Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (16)

16.

Откакто Кейл бе влязъл в стаята на Кити, умът му работеше трескаво, за да измисли план за бягство и да реши какво да прави с Кити Заека. Никога не го беше виждал да прави нещо друго освен да стои или да седи. Какво представляваше той? Кейл беше зървал странната му, подобна на лапа дясна ръка, и тъй като Кити носеше фуражка и мръсен на вид кафяв ленен воал, човек можеше да се води само по гукащия му, прецизен глас. Ами ако имаше зъби, с които да те разкъса, нокти като бръсначи да те раздере, ръце, тъй свирепи, че да ти разкъсат ставите като Грендел, или още по-лошо — като майката на Грендел? Той представляваше неизвестно до момента, в който бъде атакуван. Освен това трябваше да се вземе предвид и вратата, и мъжете отвън, които можеха да я отворят, когато пожелаят. После — измъкването. Прекалено много неизвестни за човек, който, макар и само на шестнайсет (ако Кейл беше на толкова), вече не бе същият като преди. Положението му бе толкова зловещо, че докато наливаше камилски тор в ушите на Кити и оглеждаше стаята за средство да блокира вратата и нещо, което би могло да му помогне в наближаващата схватка, той се проклинаше, че не е обърнал внимание на един от добре изпипаните афоризми на ИдрисПюк: винаги се съпротивлявай на първоначалните си импулси, те често са щедри. В края на краищата, тези двама кретени бяха се захванали с безумната си лудория по своя собствена воля. Защо той да умира заради тяхната глупост? Но вече беше прекалено късно.

Започна се. Кейл се втурна към голямата етажерка, стигаща от пода до тавана, претъпкана със сметките на Кити. Скочи колкото можеше по-високо и я задърпа като обезумяла маймуна. За щастие, етажерката не беше закрепена и се катурна лесно и толкова бързо, че Кейл едва не остана под нея, когато тя се стовари с трясък на пода пред вратата и я блокира, така че да не може да се отвори.

Телохранителите на Кити я налегнаха с всички сили. Кити стана от огромното си бюро и отстъпи няколко крачки назад. Дали чакаше с ужас пазачите му да проникнат в стаята, или хладнокръвно се подготвяше да разкъса Томас Кейл на малки парченца? Имаше едно нещо, което Боско му беше втълпил с бой — решиш ли да атакуваш, прави го незабавно. Кейл направи четири крачки към Кити и нанесе удар в лицето му с длан. Писъкът, който нададе Кити, докато падаше, стресна дори Кейл. Това не беше писъкът на мъж, ранен на бойното поле, нито на притиснато в ъгъла животно. Звучеше по-скоро като ядосано и уплашено бебе — писклив и сърцераздирателен. Петно кръв изби на ленената маска, докато Кити виеше и се мяташе, опитвайки се да намери опора на полирания под; петното постоянно растеше. Зад него телохранителите щурмуваха вратата с такава сила, че касата се тресеше при всеки удар. Кейл се обърна към бюрото и натисна. Беше толкова тежко, все едно беше завинтено за пода. Но страхът му вля достатъчно сила да го отмести със сантиметър, после два, после и още, все по-бързо и по-бързо, докато неистовият му рев от усилието се сливаше с мощното блъскане по вратата. И ето че бюрото най-сетне се удари в отместващата се етажерка, точно когато телохранителите бяха отстъпили за последна засилка. Сблъсъкът на бюрото и етажерката затръшна вратата, премазвайки пръстите на две ръце.

Умът му ехтеше от писъците в стаята и крясъците от болка отвън, а устните му пулсираха и боцкаха от отминаващия ефект на федрата с морфин. Той се взря в Кити, който още пищеше в ъгъла. Отвън телохранителите бяха притихнали: явно крояха нещо.

Да убиеш живо създание е работа, изпълнена с трудности. Дори да разполагаш със средствата за това — тъп предмет, полезно острие, вцепенението от ужас. Всичко по-неприятно от извиването на шията на пиле изисква нерви, практика и опитност. Кейл обмисли предстоящата задача. Ръцете и краката му вече трепереха. Нищо в стаята нямаше да му помогне; тя беше общо взето празна, с изключение на подвързаните в червено счетоводни книги на пода. А и с какво си имаше работа? Кити Заека беше уплашен, със сигурност, но това не означаваше, че не е опасен. Кейл усещаше как изкуствено вдъхнатата му от прашеца сила започва да се отцежда. Би ли могъл да убие Кити с юмруци? И какво се криеше зад воала?

Блъскането по вратата се поднови. Той пристъпи напред, наведе се, сграбчи Кити и го завъртя с гръб към себе си. Уви ръка около врата му и се опита да го приклещи в сгъвката на лакътя си. Кити осъзна какво се кани да прави той и отново зави и запищя — толкова пронизително, че Кейл го заболяха ушите, — като дращеше с крака по полирания под. Ужасът му даваше сила. Той се изтръгна и отстъпи, все още пищейки, към стената. Стаята пак се разтресе от блъскането на стражите по вратата. Беше невъзможно да продължи, без да вижда лицето му — Кейл трябваше да разбере кой или какво е толкова уязвимо за болка. Смъкна фуражката и окървавения ленен воал.

Отвращението го накара да се дръпне, потресен от грозотата на видяното. Лицето и черепът сякаш принадлежаха на две различни същества, едно от друго по-уродливи. Дясната страна на главата му беше издута по цялата си дължина, сякаш кожата бе пълна с камъни. Дясната му буза бе покрита с брадавичести израстъци, устните му от едната страна бяха подути, с дебелина десетина сантиметра. Но по средата на устата му се стесняваха и ставаха съвсем нормални, с човешко изражение. От лявата страна на главата, над ухото, Кити си беше пуснал коса, дълга над трийсет сантиметра, и я сресваше нагоре в опит да скрие гигантски тумор. Лявата му длан бе съвсем нормална и доста деликатна, а дясната приличаше на огромна лапа, сякаш е била нарязана на три и заздравяла така; всяка част бе с големи и заострени нокти, заради които Кити бе получил името си.

— Моуя те, моуя те! — проплака Кити. — Моуя те, моуя те!

Очите му трогнаха Кейл — тъмнокафяви и нежни като на момиче, блестящи от сълзи и ужас. Представете си какво е да пребиеш до смърт живо същество с отмалели ръце и болящи рамене. Времето, което отне това, писъците, кръвта в гърлото на Кити, която го давеше, дращещите му по пода крака. Но ударите с юмруци и лакти трябваше да продължат, независимо от всичко. Това трябваше да бъде сторено.

Когато свърши, Кейл отново се отпусна на пода. Не изпитваше ужас, нито жалост. Кити Заека не заслужаваше да живее; Кити Заека заслужаваше да умре. Но пък той, Томас Кейл, вероятно също заслужаваше да умре заради всичките си ужасни деяния. Обаче не беше мъртъв, поне за момента, а Кити беше.

Докато убиваше Кити, стражите блъскаха по вратата. Сега бяха спрели. Кейл бе прогизнал от пот, вече изстиваща, и то не само от усилието да убие Кити. Устните му боцкаха още по-силно, главата му туптеше.

— Полунощ е, Златокоске — каза той на глас, спомняйки си грешно приказката, която бе чувал Арбел да разказва на малките си племеннички в Мемфис.

Стана и започна да отваря чекмеджетата на голямото абаносово бюро. Само документи, с изключение на едно месингово преспапие и кесийка бонбони. Той схруска няколко, за да вкара захар в тялото си, после отиде до вратата и удари три пъти по нея с преспапието. Стори му се, че чу шепот.

— Кити Заека. Мъртъв е — каза Кейл.

Тишина. После се разнесе глас:

— Значи ще му пееш в отвъдното, гадино.

— Защо?

— А ти как мислиш?

— Да не би да обичате Кити? Да не ви е бил като баща?

— Няма значение какъв е бил Кити. Приготви се да умреш.

— Искате да убиете единствения си приятел на този свят? Кити е мъртъв и това означава, че всичките му врагове, които са много и не са никак добрички, ще си разпределят собствеността и услугите му. Това не включва вас — вашият дял от печалбата ще е място шест на две стъпки в едно от нелегалните сметища на Кити в Оксиринкус.

Кейл беше сигурен, че долови мърморене и спорове. Това трябваше да е лесната част. Казаното от него беше истина, и то очевидна. Проблемът бе, че тази сган си имаше своята лоялност и привързаност, като всеки друг. Освен това бяха превъзбудени от драматичното и бурно развитие на нещата през последните петнайсет минути. Щеше да има драстични промени, а Томас Кейл ги беше предизвикал. Ако можеше да се разчита, че хората ще действат съобразно собствените си интереси, светът щеше да е съвсем различно място. Трябваше да остави емоциите да се охладят.

— Вървете да доведете Кадбъри. Като дойде тук, ще приказваме.

Настъпи кратко мълчание.

— Кадбъри духна към Цюрих.

— Както и да е — изкрещя онзи, който беше поел водачеството, — да го духа Кадбъри. Говори с нас. Пусни ни да влезем.

Искането за Кадбъри беше дало обратен резултат. Но в края на краищата, какво можеше да направи Кейл? Беше очаквал, че ще им отнеме време да отидат да търсят Кадбъри, докато открият, че го няма. Сега само бе раздразнил онзи, който ги командваше. Замисли се дали да опита с наглост. Опасен ход. Той избра наглостта.

— Аз съм Томас Кейл. Току-що пребих до смърт Кити Заека с голи ръце. Убих Соломон Соломон в Червената опера за две секунди. Десет хиляди лаконийци гният в сянката на Голанските възвишения, и аз съм този, който ги остави там. — Макар че се чувстваше ужасно и ситуацията бе критична, оповестяването на глас на славните му постижения го ободри. „Всичко това е вярно, нали?“ — помисли си той.

Нямаше отговор.

— Вижте. Нямам нищо против вас. Вие сте правили онова, за което са ви плащали. Кити си получи своето, и това е положението. Можете или да работите за мен, с всичките пари и привилегии, които ви е давал Кити, и премия от двеста долара, без никакви въпроси, или да рискувате с генерал Голодупец и лорд Фъстъчено масло — разправят, че генерал Голодупец поддържал войските си нащрек, като разпъвал червата на онези, които го разочароват, през улиците на контролираните от него бедняшки квартали.

Тези зловещи истории за съперниците на Кити всъщност бяха верни. Даже в Швейцария — цивилизовано място за търговия, с възхитително чисти улици, където във всичко цареше ред, а хората бяха преуспяващи и покорни на закона, имаше някои части, които приличаха на самия търбух на мрака. На един хвърлей от щедрите улици и щедрите души, живеещи на тях, върлуваха диващина и жестокост, недостижими за въображението, но които все пак се случваха по всяко време. Не е ли същото с всички градове, винаги и навсякъде? Цивилизованите и нечовешки жестоките ги дели само една кратка разходка.

След още няколко минути приказки, през които Кейл протакаше, за да им даде време да се успокоят и да видят реалното състояние на нещата, той избута бюрото назад, точно колкото да им позволи да се заемат с вратата — което не беше лесно, защото силата го напускаше на резки тласъци. Седна небрежно на стола на Кити и зачака телохранителите му да избутат тежката етажерка.

И така, те влязоха един по един, явно предпазливи, но също така укротени от трупа по средата на стаята. Не смъртта или кръвта ги смущаваше — в края на краищата, това бе тяхното призвание, — а гледката на една неудържима сила, която внезапно бе спряна. Кити беше легенда — ръката му стигаше навсякъде. А сега, дори в полумрака, не само че смъртта го бе лишила от сила, а и беше разкрит като уродлив, разяден и подут от израстъци, подпухнал и развален. Онова, от което се бяха страхували, сега ги отвращаваше, и то още повече заради силата на онзи страх. Бяха унижени от своя ужас.

— Веднъж видях морска крава — каза единият — във водата, мъртва от седмица; изглеждаше точно така. — Подритна го с крак.

— Остави го на мира — каза Кейл.

— Но ти го уби — възрази мъжът.

— Остави го на мира.

— Кой си ти, че да ми заповядваш?

„Добър въпрос“, помисли си Кейл.

— Аз съм този, който знае какво да прави оттук нататък.

Някои от мъжете в стаята бяха тъпи, други интелигентни и амбициозни, но твърдението на Кейл ги обърка. Не че Кейл разполагаше с отговор, защото всъщност нямаше представа какво да прави. Предимството му се състоеше в осъзнаването, че единственото важно нещо в момента е какво ще правят сега.

— Колко от вас могат да пишат?

Трима от петнайсетте мъже бавно вдигнаха ръце.

— Някой от вас работил ли е за генерал Голодупец?

Вдигнаха се две ръце.

— А за Фъстъчено масло?

Три ръце.

— Искам вие тримата, дето можете да пишете, да изложите всичко, което знаете, на хартия. Ако останалите имат да добавят нещо, да го кажат. — Той се изправи. — Ще се върна след три часа. Заключете вратата след мен и не пускайте никого да влиза и да излиза. Ако новината за смъртта на Кити плъзне, знаете какво означава това. — После излезе, целеустремено и уверено. Очакваше всеки момент да го спрат, за да му зададат двата очевидни въпроса, на които нямаше отговор. Но никой не обели и дума. Той излезе през вратата и тръгна надолу по стълбите, а зад него се разнесе най-сладкият звук, който бе чувал някога: щракването на ключалката.

 

 

Чувствайки се по-зле с всяка крачка, Кейл се отби при ИдрисПюк. Облекчението на лицето на ИдрисПюк бе очевидно дори за Кейл, колкото и окаян и ядосан да беше; това бе изражение на човек, който е започнал да усеща, че е сторил нещо ужасно, но накрая се е оказало, че всичко е наред. Кейл му разказа за станалото и го помоли да дойде с него да види Хенри Мъглата и Клайст и да прати някого за лекар.

Не беше лесно да смаеш ИдрисПюк. През първите няколко минути от разходката той мълчеше. После, тъкмо когато се канеха да влязат в квартирата, сграбчи ръката на Кейл и го спря.

— Как беше?

— Лоша работа. Не мога да отричам. Не съжалявам за Кити — той си получи заслуженото, — но докато вървях към теб, разбрах донякъде защо е искал да накара света да се страхува от него. Че какъв избор е имал? Да си изкарва прехраната в шоу на изроди, заедно с идиота, който яде жаби, или чудото без кости? Да разчита на милостта на другите? Не ме разбирай погрешно, обаче… не мислех за това, докато му разбивах главата.

— Имам чувството, че съм те предал — каза ИдрисПюк.

Отначало Кейл не отвърна нищо, мислейки за онова, което бе казал. За всичко бяха виновни Хенри Мъглата и Клайст. ИдрисПюк се отнасяше много добре с всички тях, откакто ги срещна, и то без сериозна причина. Кейл бе поискал от него да измами брат си. Но нещо човъркаше душата му — макар да не разбираше защо, се съгласи, че ИдрисПюк по някакъв начин го е предал.

— Не, не си — каза той. И двамата продължиха нататък.

От краткия поглед, който им бе хвърлил в къщата, Кейл знаеше, че момчетата са в лошо състояние. Сега, когато успя да ги огледа както трябва, видя, че изглеждат още по-зле. Устата на Клайст бе толкова подута, че не можеше да говори. Кутретата на левите им ръце бяха счупени, както и палците.

Кейл им каза, че Кити е мъртъв.

— Бавно ли беше? — попита Хенри Мъглата.

— Колкото си щеш.

Когато лекарят пристигна, почисти внимателно раните им; беше болезнена работа. С изключение на лицата и ръцете, имаха предимно синини. Клайст постоянно плюеше кръв и лекарят ги разтревожи, като им каза тихо, че може да има вътрешен кръвоизлив.

— Ако почне да изхожда кръв, повикайте ме веднага.

Кейл, при когото ефектът от федрата с морфин още не бе преминал напълно, неволно се възхити, че шевът на лицето на Хенри Мъглата от миналогодишната рана е издържал. Клайст обаче не изглеждаше съвсем на себе си и ту се унасяше, ту се свестяваше.

— Кити — изломоти той.

— Кити е мъртъв.

— Кити — повтори той и продължи, докато изгуби съзнание.

Лекарят приспа Хенри Мъглата със смес от валериан и маково масло, а Кейл и ИдрисПюк останаха да бдят над тях.

— Какво ще правиш сега с хората на Кити?

Кейл изглеждаше изненадан.

— Нищо. Нека гният.

— Заложени са твърде много пари и власт, за да ги изпуснеш просто така.

— Вземи ги ти тогава.

— Надявах се да го кажеш.

— Нямаш нужда от разрешението ми.

ИдрисПюк долови горчивината. Не го винеше — беше го срам, че е отказал да помогне за спасяването на Хенри Мъглата и Клайст, но това тук бе прекалено важен шанс, за да го подмине. Една своеобразна империя плачеше някой да я вземе.

— Мислех да пратя хора за Кадбъри — каза ИдрисПюк. — Той ще знае всичко, което е планирал Кити.

— Струва ми се, че от вас ще излезе чудесна двойка — заяви Кейл. После отиде да спи.

Те наистина се оказаха чудесна двойка, макар и не създадена в рая. Престъпниците често са сантиментални към майките си, но като цяло, лоялността им не стига по-далеч. Аутсайдери по дефиниция, те обикновено не се трогват от идеята за естествен ранг, социален ред или йерархия, освен ако не е наложен с непрестанна заплаха от насилие. Там, където има просяци, никога не може да има крал, който да носи безгрижно короната си.

ИдрисПюк обгради къщата на Кити, за да попречи на обитателите й да я напуснат. Не искаше да се вдига шум. Каза им, че чака Кадбъри да пристигне и да уреди всичко. Освен това обеща да им вдигне премията на петстотин долара. На следващото утро Кадбъри пристигна, спрян при бягството си към Оксиринкус и все още изумен от новината за смъртта на Кити. Макар че мъжете в къщата не хранеха особена любов към Кадбъри, поне го познаваха, а и той се славеше като умен човек. Бяха стигнали до етап, в който се нуждаеха от спасител, и прехвърлянето на властта от Кити Заека към ИдрисПюк и Кадбъри стана толкова бързо, че само след седмица Кити вече преминаваше в легендите, където бе естественото му място. Отсега нататък майките щяха да разказват приказки за него и да заплашват благо децата си да слушат, иначе Кити Заека ще дойде да ги вземе. Същите тези деца години по-късно щяха да плашат по-малките си братя и сестри със смразяващи приказки за уродливия Кити, който размахва верига и трион над злочести девици, обречени да бъдат разчленени и изядени; а после, с течение на годините, репутацията му стигна до келтите на изток — те го преобразиха в дружелюбен стар заек, който продава щипки и разказва истории за призраци срещу едно пени.