Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (18)

18.

Хенри Мъглата и Кейл бяха добавили още едно условие: Кадбъри трябваше да убие двамата мъже, които бяха пребили момчетата. Кадбъри така или иначе щеше да свърши това, защото му бяха казали, че те търсят шанс да заграбят операциите на Кити, но нямаше вреда Кейл да си мисли, че му е отстъпил в нещо.

— Ще трябва да е бързо — каза той на трите момчета. — Измъчвам хора само когато наистина се налага да науча нещо. Ако искате да страдат, трябва да го направите сами.

Те казаха, че бързо ще е добре.

Същата нощ двамата мъже бяха вързани. Когато настояха да разберат какво ще стане с тях, Кадбъри каза:

— Трябва да умрете и да не живеете повече.

На другия ден телата им бяха откарани заедно с това на Кити Заека, за да ги погребат в сметищата на Оксиринкус.

Междувременно, в цивилизованите райони на няколкостотин метра оттам, Випонд беше във възход. Сега, когато притежаваше червените книги на Кити и паричните тайни, скрити в тях, вратите, които някога бяха затворени за него, се отваряха.

Кон Матераци, чието хладно презрение към краля го правеше още по-привлекателен във възхитените очи на неговия обожател, вече командваше десет хиляди швейцарци, войници със значителни умения и репутация. Възходът му срещна съпротивата на швейцарския канцлер Боз Икард, но не заради младостта и неопитността му. Всъщност, това бяха последните неща в ума на Икард: алтернативите на Кон можеха да бъдат взети само измежду швейцарските аристократи, които бяха по-възрастни, но като цяло не особено умни, и имаха значително по-малко военно обучение от младежа. Икард всъщност се тревожеше от влиянието, което това назначение даваше на Випонд и не по-малко опасния му полубрат. Той се страхуваше от всяка власт, преминала в техните ръце, защото тях ги интересуваше само кое е добро за войнолюбивите Матераци, а не кое е добро за всички останали. Випонд би разбрал страховете му, но би посочил, че в обозримо бъдеще общите им интереси се състоят в противопоставяне на Изкупителите. Икард обаче се страхуваше от войната повече от всичко, докато Випонд я смяташе за неизбежна.

Всъщност, Боз Икард и Випонд, и дори ИдрисПюк, не бяха чак толкова различни, в смисъл, че имаха достатъчно опит да се отнасят с подозрение към решителните действия на война, или в каквото и да било друго. Животът ги беше научил да протакат всичко до последната минута, после да се съгласят привидно на някоя голяма отстъпка и когато всичко изглежда решено, да намерят начин да протакат пак.

— Проблемът с решителните споразумения, както и с решителните битки — поучаваше Випонд Кейл, — е, че решават нещата, а логиката диктува, че има извънредно голям шанс те да бъдат решени в твоя вреда. Когато някой почне да ми говори за решителна битка, съм склонен да го заключа. Това е лесно решение, а лесните решения обикновено са грешни. Покушенията например никога не променят историята — не и наистина.

— Двамата Тревър се опитаха да ме убият в Манастира. Ако бяха успели, това щеше да промени нещата — каза Кейл.

— Трябва да разглеждаш нещата в повече нюанси. Какво щеше да се промени?

— Ами, Кити Заека щеше да е още жив и ти нямаше да разполагаш с парите и тайните му.

— Не смятам, че смъртта на Кити е покушение — с което имам предвид преследване на нелични политически цели чрез насилие срещу личността. Смъртта на Кити беше обикновено убийство. Ако искаш да излезе нещо от теб, трябва да престанеш да избиваш хората, или поне да престанеш да ги избиваш по чисто лични причини.

Кейл никога не обичаше да оставя последната дума другиму, дори и на Випонд, но главата го болеше и беше уморен.

— Остави момчето на мира, то не е добре — каза ИдрисПюк.

— Какво искаш да кажеш? Момчето знае, че просто го дарявам с моя опит. — Той се усмихна на Кейл. — Безценни перли. — Кейл неволно отвърна на усмивката му.

— Исках да поговоря с теб за нещо друго. Кон Матераци не те иска в щаба си.

Откъм Кейл последва озадачено мълчание.

— И през ум не ми е минавало, че ще ме иска.

— Неприязънта му към теб е съвсем разбираема — отбеляза Випонд. — Почти никой не те харесва.

— Неприязънта му е още по-голяма, откакто ми е задължен — отвърна Кейл, имайки предвид спасяването на Кон от смазаните и пъшкащи купчини мъртъвци при Силбъри Хил, за което отдавна съжаляваше.

— Оттогава той доста е пораснал. Преобразил се е, бих казал. Но няма да те търпи за нищо на света. Ние имаме отчаяна нужда ти да го съветваш. Но той държи твърдо на своето, въпреки моето яростно недоволство, когато не получа каквото искам по толкова важен въпрос. Защо?

— Нямам представа. Питай него.

— Питах го.

Кейл остана да седи мълчаливо.

— И така — продължи Випонд след малко. — В крайна сметка, решихме да не казваме на никого за вероятността Изкупителите да започнат атаката си през пустинята Арнхемланд.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам ти. Но проблемът е, че ако предупредим Оста и те подсилят границата по линията Мажино, Изкупителите ще трябва да премислят наново всичко. Ако те разбирам правилно… — Разбираше го, това беше просто ласкателство. — … цялата военна стратегия на Изкупителите зависи от бързия пробив там.

— Е, и?

— Ако този вход бъде блокиран, ще трябва да измислят нов план.

— Да.

— Би ли казал, че забавянето ще е дълго?

— Вероятно.

— Може би още година, ако са принудени да пропуснат лятото и есента. Няма да атакуват през зимата.

— Вероятно не.

— Щом казваш. Но си съгласен, че блокирането на Арнхемланд сега вероятно ще забави войната с година?

— Вероятно.

— Е, ние не можем да си позволим това. Под „ние“ имам предвид Матераците и теб.

— Защо?

— Боз Икард налива правдоподобна, но фалшива надежда в ушите на краля. Той твърди, че Оста като цяло, и швейцарците в частност, са се подсигурили здраво срещу Боско, че или планините, или линията Мажино ще ги държат навън. Казва му, че земите, които Изкупителите вече са завзели, може да са значителни, но нещата не са толкова тревожни, колкото изглеждат. Завладените от тях територии не притежават кой знае какви ценни ресурси, така че окупирането им от силите на Изкупителите ще им струва повече кръв и богатства, отколкото могат да спечелят от окупацията им.

— Прав е — отбеляза Кейл.

— Наистина. Но нашата цел е друга. Ако ти вярваме, значи Боско ще дойде, защото трябва да го стори, сега или по-късно. Но ако е по-късно, ние ще загубим всякакво доверие. Ще изглежда, че Икард е прав — Изкупителите са взели земя, която им носи повече грижи, отколкото ползи, и защитите на Оста им пречат да завземат повече. Боско не може да тръгне напред; може да върви само назад. Ако ги предупредим за атаката през Арнхемланд, това ще спре Боско и ще изглежда, сякаш Икард е прав, а ние грешим. Ще се превърнем в едно нищо.

— Затова ще пуснете Изкупителите.

— Точно така. Не си ли съгласен?

— Звучи ми малко самонадеяно. Но може и да си прав. Трябва да помисля.

— Кажи ми, ако ти дойде по-добра идея.

— Добре.

Но половин час след тръгването му, Кейл беше убеден, че Випонд е прав. Въпросът бе какво ще стане, ако Изкупителите не бъдат спрени при Мисисипи. Ами ако я преминат и продължат напред? Планините, които пазеха някой да не влезе, щяха да попречат и някой да излезе. Единственият изход бе през прохода Шаленберг, а Боско беше готов да го запуши здраво, като с коркова тапа.

Същата вечер Випонд и ИдрисПюк се опитаха да принудят със заплахи Арбел Матераци да следва същия курс.

— Трябва да го убедиш — каза Випонд.

— Той не желае да го командват, и толкоз. Ако се опитам да го убедя, ще ми се ядоса повече, отколкото на вас — а на вас ви е направо бесен.

— Не бъди груба.

— Тогава не ми казвайте да превърна собствения си съпруг в свой враг.

— Тя е права — каза ИдрисПюк. — Не искаме да го тласнем към нещо, от което няма връщане.

— Той така или иначе не ви играе по свирката — отсече Арбел, вече ядосана. — Не е марионетка, на която да дърпате конците.

— Грешката е моя — каза ИдрисПюк, също раздразнен.

— Освен това, вие мислите, че Томас Кейл е ваш и наш спасител. Толкова ли сте сигурни?

— Вие го изиграхте доста добре, неблагодарна мадам.

— Ако не беше дошъл в Мемфис, изобщо нямаше да имам нужда от спасяване. Не съм неблагодарна.

— Никога не съм разбирал какво значи „не съм неблагодарна“ — заяви ИдрисПюк. — Не значи, че сте благодарна, нали?

— Добре де — каза тя, — аз съм неблагодарна кучка. Но където и да иде той, следва погребение — така казват всички. Той беше причината да загубим всичко. Мислите се за достатъчно умни да го използвате, за да унищожи хората, които мразите — той ще го стори. И ще вземе и вас със себе си. Както и съпруга ми и сина ми. — Тя млъкна за момент. Двамата мъже не казаха нищо, защото нямаше смисъл. — Трябва да имате повече вяра в Кон. Той може да стане велик човек, ако се сприятелите отново с него.

— Изглежда, нямаме голям избор — каза Випонд на следващия ден, когато се срещнаха с Кейл и Хенри Мъглата, за да обсъдят какво да правят по-нататък. — Ще трябва да оставим прасето да мине през питона.

При тези думи двамата се закискаха като непослушни ученици в дъното на класната стая.

— А бе, я пораснете! — сгълча ги той, но това само влоши нещата. Когато най-сетне спряха, Кейл им каза какво мисли.

— Знам, всички си мислят, че не ме бива за друго освен за убийства — но това, което правим тук, е лошо.

— Така казват — промърмори Випонд.

— Ами ако грешим? Ако някой разбере?

— Да не мислиш, че си единственият, който има резерви? Аз се славя като мъдър човек, въпреки факта, че загубих цяла империя, за която трябваше да се грижа. Но смятам, че опитът ми все още струва нещо. Великите сили и мъжете, които ги управляват, са като слепци, които вървят опипом през една стая и всеки от тях си мисли, че е в смъртна опасност от другия, за когото предполага, че има отлично зрение. Те би трябвало да знаят, че цялата политика на великите сили е изтъкана от несигурност и объркване. И въпреки това, всяка сила се страхува, че другата притежава по-голяма мъдрост, разум и предвидливост — макар че никога не е така. Ти, аз и Боско сме трима слепци и докато свършим, вероятно ще си нанесем сума ти поражения един на друг, а също и на стаята.

 

 

Дванайсет дни по-късно Изкупителите прекосиха Арнхемланд за по-малко от трийсет и шест часа и унищожиха Първа армия на Оста за пет дни, Осма армия на Оста за шест дни и Четвърта армия на Оста за два дни. Проблемът беше, че всички армии, пазещи Арнхемланд, и онези, които ги подсигуряваха, бяха една от друга по-неопитни и зле въоръжени, защото всички най-добри войници и екипировка се пазеха за очакваната атака по впечатляващо добре охраняваната линия Мажино. Това бяха войници, които биха имали добър шанс да спрат или поне да забавят настъплението на леко въоръжената първа вълна на Изкупителите, но нямаха никакви провизии и бяха принудени да се предадат почти без възражения. Всичко това протече с невероятна бързина. Випонд имаше всички основания да се страхува, че действително е бил прекалено умен и решението му да не казва нищо е било не само подло, но и глупаво. Но от неочаквана посока дойде нещо като временно спасение.

 

 

Артемизия Халикарнасус е вече отдавна забравено име — но от всички велики военни гении, никога не получили заслуженото си признание, тя беше може би най-великата. Артемизия не беше амазонка, нито валкирия — беше висока само пет стъпки и толкова загрижена за външния си вид, с боядисани на ивици нокти на краката и сложно накъдрена коса, че един груб дипломат я бе описал като кокона. Освен това тя говореше с леко фъфлене, което мнозина мислеха за превземка, но не беше така. Заедно със склонността й да изглежда разсеяна (заради досадата и глупостта на онова, което й говореха) и навика й да подхвърля идеи, които сякаш са й щукнали просто ей така, като облаци, довяни в ума й от лек бриз, никой не можеше да прозре отвъд външния вид и маниерите й и да разпознае оригиналната й, остра интелигентност. Случи се така, че крахът на армиите на Флага и почти също толкова бързото поражение на Режима на 14 август, който стоеше в резерв, дадоха на Артемизия необикновен, идващ веднъж в живота шанс да покаже от какво тесто е замесена.

Халикарнасус, чиято северна граница се образуваше от Мисисипи, бе необичаен в своята география с това, че за разлика от другите страни, граничещи с тази велика река, се състоеше от варовикови клисури и трудно проходими хълмове. Като видя ужасния разгром пред себе си и осъзна, че огромният брой отстъпващи войници ще бъдат изклани, ако ги притиснат към северния бряг на такава трудно преодолима река, Артемизия излезе от Халикарнасус с малката армия, оставена й от нейния съпруг, и разгръщайки я във формата на фуния, успя да насочи много от бягащите войници към временната безопасност на Халикарнасус. Там тя реорганизира ужасените мъже и уреди цели сто и петдесет хиляди да бъдат евакуирани през Мисисипи — която тук беше широка една миля. През десетте дни на спасителната операция Артемизия води боеве в самия Халикарнасус, за да забави настъпващите Изкупители. В течение на три седмици Халикарнасус устояваше сам срещу армията на Изкупителите, докато те стигнаха бреговете на Мисисипи и избиха хиляди войници, приклещени от реката около Халикарнасус, които тя не успя да защити. Накрая Артемизия бе принудена да се оттегли и също да прекоси реката. В хрониките не се посочва дали е очаквала да бъде приветствана от възторжени тълпи, звън на църковни камбани и множество банкети в нейна чест. Ако е очаквала, явно е останала разочарована.

При пристигането си в Испански Лийдс, тъй като имаше по-големи заслуги от всички за спирането на Изкупителите при Мисисипи и следователно им бе попречила да нахлуят в Швейцария, за да пристъпят към първия етап от края на света, тя бе приветствана с учтиви, макар и кратки аплодисменти и настанена в края на масата като гост на сватба, който е поканен само формално, но никой не иска да говори с него. Пренебрегваха я не само защото е жена; дори да беше мъж, трудно биха могли да я вместят в схемата на нещата. Никой, на чиято преценка се доверяваха, не я беше виждал в действие. Успехите й може би се дължаха на късмет, или пък бяха преувеличени. Историята беше пълна с поразителните успехи на хора, които или не ги повтаряха никога повече, или зрелищно се проваляха при опита да го сторят. Има причина да смятаме, че доверието трябва да се заслужи — то е продукт на многократния успех. Но Артемизия се беше появила изневиделица от нищото и поведението й не вдъхваше особено доверие дори и у най-непредубедения човек. Тя заслужаваше това доверие, но не е невъзможно да разберем защо не го получи. Бе поискала да я сложат начело на отбраната на Южния бряг на Мисисипи и макар че не й отказаха направо, препратиха искането й към различни военни комитети, където то щеше да се изпари като плитка локвичка в Арнхемланд. Тя би могла да поеме отново командването на малката си армия, но само на бреговете срещу Халикарнасус, където никой, най-малко пък Артемизия, не мислеше, че Изкупителите ще прекосят реката, защото имаше толкова много по-удобни места. Затова тя реши да остане в Испански Лийдс и да се опита да си намери позиция, от която да има сериозно влияние върху събитията.

Пет дни след пристигането си вече бе изпаднала в отчаяние. Винаги, когато говореше на безкрайните събрания за обсъждане на войната, изказванията й бяха посрещани с кратко, леко озадачено мълчание, а после споровете продължаваха, сякаш изобщо не се е обаждала. На шестия ден, на едно градинско парти, тя срещна Томас Кейл. Опитваше се да се включи в дискусията около различни военни съветници, но без успех. Щом изкажеше мнението си, то действаше като сапун на олио — групичката бързо се разпръскваше, оставяйки я да стои с чаша вино и хапки препечен хляб с аншоа и да се чувства като идиотка. Накрая, кипяща от безсилие, тя се приближи до един младеж, почти момче, подпрян на една стена, който ядеше с едната си ръка волован, а в другата държеше още два.

— Здрасти — каза тя. — Аз съм Артемизия Халикарнасус.

Момчето я огледа, продължавайки да дъвче бавно — тя си помисли, че прилича на необичайно интелигентна коза.

— Много дълго име за такова дребно момиче.

— Е — отвърна тя, — след като ми кажеш своето, може би ще ми дадеш списък на постиженията си.

В повечето случаи това успешно би поставило такъв очевиден нехранимайко на мястото му.

— Аз съм Томас Кейл — каза той и изложи всичките си велики дела със самохвална небрежност.

— Чувала съм за теб — каза тя.

— Всеки е чувал за мен.

— Чувала съм, че си калпазанин, който трови кладенци, оставя децата и жените да гладуват и носи касапница и смърт, където и да отиде.

— Да, наистина. Но не съм толкова лош.

Беше свикнал да слуша такива обиди, макар не и директно. Странното този път беше не само, че му го казват в лицето, но и някак разсеяно — сините й очи шареха, — и с тон, който, ако не го обвиняваше в ужасни злодеяния, би бил почти гнусливо сладък. Тя си оглеждаше ноктите, сякаш напълно запленена от тях.

— Аз също съм чувал за теб.

Тя вдигна към него трепкащите си очи, като някаква приказна светска пеперуда, която се готви да приеме поредния комплимент за бляскавата си красота. Разбира се, знаеше, че се задава обида. Кейл проточи момента. Накрая каза:

— Не е зле. Ако това, което съм чул, е вярно.

— Вярно е.

Не бе имала намерение да показва, че доброто мнение на другите хора я интересува толкова. И наистина не я интересуваше. Поне не много. Но все пак я интересуваше. И беше толкова сърдита, че не й отдават заслуженото, че този изненадващ комплимент я хвана неподготвена.

— Разкажи ми тогава — каза Кейл.

Навярно дори момичетата и тортите не могат да се сравняват с насладата от това, човек с най-висока репутация да те уведоми за уникалната ти гениалност. Кейл може и да беше отровител на кладенци и убиец, но Артемизия откри, че тези неприятни качества минават на заден план, щом стана ясно, че той хем знае за какво приказва, хем страшно й се възхищава. Не само ласкателството я сгряваше. Въпросите му, скептицизмът и съмненията, на които тя успя да отговори без изключение, й доставяха такова удоволствие, сякаш умели ръце масажират схванатите мускули на деликатната й шия и рамене. Тя вече беше на близо трийсет години, и макар да бе харесвала покойния си съпруг, който я обожаваше и задоволяваше странните й интереси, не бе обичала нито него, нито друг мъж. Мъжете я желаеха не защото беше красива по някакъв традиционен начин, а поради неземната й отнесеност и липсата на интерес към тях, която също ги озадачаваше. Накратко, те я намираха за вълнуващо загадъчна, но докато възхваляваха нейната мистериозност, не осъзнаваха, че тя не иска да бъде загадъчна. Тя искаше да й се възхищават заради способностите й, да я ценят заради нейната разсъдливост, хитрост и ум. Кейл, без да показва някакъв явен интерес към нея като жена, разбираше нейната гениалност и й го излагаше във възхитителни подробности в продължение на няколко часа.

До края на вечерта тя беше вече наполовина влюбена (та как би могла да не е?). И двамата бяха еднакво смаяни, че другият не заема важен пост, като се има предвид колко са великолепни. Никой от двамата, вероятно по подобни причини, нямаше представа колко са дразнещи за околните. Не им беше лесно да разберат, че никой, особено пък ако не е талантлив, не иска да излага на показ липсата си на способности. Той се уговори с нея да се срещнат пак на другия ден във винената градина на Раундхей парк, което я зарадва, и каза, че ще доведе един свой приятел, ако е достатъчно добре, което не я зарадва толкова. После изчезна. Внезапното му оттегляне го направи загадъчен в нейните очи, а също така я смути; той бе изглеждал така запленен от нея, а после си беше тръгнал изведнъж, почти безцеремонно. Малко я объркваше фактът, че от това той само изглеждаше още по-привлекателен. Истината беше, че Кейл си тръгна толкова внезапно, защото почувства, че ще повърне. Копнеейки да избегне лошото впечатление, което може да направи това, той си тръгна изведнъж и едва успя да стигне до улицата отвън, преди да започне да повръща.

 

 

— Артемизия някоя си? — каза ИдрисПюк на следващата сутрин. — Изобщо не би ми минало през ума, че е твой тип.

— Тоест?

— Малко е префърцунена.

— Префърцунена ли?

— Преструва се на мила и загадъчна — с тия трепкащи мигли и взиране в далечината.

— Не се преструваше, просто беше отегчена. Тя е изключително умна жена.

— Не мислиш ли, че онова, дето разправят за нея, е малко преувеличено?

— Щом казвам, че не е преувеличено, значи не е. Разпитах я за всичко, опитах се да я разпердушиня цялата, но тя устоя. Истинско чудо е.

— Е, щом Големия умник има толкова добро мнение за нея, трябва да хвърлим едно око.

— Защо?

— Човек с такива способности, но не толкова надут като теб, може да ни е много полезен.

 

 

— ИдрисПюк иска да те види, а също и Випонд.

Артемизия беше развълнувана от това. Не бе човек, който може да прикрие ентусиазма си — очите й се разшириха, миглите й, дълги като на шпаньол, затрепкаха, сякаш пращайки отчаяни сигнали към далечен бряг. В нея имаше нещо; може би най-важното беше, че тя не е Томас Кейл. Наистина, много му се гадеше от самия себе си. Да се намираш в компанията на болник през цялото време си е изтощително, дори когато болникът си ти: винаги се чувстваш ужасно, никога не ти се ходи никъде, постоянно спиш, или пък, ако си буден, искаш да заспиш отново. Тя много го харесваше, което доста помагаше, тъй като момичетата обикновено се страхуваха от него. А понякога — още по-зле — си въобразяваха, че тази съблазнително лоша репутация е маска, която може да бъде свалена от някоя чувствителна жена, за да разкрие сродната душа отдолу. Те не разбираха, че има някои души, не задължително жестоки или лоши, с които е по-добре да не се свързваш.

Друго нещо в Артемизия, което омайваше Кейл, беше, че за първи път е срещнал човек с история, по-странна от неговата собствена. Артемизия винаги бе представлявала загадка, защото не беше мъжкарана. Всъщност, смятаха, че се държи по-момичешки и от малките момиченца — за разлика от по-голямата си сестра, която се славеше с грубото си и шумно поведение. Артемизия обичаше розовото и женствените цветове, от които те заболяват очите; носеше толкова воланчета и финтифлюшки, че бе трудно да се намери скритото сред тях момиченце, и имаше колекция от кукли, които наброяваха стотици. Придворните започнаха да забелязват, че сутрин тя облича и съблича куклите, бъбрейки като малоумна, подобно на малките деца: хокаше куклите си, че са се изцапали или се карат помежду си, или носят неподходящи ръкавици за вторник, а следобед ги подреждаше в големи женствени фаланги от розово и небесносиньо и обмисляше най-добрия начин да ги изтреби. Войници с черничеви фусти се биеха до смърт с нередовни войски с лилави пастелни бонета и кавалерия, яздеща макари, с нежносини кюлоти.

Предполагаше се, че с времето вкусът й към тези префърцунено женски игри на войници ще се разсее, но интересът й към всичко военно сякаш се разпалваше още повече с възрастта. Тя не проявяваше интерес към никакви форми на лично насилие. Не искаше да се упражнява с мечове или ножове, нито пък, Боже опази, да се боричка с момчетата като по-голямата си сестра. Не се налагаше да й забраняват да се боксира (като на сестра й) — не повече, отколкото да й забраняват да лети. Тя беше великолепна ездачка, но никой не се опитваше да й пречи, защото Халикарнасус бе прочут със своите коне и ездата се смяташе за напълно приемливо занимание за момичетата.

— Значи не умееш да се биеш? — попита Кейл.

— Не. Ръцете ми са толкова слаби, че се задъхвам, докато си вдигам пухчето за пудра.

— Аз мога да те науча — предложи той.

— Само ако позволиш аз да те науча как да носиш корсет.

— Че за какво ми е притрябвало?

— Именно.

— Не искам да бъда момиче.

— Аз пък не искам да бъда войник. Искам да бъда генерал. И съм точно това. Ти можеш да продължаваш да сечеш главите на хората и да им изсипваш вътрешностите на земята на купчини с размера на връх Женева. Но не си длъжен — има сума ти други, които ги бива в това.

Той се зачуди дали да каже на новата си приятелка, че без да смръкне наркотик, достатъчно мощен, за да убива, дните му като напаст на бойното поле отдавна са свършили. Но реши да си мълчи засега. Откъде да знае, че може да й има доверие? Трябва да отбележим обаче, че нещо в него копнееше да й каже истината.

Тя довърши историята си. Била омъжена на четиринайсет, въпреки шумните й протести за възрастта на мъжа, неизвестността му и че там, където земята му е равна, е прекалено равна, а където е планинска — ужасно планинска. В добавка лете било прекалено горещо, а зиме — прекалено студено. Трябвало да минат близо четири години в цупене и неприветливост, докато започне да оценява добрия си късмет. Даниел, четвърти маркграф на Халикарнасус, бил интелигентен, мъдър и нетрадиционен човек, макар че грижливо криел своята нетрадиционност, за да не плаши семейството и съседите си. Освен това обожавал Артемизия и поведението й повече го забавлявало, отколкото да го дразни, макар че имал пълното право да се дразни, като се има предвид колко недодялана и груба била с него отначало. Макар че не винаги й угаждал, я окуражавал в необичайните й интереси — от обич и за да спечели сърцето й, а и от любопитство да види докъде ще я отведе това. Той самият не се интересувал от войната, но разбирал, че малката му непрофесионална армия е почти безполезна, така че нямало нищо лошо в това да остави жена си да я командва.

Артемизия спечелила подкрепата на армията и се отървала от офицерите, които от естествен егоизъм й се противопоставяли, като разделила войниците на две и им предложила да изиграят три военни игри. После се обзаложила с офицерите на три хиляди долара, че ще ги спечели и трите. Ако загубят, трябвало да си подадат оставката. Били й останали три хиляди от зестрата й (Даниел й я върнал в деня на венчавката им) и тя използвала хиляда от тях, за да подкупи войниците, които сега се намирали под нейно командване и също не били особено щастливи от това, преди тя да им плати толкова пари. Разполагала с две хиляди и петстотин души — предимно фермери, техните ратаи и смесица от пивовари, хлебари и ковачи. Разполагала с три месеца.

Отначало мъжете се трудели усърдно, защото им плащала — но само за резултати. Всяка седмица възнаграждението се покачвало, но само ако успеят да пробягат през полето по-бързо или да носят тежък товар по-дълго. Разделила ги на групи с различни свирепо звучащи имена и ги облякла в жилетки с различни цветове, като мъдро избегнала небесносиньото на детските си кукли. Всеки, който не показвал подобрение, бил лишаван публично от жилетката си и изхвърлян. Но ако впоследствие преминат изпитанието, на което са се провалили, с по-добър резултат, били възстановявани. Тя допускала някои грешки — но парите и извинението като че ли лекували всичко. След изтичане на трите месеца, игрите започнали. Били доста сурови, въпреки че войниците използвали омекотени с плат пръчки вместо мечове и копия, и имало много ранени. Артемизия спечелила с лекота и трите игри — заради таланта си, но и защото противниците й били интелигентни, но самодоволни офицери, или тъпи и самодоволни офицери. Тя запазила някои от първите и започнала нова поредица от сурови игри, за да поправи грешките си — които знаела, че са много. Поръчала си книги от големи авторитети в изкуството на войната от всички краища на света — и открила, че повечето от тях са влудяващо неясни относно това, което искала да научи: подробностите как действително се прави нещо. Един след друг бомбастичен авторитет разправял за, да речем, нощния марш на генерал А, който дръзко заобиколил и изненадал генерал Б — но подробностите за това как се придвижват хиляда мъже по гадни каменисти пътеки без светлина, без да си счупят краката или да паднат в някоя пропаст — неща, които човек действително трябва да знае — почти винаги отсъствали. Това, което оставало, били само приказки за деца и мечтатели.

— Все още не разбирам — каза със смях Кейл — как си станала толкова добра. Мен цял живот не са ме учили на нищо друго.

— Може би съм по-талантлива и умна от теб.

— Съмнявам се — заяви той. — Не съм срещал по-талантлив от мен.

Тя избухна в смях.

— Не знам какво толкова смешно има — каза той с усмивка.

— Ти. Нищо чудно, че никой не те харесва.

— Някои ме харесват. Но не са много, вярно е — призна той. — Е, и как го постигна?

— Играех.

— Това всички деца го правят. Дори ние играехме някога.

— Аз играех различно от всички.

— Кой се фука сега?

— Не се фукам. Истина е.

— Продължавай тогава.

— Още като съвсем малка гледах как си играят другите деца — те просто правеха нещата посвоему. Но в живота не е така; знаех го още на петгодишна възраст. Затова взех едно старо тесте от картите на мама и започнах да си пиша разни неща на тях: най-добрият ти генерал пада от коня и си счупва врата, шпионин открадва плана ти за атака, гръмотевица кара вражеските коне да препуснат бясно, внезапно ослепяваш.

Кейл се засмя пак.

— Вземам си думите назад. Ти си по-умна от мен.

— Не е въпрос на ум. Просто не пропускам нищо. Също като всички, и аз виждам каквото искам да видя — само дето знам, че съм такава, затова понякога мога да се накарам да видя нещата такива, каквито са. Но само понякога. Виж, това би било наистина умно — да виждаш нещата, каквито са, през цялото време.

Тук обаче тя грешеше; времето щеше да го покаже.

И така, стана точно каквото може да се очаква. Той й разказа за Светилището и за живота си там (не всичко, разбира се; някои неща е по-добре да останат неизречени), и тя едва не се просълзи, докато слушаше какво е изтърпял, което естествено беше много удовлетворително за Кейл. Говореха, разхождаха се и се целуваха — нещо, в което, за нейна изненада, той беше озадачаващо добър. За голямо възмущение на прислугата си, тя го доведе в малката къщичка, която бе наела недалеч от Баундъри парк и — малко гузно, макар и не много — прекара няколко часа, отнасяйки се като безсрамен звяр с тялото на младия си любовник. На някакво ниво осъзнаваше, че той е далеч по-добре запознат как да я докосва, отколкото предполагат възрастта и историята му. Но подозренията й бяха изтикани на мястото, където отиват всички неудобни подозрения — в дъното на ума. Там те се присъединиха към всичките й други тревоги и срамове, включително онова, за което се чувстваше най-гузна — че е дълбоко развълнувана от увереността на Кейл, че няма да има споразумение с Изкупителите да останат от другата страна на Мисисипи в замяна на пари или още отстъпени територии. Те идваха, и нищо нямаше да ги спре освен силата. Осъзнаването, че е искала война, я ужаси, защото отлично знаеше, че тя ще донесе ужасна болка и страдания навсякъде, и най-вече на хората, за чиято защита бе създала малката си армия. Макар че се бяха оказали жилави, фермерите и дърводелците, които съставляваха армията й, се интересуваха от крави и ечемик, а не от война. Онова, в което тя бе най-талантлива, което я вълнуваше най-силно, към което изпитваше най-голяма страст, представляваше упражнение по кръв и страдания — макар че не това я привличаше към битките, а удоволствието от опитите да контролира неконтролируемото. Има някои мъже и поне една жена, за които животът няма смисъл — освен ако най-ценното от всичко, самият живот, не е заложен на карта. Какъв е смисълът на шаха, негодуваше тя пред съпруга си, докато бе още жив. Той прекарваше часове над дъската и твърдеше, че това е игра, толкова пълна с капани и тънкости, че отразява най-дълбоките и най-сложни нива на човешкия ум.

— Таратанци! — сопна му се тя. Бе чула този израз предната неделя на плаца за тренировки и не съзнаваше напълно колко е вулгарен. Това не беше фраза, която една маркграфиня да използва в разговор с маркграф, особено пък ако става дума за шах. Той се опули, стреснат от избухването й, но си придаде вид на учтива неувереност.

— И какви са причините да мислиш така, скъпа?

— Няма причини. Просто шахът има правила, а животът няма. Не може да изгориш офицера на противника си — нито пък да го намушкаш или да излееш кофа вода върху дъската, или да играеш, след като не си ял три дни. Колкото и ум да е нужен, за да го играеш, това е само една тъпа игра. А за да водиш битка — заяви тя — е нужен ум, сто пъти по-добър, отколкото за всяка тъпа игра. — Държеше се толкова грубо, защото се чувстваше гузна, че й се иска да тръгне на война.

Съпругът й се замисли върху това за момент.

— Да се надяваме, скъпа, че някога в бъдеще ще получиш шанса си да изколиш толкова от нашите приятели и съседи, че да задоволиш амбицията си.

Тя не му говори три дни — но накрая, необичайно, не той беше този, който отстъпи.

Артемизия изпитваше тайно облекчение, че когато бе настъпил моментът да си играе с истинска смърт и разруха, нямаше никакъв друг избор освен да прави онова, което й се искаше най-много на този свят. Крайността на Изкупителите прочисти съвестта й.

На военния съвет в Испански Лийдс (презрението на Кейл към него бе не по-слабо от желанието му да присъства) пристигна внезапно искане за решителни действия от страна на самия крал. Непоносимо било, каза той, че Изкупителите са заграбили толкова земя; той нямало да търпи това, нито пък народът му, и искрено вярвал, че съюзниците му ще заемат същото становище.

Всъщност, той не вярваше искрено в нищо подобно. Истината е, обяви Випонд по-късно, че искреността на всичко, казано на глас, трябва да се раздели на броя на слушателите. Като почти всички крале, в някой друг свят Зог би бил некадърен говедовъд, доста добър гледач на репи или посредствен касапин. Същото важеше и за мнозина от големците, които го заобикаляха. Затова най-доброто изображение на света е като лудница.

— Да знаеш само — обичаше да казва ИдрисПюк на Кейл — с колко много глупост се управлява тоя свят.

 

 

Когато чухме за последно за голямата буря над горите на Бразилия, тя едва бе преминала апогея на невъобразимата си мощ. Сега, месеци по-късно, тази мощ се бе пръснала на пет хиляди мили във всички посоки — на север, на юг, на изток и на запад. Спускайки се от топлото небе над моста Алеатоар над река Емпревю, голям приток на Мисисипи, тя доближи една голяма будлея, пурпурна като шапката на антагонистки епископ, покрита с пеперуди, които се хранеха от нектара й. Щом докосна храста, последният дъх на вятъра от голямата бразилска буря най-сетне утихна — но не преди да повдигне лекичко крилцата на една от пеперудите и да я накара да излети. Движението й привлече погледа на едно прелитащо врабче, което пикира и за част от секундата я грабна в човката си, стряскайки цялото множество от стотици пеперуди, които се вдигнаха като облак и подплашиха един минаващ кон, който теглеше каруца, тежко натоварена с камъни за поправка на стена. Конят се надигна на задните си крака, каруцата се катурна настрани и камъните се изсипаха в река Емпревю.

Това произшествие бе последвано от селски ругатни и ритане на злочестия кон, но бяха загубени само някакви си камъни, които не си струваха ваденето. Така че колелото беше сложено обратно на каруцата, конят получи още един ритник и това беше всичко.

В реката долу не особено голямата купчина камъни накара течението да се движи по-бързо покрай нея и насочи водата право към корените на един от най-старите и големи дъбове по бреговете на големия приток.

 

 

В същия този момент Зог предлагаше армия от най-добрите воини на Швейцария и съюзниците й да бъде пратена през прохода Шаленберг, за да влезе в бой с Изкупителската армия в равнините на Мителланд.

— Нищо по-малко не можем да направим. Предлагайки този план, аз се посвещавам още веднъж в служба на тази велика страна и този велик съюз.

Говорителят благодари на краля и заяви през сълзи:

— Вие станахте всичко за нас, Ваше величество, калейдоскопен крал на нашия калейдоскопен съюз.

Гръмнаха силни аплодисменти.

После говорителят постави кралския план за обсъждане на събралите се членове на Оста — за да получи одобрението им, вече гарантирано с убеждения и заплахи от страна на Боз Икард, въпреки факта, че той бе категорично против подобни действия. Но след като не успя да убеди краля да се откаже от битката, осъзна, че трябва да се реваншира за несъгласието си, като покаже голям ентусиазъм в негова подкрепа. Пропусна обаче да разговаря с Артемизия, защото не я считаше за достатъчно важна. В продължение на двайсет минути тя слуша най-различни ответни речи, които неизменно подкрепяха краля и бяха общо взето еднакви. Опита се да привлече погледа на говорителя на събранието, но той отказа да й обърне внимание. Накрая тя просто стана, когато една от предварително уредените речи за подкрепа свърши, и заговори:

— С цялото ми уважение към Негово величество, макар да разбирам нетърпението му да влезе в бой с Изкупителите, това, което предлагате, е твърде рисковано. Единствената сила, която попречи на Изкупителите да влязат в тази стая, не е някоя армия, а съществуването на Мисисипи. Ако не беше тази една миля вода, сега нямаше да разговаряме.

Тази простичка и откровено поднесена истина предизвика буря от възмутени викове: „Армия“; „Благородни традиции“; „Героизъм“; „Храбри момци“; „Нашите герои“; „Кураж“; „Несравними“.

— Не подлагам на съмнение ничий кураж — извика тя през гълчавата от възражения. — Но Изкупителите са заседнали на мястото си на север до началото на следващата година. Трябва да построят неизброимо количество лодки и да обучат достатъчно гребци, за да ги прекарат през реката. Мога да ви го кажа, защото знам, че човек трябва да работи с години, за да се научи да навигира из теченията на Мисисипи. Сега е моментът да реорганизираме останките от армиите, които успяха да я прекосят. — Това бе напомняне, може би прекалено тънко, че мнозина са живи благодарение на нея. — Трябва да пратим най-добрите си войски на север, за да обучат онези, които бяха спасени, и да използваме най-големия си съюзник — размера и теченията на Мисисипи.

Гръмки протестни викове се надигнаха при тези думи и говорителят трябваше да положи неистови усилия, за да възстанови реда на събранието.

— Благодарим на маркграфиня Халикарнасус за откровеното й мнение, но тя разбираемо… може да не знае, че на това място не е прието да се говори с пренебрежение за храбрите герои, които направиха най-великата саможертва в името на сигурността на другите.

— Вярно! Вярно! Вярно! Вярно! Вярно! — закрещяха присъстващите. И това беше всичко.

 

 

— Простете ми за прямотата, маркграфиньо — каза Икард половин час по-късно в кабинета си, — но се държахте като пълен чукундур.

— Опасявам се, че не съм запозната с термина. Предполагам, че не е комплимент.

— Не, не е. Каквито и да са достойнствата на мнението ви — а знам, че има и други хора с добра репутация, които са съгласни с вас, — вие погубихте всякакъв шанс да повлияем на нещата с вашето предизвикателно поведение.

Тя цъкна с език.

— Да смятам ли това за знак на несъгласие? — попита Икард.

— Досега не сте си правили труда да ме питате за мнението ми. Защо да ви вярвам, че бихте ме изслушали, ако си бях държала устата затворена?

— Кралят — излъга канцлерът — досега говореше за вас с респект и възхищение. Сега благоразположението му към вас се клати като висулка в брадата на холандец.

— Е — каза тя, — аз явно съм Касандра, обречена винаги да казва истината, но никога да не й вярват.

— Ласкаете се, маркграфиньо. Винаги съм смятал, че историята за Касандра показва не колко е била мъдра, а колко е била глупава: безсмислено е да казваш на хората истината, когато няма шанс да те чуят. Трябва да изчакаш, докато са готови. Това е поуката от историята. Повярвайте на един човек, който знае. Начинът на действие, който предложихте вие, каквито и да са достойнствата му от военна гледна точна, е социално и политически невъзможен във всяко едно отношение. Армията не би търпяла такава обида, нито пък аристокрацията; да не говорим за онези, чиито синове и съпрузи загинаха с хиляди. Може да знаете нещичко за войната, но не знаете нищо за политиката. Трябва да се предприеме нещо!

След тези думи я освободи. Минаха около десет минути, докато тя успее да измисли силен отговор — макар че не беше нужно младежът, на когото разказа как са я скастрили, да знае за това.

— И какво каза ти? — попита Кейл.

— Казах: „За ваше нещастие, канцлер, фактите не дават пет пари за политиката.“

Той се засмя.

— Добър отговор.

Тя беше леко засрамена, но не много.

За Кейл и Артемизия чакането прасето да мине през питона беше в някои отношения обезсърчаващо, а в други — приятно. Великите събития, на които искаха да повлияят, протичаха без тях, но пък те разполагаха с безкрайни часове един за друг, и макар че ги прекарваха повече в разговори, отколкото в доставяне на наслада, не беше чак толкова повече. Ако Оста се провалеше (а и какво ли можеше да им попречи?), той скоро би могъл да се озове върху клада, достатъчно голяма, за да я видят от луната. От друга страна, нито Хенри Мъглата, нито Клайст се чувстваха достатъчно добре, за да прехвърлят планините. А и той беше свикнал да очаква нещо неописуемо зловещо, беше го правил цял живот; но удоволствието да е с жената, която спеше до него, бе рядкост и Кейл го знаеше. Сега беше времето за момичета и торти.

Все пак той бе замесен в новия план за атака срещу Изкупителите. Беше се заклел на Випонд да пази тайна — Випонд рискуваше много, като му показваше копие на плановете, начертани от Кон Матераци, за настъплението през Шаленберг и атаката срещу Изкупителите. Кейл моментално предаде това доверие, като обсъди видяното с Артемизия в големи подробности.

Чувствата на Кейл по отношение на плана бяха странно смесени. Той всъщност съвсем не беше лош. На мястото на Кон самият той не би постъпил много по-различно. В края на краищата, оказваше се, че Кон не е просто едно аристократче с твърде много привилегии. Той изглежда беше изразил симпатия към позицията на Артемизия срещу идеята на краля (дразнещо показвайки още повече здрав разум), но Кейл осъзнаваше, че Кон няма друг избор освен да атакува, ако иска да остане главнокомандващ, и се беше справил доста добре със съставянето на свестен план. Който въпреки всичко бе прекалено рискован.

— Проблемът на решителните битки — заяви не за първи път ИдрисПюк — е, че решават нещата.

— Ако ти се отвори възможност — каза Кейл, — би могъл да му предложиш да задели още две хиляди души, които да останат в Шаленберг, просто за в случай че нещата се скапят. Защото загуби ли, това ще е всичко, което ще стои между Изкупителите и нас, и много търчане и крясъци.

По-късно, на път към Артемизия, той се отби да види брата на Арбел, Саймън. Досега беше избягвал това посещение, не поради липса на привързаност — беше спасил момчето от изолацията и презрението, задето не може да чува или да говори, — а защото хем се страхуваше, хем отчаяно копнееше да види сестра му.

Прекара няколко часа в разговори със Саймън посредством неговия неохотен и намусен помощник Кулхаус. Някога Кулхаус беше нископоставен държавен служител във вманиачения по ранговете Мемфис, не защото му липсваха способности, а защото баща му беше мердапи — човек, който отнасяше изпражненията и урината от дворците на Матераците. Кулхаус се състоеше от две части негодувание и три части интелигентност. Именно Кулхаус беше съставил за броени дни изразителен език от краткия списък със знаци, дадени му от Кейл, който се основаваше на простата жестомимична система, използвана от Изкупителите, за да направляват атаката, когато е нужна тишина. Кейл и Хенри Мъглата я бяха развили малко с цел да правят обидни забележки за монасите около себе си по време на умопомрачително скучните тричасови меси в Светилището.

— Бих искал да вземам назаем Кулхаус за около час дневно.

Опитът да ядоса Кулхаус, намеквайки, че е нещо като полезна домакинска вещ, беше умишлен. Трите момчета винаги се бяха забавлявали да го дразнят („Ако беше яйце, Кулхаус, какво би предпочел, да те изпържат или да те сварят?“) Те биха могли да са приятели и съюзници — и би трябвало да са, — но не бяха. Такива са момчетата.

Саймън виждаше, че преводачът му е ядосан — за това не беше нужно много. Отношенията им на господар и слуга бяха неловки, равновесието на силите се колебаеше поради зависимостта на Саймън от него, за да има връзка със света — нещо, срещу което той често негодуваше, — и напълно оправданото чувство на Кулхаус, че е предназначен за по-велики дела от това да бъде говореща кукла. Предложението да му плащат повече обикновено го успокояваше, но само временно.

— Значи утре в шест — каза Кейл и тръгна по ниските коридори, където така се бе опозорил при последното си неканено посещение. Какви неописуемо смесени чувства се гърчеха в душата му: ужас и надежда, надежда и ужас. А после — макар че би могъл да направи същата визита петдесет пъти и никога да не се срещнат — тя се появи пред него. Беше решила да заведе сина си да види Саймън, който се радваше на бебето, защото то не можеше нито да се страхува от него, нито да го съжалява. Сърцето на Кейл подскочи в гърдите, сякаш искаше да се изтръгне от тялото му. В продължение на миг двамата се взираха един в друг — кипналото море край нос Рат не бе нищо в сравнение с това. Не беше нито любов, нито омраза, а някаква бурна хибридна емоция, грозна и неспокойно жива. Бебето размаха щастливо ръчичка, после изведнъж лепна уста върху бузата на майка си и започна да издава силни мляскащи звуци.

— Това полезно ли е за него? — попита Кейл. — Може да си заразна.

— Да не си дошъл пак да ни заплашваш? — Тя беше потресена от промяната в него. Някога бе мускулест, а сега — мършав, с тъмни кръгове около очите, които никакъв здрав сън не би могъл да премахне.

— Помниш всеки мой грях, който е бил само думи, и забравяш всичко, което направих, за да те опазя на всяка цена. Заради мен си още жива — и сега кучетата по улицата ме лаят заради теб.

Ах, самосъжаление и обвинения — комбинация, която печели сърцето на всяка жена. Но той не можеше да се спре.

— Абъл блаб абъл бадъл ди дах — каза бебето и едва не мушна с пръстче майка си в окото.

— Ш-ш-шт. — Тя го опря на ханша си и го залюля насам-натам. — Ако в теб имаше нещо добро, щеше да ни оставиш на мира.

— Изглежда ми доста щастлив.

— Защото е бебе и би си играло дори със змия, ако му позволя.

— Такъв ли съм аз — такъв ли съм за теб?

— Плашиш ме… Остави ме да си вървя.

Но той не можеше. Усещаше колко е безсмислено да говори с нея, но не бе в състояние да се спре. Част от него искаше да се извини, а друга беше бясна на себе си, задето се чувства така. Нямаше за какво да се извинява. Душата му искаше тя да се хвърли на пода и да моли през сълзи за напълно незаслужената му прошка. Но дори това нямаше да е достатъчно; тя трябваше да прекара остатъка от живота си на колене, за да спре сърцето му да пари от онова, което му бе причинила. И дори това нямаше да е достатъчно.

— Човекът, на когото ме продаде, каза, че вече ме е купил веднъж — за шест пенса.

— Е, значи цената ти се е покачила, нали?

Както бе разгневен и гузен — и още по-разгневен заради последното, — не беше мъдро да му казва такова нещо. Но също като Кейл, тя обичаше да има последната дума. Макар че присъствието й беше отрова за него, той не можеше да понесе да я гледа как си отива. Но не му идваше наум какво да каже. Тя си проби път покрай него, държейки бебето от далечната страна. В гърдите му се просмука нещо: масло или витриол. В сравнение с него киселината беше приятна.

— Яааар! Бла баа! Плух! — изкрещя бебето.