Ю Несбьо
Полиция (42)

Четирийсет и първа глава

Над Западното гробище се спускаше обичайната предобедна тишина. Чуваше се само далечното бучене на автомобилите по булевард „Сьоркедал“ и дрънченето на метрото към центъра.

— Руар Митстюен — кимна Хари, докато крачеше бързо между гробовете. — Всъщност той от колко години е при вас?

— Никой не знае — отвърна Бьорн, който едва смогваше на темпото му. — От цяла вечност.

— И дъщеря му е починала при пътна злополука?

— Да, това лято. Тази история е истинска психария. Не може да е истина. Засега са изкопирали само първата част от ДНК кода и има още десет-петнайсет процента вероятност да не е на Руаровата дъщеря, а на… — Бьорн едва не се блъсна във внезапно спрелия Хари.

— Е — Хари приклекна и разрови с пръсти почвата пред гроба на Фиа Митстюен. — Току-що тази вероятност се изпари.

Вдигна шепа и измежду пръстите му се посипа прясно разрохкана пръст.

— Изровил е трупа, пренесъл го е до бара и е драснал клечката.

— По дяволите…

Хари долови плачливи нотки в гласа на Бьорн. Не го погледна. Остави го на спокойствие. Изчака. Затвори очи и се ослуша. Някаква птица извиваше трели, безсмислени за живите. Вятърът подмяташе безгрижно облаците, свирукайки. Поредната мотриса затрака на запад. Времето си вървеше, но нима бе тръгнало за някъде? Хари отвори очи. Прокашля се.

— Ще поискаме да извадят ковчега и ще съобщим на бащата чак след като получим окончателно потвърждение.

— Аз ще се заема.

— Бьорн, така е по-добре. Момичето не е изгоряло живо, както се опасявахме. Нали?

— Извинявай, Хари, просто съм скапан. А и Руар преживя смъртта й толкова тежко, че… — разпери безпомощно длани.

— Няма нищо — Хари се изправи.

— Къде отиваш?

Хари примижа на север — към шосето и линията на метрото. Облаците прииждаха със северния вятър. И то пак се появи. Смътното усещане за нещо, още неясно, което се крие в глъбините на съзнанието му, но засега отказва да изплува.

— Имам малко работа.

— Каква?

— Отдавна я отлагам.

— Ясно. Да те питам нещо…

Хари си погледна часовника и кимна.

— Като говори вчера с Белман, той какво обяснение има за куршума?

— Няма представа как е станало.

— А ти? Обикновено ти се върти поне една версия.

— Мхм. Трябва да тръгвам.

— И, Хари?

— Да?

— Умната, нали? — усмихна се малко сконфузено Бьорн.

 

 

Облегната на стола, Катрине Брат се взираше в екрана. Бьорн Холм току-що се обади да й съобщи, че са открили кой е бащата на изгорялото момиче: някой си Митстюен. Човекът участвал в разследването на убийството на Калснес, но дъщеря му починала отдавна. Затова Катрине не го била намерила сред полицаите с дъщери в детско-юношеска възраст. И понеже това известие я вкара в ролята на временно безработна, Катрине насочи вниманието си към резултатите от вчерашното търсене в мрежата. Комбинацията от имената Микаел Белман и Рене Калснес не даде никакви резултати и тя зададе команда компютърът да състави списък на лицата, най-често явяващи се в регистрите заедно с Микаел Белман. С най-голям брой съвпадения се оказаха три. Водеше Ула Белман. Следваше я Трюлс Бернтсен, а третото място заемаше Исабеле Скойен. Първенството на съпругата му се очакваше, а съветничката по социалните въпроси също имаше немалко основания да поддържа тесен контакт с главния секретар на полицията, защото беше длъжен да й се отчита.

Виж, Трюлс Бернтсен изненада Катрине.

По простата причина, че попадна на линк към докладна записка, адресирана до главния секретар. В нея колегите от Икономическа полиция искаха от Белман разрешение да започнат разследване за корупция. Базираха се на отказа на Трюлс Бернтсен да декларира произхода на парична сума, с която е захранена банковата му сметка.

Понеже в системата липсваше информация за движение по докладната записка, Катрине предположи, че главният секретар е дал устен отговор.

Озадачи я фактът, че най-високопоставеният полицейски служител толкова често звъни, изпраща и получава есемеси от полицай със съмнителна репутация. Двамата често използваха кредитните си карти на едно и също място и по едно и също време, бяха пътували заедно в самолет и с влак, бяха се настанявали в един и същи хотел, бяха стреляли рамо до рамо на служебното стрелбище. След като Хари я помоли да преслуша Белман по-обстойно, Катрине откри, че главният секретар тегли гей-порно от интернет. Дали с Трюлс Бернтсен не го свързваха интимни чувства?

Катрине поседя, загледана в екрана.

Е, и? Това не означаваше нищо.

Тя знаеше, че Хари се е срещнал с Белман на стадион „Вале Ховин“ и го е изненадал с новината за куршума. Подхвърлил му е кой е подменил доказателството в хранилището. На въпроса на Катрине кого визира, Хари отговори лаконично:

— Сянката.

Катрине разшири времевия диапазон на търсенето.

Прегледа новите резултати. Излизаше, че Белман и Бернтсен са били неразделни през целия си професионален живот. След завършването на Полицейската академия заедно бяха постъпили в участъка в Стовнер. Намери списък с имената на други тамошни служители от същия период.

Плъзна поглед надолу по екрана. Едно от имената прикова вниманието й, вдигна слушалката и набра номер, започващ с код 55.

— Крайно време беше, госпожице Брат! — изчурулика гласът и Катрине изпита огромно облекчение, че пак чува неподправено бергенско наречие. — Отдавна трябваше да дойдете при мен на преглед!

— Ханс…

— Доктор Ханс, ако обичате. А сега се съблечете до кръста, моля.

— Престани — предупреди го тя и неволно се усмихна.

— Ще ви помоля да не бъркате медицинските задължения с нежелано сексуално внимание на работното място, Брат.

— Подочух, че си се върнал в „Обществен ред и сигурност“?

— Така е. А ти къде си в момента?

— В Осло. Апропо, открих, че в Стовнер си работил заедно с Микаел Белман и Трюлс Бернтсен.

— След като завърших Академията, да. Постъпих там заради жена. Кошмара с циците, разказвал ли съм ти за нея?

— Вече да.

— И като скъсах с нея, скъсах и с Осло. Вестлан, Вестлан юбер алес… — затананика той.

— Ханс! Докато си работил заедно с…

— Никой не работи с тези две момчета, Катрине. Или работиш за тях, или работиш против тях.

— Трюлс Бернтсен е отстранен от длъжност.

— Крайно време беше. Сигурно пак е вкарал юмруците си в действие.

— Какво? Малтретирал е арестанти?

— Какви ти арестанти! Посяга на полицаи.

Катрине усети как косъмчетата по ръката й настръхнаха.

— Сериозно? На кого се е нахвърлил?

— На всеки, пуснал се на съпругата на Белман. Бийвъс Бернтсен беше влюбен до уши и в двамата.

— Какво е използвал?

— В смисъл?

— С какво ги е удрял?

— Че аз откъде да знам? С нещо твърдо, предполагам. Поне що се отнася до нурланеца, който прояви неблагоразумието да танцува малко по-интимно с госпожа Белман на коледното тържество.

— Кой нурланец?

— Как му беше името… чакай малко… нещо с „р“. Рюне. Не, Рюнар. Точно така: Рюнар. Или беше друго…

„Хайде де!“ — пришпори го наум Катрине, докато пръстите й шареха по клавиатурата, сякаш действаха напълно независимо.

— Съжалявам, Катрине, беше отдавна. Я се съблечи до кръста, може да опресниш паметта ми.

— Изкушаващо. Но го открих и без твоя помощ. По онова време в участъка е имало само един Рюнар. Дочуване, Ханс…

— Чакай! Една кратка мамография не е…

— Трябва да затварям, перверзнико.

Катрине хлопна слушалката. Натисна два клавиша. Търсачката заработи. Взираше се във фамилното име. Струваше й се познато. Къде го беше виждала? Затвори очи, промърмори си го тихо. Толкова особена фамилия се среща изключително рядко. Отвори очи. Резултатите се бяха появили на екрана. Богата информация. Достатъчна. Медицински картони. Въдворяване в клиника за наркозависими. Електронна кореспонденция между директора на здравното заведение и главния секретар на полицията. Свръхдоза. Най-силно впечатление обаче й направи снимката. Оттам я гледаха невинни сини очи. Катрине си спомни къде ги е виждала.

 

 

Хари си отключи и влезе в къщата, без да си събуе обувките. Приближи се до рафтовете с дискове. Провря пръстите си между „Bad as Me“ на Том Уейтс и „А Pagan Place“ на „Уотърбойс“. Навремето се поколеба доста, преди да постави именно този албум в началото на поредицата от дискове на „Уотърбойс“, защото той всъщност представляваше ремастерирана версия на оригиналната тава, записана през 2002 година. Така или иначе, това беше най-безопасното място в цялата къща, защото нито Ракел, нито Олег бяха сред почитателите на Том Уейтс или Майк Скот.

Хари извади ключа — от месинг, малък и кух; лек като перце. И същевременно толкова тежък, че теглеше ръката му към пода, докато крачеше към шкафа в ъгъла. Пъхна ключа в ключалката и го врътна. Изчака. Знаеше, че отвори ли го веднъж, връщане назад няма. Обещанието ще бъде нарушено.

Вратичката заяде и се наложи да я дръпне силно. Съзнаваше, че причината е в старото дърво, което отказва да се раздели с рамката. От мрака се откърти дълбока въздишка. Все едно предметът вътре разбра, че най-сетне е свободен. Свободен да сътвори ада на земята.

Разнесе се миризма на метал и оръжейна смазка.

Хари си пое дъх. Сякаш бръкна в гнездо на змии. Пръстите му се полутаха, преди да напипат студената люспеста кожа от стомана. Хвана влечугото за главата и го издърпа.

Противно оръжие. Впечатляващо противно. Съветско инженерно изкуство в най-бруталната си и ефективна разновидност. Този пистолет притежаваше несломимата издръжливост на „Калашников“.

Хари го претегли в ръка.

Знаеше, че тежи, и при все това му се стори лек. Лек, защото вече бе взел решение. Издиша насъбралия се в гърдите му въздух. И пусна демона на свобода.

 

 

— Здрасти — Столе затвори вратата на Котелното зад гърба си. — Сам ли си?

— Да — кимна Бьорн. Седеше и гледаше телефона си.

Столе също се настани на един стол.

— Къде…?

— На Хари му изникна спешна работа. А Катрине си беше тръгнала, когато дойдох.

— Като те гледам, май си имал тежък ден.

— Ти — също, докторе — усмихна се бледо Бьорн.

Столе прокара длан по главата си.

— Вярно е. Преди половин час влетях в класната стая на дъщеря си и я прегърнах разплакан под погледите на всичките й съученици. Аурура твърди, че това преживяване ще й остави белези до края на живота й. Опитах се да й обясня, че за щастие повечето деца притежават вродена способност да понасят бремето на прекомерната родителска любов и по законите на дарвинизма самата тя също ще преодолее случилото се. Цялата работа само защото пренощувала у Емилие, но в класа имало две с това име, а аз набрах майката на другата.

— Не ти ли съобщиха, че днешната планьорка се отлага? Откриха труп на младо момиче.

— Знам. Доколкото разбрах, било ужасяваща гледка.

Бьорн кимна бавно и посочи телефона.

— Сега трябва да се обадя на бащата.

— И изтръпваш само при мисълта за разговора?

— Да.

— Питаш се с какво клетият човек е заслужил това наказание? Защо трябва да изгуби дъщеря си два пъти, защо веднъж не е достатъчно?

— Нещо такова.

— Отговорът е: защото убиецът се изживява като божествен отмъстител, Бьорн.

— Нима? — Бьорн впери празния си поглед в психолога.

— Сещаш ли се за един откъс от Библията: „Ревнив е Бог, и отмъщава Господ, Господ отмъщава и се гневи; Господ ще отмъсти на противниците си и пази гняв против враговете си.“ Цитирам го от стар превод, но схващаш идеята, нали?

— Аз съм съвсем обикновено момче от Източен Тутен, което освен конфирмация…

— Мислих много и затова дойдох. — Столе се облегна на стола. — Убиецът е отмъстител и Хари е прав. Той убива от любов, не от омраза, користни подбуди или садистични импулси. Някой му е отнел любимия човек и сега той отнема на жертвите си най-скъпото им: живота или нещо още по-свидно. Децата.

Бьорн кимна.

— Руар Митстюен на драго сърце би пожертвал живота си, ако можеше да върне дъщеря си.

— Значи трябва да търсим човек, изгубил нещо скъпо. Отмъстител от любов. Защото това… — Столе Ауне сви дясната си ръка в юмрук — е единственият мотив, който би оправдал такава жестокост, нали, Бьорн?

— И аз мисля като теб, но не бива да отлагам повече разговора с Митстюен.

— Звънни му, а аз ще те оставя на спокойствие.

Бьорн изчака Столе да излезе и тогава набра номера. От продължителното взиране в него цифрите сякаш се бяха запечатали върху ретината му. Пое си дълбоко дъх, докато броеше сигналите за свободно. Чудеше се колко е редно да изчака, преди да прекрати опитите да се свърже.

Неочаквано чу гласа на колегата си.

— Бьорн, ти ли си?

— Да. Записал си номера ми в телефона си?

— Разбира се.

— Аха. Ами добре. Трябва да ти съобщя нещо.

Мълчание.

Бьорн преглътна.

— Става въпрос за дъщеря ти, тя…

— Бьорн — прекъсна го остро Митстюен. — Преди да продължиш, нека уточним нещо. И без да знам защо намесваш Фиа, по гласа ти съдя, че е нещо сериозно. Няма да понеса пак да ми съобщават тежка новина за дъщеря ми по телефона. Онзи път постъпиха по същия начин. Не посмяха да ме погледнат в очите, а ме набраха по телефона, за да си спестят неприятните емоции. Но теб ще те помоля да дойдеш лично. И да ме гледаш в очите, докато ми го казваш. Бьорн?

— Разбира се — отзова се малко учуден криминалният експерт. За пръв път Митстюен говореше откровено за страданието си. — Къде си?

— Днес се навършват девет месеца от кончината й и пътувам към лобното й място. Исках да положа цветя, да помисля…

— Само ми дай координатите и тръгвам веднага.

 

 

Катрине прекрати опитите да намери свободно място за паркиране. Лесно бе открила телефонния номер и адреса. Фигурираха в интернет. Но след като позвъни четири пъти, а никой не вдигна и не се включи гласова поща, тя взе служебна кола и потегли към „Индустриална“ в квартал „Маюрстюа“ — еднопосочна улица с бакалница, няколко галерии, ресторант и ателие за рамкиране, но не и свободни паркингместа.

Катрине взе решение, качи преднините колела на два метра навътре върху тротоара, изгаси двигателя и подпъхна под чистачките бележка, че е от полицията. Това едва ли щеше да трогне паркингслужителите, които според Хари били единствените пазители на цивилизацията в тоталния хаос.

Върна се по пътя, по който бе дошла: към шопингистерията по „Бугставайен“. Спря пред сграда на улица „Юсефине“. Веднъж-два пъти като курсантка бе идвала тук на афтърпарти. Уж. Не че се беше дърпала. Полицейският окръг Осло притежаваше сградата и даваше под наем скромни стаи на курсантите от Академията. Откри търсеното име върху панела със звънци, натисна копчето и изчака, оглеждайки непретенциозната фасада на четириетажната сграда. Пак натисна звънеца.

— Не си е вкъщи, а?

Тя се обърна и се усмихна машинално. Мъжът имаше вид на около четирийсет и няколко годишен или евентуално на добре поддържан петдесетгодишен. Висок, без следи от оплешивяване, с фланелена риза, дънки „Ливайс“ 501.

— Аз съм домоуправителят.

— А аз — Катрине Брат, полицай от Отдела за борба с насилието. Търся госпожица Силие Гравсенг.

Мъжът погледна протегнатата значка и без грам стеснение сканира Катрине от глава до пети.

— Знам коя е. Прекъсна следването си и скоро ще се изнесе.

— Но все още живее тук, нали?

— Да. Стая 412. Да й предам ли нещо?

— Ако обичате, помолете я да се обади на този номер. Искам да поговорим за Рюнар Гравсенг, брат й.

— Нещо лошо ли е направил?

— Едва ли, като се има предвид, че е въдворен в психиатрично отделение под строг надзор и непрекъснато стои в средата на стаята, защото вижда стените като хора, които искат да го убият.

— Олеле…

Катрине извади бележника си и написа името и телефонния си номер.

— Уточнете, че става въпрос за убитите полицаи.

— Силие е вманиачена на тази тема.

Катрине спря да пише.

— Какво искате да кажете?

— Облепила е стената си с изрезки от вестници. Изрезки от статии за мъртвите полицаи. Не е моя работа — курсантите имат право да си декорират стените както намерят за добре — но ми се струва малко… зловещо. Прав ли съм?

— Как ви беше името?

— Лайф Рьобек.

— Ще ви помоля нещо, Лайф. Искам да видя тези изрезки. Ще ме пуснете ли да надникна в стаята й?

— Защо?

— Може ли?

— Разбира се. Само ми представете заповедта за обиск.

— Нямам…

— Шегувам се — ухили се домоуправителят. — Елате с мен.

След минута двамата вече пътуваха с асансьора към четвъртия етаж.

— В договора за наем е упоменато, че имам правото да влизам в стаите, стига да съм предупредил наемателите. В момента тече проверка на всички радиатори, защото миналата седмица един се запали заради наслоен прах. И понеже Силие не отговаря на телефона си, това може да се смята за нашия опит да я известим за влизането в стаята й. Как ви звучи, полицай Брат? — Последва нова усмивка.

Вълча усмивка, помисли си Катрине. Съвсем нелишена от чар. Ако мъжът си бе позволил да се обърне към нея на малко име, щеше да се сбогува с шансовете си, но явно не му липсваше финес. Погледът й зашари по безименния му пръст. Златната халка бе изгубила блясъка си. Вратите на асансьора се разтвориха и двамата тръгнаха по тесния коридор. Домоуправителят спря пред една от сините врати.

Почука. После пак.

— Влизаме — той врътна ключа.

— Много сте отзивчив, Рьобек.

— Наричайте ме Лайф. За мен е удоволствие да ви помогна, не всеки ден имам досег с толкова… — отвори вратата, но не помръдна.

За да влезе, Катрине трябваше да се отърка в него. Тя го стрелна предупредително.

— … сериозен случай — довърши той, докато в очите му танцуваше закачливо пламъче, и се отмести.

Катрине прекрачи прага. От времето на нейното следване обстановката в общежитието не се бе променила. Кухненски кът и врата към банята в единия край на помещението, завеса в другия. Катрине си спомняше, че там разполагат леглото. Но преди всичко я порази, че все едно се намира в стаята на малко момиче, а не на курсантка. Силие Гравсенг явно тъгуваше по миналото си. Върху дивана в ъгъла се тълпяха мечета, кукли и всякакви плюшени животни с неизвестен произход. Пръснатите върху бюрото и столовете дрехи крещяха с ярки цветове, сред които доминираше розовото. По стените висяха снимки: своеобразен паноптикум от издокарани младежи и девойки — вероятно певци от момчешки банди или герои на телевизионния канал „Дисни“.

Направи й впечатление, че между разноцветните лъскави плакати висят черно-бели вестникарски изрезки. Опасваха цялата стая, но най-голямо струпване имаше на стената над iMac-а върху бюрото.

Приближи се, ала и от разстояние бе успяла да разпознае повечето изрезки. Съвпадаха с онези от Котелното.

Бяха закрепени за стената с топлийки. Освен датата, отбелязана с химикалка, липсваха други бележки.

Катрине отхвърли първото предположение и се опита да се спре на второто: какво чудно има курсантка от Полицейската академия да се интересува толкова живо от мащабно текущо разследване?

До клавиатурата на бюрото лежеше купчина вестници, в които зееха дупки. Между два от вестниците се подаваше картичка със снимка на планински връх от Северна Норвегия. Сети се кой е: Сволвергайта на Лофотенските острови. Издърпа картичката и я обърна. Нямаше нито пощенска марка, нито име на подател, нито подпис. Остави картичката, ала там, където очите търсеха подпис, мозъкът й бе регистрирал нещо. Дума, изписана с главни печатни букви в края на текста. ПОЛИЦИЯТА. Катрине пак вдигна картичката — този път хвана само ръба й с два пръста — и прочете текста от самото начало.

Мислят си, че убиецът ликвидира полицаите, защото ги мрази. Още не са проумели, че е точно обратното: убиецът обича полицията и най-святото й призвание: да залавя и наказва анархисти, нихилисти, атеисти, предатели и неверници, всички деструктивни сили. Не подозират, че трябва да издирват именно апостол на справедливостта, човек, който е призван да въздаде не само на вандалите, но и на онези, които изневеряват на мисията си; на онези, които от леност и безразличие не оправдават очакванията, на онези, които не заслужават да се титулуват служители на ПОЛИЦИЯТА.

— Да ти призная, Лайф — подхвана Катрине, без да отмества поглед от микроскопичните, по детски правилни букви, изписани със синьо мастило. — Сега ми се ще да си бях издействала заповед за обиск.

— Нима?

— Ще успея, но знаеш колко време отнемат тези процедури. А междувременно онова, което ме интересува, може да се изпари.

Катрине погледна Лайф Рьобек. Той срещна погледа й. Не флиртуваше, а търсеше потвърждение, че е важно.

— Да ти призная, Брат, току-що се сетих, че трябва да сляза за малко в мазето. Техниците сменят електрическото табло. Нещо против да те оставя сама?

Усмихна му се. Рьобек — също. Този път тя не беше толкова сигурна в подтекста.

— Ще се справя някак.

Катрине натисна клавиша за интервал на компютъра още щом чу вратата да се хлопва зад домоуправителя. Екранът светна. Постави курсора в полето за търсене и въведе името „Митет“. Резултати: нула. Опита с още няколко имена от разследването, местопрестъпления и съчетанието „убити полицаи“, но напразно.

Значи Силие Гравсенг не бе използвала компютъра си за търсене. Умница.

Катрине дръпна едно от чекмеджетата на бюрото. Оказа се заключено. Странно. Кое момиче на двайсет и няколко години заключва чекмеджетата в общежитието си?

Стана и отиде до завесата, дръпна я настрана.

Зад нея наистина имаше кът за спане.

Над тясното легло висяха две големи снимки.

Бе виждала Силие два пъти. Веднъж — в Полицейската академия, след лекцията на Хари. Ала роднинската прилика между човека на едната снимка и русата Силие Гравсенг беше толкова поразителна, че всички съмнения на Катрине се изпариха.

Мъжът на другата снимка пък не пораждаше нито капка съмнение.

Силие явно бе намерила снимка с високо качество в интернет и я бе увеличила. Личаха и най-дребните неравности, бръчици и пори по кожата на това обезобразено лице. И при все това те сякаш се губеха в блясъка на сините очи и разгневения поглед, засякъл фотографа. Нямаш работа на моето местопрестъпление, казваше този поглед. Хари Хуле. Тази снимка обсъждаха девойките от предната редица по време на онази лекция.

Катрине раздели стаята на въображаеми квадранти и започна от горния ляв квадрант. Плъзна поглед към пода, после се зае с огледа на следващия квадрант, както я бе учил Хари. Спомни си съвета му: „не търси нещо определено, а търси въобще. Ако търсиш конкретна вещ, другите предмети ще онемеят. Позволи на всички предмети да ти говорят.“

След като огледа цялата стая, пак седна пред компютъра. В ушите си чуваше гласа му: „И след като приключиш и ти се струва, че не си открила нищо, започни да мислиш обратно, огледално. Ослушай се за гласовете на онези предмети, които не са там, а се очаква да бъдат. Нож за хляб, ключове за кола, липсващо сако към проснат панталон.“

Последният пример наведе Катрине на мисълта къде ли се е запиляла в момента Силие Гравсенг. Прерови гардероба, коша за пране в маломерната баня и закачалките до входната врата, ала не откри никъде спортния екип на Силие, с който бившата курсантка бе облечена, когато Катрине я завари заедно с Хари в някогашната квартира на Валентин. Тогава Силие, в черно от глава до пети, й заприлича на морски пехотинец на среднощно задание.

Силие бе излязла на крос. Да потренира. Така явно се бе подготвила и за изпита по физическа издръжливост в Полицейската академия. За да я приемат и тя да осъществи мисията си. Хари беше казал, че мотивът за убийствата е любов, а не омраза. Например любовта към ро̀ден брат.

Именно фамилията включи червената лампичка в главата на Катрине. Рюнар Гравсенг. Като се поразрови, изникнаха доста неща. Сред тях — имената на Белман и Бернтсен. В разговори с директора на клиниката за наркозависими Гравсенг заявил, че докато е работил в участъка в Стовнер, маскиран мъж го нападнал и го пребил. Според Рюнар именно този инцидент предизвикал дългото отсъствие от работа, напускането и злоупотребата с наркотици. Гравсенг обвинил Трюлс Бернтсен за нападението. Бернтсен му бил посегнал, защото Рюнар си позволил да танцува малко по-фриволно със съпругата на Микаел Белман на коледното тържество в участъка. Главният секретар, прочете Катрине, отказал да коментира подобни безпочвени обвинения, идващи от оскотял наркоман, и директорът на клиниката подкрепил позицията му. Изобщо не искал да се занимава с инсинуации, просто бил длъжен да оповести чутото.

Катрине долови шума на асансьора в коридора. Погледът й падна върху нещо, което се подаваше изпод бюрото. Този предмет й бе убягнал. Наведе се. Черна полицейска палка.

Вратата се отвори.

— Техниците приключиха ли с таблото?

— Да — потвърди Лайф Рьобек. — Като те гледам, очаквам всеки момент да размахаш тази палка.

Катрине потупа с палката по дланта си.

— Доста странна вещ като за студентско общежитие, не мислиш ли?

— Да. Попитах я защо държи тук палка, когато влязох да сменя уплътнението на крана миналата седмица. Силие отговори, че й трябвала за тренировки преди изпита. И в случай че полицейският касапин я нападне. — Лайф Рьобек затвори вратата зад гърба си. — Откри ли нещо?

— Само тази палка. Някога виждал ли си Силие да излиза с нея навън?

— Няколко пъти.

— Наистина ли? — Катрине се намести по-назад на стола. — По кое време на денонощието?

— Надвечер, разбира се. Наконтена с високи токчета, хубава прическа и полицейска палка — засмя се тихо домоуправителят.

— Защо, за бога, й е…

— По думите й — за да се отбранява срещу изнасилвачи.

— И от такива съображения разнася полицейска палка из града? — Катрине претегли палката в ръка. Напомняше й отвесната част от закачалка на ИКЕА. — Ако се страхува от изнасилвачи, защо просто не избягва парковете, където дебнат перверзници?

— Тя прави тъкмо обратното. Отива именно в тези паркове. Съвсем умишлено.

— Какво?

— Ходеше в парк „Ватерлан“, за да се упражнява в ръкопашен бой.

— Искала е да предизвика някой изнасилван да я нападне, за да…

— … го посини — довърши Лайф Рьобек, усмихна се с вълчата си усмивка, погледна Катрине право в очите и добави: — Жена и половина.

На Катрине не й стана ясно за кого точно говори.

— Е — тя стана. — Ще вървя да я търся.

— Много ли бързаш?

Неприятното усещане стигна до съзнанието на Катрине чак когато прекрачи прага. Не съм дотолкова отчаяна, помисли си тя, слизайки по стълбите. Макар че онзи льольо, дето го чакаше, едва ли скоро щеше да направи първата крачка.

 

 

Хари мина през тунела „Свартдал“. Светлите конуси на лампите шареха по предния капак и стъклото. Шофираше със съобразена скорост. Обстоятелствата не налагаха да натиска газта докрай. Пистолетът лежеше на седалката до него. Зареден с дванайсет патрона „Макаров“, калибър 9/18 мм. Предостатъчен арсенал за целите му. Оставаше въпросът дали ще намери и нужната смелост.

Колкото до съвестта, тя му даваше пълен картбланш.

Хари никога не бе извършвал хладнокръвно убийство. Ала се налагаше да го направи. И точка.

Сне дясната си ръка от волана, мина на по-ниска предавка, излезе от тунела и под гаснещата дневна светлина се отправи към кръстовището „Рюен“. Усети вибрациите на телефона и го измъкна от джоба си. Хвърли поглед към екранчето. Търсеше го Ракел. Рядко му звънеше по това време. Според негласното им споразумение се чуваха след десет вечерта. В момента не можеше да разговаря с нея. Чувстваше се твърде наелектризиран, Ракел щеше да го усети и да започне да разпитва. А Хари не искаше да я лъже. Сложи край на лъжите.

Остави телефона да звъни. После го изключи и го бутна до пистолета. Защото нямаше вече над какво да размишлява, бе приключил с колебанията. Хлътнеше ли в спиралата на съмненията, означаваше да започне отначало, да извърви същия дълъг път и да се озове пак на стартова позиция. Решението бе взето. Опитът му да даде заден беше разбираем, но недопустим. По дяволите, по дяволите! Удари по волана. Извика Олег и Ракел пред вътрешния си взор. Това му помогна.

Вля се в кръговото кръстовище и взе отбивката за Манглерю. Право към блока на Трюлс Бернтсен. Над Хари се спусна спокойствие. Най-сетне. Винаги се успокояваше, когато знаеше, че е прекрачил границата и вече няма връщане назад; пропада свободно и блажено, а мислите му спират и всичко се свежда до препрограмирани движения, целенасочени действия и рутина, сякаш смазана с оръжейно масло. Отдавна не бе изпитвал това усещане и се питаше дали все още го носи. Ето че все още го носеше.

Подкара спокойно по улиците. Наведе се напред и погледна небето. Прииждаха оловносиви облаци — неочаквана армада с неизвестни намерения. Облегна се на седалката. Над ниските покриви на къщите се извисяваха жилищни блокове.

И без да поглежда към пистолета, беше сигурен, че оръжието е до него.

И без да прехвърля наум последователността на бъдещите си действия, знаеше, че е запомнил плана.

И без да отброява ударите на сърцето си, знаеше, че пулсът му е спокоен.

За миг затвори очи и си представи предстоящото. И той го връхлетя: беше го изпитвал няколко пъти като полицай. Страхът. Същият страх, който бе долавял у преследваните от него престъпници. Страхът на убиеца от огледалното му отражение.