Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (22)

22.

На брега на река Емпревю един от най-големите дъбове беше паднал във водата, с корени, подкопани от течението, създадено от камъните, които няколко месеца по-рано бяха паднали от моста горе. Като прецени, че дървото застрашава корабоплаването, местният кмет заповяда клоните му да бъдат окастрени колкото може по-навътре, за да бъде изтеглено и положено наравно с брега. Имаха късмет, че след окастрянето на клоните над водата, прилив на вода от дъжд в планините избута и преобърна дървото, така че и другата му страна да може да бъде окастрена. За нещастие, тъкмо преди да свършат, втора вълна го изтръгна от мястото му и понесе големия дънер надолу по реката към Мисисипи, където вече щеше да е проблем на някой друг.

 

 

Същата нощ, след процеса, ИдрисПюк приготвяше вечеря в мрачна атмосфера. Гостите бяха Кейл, Артемизия, Хенри Мъглата, Клайст и Кадбъри.

— Випонд сърди ли ми се? — попита Кейл.

— Можеш ли да го виниш? — каза Кадбъри. — Кон май му е праплеменник, или нещо такова. — Той погледна насмешливо ИдрисПюк. — Даже и на теб ти е роднина, нали? Какъв ти се пада?

ИдрисПюк не му обърна внимание.

— Випонд не е двуличник. Разбира защо си се чувствал длъжен да дадеш показания. Но е озадачен.

— Можеш да включиш и нас, останалите — обади се Хенри Мъглата. — Никога през живота си не съм виждал нещо толкова тъпо.

Клайст не каза нищо. Все едно изобщо го нямаше.

— Бог — каза Артемизия, явно потресена от поведението на своя любовник — е запазил специфично наказание за лъжесвидетелите. — Фактът, че това е прекалено сурово описание на събитията от деня, бе признак за чезнещата й любов към Кейл. Защо всичките й любови се разсейваха, и то така внезапно? Винаги ли щеше да е така? Може би е била впечатлена от самотната храброст на Кон и го сравняваше със стоящия срещу него Кейл — толкова мрачен, странен и лишен от благородство и грация.

— Праща ги в леглата без десерт? — предположи Кейл.

— Не.

— Така си и мислех. Бог винаги крои нещо гадно за непослушните момчета.

— Отделил е един дявол, който да те измъчва до края на вечността, като ти пъха нажежен до червено ръжен в задника. — Това беше Хенри Мъглата.

— Съжалявам — каза Кейл. — Ще трябва да се нареди на опашката. Освен това дяволът, който ми е заделен, задето съм тровил кладенци, щял да ми пъха тръба в гърлото, за да ми пълни стомаха с лайняна вода. Двамата ще се неутрализират взаимно.

— Да си под клетва не е шега работа. Той ще умре заради теб.

— Единствената причина да е жив, за да бъде осъден на смърт, е заради мен — така че сме квит.

— Мисля, че всички трябва да се успокоим — каза ИдрисПюк. — Някой иска ли вино?

Изглежда, никой не се интересуваше от виното, затова той започна да раздава нещо като малки курабийки, увити в пакетчета с размера на палец. Имаше по една за всеки. Те се заеха без особен ентусиазъм с твърдите, неапетитни сладки.

— Не трябва да ги ядете, а само да ги разчупите. Реших да публикувам кратък сборник с идеите си, грижливо скъсени до едно изречение, в което се крие същността им. Ще се нарича „Максимите на ИдрисПюк“. Помислих си, че ще ви развеселят. — Даде им знак да ги разчупят. — А сега ги прочетете. Кадбъри?

Кадбъри, който ставаше далекоглед, трябваше да държи малкото рулце хартия на известно разстояние.

— Ако в човешката душа има няколко червея, това не означава, че тя не е зряла.

Кадбъри подозираше, макар и погрешно, че тази конкретна максима се отнася до него.

ИдрисПюк осъзна, че опитът му да разведри настроението тази вечер е започнал зле. Махна на Артемизия. Тя разчупи курабийката.

— Бих вярвал само в Бог, който умее да танцува. — Тя се усмихна лекичко, но като осъзна накъде бие той, усмивката й се разшири.

Сърцето на ИдрисПюк се сви, но той продължи нататък, все едно планът му не се спихваше като детски балон. Беше ред на Хенри Мъглата.

— Да действаш в света е единственият начин да го разбереш. В този живот само на Бог, неговите ангели и поетите е дадено да са наблюдатели.

Хенри Мъглата, както и Кадбъри, се зачуди дали ИдрисПюк е избрал това специално за него. Да не би да го обвиняваше в нещо?

Следващият беше Клайст, който строши курабийката с ненужна сила.

— Да живееш означава да страдаш, да оцелееш означава да намериш някакъв смисъл в страданието.

После дойде редът на Кейл. Това, което прочете той, сякаш потвърждаваше, че ИдрисПюк самодоволно им се надсмива.

— Който се бие с чудовища, е по-добре да разбере, че това не го прави чудовище. Ако се взираш достатъчно дълго в бездната, и тя ще започне да се взира в теб.

Последва тишина.

— А ти? — попита Кейл. Сърцето на ИдрисПюк се сви съвсем мъничко — след като беше чул другите, знаеше коя е единствената останала сентенция. Счупи курабийката и прочете на глас:

— Ако съществуват хора, чиято смешна страна никога не е била виждана, то е защото не са я търсили както трябва.

— Право в целта — възкликна Кадбъри, но все още искаше да си върне за онова, което смяташе за критика на курабийката с думи. — Та така, ИдрисПюк, значи злочестият Матераци ти е роднина, а? — От този ден насетне Кадбъри винаги го наричаше подигравателно „злочестият Кон Матераци“.

— В известен смисъл — наполовина праплеменник, предполагам. Аз лично не го понасях. Макар че, ако бъдем честни, се справяше доста добре.

— Е, обясни ми защо Випонд не гори от желание за мъст — каза Кадбъри. — Мислех, че Матераците са луди на тема роднини.

— Брат ми просто разбира невъзможното положение, в което се е озовал Кейл. Той явно харесва Кон и положи големи усилия да го подкрепи — без да получи особена благодарност, трябва да отбележим, макар че за това си имаше други причини. Но Випонд не е нито глупак, нито двуличник, нито пък му липсва привързаност. По очевидни причини не бива да виждат, че има нещо общо с Кейл, но той отлично съзнава, че Кон е мъртъв, откакто строят се разкъса при Бекс. Това, което го озадачава, е, че Томас — той погледна втренчено Кейл — си създаде толкова главоболия, за да даде показания, които нито го заклеймяват, нито помагат да бъде спасен, с което раздразни и двете страни без видима полза.

Всички очи се обърнаха към Кейл.

— Беше грешка. Ясно ли е? Знаех, че не мога да помогна с нищо на Кон, като кажа истината, и че ако подкрепям чинно обвинението, ще ми дадат онова, от което имам нужда… от което всички имат нужда. Само че когато се стигна дотам, просто изгубих равновесие за момент. Получих безполезен пристъп на искреност — признавам.

— Защо да е бил безполезен? — попита Артемизия.

— Защото казването на истината няма да донесе нищо хубаво. Едно-единствено нещо стои между всички нас и много кръв и писъци — и това е Новата армия. Няма нищо сложно.

— Тогава защо не даде показания срещу него?

— Защото се оказа, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, ясно ли е?

— Нека справедливостта да тържествува — пък ако ще и небесата да се срутят. — ИдрисПюк се надсмиваше лекичко над идеализма на Артемизия, но в момента Кейл беше в докачливо настроение и го прие като някаква критика.

— Наври си го обратно в курабийката, дядо!

Вечерята се разпадна като някой от афоризмите на ИдрисПюк и всички си тръгнаха в лошо настроение. Вечерният въздух навън беше тежък и по-скоро топъл, отколкото хладък, леко неприятен, сякаш напоен с мъртвите души на синовете и съпрузите на Испански Лийдс, събрали се, за да присъстват на екзекуцията на Кон Матераци след два дни. Кейл, Хенри Мъглата и Клайст, чието растящо нещастие караше другите двама да се чувстват още по-зле, се върнаха в изисканата си градска къща. Все още се плашеха малко, че живеят там, сякаш чакаха някоя важна клечка да дойде и да ги прогони, задето се простират над положението си. Вече бяха свикнали с чуждите слуги, но не и със своите собствени. Не че имаха против някой да им готви и да им чисти. По-скоро, способността на слугите да се промъкват до тях в неочаквани моменти им напомняше за липсата на уединение в Светилището, с неговия кошмар от врати и наказанията, ако те хванат сам. Слугите сякаш си мислеха, че могат да се появяват просто ей така, като Изкупители. Приеха го зле, когато Кейл настоя да чукат, преди да влязат — нещо, което за тях бе доказателство за низшия му произход. Той се стараеше да им благодари, когато направят нещо за него — навик, който също го разкриваше като човек от простолюдието. Подобаващият начин някой работодател да се отнася към тях беше да се държи, все едно не съществуват.

Още преди да позвънят на входната врата, им отвори Бешет, главният слуга — доста необичайно.

— Имате посетители, сър — каза той и посочи към гостната.

— Кой?

— Отказаха да си съобщят имената, сър, и при нормални обстоятелства щях да откажа да ги пусна. Но ги познах и си помислих… — Той остави изречението да заглъхне многозначително.

— Е, и кои са?

— Херцогинята на Мемфис, сър, и, струва ми се — жената на Ханзейския посланик.

— Аз ще си лягам — обяви Клайст, все едно нищо не е чул.

— Познай защо е довела Рива — каза Хенри Мъглата. — Искаш ли да дойда с теб?

— Да. Арбел си мисли, че ще съм сам. Ти влез пръв и се дръж студено с тях. Аз ще дойда след мъничко. Остави вратата отворена.

Хенри Мъглата едва не почука — но се спря и за компенсация отвори вратата малко прекалено енергично. Арбел и Рива станаха, леко стреснати, и той забеляза разочарованието на лицето на Арбел. Едно на нула за Кейл.

— Късно е за посещения, дами. Какво искате?

— Може би добри обноски — отвърна Рива. Но Хенри Мъглата не можеше да бъде наддуман толкова лесно.

— Значи е светска визита? Изненадан съм, защото досега имахте предостатъчно време да ни посетите. Явно съм грешал — мислех, че искате нещо. Извинявам се.

— Не се дръж така, Хенри. Под нивото ти е.

— Така е.

— Не. Ти си изключително добър човек. — Този път заговори Арбел, но тихичко — съвсем не като гордите Матераци.

— Вече не съм. Имах време да обмисля нещата, докато чаках да ме убият — имам предвид, заради добротата. Ти, Рива, си добър човек, но щеше да ме оставиш да умра в мазето на Кити Заека. Кейл, от друга страна, не е добър човек, само че не би го направил. Тоест, не би ме оставил да умра. Така че, бях дотук с добротата. Какво искате?

Хенри Мъглата усещаше, че в собственото му негодувание има нещо странно — нещо, което успя да определи доста по-късно. Наслаждаваше му се.

Кейл, който внимателно изчакваше подходящ момент за драматична поява, реши, че сегашният е доста добър.

— Защо не му кажеш? На мен също ще ми е интересно да го чуя. — Това, че я вижда пред себе си, го разтърси. Тя беше красива, несъмнено — със същата свежест, която го бе впечатлила толкова, когато се срещнаха в коридора. Хубавите жени по света са колкото рибите в морето, и много от тях притежават същата тази руменина, загатваща за младост и сила. Само че нещо в нея го докосна — винаги го бе докосвало и винаги щеше да е така: като зъл двойник на изгубения акорд, за който Планинарите вярвали, че ако го открият, ще им донесе велико и безкрайно спокойствие. Еднакво силно му се искаше тя да го обича и да й извие врата.

— Всички бяхме приятели някога — каза Рива. После се обърна към Хенри Мъглата. — Може ли да поговорим някъде? — попита го толкова тъжно и толкова сладко, че какъвто си беше мек и сантиментален, той се засрами от избухването си. Кейл му кимна и той изведе Рива. На излизане тя хвана Кейл за ръката и каза:

— Моля те, бъди мил.

 

 

Известно време двамата се взираха един в друг.

— Предполагам, че си…

— Помогни му — прекъсна го Арбел. — Моля те.

Развълнуван, макар че се опитваше да го скрие, Кейл отиде до елегантния и неудобен стол, седна и попита:

— Как? И защо?

— Швейцарците си мислят, че си техният спасител.

— Няма да са първите, които бъркат.

— Ще те послушат.

— Не, не и за това. Беше катастрофа и някой трябва да плати.

— Ти би ли се справил по-добре?

— Аз поначало нямаше да съм там.

— Той не заслужава да умре.

— Това няма нищо общо.

— Толкова ли си изпълнен с омраза към мен, че да оставиш един добър човек да умре, само за да ми го върнеш?

— Веднъж вече му спасих живота — вероятно най-глупавото нещо, което съм правил някога, — а и ако исках да ти го върна, невярна кучко, досега вече да си мъртва.

— Той не заслужава да умре.

— Така е.

— Тогава му помогни.

— Не.

— Моля те.

— Не.

Беше рядко и упоително удоволствие да я гледа как страда. Имаше чувството, че никога няма да му се насити. И въпреки това, същевременно изпитваше ужас, че ще я загуби — ужас, който растеше заедно с насладата да гледа болката й. Беше все едно да чешеш сърбеж и това да ти носи хем нарастваща болка, хем възхитително облекчение.

Тя вече трепереше, беше пребледняла от страх.

— Знам, че ти си запалил моста. — Това го смая.

— Нима?

— Да.

— А доказателството?

— Познавам те.

— На тях ще им е нужно нещо повече.

— Разполагам и с двама свидетели, които също те познават.

Това бе напълно възможно; на моста имаше много народ, а може би и някои от хората на Артемизия го бяха издали.

— Значи запя нова песен — каза Кейл. — Първо сълзи, сега заплахи.

— Ти си бил.

— На никого не му пука. Онзи, който е запалил моста, е скапан герой. Просто не съм бил аз. Дори някой да си признае, няма значение. Някой трябва да бъде обвинен. И този някой е Кон. Това е всичко. А сега си вземи хленчовете и заплахите и да те няма.

Стана и излезе, наполовина доволен, наполовина опустошен. В коридора отвън Рива и Хенри Мъглата прекъснаха задълбочения си разговор. Рива тръгна към него и понечи да заговори.

— Млъквай! — отряза я той и хукна нагоре по стълбите към леглото си като глезено и ядосано дете.