Ю Несбьо
Полиция (7)

Шеста глава

Звънчето над вратата дрънна пронизително, когато Трюлс Бернтсен влезе от ледената улица във влажната жега. Вътре се разнасяше миризма на гнили косми и на фризьорски лосион.

— За подстригване ли? — попита млад мъж с черна, лъскава коса.

Трюлс беше сто процента сигурен, че мъжът е ползвал услугите на друг салон.

— Двеста, нали? — попита Трюлс и изтупа снега от раменете си.

Март — месецът на нарушените обещания.

Трюлс посочи с палец през рамото си, за да се увери, че офертата на витрината все още важи: мъже — 200, деца — 85, пенсионери — 75. Трюлс беше виждал мнозина стопани на кучета да водят тук домашните си любимци.

— Както винаги, бате — отвърна фризьорът с пакистански акцент и посочи два от свободните столове в салона.

На третия седеше мъж, когото Трюлс тутакси определи като арабин. Под намокрения перчем, залепнал за челото, гледаха тъмни очи на терорист. Погледите им се преплетоха в огледалото. Арабинът моментално отмести очи. Или бе надушил любител на свинското, или бе разпознал зоркия поглед на ченге. Навярно пласираше по близката улица. Най-вероятно хашиш — арабите избягваха по-силната дрога. Дали пък според каноните на Корана хероинът и свинското печено не са еднакво тежък грях? Съдейки по златния ланец, Трюлс предположи, че мъжът е сводник. Познаваше всички големи играчи в бизнеса; този явно беше от дребните риби.

Фризьорът му върза „лигавника“.

— Много си космясал от миналия път, бате.

На Трюлс никак не му допадаше разни пакистанци да го наричат „бате“ — особено пък ако са педали. А най мразеше да го наричат така пакистански педали, дето след малко ще го докосват. Но това, което отличаваше местните бръснари с меки китки, беше, че не си отъркват хълбоците в рамото ти, не те галят по главата, докато те изпиват с поглед в огледалото, и не кокетничат повече ли да те вземат, или по-малко. Тукашните бръснари просто се хващаха мигом за работа. Изобщо не предлагаха да ти измият мазната коса, а я напръскваха с вода от пулверизатор, пропускаха покрай ушите си евентуалните ти указания как да оформят прическата ти и въоръжени с гребен и ножица, се развихряха, все едно участват в австралийска надпревара по стригане на овце.

Трюлс разгледа заглавната страница на вестника, оставен върху рафта пред огледалото. Из пресата дъвчеха все една и съща тема: какъв е бил мотивът на така наречения полицейски касапин? Тиражираха се предположения главно за два типа убийци: психопат, който мрази служителите на реда, или краен анархист. Тук-там се мяркаше и версията за чуждестранна терористична групировка, но след успешни покушения те обикновено се перчеха публично, че това е тяхна заслуга, а този път никой не бе поел открито отговорност за убийствата. Съвпаденията с датите и местопрестъпленията доказваха безспорно наличието на връзка между двете убийства на полицаи. Разследващите започнаха да издирват престъпник, когото Венешла и Нилсен да са арестували или разпитвали съвместно или дори да са превишили служебните си правомощия. Ала версията стигна до задънена улица. После разследващите решиха да проверят дали убийството на Венешла не е лично отмъщение заради извършен арест, от ревност, заради наследство или заради някой от обичайните мотиви за битови престъпления. Полицаите допускаха, че е възможно убийството на Нилсен да е извършено от друго лице със съвсем различни подбуди, но извършителят нарочно да е имитирал метода на убийството на Венешла, за да заблуди полицаите, че вилнее сериен престъпник, и те да изоставят проверките на по-прозаичните мотиви. И така, разследващите възприеха тази версия и се впуснаха да проверяват кой би имал мотив да убие Венешла и кой — Нилсен, без да прокарват паралели между двете престъпления. Удариха на камък и се върнаха към първоначалната си изходна позиция. Извършителят е един и същ и мрази полицаите. Медиите раздухаха новата версия и продължиха да дуднат: защо органите на реда не могат да открият убиеца на двама от собствените им редици?

Докато четеше заглавия в този дух, Трюлс изпитваше и задоволство, и гняв. Микаел се бе надявал с настъпването на предстоящите празници журналистите да зачекнат други теми, да забравят за убийствата и да оставят полицията да работи на спокойствие, а него, Микаел Белман — да се изживява като новия готин шериф в града, детето чудо, пазителя на Осло. А не в ролята на вечния некадърник, застанал пред фотографите с пораженческия вид и некомпетентните отговори на представител на Държавните железници, който се опитва да замаже гафовете на компанията.

Трюлс вече беше прочел вестниците вкъщи и се смя с глас на нескопосните изказвания на Микаел по въпроса на какъв етап се намира разследването.

— Към настоящия момент не може да се каже…

Или:

— Не разполагаме със сведения за…

Тези фрази бяха директно изплагиатствани от главата за връзки с обществеността в учебника на Биеркнес и Хоф Юхансен, озаглавен „Следствени методи“ — настолно четиво в Полицейската академия. Авторите препоръчваха на полицаите да си служат с подобни съвсем мъгляви, но високопарни формулировки, защото журналистите побесняват, ако ги отпратиш с „без коментар“. Наръчникът съветваше полицейските служители да избягват и употребата на епитети.

На публикуваните снимки Трюлс видя онова отчаяно изражение, което се появяваше върху лицето на Микаел, когато на дангалаците от махалата в Манглерю им кипваше и решаваха да затворят голямата уста на пикльото с женственото лице. Тогава неизменно на помощ се притичваше Трюлс. После той, а не Микаел, отнасяше боя и се прибираше вкъщи с насинена физиономия и разбита устна. А лицето на Микаел си остана непокътнато и красиво. Като за Ула.

— Да не ме ошмулиш съвсем! — предупреди Трюлс.

Гледаше как косата пада от бледото му, високо и леко изпъкнало чело. Заради особеното разположение на очите и веждите и обратната захапка хората често го смятаха за глупак. Понякога това работеше в негова полза. Но само понякога. Трюлс затвори очи. Опитваше се да прецени дали по лицето на Микаел от снимките на пресконференцията наистина се чете отчаяние, или просто Трюлс вижда онова, което му се иска.

Отстраняване от длъжност. Разжалване. Отлъчване. Изгнаничество.

Продължаваше да получава заплата. Микаел изрази дълбоко съжаление, задето се налага да го изпрати вкъщи. Сложи ръка на рамото му и каза, че така е най-добре за всички, включително за Трюлс. Нека изчакат заключението на юристите какви последствия следва да изтърпи полицай, получил средства, чийто произход не иска или не може да обясни. Микаел дори се погрижи Трюлс да запази част от надбавките си. Не недостигът на средства се явяваше причина Бийвъс да посещава евтини бръснарници. Просто бе свикнал да се подстригва тук. Сега дори му харесваше още повече. Струваше му се примамливо да се сдобие със същата прическа като арабина от съседния стол. А ла терорист.

— Какво те разсмя, бате?

Трюлс млъкна, защото чак сега чу грухтящия си смях — причината да му прикачат прякора Бийвъс. Всъщност в ролята на негов „кръстник“ влезе Микаел. По време на едно парти в гимназията му лепна прозвището и изведнъж всички откриха, че Трюлс Бернтсен е кажи-речи двойник на емблематичния анимационен герой от сериала на „Ем Ти Ви“. И Ула ли беше там?

Или по онова време Микаел излизаше с друга мацка? Ула… Нежният й поглед, белият й пуловер, изящната ръка, с която през една неделя в „Брюн“ обгърна тила му, притегли го към себе си и извика в ухото му, за да заглуши рева на моторите. Искаше да го попита дали знае къде е Микаел. Трюлс още помнеше топлината на дланта й. Едва не се разтопи и разтече по моста под лъчите на предобедното слънце. Докато усещаше дъха й в ухото си и по бузата си, сетивата му се изостриха до крайност и той — дори сред смрадта на бензин, автомобилни газове и изгорели гуми — съумя да определи каква паста за зъби е използвала и на каква марка прах за пране ухае пуловерът й. Долови аромата на ягоди от устните й. Усети, че Микаел я е целунал преди часове. Че я е обладал. Или това си го бе въобразил? Трюлс все пак си спомняше какво й бе отговорил: не, няма представа къде е Микаел. Всъщност знаеше и искаше да й каже, защото изпитваше желание да смачка онова нежно, чисто, невинно и доверчиво в погледа й; да смачка него, Микаел.

Не го стори, разбира се.

Как да го направи? Микаел беше най-добрият му приятел. Най-добрият и единственият. Какво ще постигне, ако изпорти, че Микаел е при Ангелика? Ула можеше да има когото си поиска, а определено не искаше Трюлс. Докато движеше с Микаел, за него, Трюлс, поне оставаше възможност да се навърта около нея. Удаде му се сгоден случай, но му липсваше мотив.

Липсваше му тогава, но не и сега.

— Как ти се струва, бате?

Педалът вдигна едно кръгло огледало с пластмасова рамка и Трюлс огледа тила си.

Прическа а ла терорист. Камикадзе. Трюлс изгрухтя. Стана, хвърли банкнота от двеста крони върху вестника, за да избегне съприкосновението кожа с кожа и излезе навън, където властваше март — непотвърденият слух за настъпващата пролет. Хвърли поглед към Главното управление и тръгна към метростанцията в квартал „Грьонлан“. Подстрижката отне девет минути и половина. Той вдигна глава, ускори ход. Нямаше закъде да бърза. Не го чакаха спешни задачи. Освен една, ала тя изискваше онова, което той имаше в изобилие: време да обмисля, готовност да изгуби всичко. Огледа се във витрината на една от многото азиатски бакалии в квартала. И установи, че външният му вид най-сетне отговаря на вътрешното му себеусещане.

 

 

Гюнар Хаген гледаше тапета на стената над бюрото и празния стол на главния секретар. Виждаше по-светлите петна от смъкнатите портрети на държавници, заемали поста главен секретар. Бяха висели там, откакто Хаген помнеше кабинета, поставени явно с цел да вдъхновяват наследниците си. Ала Микаел Белман очевидно можеше да мине и без тях. И най-вече без изпитателния, инквизиторски поглед, с който го пронизваха.

Хаген понечи да потупа с пръсти подлакътника, но такъв липсваше. Белман бе подменил дори столовете с по-твърди и по-ниски.

Хаген получи обаждане, че главният секретар го вика в кабинета си, а в приемната секретарката на Белман го покани вътре с уверението, че началникът ще дойде всеки момент.

Вратата се отвори.

— Ето те и теб!

Белман мина зад бюрото и се тръшна на стола. Сключи пръсти на тила си.

— Нещо ново?

Хаген се прокашля. Белман знаеше отлично, че няма нищо ново, защото Хаген беше получил нареждане да го уведомява своевременно и за най-незначителното раздвижване по двата случая. Следователно началникът го викаше по друг повод. Въпреки това Хаген спази протокола: обясни, че още не са открили никакви улики и никаква връзка между убийствата отвъд очевидното: и двете жертви са полицаи, намерени на места, където преди години са били извършени две убийства, останали неразкрити въпреки усилията на разследващите групи, към които са принадлежали и убитите полицаи.

Посред доклада на Хаген Белман се изправи и застана пред прозореца с гръб към него. Залюля се на пети. Престори се, че го слуша. После го прекъсна:

— Трябва да вземеш мерки, Хаген.

Гюнар Хаген млъкна в очакване на продължението.

— Освен това ми се струва неуместно да не сваляш денонощната охрана в Държавната болница, при условие че убиват честни полицаи. Не е ли редно в разследването да се включат всичките ни кадри?

Хаген се смая.

— Охраната поемат не мои хора, а стажанти от Полицейската академия. Не смятам, че в разследването има недостиг на кадри, Микаел.

— Нима? И все пак настоявам да размислиш дали охраната е наложителна. Не виждам непосредствена опасност за живота на пациента. Измина толкова време. Пък и който му има зъб, знае, че той няма да е състояние да свидетелства.

— Лекарите отчитат известно подобрение.

— Този случай вече не е в обсега на приоритетите ни — отсече почти гневно главният секретар, пое си дъх и нахлузи чаровната си усмивка: — Въпросът за охраната все пак зависи изцяло от теб. Не ти се меся, ясно?

На Хаген му идеше спонтанно да възрази, но се опомни и кимна, докато се опитваше да отгатне някъде бие Микаел Белман.

— Е, добре — главният секретар плесна с ръце в знак, че срещата е приключила.

Хаген се канеше да стане. Все още се чувстваше силно дезориентиран. Остана седнал.

— Обмисляме да сменим стратегията.

— Слушам те.

— Да разделим разследващата група на няколко по-малки групи.

— Защо?

— За да осигурим пространство за алтернативни идеи. Големите групи имат капацитет, но в тях не виреят по-разкрепостени хрумвания.

— А е нужно да има… по-разкрепостени хрумвания?

Хаген подмина саркастичната забележка.

— Започнахме да се въртим в омагьосан кръг и разследването се затлачи.

Хаген изгледа събеседника си. В качеството си на бивш разследващ убийства Белман, разбира се, знаеше отлично какво представлява този синдром: групата се вкопчва в началната си версия, предположенията се бетонират във факти, следователите изгубват способността да виждат нещата под друг ъгъл.

Въпреки това главният секретар поклати глава.

— Раздробяването на разследващата група затруднява своевременното разпространение на информацията, Хаген. Отговорността се накъсва, полицаите започват да си пречат взаимно, задълженията се дублират. Една голяма, добре координирана разследваща група е винаги за предпочитане, при условие, разбира се, че я оглавява силен и способен ръководител…

Хаген стисна зъби и езикът му усети неравностите по кътниците. Надяваше се ефектът от намека на Белман да не проличи по лицето му.

— Но…

— Когато един ръководител започне да си сменя стратегията, отстрани това често изглежда като белег на отчаяние и като признание, че се е провалил.

— Но ние се провалихме, Микаел. Вече е март. От първото убийство на полицай изминаха шест месеца.

— Никой не иска да следва лидер, който не постига резултати, Хаген.

— Хората от моя екип не са нито слепи, нито глупави. И сами виждат, че сме зациклили. Знаят и друго: добрите лидери трябва и да умеят да променят курса.

— Добрите лидери трябва да знаят как да мотивират подчинените си.

Хаген преглътна. Преглътна онова, което му идеше да каже. Че когато той е изнасял лекции във Военното училище как се става успешен лидер, Белман е подскачал из махалата с прашка в ръка; че щом Белман се смята за успешен лидер, който умее да мотивира подчинените си, защо не вземе да мотивира него — Гюнар Хаген? Хаген обаче се чувстваше прекалено изтощен и разочарован, затова не преглътна онези думи, които — знаеше — щяха да извадят Белман от нерви:

— Помниш ли какъв успех постигнахме именно благодарение на независимото звено, което оглави Хари Хуле? Онези убийства в Юстаусе никога нямаше да бъдат разкрити, ако…

— Чу ме, Хаген. Опрат ли нещата до промени, предпочитам кадрови рокади в ръководството. То отговаря за нагласата на служителите, а в момента не забелязвам задоволителни резултати. Ако няма друго, тук приключихме.

Хаген не можеше да повярва на ушите си. Изправи се. Краката му се бяха схванали, все едно през тези няколко минути, които прекара в тесния нисък стол, кръвта му бе спряла да се движи. Отправи се с несигурни крачки към вратата.

— Момент — спря го Белман и едва потисна прозявката си. — Нещо ново по случая „Густо“?

— Както самият ти каза — отвърна Хаген, без да се обръща, за да не види Белман как кръвоносните съдове на лицето му, за разлика от тези на краката му, са се издули от бурния приток на кръв, — този случай вече не се ползва с приоритет.

Микаел Белман изчака вратата да се хлопне и да чуе как Гюнар Хаген се сбогува със секретарката в приемната. После се отпусна на кожения стол с висока облегалка. Използва полицейските убийства само като претекст да повика Хаген и подозираше, че онзи го разобличи. Един час преди разговора им Исабеле Скойен се бе обадила на Белман. Тя, разбира се, продължи да му натяква, че неразкритите полицейски убийства ги представяли в медиите като безсилни некадърници. Припомни му, че за разлика от него, тя е зависима от благоразположението на електората. Белман й отговаряше едносрично и само чакаше тирадата й да секне, за да затвори. Ала неочаквано тя пусна бомбата:

— Очакват да се събуди всеки момент.

Белман, седеше с лакти, опрени на бюрото, и чело в дланите. Взираше се в лъскавото покритие на плота, където се отразяваха разкривените очертания на лицето му. Жените постоянно му правеха комплименти за външния вид. Исабеле му беше казвала директно, че го харесва, защото си пада по красиви мъже. По тази причина се чукала и с Густо. Онзи сладур. Двойник на Елвис. Често възприемат красивите мъже като обратни. Микаел се сети за онзи колега от КРИПОС, който му се пусна в тоалетната. После се замисли за Исабеле и за Густо. Представи си ги двамата. После и тримата. Рязко се изправи от стола и отиде до прозореца.

Планът бил задействан. Така каза тя. Задействан. И в момента той трябваше да се настрои в режим на изчакване. Това би следвало да го успокои и да го направи по-приветлив към околните. Тогава защо реши не просто да прониже Хаген, а и да го върти на шиш? За да го гледа как се гърчи безпомощно? Само за да види още едно измъчено лице — освен онова, отразяващо се в лаковото покритие на бюрото? Скоро всичко щеше да приключи. Съдбата му беше в ръцете й. Успее ли начинанието им, ще продължат постарому. Ще забравят за Асаев, за Густо и най-вече за онзи, чието име не излизаше от хорските уста: за Хари Хуле. Така диктуваше логиката на живота. Рано или късно всички и всичко потъват в забвение. С течение на времето хората ще забравят дори чудовищните убийства на двамата полицаи.

Нищо ново под слънцето.

Микаел Белман се запита дали това бе заветната му цел. Реши да не дълбае прекалено. Беше сигурен, че е искал точно това.