Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лявата ръка на Бога (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beating of his Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Пол Хофман

Заглавие: Плясъкът на крилете му

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: разказ

Националност: английска

Печатница: „Алианс принт“

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-643-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3501

История

  1. — Добавяне

Трета част

Свръхсилите често се държат като двама тежко въоръжени слепци, които вървят опипом през една стая и всеки от тях си мисли, че е смъртно застрашен от другия, за когото предполага, че има идеално зрение. Всяка страна би трябвало да знае, че често несигурността, компромисът и непоследователността са същината на политиката. Въпреки това всяка приписва на другата постоянство, предвидливост и последователност, каквито собственият й опит отрича. Разбира се, с течение на времето дори двама въоръжени слепци могат да си нанесат огромни поражения един на друг, да не говорим за стаята.

Хенри Кисинджър, „Годините в Белия дом“ (1979 г.)

15.

— Е — каза ИдрисПюк, — върна се, значи.

— Върнах се.

— И какво научи по време на отсъствието си?

— Че трябва да избягвам болката и да докопам толкова щастие, колкото мога.

ИдрисПюк се изсмя.

— Абсурд.

— Щом казваш.

— Казвам го. Вземи един здрав младеж: всичките му мускули и сухожилия са силни и гъвкави. Има само един проблем — боли го зъб. Той радва ли се на силата си и наслаждава ли се на многостранното великолепие на младото си тяло, след като го боли само една мъничка част? Нищо подобно! Мисли си само за ужасната болка в зъба.

— Достатъчно е да си извади зъба, и ще има чувството, че е в рая.

— Аха, ето че падна в капана ми, и то доста лесно, ако смея да отбележа. Точно така. Той чувства безмерното удоволствие от липсата на страдание, а не удоволствието, което му доставят всички други части на тялото му.

— До гуша ми дойде да страдам. Изтърпях повече, отколкото ми се полага. Погледни ме. Можеш ли да твърдиш противното?

— Да, мога. В този рай, който си решил да смяташ за своя върховна цел, всичко идва при теб без особени трудности и пуйките хвърчат наоколо, вече опечени. Но какво ще стане с хора, далеч не толкова размирни като теб, на такова щастливо място? Дори най-добродушният човек ще умре от скука или ще се обеси, или ще се сбие и ще убие, или ще загине от ръката на някого, още по-превъртял от липсата на борба. Борбата ни е направила такива, каквито сме, и ни е приспособила към природата на нещата, така че никакво друго съществуване не е възможно. Все едно да извадиш риба от морето и да поискаш да лети.

— Както обикновено, се опитваш да изкараш, че говоря глупости, за да спечелиш спора. Не очаквам розова градина. Бог знае, че искам само нещо по-добро от сегашното — малко по-малко болка и малко повече бира и кегли.

— Разбирам, че си имал някои трудности в живота. Мога да ти кажа само, че бъркаш, мислейки, че отговорът са повече удоволствия. Истината е, че каквото и да си мислят хората, удоволствията нямат голяма власт над нас. Ако не си съгласен, вземи удоволствието и болката на две животни, едното от които изяжда другото. Онова, което яде, изпитва удоволствие, но то скоро бива забравено, щом гладът се върне както винаги. В контраст с това разгледай страданията на изяжданото животно — то изпитва нещо от съвсем друг порядък. Болката не е противоположна на удоволствието — тя е нещо коренно различно.

— Да не би да си пазил това за завръщането ми?

— Ако имаш предвид дали случайно ми е хрумнала такава мисъл, след като ти случайно си казал нещо по-глупаво от обикновено — разбира се, че не. Обмислил съм много внимателно всичко, което имам да кажа. Само низшите умове говорят или пишат с цел да разберат какво мислят.

Приятният спор бе прекъснат от шумното пристигане на Кадбъри, който се караше със стража отвън и настояваше да види Кейл. Щом влезе, мина направо на въпроса.

— Мислиш ли, че са още живи?

— Възможно е. Но по-вероятно не.

— Защо го прави? — попита ИдрисПюк.

— Кити не обича хората да действат против интересите му, особено пък ако им плаща. Има много да губи, ако тази война започне сега. Неговото мото е „Не ме пипай“ и ще направи каквото е нужно, за да го наложи.

— Не са минали и две седмици, откакто хвърли толкова усилия, за да ми спаси живота — а сега това.

— Цената ти е паднала — отвърна Кадбъри. — Той не беше впечатлен от разказа за битката ти с покойните Тревър.

— Твоя разказ, имаш предвид — отбеляза ИдрисПюк.

— Кити Заека ми плаща заплатата. На Томас Кейл не дължа нищо.

— Тогава защо си тук? — попита Кейл.

— Все още не мога да си отговоря удовлетворително на този въпрос. Не може да е заради изкупление. Кой ще изкупи грешките си в Божиите очи, спасявайки теб?

Кейл обаче не го слушаше.

— Ако ми трябва нещо, за да си вдигна цената — каза той накрая, — какво иска Кити?

— Не пари. Той си има пари. Власт — дай му властта да запази това, което вече има.

— Тоест? — попита ИдрисПюк.

— Какво знаеш ти, което той не знае? Съжалявам, време е да изчезвам. Кити ще поиска главата ми на кол, щом разбере какво съм сторил.

Озова се на вратата; канеше се да духне.

— Как да вляза? — попита Кейл. Кадбъри го изгледа.

— Не можеш. Само да почукаш на входната му врата прекалено силно, и ще те хванат, докато мигнеш.

— Колко стражи има?

— Петнайсетина. Но всички врати са от желязо — дървото от двете им страни е само облицовка. На десетина мъже ще им е нужен един час, за да проникнат през всяка от тях. Само че ти няма да разполагаш с един час. Той има зъб на онези момчета и няма да ги предаде без откуп — и то адски голям откуп.

— Благодаря — каза Кейл. — Задължен съм ти.

— Вече си ми задължен, и виж докъде ме докара това.

Когато Кадбъри си отиде, Кейл седна и известно време гледа ИдрисПюк.

— Няма смисъл — каза накрая ИдрисПюк. — И да знаех нещо достатъчно голямо, не бих могъл да ти го кажа, дори животът ми да зависи от това.

— Мислех, че те е грижа за Хенри.

— И за Клайст също, макар на теб да не ти пука за него. Знам какво е привързаност. Признавам, че знам някои неща. Но не мога да ги дам в ръцете на човек като Кити, дори те двамата да бяха собствените ми синове.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Предполагам, че е така. Но не мога да ти помогна. Съжалявам.

 

 

След петнайсет минути Кейл се намираше в новите си покои в посолството на Ханзата и притискаше съпруга на Рива.

— Нямам време за деликатност. Аз спасих жена ти, въпреки че това най-вероятно щеше да ми струва живота. Сега е моментът да си уредим сметките.

— Обсъдил ли си това с Рива?

— Не, но ще го обсъдя, ако искаш.

— Аз не съм просто неин съпруг. Животът на хиляди — дори повече — зависи от мен.

— Не ме интересува.

— Ще дойда с теб и заедно ще се опитаме да измъкнем приятелите ти. Не се страхувам за живота си.

Кейл едва не каза нещо дълбоко оскърбително.

— Нямаше да има значение, дори да разполагах и с двеста като теб. Познавам силата. Силата няма да свърши работа. Той иска онова, което знаеш.

— Не мога. — Това беше най-изтерзаният отговор, който Кейл някога бе чувал.

— Не се налага.

— Моля?

— Не се налага да му казваш онова, което вече знаеш — просто трябва да му кажеш онова, което би могъл да знаеш.

— Глупав съм, признавам. Може ли да поясниш малко?

Кейл притвори очи с нескрито раздразнение.

— Сигурно си мислил за различните неща, които би могъл да направиш, ако бъдеш изправен срещу заплахата на Изкупителите, нали?

— Питаш дали съм проучвал алтернативните ходове?

— Да. Не искам да знам какво си решил. Не ми казвай. Не ме интересува. Искам само един от вариантите, които си отхвърлил — какъвто и да е, с всички подробности, в писмена форма.

Настъпи дълга пауза.

— Не мога да изложа нищо писмено. Ако излезе на бял свят, това ще погуби Ханзата.

На Кейл не му беше лесно да не грабне хубавото украшение на масата до него и да не го запрати в стената. Главата го болеше и си мислеше, че вероятно ще умре в близките няколко часа.

— Чуй ме — каза той. — Кити Заека може да те сдъвче и изплюе, заедно с още десетина като теб. И няма да приеме моята дума за нищо. Знае, че съм лъжлив малък негодник, нали?

— Да изложиш писмено лъжа е също толкова лошо, колкото да кажеш истината. Ще се разчуе — и щом е написано, хората ще повярват. Не мога.

Главата на Кейл вече туптеше, сякаш при всяко вдишване се разширяваше и свиваше с няколко сантиметра.

— Ами ако ти обещая, че ще се погрижа написаното да бъде унищожено?

— Как може да си сигурен?

— Давам ти думата си на човек, който попречи жена ти да бъде изтърбушена жива… неблагодарен шибаняк такъв! — Втренчи се във Витенберг и реши, че няма какво да губи. — И ще трябва да кажа на Рива, че си отказал да помогнеш на тримата, които са й спасили живота — дори когато единият ти е обещал да не те замесва.

— Ужасна заплаха, ако мога да отбележа. Но предполагам, че си отчаян.

— Аз съм си ужасен човек.

— Във всеки случай, си доста склонен към насилие.

— За щастие на жена ти.

— Но си много болен. Умението ти да придвижваш армии не е от голяма полза, ако си зарязал тези армии. Колкото и да си ужасен и склонен към насилие, сега си обикновен човек. Не мога да ти помогна в това, независимо колко съм ти задължен лично. Напусни къщата ми до утре на обяд, ако обичаш.

— Всъщност, не обичам.

— И въпреки това напусни.

Кейл отиде в стаята си, извади едно от пакетчетата федра с морфин, изтръска малко бял прашец върху дланта си, притисна с пръст лявата си ноздра, наведе се и смръкна силно. Извика от болка — все едно цял куп игли избухнаха в главата му. След около минута чувството отмина, той избърса сълзите си и се почувства по-добре. А после много по-добре. По-добре, отколкото изобщо се бе чувствал някога: бодър, силен и с бистър ум. На излизане се размина с Рива.

— Говорил си с Артър — каза тя.

— Да.

— И?

— Не е толкова тъп, колкото изглежда.

Докато вървеше към къщата на Кити, в града и в света около него кипеше хаос. Или беше навечерието на разрухата, или кризата бе преминала. Някои хора си тръгваха; други бяха решили да останат. Цените се бяха вдигнали от страховете за война, но сега падаха при слуховете за мир. Опитни мъже продаваха злато; опитни мъже го изкупуваха обратно. Нещата можеха да поемат в едната или другата посока. Първата жертва, в деня след обявяването на войната, е споменът за предшестващия я хаос. Нищо не избледнява от паметта по-лесно от спомена за несигурността.

На път от посолството на Ханзата Кейл се отби за кратко в един склад на превозвачи — калайджии, които отдаваха количките си под наем за прекарване на кажи-речи всичко, предимно месо и зеленчуци от пазара в отсрещния край на площада. Плати на един от тях, сърдит мускулест мъж, пет долара и му обеща още пет, за да се отправи към улицата, където живееше Кити, и да си отваря очите за двама или трима души, излизащи оттам, които може да се нуждаят от извозване. Трябваше да действа бързо, без да се мотае.

— Звучи ми сякаш може да има неприятности — каза мъжът. — Десет долара сега и десет после.

— Как се казваш?

Калайджията беше предпазлив, но тук ставаше дума за сериозни пари.

— Майкъл Невин.

— Свърши работата и ще има още.

— Още пари или още работа?

— И двете.

 

 

Кейл почука тихичко на вратата на Кити. Пуснаха го, претърсиха го, освободиха го от колекцията инструменти, а след това го отведоха при Кити. Той седеше зад голямо бюро; лицето му беше неразличимо в полумрака. Пред кепенците в дъното на стаята стояха двамата мъже, които само преди час-два бяха стигнали толкова близо до убийството на Клайст и Хенри Мъглата.

— Изглеждаш по-зле, отколкото при последната ни среща, господин Кейл. Седни.

Страхът на Кейл от това, че зад гърба му има двама такива явни злодеи, по никакъв начин не бе уталожен от странната конструкция на стола. Беше малко нисък, подлакътниците — малко високи, седалката — неудобно наклонена. И беше прикрепен към пода.

— Трябва да поговорим насаме — каза Кейл.

— Не, не трябва.

— Те живи ли са още?

— На твое място не бих се тревожил за тях, болно момченце.

— Трябва да знам дали са живи или мъртви.

— Намират се в чакалня. Въпросът е дали ти ще чакаш с тях, или не.

— Аз ли? С какво съм съгрешил?

— Ти, господинчо, не осъществи начинанията, за които ти беше платено с пари и грижи.

— Бях лош служител, признавам. Дойдох да поправя това.

— Е?

— Имам да ти кажа две неща. Първото е, за да ти платя дължимото. Второто е в замяна на приятелите ми.

— И защо да не те принудя да ми дадеш това, второто, без да се налага да изглеждам слаб?

— Защото трябва не само да ти го кажа, а и да ти го докажа. А доказателството не е тук.

— Ще видим. Продължавай.

— Пусни ги да си вървят.

— Ще видим, след като ми платиш дължимото.

Кейл се опита да си придаде вид, все едно обмисля това.

— Добре. Имаш ли карта на света?

— Да.

— Трябва да ти покажа.

На двамата мъже им отне няколко минути да развият картата и да я окачат на куки, високо на една от стените. Кейл беше наясно, че Кити ще е наредил някакво картографско проучване, но се изненада от големината и детайлността й — беше по-добра от всичко, направено дори от Изкупителите, а те бяха умели картографи.

— Впечатлен си — отбеляза Кити.

— Да.

Един от мъжете му даде показалка, малко по-дебела от пшеничен клас — никакъв шанс да я използва като оръжие. Кейл погледна към Кити, закачулен и свит в сенките, неподвижен като пън. Ако бе имало кой да му разказва приказки като малък, Кити щеше да е гледката, която извиква наново истинския страх от детските кошмари. Кейл нямаше избор, затова продължи:

— Ето какво мисля, въз основа на това, което знам. Част от него са предположения. Но съм прав, или съм близо до истината.

Откъм Кити се чу пронизително хриптене, може би смях, и в неподвижния въздух се разнесе миризмата на нещо топло и влажно.

— Съмненията ти са отбелязани.

— Швейцарските планини правят нападението почти невъзможно от другаде освен от север. От гледна точка на швейцарците, останалите страни в Швейцарския съюз съществуват, за да служат като троен буфер срещу атака оттам. На север е Галия, защитена от линията Мажино и пустинята Арнхемланд. Оста смята, че силната защита на линията Мажино ще ги опази и че Арнхемланд е прекалено широка и безводна, за да бъде прекосена от значителна армия. Но грешат. Боско се бавеше, за да изкопае мрежа от кладенци и водохранилища в пустинята.

— И ти знаеш това, защото…

— Защото аз го измислих. Галите си мислят, че дори някоя армия да мине през пустинята и да удари по-слабите им защити, армия, която е прекарала шест дни в Арнхемланд, няма да е в кой знае каква бойна форма — дори слаби защити биха били предостатъчни да я спрат, докато пристигнат подкрепленията.

— И грешат, защото…

— На Изкупителите няма да им отнеме шест дни; ще го направят за един ден и две нощи.

— Да не би да тичат по целия път?

— Ще яздят.

— Май си спомням, че в един от своите не особено информативни доклади ти споменаваше, че Изкупителите не разполагат със сериозна кавалерия и ще са им нужни години да я създадат.

— Това не е кавалерия — просто конна пехота. Трябват шест седмици, за да се научиш да яздиш, ако правиш само това.

— Ами ако галската кавалерия ги спипа?

— Ще слязат от конете и ще се справят с нея по начина, който използваха срещу Матераците на Силбъри Хил. Освен това ще са в далеч по-добра форма, отколкото там. Тогава половината от тях се биеха с натикана в задниците хартия, за да не си надрискат краката.

— Спести ми подробностите.

— Повече битки се губят заради дреболии, отколкото заради лоши генерали.

— А после какво?

— Първо, бързина. Ще завземат Галия за шест седмици.

— Оптимистично, не смяташ ли?

— Не, не смятам. Щом казвам, че може да бъде сторено, значи може. Защитата срещу Изкупителите се основава на това колко бързо са се движели те в миналото — колко бързо са се движели всички армии в миналото. Всички водят войната, с която са свикнали.

— Значи Изкупителите ще прегазят Галия, после Палестина, после Албион, Югославия и всички останали, докато застанат пред портите на Цюрих.

— Няма да е толкова лесно.

— Изненадваш ме.

— Винаги.

Отново прозвуча пискливият, хъхрещ смях.

— Какъв суетен младеж си ти.

— Не съм суетен. Просто си признавам честно, че съм далеч по-добър от другите.

Кити помълча за кратко. Отново полъхна горещата влажна миризма.

— Добре тогава. — После каза: — Щом стоиш толкова високо над другите, трябва да приемаме със снизхождение хвалбите ти. Продължавай.

Кейл се обърна пак към картата и посочи реката, която прорязваше Галия на две по пътя си към морето.

— Изкупителите само трябва да стигнат бързо до Мисисипи. После ще установят защитна линия, която могат да отбраняват, или да се оттеглят зад нея, ако нещата се объркат, при това толкова дълго, колкото пожелаят.

— А от Мисисипи нататък?

— Вероятно, война от обичайния тип — бавна и гадна. Но Изкупителите ги бива в това.

— И къде са лаконийците в цялата работа?

— Платено им е да не се бъркат, ако Боско направи каквото казах.

— Ами ако не го направи? Или ако лаконийците решат, ще щом Изкупителите завземат Швейцария, ще тръгнат срещу тях?

— Щом завземат Швейцария, Боско ще направи именно това.

— Тогава защо да му играят по свирката, само за да е по-удобно за твоя план?

— Защото те искат да вярват в това. Така получават пари и гаранция.

— Която не струва и пукната пара.

— Само че те не го знаят. В края на краищата, няма логика Изкупителите да ги нападат. Лакония не е с голямо стратегическо значение и там няма нищичко. А цената на завладяването й е главозамайваща — дори за Изкупителите.

— Но Боско ще се опита.

— Да.

— Защо?

— Не знам. Той просто ме помоли да го направя възможно. Предполагам, че има нещо общо с Бог.

— Значи, все пак не знаеш всичко.

— Знам всичко, което знам.

Кейл трябваше да бъде честен с Кити, защото животът му, както и животът на Хенри Мъглата и Клайст, зависеше от неговата убедителност. Нищо не убеждава така, както истината. Но планът на Боско да намери окончателно решение на проблема със злото би изглеждал невъзможен дори за негодник като Кити Заека. Подобно нещо излизаше извън пределите дори на неговото кошмарно въображение, защото нямаше цел — от него не можеха да се спечелят нито пари, нито власт.

— А каква е целта на Изкупителския лагер в Моца, който твоите приятели така глупаво решиха да атакуват?

Това беше коварен въпрос. Те сигурно бяха казали на Кити нещо полезно, иначе вече щяха да са мъртви. Но пък от друга страна, може би той не е възнамерявал да ги убие, а просто да ги сплаши. Ако Кейл кажеше на Кити нещо, което противоречи на техните думи, той щеше да разбере, че са излъгали. Освен това имаше и други възможности — отляво и отдясно, и пак отляво, неизменно интелигентни догадки, които можеше да се окажат напълно погрешни. Залагайки на това, че Хенри Мъглата би решил да каже нещо близко до истината, Кейл рискува.

— Изкупителите ще атакуват от север през Арнхемланд, но ще искат да ги притиснат от две страни, а единственият начин да атакуват Швейцария от юг е през Мителланд и после през прохода Шаленберг към Испански Лийдс.

— Колко души?

— Около четирийсет хиляди. Не изключвам и той да остане където си е, да запуши швейцарците и да чака атаката от север да се придвижи надолу. Но ако успее да подмами швейцарците да атакуват Мителланд, това може да се отплати. А ако не излязат да се бият, може да запечата Шаленберг и да ги чака там.

— Защо?

— Пет хиляди души пред Шаленберг могат да удържат швейцарците вечно. Това са близо трийсет и пет хиляди по-малко, отколкото ако остане където е.

— Защо да не минат през прохода и да не завземат града?

— Защото от другия край също могат да го държат пет хиляди души. Но тогава въпросът е само колко време ще е нужно на Изкупителите да пристигнат от север. Както виждаш, всичко зависи от това те да прекосят Арнхемланд за един ден и две нощи. После е само въпрос на време.

— Казал ли си на някой друг за това?

— На кого и какво казвам, си е моя работа.

— Много си нагъл за човек, дошъл да търси благодеяние.

— Не, на никого не съм казал.

— Защо?

— Познанията ми са единственото, което имам. Пък и репутацията ми вече не е същата като преди. Кой ще повярва на едно болно момче, което някога го е бивало да юрка хората?

— Ами твоите покровители, Матераците?

— Всички искат те да пукнат, ако изобщо е възможно.

— И все пак, кралят точи лиги по Кон Матераци.

— Кон не би ме търпял за нищо на света.

— Да, чух. Вярно ли е?

— Не разбирам.

— Че ти си бащата на момченцето.

— Тя ме продаде на Изкупителите.

— Това не е отговор. Но няма значение.

— Ами приятелите ми?

— Ще трябва да се постараеш повече.

— Мога.

— Давай тогава.

— Не и докато те са тук.

— Репутацията ти може да е отслабнала, но те познавам като човек със смъртоносни таланти, който не винаги ги използва мъдро.

— Не съм човекът, който бях.

— Така казваш ти.

— Кадбъри ти е казал какво се случи в Манастира — не можех да си мръдна пръста да се спася. Погледни ме само.

Известно време Кейл седеше, а Кити оглеждаше бялата му кожа, черните кръгове, прегърбените рамене и измършавялото му тяло.

— Мога да накарам тези господа да го изтръгнат с бой от теб.

— Ще ти е нужно нещо повече от онова, което ще ти кажа. Ще ти е нужно доказателство. А аз не го нося със себе си. Освободи ги.

— Няма.

— Все още имаш мен. Никой не знае кои са двете момчета. Като ги убиеш, няма да изпратиш кой знае какво послание. Но моята смърт ще изпрати сигнал. Не съм ли прав?

— Предлагаш да се пожертваш за приятелите си? Имах по-високо мнение за теб.

— Смятам да изляза оттук. Просто изтъквам, че можеш да си позволиш да ги пуснеш, щом разполагаш с мен.

Кити се замисли, но не за дълго.

— Вървете да ги доведете — и двамата.

Мъжете се подчиниха и затвориха тихо тежката врата зад себе си.

— Знаеш къде живея сега.

Това беше констатация. В отговор получи продължително гукане — Кити се смееше.

— Защо да ме интересува къде си оставяш шапката?

Кейл запази мълчание.

— Да, знам къде живееш.

— Открих какво ще прави Ханзата. Интересува ли те?

— О, да — каза небрежно Кити. — И имаш доказателство?

— Да.

— Покажи ми го. — Отново неприятният смях. На вратата се почука. — Влез.

Вратата се отвори. Появиха се двамата мъже, които бяха излезли, и още неколцина други, хванали Хенри Мъглата и Клайст, с вързани ръце. Но въжетата бяха по-скоро формалност. Двамата бяха в ужасно състояние. Клайст бе неразпознаваем, с окървавено лице. Под очите му имаше подпухнали, налети с кръв торбички; едната се беше сцепила като малка зейнала устица и изливаше червено ручейче по дясната му буза. Хенри Мъглата изглеждаше, сякаш някой е избърсал лицето му с отровно растение — подут и възпален. Езикът му висеше от устата като на изкуфял старец. Левите им длани бяха смазани. И двете момчета се тресяха неконтролируемо.

Кейл не реагира по никакъв начин.

— Изведете ги навън. Някой ще ги прибере и когато са в безопасност, ще донесе доказателство за онова, което ти казвам.

— Ако се опитваш да ме мамиш, ще откриеш, че смъртта има десет хиляди врати и аз съм там, за да те преведа през всяка от тях.

— Може ли да продължаваме? Трябва да отида на една вечеря.

Леко кимване, и двете момчета бяха изблъскани към вратата.

— Накарай хората си да ми кажат какво са видели на улицата.

Две минути по-късно един от стражите на Кити се върна.

— Някакъв превозвач с ръчна количка дойде да ги прибере.

— Докато чакаме писмото, ще ти кажа какво предстои. След като затворят вратата — продължи Кейл. — Ханзейската лига ще се обяви в подкрепа на Оста и ще обещае да прати кораби, войници и пари. Парите ще дойдат, но не и корабите и войниците. Ще устроят представление как събират кораби в Данциг и Любек, но дори да излязат в морето, ще бъдат върнати от бури, чума, дървояди — или, знам ли, може би нападение на ракообразни. Във всеки случай, няма да дойдат — или поне докато не са сигурни кой ще победи.

— И Витенберг ти каза това на чай със сандвичи с краставица? Чувал съм, че той е интелигентен и дискретен. Защо ще казва тези неща на човек като теб?

— Едно време харесвах сандвичи с краставица — когато успеех да намеря.

— Отговори ми.

— Спасих жената на Витенберг от една гадост на Изкупителите. Държа в ръце щастието му, ако щеш. Но той не ми го каза направо, а и да беше, нямаше да му повярвам.

— Значи тя ти каза? Това ли имаш предвид?

— Не. Опитах се, даже й извих ръката, образно казано. Само че тази Рива е умно момиче и не се поддаде. Откраднах ключа му и взех писмото от стаята му.

— Звучи невероятно.

— Да, но въпреки това е истина. Витенберг е умен човек, изкусен, както казваш ти, в разговорите, дискусиите и тем подобни, но стои над кражбата. Искам да кажа, той е от хората, които биха оставили хиляди да загинат, но не биха убили човек, застанал пред тях. И през ум не му минава, че бих предал щедростта на жена му или неговата. Предполагам, липсват му моите недостатъци.

— Какво друго знаеш?

— Каквото ти казах. Това е писмо, не изповед. Трябваше да чета малко между редовете, но не много. Ще видиш сам, като пристигне.

Макар че Кейл лъжеше, беше преценил що-годе точно позицията на Ханзата — нещо не толкова изненадващо, защото вариантите им бяха ограничени, предвид факта, че са търговска федерация, която използва военна сила за защита на финансовите си интереси само когато е неизбежно. Но тук ставаше дума за нещо повече от пари, защото те вече бяха осигурили солидна сума на Оста, и щяха да осигурят още. Отчасти това беше неограниченият финансов риск на войната: даваните пари си имаха граници, за колкото и големи суми да говорим, но съкровищата, които би могла да погълне една война, нямаха. Освен това те не забравяха, че войната е майка на всичко — дори за победителите тя носи промени, които могат да имат неописуеми последици. Далеч по-добре е да стоиш отстрани, да ръсиш мъгляви обещания, които не смяташ да изпълниш, да раздаваш пари и да не се замесваш колкото може по-дълго.

За нещастие на Кейл, тази сполучлива догадка нямаше никаква практическа стойност, освен че звучеше достоверно. Кити очакваше доказателство, и то в близките няколко минути. А такова нямаше.