних гащите, ако искаш да знаеш. Сега хората ни знаят какво ги чака, ако Изкупителите спечелят някоя схватка. Никой не свиква с това.

— Някакви идеи?

— Не.

Възцари се угнетено мълчание.

— Аз имам предложение — обади се Випонд.

— Слава богу, че някой има — каза Хенри Мъглата.

— Аз лично бих изчакал да го чуя, преди да се обнадеждавам — вметна ИдрисПюк.

— Въпреки подигравките на брат ми — продължи Випонд, — мисля, че днес видяхме нещо забележително. Традиционният възглед на хора като мен е, че един водач трябва да вдъхва или любов, или страх, за да е ефективен по време на криза. Като се има предвид, че любовта е сложно нещо, а страхът не толкова, значи по-скоро страх.

— Искаш да се погрижа да изпитват по-голям ужас от мен, отколкото от Изкупителите?

— При други обстоятелства не бих казал, че имаш някакъв избор.

— Това мога да го направя.

— Сигурен съм. Но може да има и друг начин, по-малко вреден за душата ти.

— Ушите ми са отворени като църковна врата — каза Кейл.

— Хубаво. Днес видя какво влияние имаш точно върху тези хора, за които Фаншоу твърди, че всеки момент ще се прекършат, нали?

— Да, видях.

— Това, което ги беше обладало, не беше нито любов, нито страх.

— А какво тогава?

— Не знам. Няма значение какво е, но можеше направо с пръст да го пипнеш. Не знам… вяра, може би. Няма значение каква точно — в техните очи там, където се намираш, дверите на ада са на тяхна страна.

— Благодаря.

— Затова свещенослужителите се цупеха така. Разбраха каква сила броди из паството им. Но да виждаш значи да вярваш, Кейл — трябва да обикаляш сред тях всеки ден и навсякъде. Те имат нужда да виждат Ангела унищожител. Как бди над тях, как действа чрез тях.

Кейл го изгледа.

— Това е все едно да искаш да полетя. Що се отнася до станалото днес — да, почувствах го, но за какво става дума, можеш да прочетеш по звездите. Те видяха един лош ангел, който бди над тях, съгласен съм — но аз едва се удържах да не падна от коня и да ги оповръщам всичките. — Той се усмихна с една от не дотам приятните си усмивки. — Не бих могъл да го направя, дори животът ми и животът на всички около мен да зависи от това.

И в следващия момент — по начин, който при други обстоятелства би бил сметнат за театрален — Кейл повърна на пода.

Всъщност, той се почувства малко по-добре след повръщането. Но срещата беше към края си, така че, смачкан като парцал, Кейл напусна Сесилиенхофт, където се бе състояла тя, и отиде да спи в Двореца на безгрижието. Тъй като всички знаеха къде е отседнал, отпред се беше събрала огромна тълпа и при вида му се разнесоха гръмки викове.

Въпреки редкия ентусиазъм на Боско за информация и желанието му да подобри качеството й сред онези, които служат на неговата кауза, за Изкупителите не бе лесно да минат за нещо различно от това, което са. Те имаха платени, но ненадеждни информатори, а също и симпатизанти, неофициално обърнати в Единствената истинска вяра, чието желание да станат Изкупители бе толкова силно, колкото мъгляви бяха причините им. Те обикновено принадлежаха към презираните, неудачниците, наранените, леко лудите, дълбоко възмутените — и често напълно основателно. Но ограниченията им бяха очевидни: те не бяха дисциплинирани, нито особено компетентни, въпреки цялата си пламенност. Ако бяха способни и твърди, едва ли щяха да са толкова плодовита почва за сеене на размирици. Но един от по-трезвомислещите и умели от тях беше стигнал до Сесилиенхофт, където всички знаеха, че Кейл планира унищожението на папата. Там, разбира се, имаше пазачи, но никой не бе очаквал, нито пък беше подготвен за стълпотворението от войници на Новата армия, жадуващи да го зърнат, примесени с градските жители и множеството бежанци, евакуирани от равнината на Мисисипи. Всъщност, хаосът за малко да спаси Кейл от нападението — той нямаше планиран маршрут, и следователно нямаше как човек да се озове на място, откъдето се очаква да мине. Тълпата така го бе притиснала, че атентаторът приличаше на плаваща останка, принуден да следва движението и завихрянето на реката от хора, люшкаща се напред-назад. Кейл ту се отдалечаваше от него, ту пак се приближаваше. В един момент, докато тълпата посягаше да докосне дрехите му или молеше за благословия, една старица, която сигурно бе по-силна, отколкото изглеждаше, натика в ръката му малко бурканче и извика:

— Прахът на света Дийдри на Скърбите — благословете го, моля ви!

Сред гълчавата той не чу добре думите й; помисли си, че прахът е подарък, и не искаше да бъде неучтив. Предвид неговото състояние, тя вероятно би имала силата да си го грабне обратно, но тълпата реши вместо нея и я отнесе, докато тя пищеше за ужасната си загуба.

Хенри Мъглата и ИдрисПюк бяха на цели десет метра зад него. Изтощеният Кейл беше изплют на едно празно пространство сред тълпата, създадено от малкото стражи, успели да останат с него, където неговият убиец най-сетне можеше да се добере до него. Атентаторът не беше опитен, а и е трудно да скриеш вида си на човек, замислил убийство. Само след секунда Кейл го видя да се приближава. Очите на мъжа го издадоха. Макар да бе изтощен и слаб като котенце, самообладанието му се притече на помощ като рояк ангели и докато онзи замахваше с ножа към гърдите му, Кейл свали капака на буркана с праха на света Дийдри и го хвърли в лицето му. Както знае всеки, който е виждал отблизо прах на мъртъвци, той не прилича много на прах — по-скоро на пясък, отколкото на нещо достатъчно фино, за да заслепи човек. Кейл обаче имаше късмет, че тази реликва беше фалшива и се състоеше от сгурия от ковашко огнище. Ефектът бе моментален: убиецът изкрещя от ужасна болка и пусна ножа, за да се опита да избърше бодливите частици от очите си. Малкото стражи наоколо реагираха достатъчно бързо, за да сграбчат убиеца, и вече го бяха намушкали три пъти в паниката си, преди да осъзнаят, че Кейл им крещи да спрат. Всякакъв шанс да изтръгнат нещо полезно от мъжа бе загубен. Кейл стоеше и гледаше, докато Хенри Мъглата и ИдрисПюк се присъединиха към него. Може би заради смесицата от внезапна уплаха и изтощение, но му се стори, че никога не е виждал по-червена кръв, нито по-бял прах. Убиецът промърмори нещо, преди очите му да се подбелят.

— Какво каза той? — попита Кейл.

Стражът, който бе стоял най-близо до мъртвия, погледна към Кейл, потресен и объркан от станалото.

— Не съм… Не съм сигурен, сър. Прозвуча ми като „Имаш ли го?“

 

 

— Изглеждаш страховито — каза Хенри Мъглата. — Ангелът на смъртта, вече загрял.

Кейл се беше върнал, след като повърна в тоалетната на апартамента си в Двореца на безгрижието — новопостроена сграда, оборудвана с всички нововъведения във водопровода и канализацията. За щастие, бе се удържал да не повърне пред тълпата. Бавното му и неуверено оттегляне бе изтълкувано от всички, които го бяха видели — и още повече от тези, които не го бяха видели, — като признак на неземната му откъснатост дори от най-ужасяващите събития. Той се отпусна на леглото и изглеждаше тъй ужасно, че Хенри Мъглата се разкая за липсата си на съчувствие. Той всъщност беше сърдит на Кейл, задето едва не умря.

— Да ти донеса ли нещо?

— Чаша чай — каза Кейл. — И захар на бучки.

Когато Хенри Мъглата излезе, Кейл остана сам с ИдрисПюк.

— Мислех, че се чувстваш по-добре.

— Аз също… но допуснах грешката да се опитам да направя нещо.

ИдрисПюк отиде до прозореца, зарея поглед над наскоро създадения лабиринт от лавандулови храсти и каза:

— Работата е там, че Випонд е прав. Ако не си ти да подклаждаш огъня им, виждам как това отива само в една посока. — Кейл не отговори. — Предполагам, че вземането на лекарството, което ти даде твоята шаманка, няма да помогне.

— Освен да ме вкара в дупка шест на две стъпки.

— Жалко.

Въпреки умората си, Кейл бе поразен от една мисъл.

— Онази жена, която ми даде праха на света не знам коя си… Не мислех, че Антагонистите вярват в реликви — нито пък в светци.

— Антагонизмът е доста обширна църква, което ще рече, че имат множество начини да се мразят взаимно. Тя сигурно е била пископалианка — те са почти същите като Изкупителите във вярата си, само дето не приемат властта на папата. Останалите не могат да ги търпят заради всичките им ритуали и почитане на светци, но най-вече защото вярват в Ледения апокалипсис — смятат, че светът вече веднъж почти е бил унищожен от лед като Божие наказание, и че именно в лед ще свърши.

— Е, и?

— Останалите настояват, че Бог дисциплинира човечеството с вода — ледът е богохулна измислица на еретични умове.

— Трябва да поспя.

Няколко секунди по-късно чу как вратата се затваря, а след още няколко вече спеше.

Намираше се в долина, оградена от високи скалисти планини, брулени от вятър и засипвани с мълнии. Беше вързан за един стълб и едно малко коте му ядеше пръстите на краката. Единственото, което можеше да направи, беше да го плюе, за да го прогони. Отначало котето бягаше, но когато слюнката му свърши, се върна бавно до краката му и ги загриза отново. Той вдигна очи и видя в далечината една великанска кукла Поли, която се смееше, протягаше босия си крак, шавайки с пръсти, за да му покаже, че още има такива, и крещеше: „Яж, коте-коте!“ До нея, върху другите планински хребети, ограждащи долината, той видя три версии на себе си, заели театрални пози. В една от тях държеше меча си насочен към земята; в друга бе коленичил върху висока скала, хванал на нивото на гърдите си богато украсен меч. Последната версия на Кейл се намираше на най-високия връх — леко приклекнал, с извит гръб, сякаш се кани да полети, и плащ, развят зад него като дрипави криле. Но това, което го порази най-силно, беше, че във всички тях той бе закачулен, с лице, напълно скрито в сянката. „Аз никога не нося качулка“, помисли си той, а после котето отново загриза пръстите му и той се събуди.

 

 

— Сънувах един сън — каза след няколко часа на ИдрисПюк и Хенри Мъглата.

— Какво ще искаш, за да не ми го разказваш? — промърмори ИдрисПюк.

— Значи си бил троен? — каза Хенри Мъглата, когато Кейл свърши. — Аз бих го нарекъл кошмар.

— Може да се присмиваш колкото си щеш — отвърна Кейл, а после също се усмихна. — Никога не съм съзирал толкова ясно Божията ръка в нещо.

— Не мога да кажа, че изпитвам същото — отбеляза ИдрисПюк.

— Може би ще благоволиш да обясниш за тези от нас, които нямат директна връзка с Всевишния.

— Представи си, че бях в трийсет облика — спестете ми шегичките си.

— Добре.

— Видяхте какво стана днес. Аз не направих нищо, просто бях там. Всичко си беше тяхно дело. Те имаха нужда от някого, който да ги спаси.

— Това не е нещо кой знае какво — заяви Хенри Мъглата. — Ти вече си ги спасил. Искаха да го направиш пак, това е всичко. Тук няма никаква магия.

— Грешиш — възрази ИдрисПюк. — Виждал съм генерали, боготворени от тълпата за някоя велика победа. Но сега те не искат човек — искат бог, защото само свръхестественото може да ги спаси.

Хенри Мъглата погледна Кейл.

— Боско не искаше ли да бъдеш точно това?

— Е, ако измислиш нещо по-добро, плямпало такова — моля.

— Деца! — промърмори ИдрисПюк. — Играйте си мирно и тихо. — Обърна се към Кейл. — Продължавай.

— Те нямат нужда от мен; имат нужда от Лявата ръка на Бога. Затова ние ще им я дадем. Това ми казваше сънят — стоях на планина, загърнат в плащ, и размахвах меч. „Нека те видят — казваше той, — но да не могат да те докоснат; покажи им, че бдиш над тях.“ Където и да се бият, аз ще бъда там; където и да умират, аз ще бъда там. Ако губят — аз ще бъда там. Ако печелят — аз ще бъда там. В най-мрачната нощ и в най-светлия ден.

— Само че няма да бъдеш, нали? — каза Хенри Мъглата.

— Добре де, лъжа е. И какво от това? Правя го за тяхно добро.

ИдрисПюк се засмя.

— Хенри Мъглата греши. Не мисли за това като за лъжа — мисли за него като за истина при въображаеми обстоятелства.

— Ами котето, което ти е гризало пръстите? — попита Хенри Мъглата. — Какво означава то?

— Това е просто един тъп сън.

 

 

Кейл би трябвало да почива цяла седмица, само че нямаше време. След три дни той се върна в Испански Лийдс, вече избистрил подробностите за своите фалшификати.

— Брой?

— Двайсет.

— Много са.

— Не се налага да правят нищо — те не се представят за мен. Просто трябва да са добри в позирането. Нуждаем се единствено от пантомима. Театрите са затворени, така че имаме богат избор.

— Ами ако се разбъбрят?

— Ще им вдъхнем страх от Бога. И ще им плащаме добри пари. Ще ги държим изолирани и под наблюдение — четирима души по всяко време.

След завръщането си обаче те се сблъскаха с някои обезпокоителни новини за Кейл.

— Чухме, че си мъртъв.

Необичайното беше, че въпреки че това не бе вярно, издаването на официално потвърждение, че Кейл е жив, не помогна много за пресичане на разпространението на слуха за смъртта му. Бяха издадени нови официални опровержения, още по-категорични.

— Никога не вярвай на нещо — каза ИдрисПюк, — докато няма официално опровержение. Поканен си на годеж в двореца — с краля. Той мисли, че може и да е вярно.

— Иска му се да е вярно — отвърна Кейл.

— Чудя се какво стои в основата на това. Очевидно, опитът да те убият в Потсдам. Но не мисля, че искат да умреш — не още. Без съмнение, когато му дойде времето, ако паднеш от някоя скала, би било много приемливо. Но не и сега. В момента те се тревожат повече за Изкупителите, отколкото за теб.

— Да отида ли?

— Мисля, че да. Това е лъжа, която няма да донесе никаква полза — най-добре да я задушим още отсега. Ако можем.

— Но аз не съм мъртъв — заяви гневно Кейл. — Това е абсурдно.

— Да го докажем обаче не е толкова лесна работа.

— Ще бъда там. Ще ме видят.

— Ами ако си самозванец?

 

 

Боз Икард не изпитваше никакви смесени чувства към възможността Кейл да е мъртъв. Той уреди да бъдат пратени покани с предимство на онези, които познават Кейл. Кейл обаче държеше вътрешния си кръг доста тесен — и хората в него не се поддаваха на заплахите на Икард.

Той реши да използва друг подход: секса. Може да не беше деликатен, но пък Боз бе прекалено стар и опитен, за да вярва, че в деликатността има някакво особено достойнство. Стените на апартамента му бяха, образно казано, осеяни с главите на изтънчени противници, които са презирали методите му като грубовати — до момента, в който ги е убил. Веднъж беше осъдил ИдрисПюк на смърт — което сега признаваше за грешка; после го бе разменил за друг, чиято смърт навремето изглеждаше по-належаща. Истината беше, че Боз се страхуваше от ИдрисПюк, защото той бе хитър човек, с проницателен поглед върху сложните работи и способен да влоши нещата, когато е нужно. Точно тази уважителна омраза подхранваше вярата му в слуховете за смъртта на Кейл. Страхуваше се, че това спада именно към номерата, на които е способен ИдрисПюк. Затова в момента разговаряше с Дороти Ротшилд. Дороти със сигурност не беше курва, но бе нещо доста подобно: окуражаващо скъпа, макар че таксата като такава изобщо не се обсъждаше. Наградата й се състоеше в достъп до властта, запознанства, свързани със скъпи договори за това или онова — тя лягаше по гръб, щом й подложат меките, скъпи копринени чаршафи на огромното влияние.

Всъщност, Дороти беше крайно интересна жена, но не изглеждаше като такава; от нея лъхаше секс. Ако двама неудовлетворени млади мъже с малко артистичен усет измислят жената на своите копнежи и я нарисуват на хартия, тя би могла да изглежда като Дороти: с дълга, руса почти до бяло коса, средна на ръст, с кръстче, по-тънко от това на младо момче, с гърди, по-големи, отколкото изглеждаше достоверно за такава крехка снага, и невероятно дълги крака. Тя не би трябвало да е възможна, но ето че стоеше пред него.

Дороти притежаваше хапливо остроумие, родено от значителната й чувствителност, което през повечето време държеше под контрол. Интелигентността й и емоционалната й проницателност бяха насочени в грешната посока от едно ужасно събитие, когато беше на девет години. По-голямата й сестра — момиче, обичано от всички, отиде на пикник до едно близко езеро със семейни приятели и се удави при преобръщането на една лодка. Щом чу вестта, майката на загиналото дете, без да осъзнава, че най-малката й дъщеря стои зад нея, извика:

— Ах, защо не можеше да е Дороти?

Дори някой емоционален темерут би бил засегнат за цял живот от това, а Дороти съвсем не беше такава. Но остроумието, което разви, за да отблъсква околните, често ги оскърбяваше и постоянно й се налагаше да се извинява за една или друга язвителна забележка. Омъжи се млада, но след две години мъжът й загина във война, жизненоважна за оцеляването на нацията, причините за която вече никой не помнеше. Като човек от не особено важно семейство, тя естествено беше посетена от дребна кралска особа — матриарх, заделена специално за изказване на държавни съболезнования. Височайшата й гостенка я попита дали би могла да направи нещо за нея, на което се полагаше да отговори „не“.

— Намерете ми друг съпруг. — Думите излетяха от устата й, преди да се усети. В резултат ужасената матриархка я нахока гневно, че се отнася несериозно към трагичната саможертва на покойния си съпруг.

— В такъв случай — каза непокаялата се Дороти, — защо не отидете да ми вземете свински пай от магазина на ъгъла?

Това оскърбление доведе до отлъчването на Дороти от почти цялото висше общество, за да свърши, след много премеждия по дивите брегове на любовта, като най-великата и най-малко вертикалната от почти всички хоризонтални труженички в познатия свят. Именно тази репутация я доведе до стола срещу Боз Икард.

— И така, искам да омаете малкото чудовище.

— Няма ли да е твърде очевидно?

— Това си е ваш проблем. Мога да уредя да ви представят достатъчно невинно; оттам нататък всичко зависи от вас. — Той й подаде една папка. — Прочетете това. — После започна да й дава съвети, но тя бе по-загрижена да намери място за папката в чантичката си — за тази цел бавно извади съдържанието й на бюрото пред себе си. Накрая папката беше натикана вътре и тя започна да пълни отново чантичката с предметите, оставени на масата. Последна сред тях беше една много стара, изсъхнала ябълка, която бе стояла незабелязана на дъното на чантичката повече от седмица. Боз Икард се взираше неодобрително в ябълката: тя говореше зле за репутацията й на изтънчена прелъстителка.

— Не обръщайте внимание — каза Дороти и взе старата ябълка с престорена наслада. — Даде ми я моята бавачка, като бях малка, и сърце не ми дава да се разделя с нея.

 

 

Визитата на Кейл в Потсдам бе предизвикала подем в бойния дух на войниците и подновена решителност да се бият, която отслабваше пропорционално на разстоянието до Потсдам. Това даде на ИдрисПюк време да създаде своята трупа от самозванци, но нищо повече. Намирането на актьори не беше трудно, но намирането на надеждни такива, които да си държат устите затворени, се оказа по-проблематично, както и костюмите. След първия ден на прослушването стана ясно, че са изправени пред сериозна трудност: актьорите бяха твърде дребни, което ще рече, че бяха с нормален ръст. Но мечтата на Кейл за могъща закачулена фигура, стояща на самотен планински чукар, за да окуражи малодушните, се сблъска с практическо препятствие: щом костюмираните актьори се озовяха на по-сериозно разстояние — необходима предпазна мярка, за да не бъде разкрита играта, не можеха да се различат никакви детайли от тях: нито величавите жестове, нито заплашителната качулка, нито дори дали са коленичили или прави. Те бяха просто черни точки, и даже нещо по-лошо: черни точки на черен фон.

— Трябва да направим всичко голямо — каза ИдрисПюк. — Големи костюми, големи жестове. Пантомима, по-голяма от живота.

— Яж ми ушите — отвърна Кейл.

— Трябва да стане така, иначе ще се наложи да премислим всичко наново.

Всъщност, ИдрисПюк направи и двете. Куклата Кейл можете да постигне желания ефект от правилното място, с огньове зад нея, които да създават достатъчно светлина, за да бъде видяна, и с кукловоди, които да развяват триметровото расо, така че да изглежда, сякаш се бори с мощен вятър. Но се наложи да се върнат към версия на първия модел, с подплънки на раменете и фалшиви ръце, изработен от човек, който обикновено правеше манекени за фокуса с разрязването на жена на две, използвайки имитация на крака.

— В пантомимата — каза той — всичко трябва да е голямо, наистина, но толкова голямо, колкото трябва.

Тази втора версия трябваше да се гледа далеч по-отблизо, но по здрач, така че да не може да се различава ясно. Най-добрият момент за показването й беше магическият час — времето преди смрачаване, когато светлината позволява дори най-грубите форми да придобият сиянието и мощта на един друг свят.

— Защо — попита Кейл — винаги всичко е по-трудно, отколкото си мислиш? Защо никога не е по-лесно?

Чувстваше се зле, бе раздразнен и пристигна на празненството в много лошо настроение. Фактът, че цялата вечер е подготвена, за да се опитат да разберат дали е умрял или не, го озлобяваше още повече.

— Ако си търсят повод да се разправят с мен, нека да се опитат. — Напоследък бе започнал да си мърмори под носа. Този път беше достатъчно силно, за да привлече вниманието на Хенри Мъглата, който се намираше в съседната стая и пишеше писмо относно ботушите.

Хенри Мъглата подаде глава през вратата.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Чух те да говориш.

— Може да съм пял. И какво?

— Не беше пеене — беше говорене. Пак си говориш сам. Това е първият признак на лудостта, друже.

Същата нощ Боз Икард се постара да представи отново Кейл на сравнително малкото хора, които бяха разговаряли директно с него, и всички те бяха инструктирани да му задават колкото може повече сложни въпроси. Успехът му в разприказването на Кейл стигна своя връх, когато го представиха на краля — най-дългият му отговор към върховния държавен глава беше „Ваше величество“. На останалите отговаряше с една дума или свиване на рамене. Отчаян, Боз Икард вкара в играта Дороти. Тя влезе в стаята; не е пресилено да се каже, че при появата й се разнесе нещо като ахване. Беше с червена кадифена рокля, изрязана безсрамно дълбоко, и червени кадифени ръкавици, които покриваха ръцете й далеч повече, отколкото роклята — гърдите. Кръстът й беше пристегнат така, че приличаше на кръста на мършаво момченце; полите на роклята й бяха достатъчно благоприлични, когато стоеше неподвижно, но когато се движеше, разкриваха левия й крак почти до хълбока. С алените си устни и руса до бяло коса тя би трябвало да изглежда като скъпа проститутка — но съумяваше да изглежда по начин, който удря човек право в гърдите и го оставя скимтящ от желание. И този ефект съвсем не се ограничаваше само до мъжете. Тя се спираше да поговори с някои от най-важните хора в стаята; прекрасната й усмивка разкриваше зъби като перлички, освен един, който беше леко нащърбен, но този дефект само я правеше още по-красива. Поспря за малко да поприказва с Боз Икард и застана така, че Кейл да може да види и да оцени великолепието й. После, като забеляза, че я е огледал два-три пъти, докато се преструваше, че плъзга равнодушно очи из стаята, отиде право при него. Реши, че в неговия случай дързостта ще е най-добрият подход — дръзка и красива.

— Ти си Томас Кейл. Канцлер Боз Икард се обзаложи с мен на петдесет долара, че няма да измъкна повече от две думи от теб.

Разбира се, нямаше такъв облог, нито пък тя очакваше да й повярва. Кейл се вгледа замислено за момент в Дороти.

— Значи губиш.