Ю Несбьо
Полиция (48)

Четирийсет и седма глава

Карстен Каспершен, полицаят с име — артикулационен препъникамък, седеше в охранителната будка в Полицейската академия и се взираше в дъжда. Капките падаха вертикално в нощния мрак, барабаняха по проблясващия черен асфалт и се стичаха от портата.

Каспершен бе изгасил осветлението, та никой да не вижда, че има охрана. Под „никой“ имаше предвид крадци на полицейски палки и други приспособления. Изчезнаха например и част от ролките със заградителни полицейски ленти, използвани при обучението на студенти. Понеже липсваха следи от взлом, явно беше човек с карта за достъп. А щом се касаеше за човек с регламентиран достъп, значи проблемът не се изчерпваше с няколко изчезнали палки и ленти, а беше много по-сериозен: имаха крадци в редиците си. Крадци, които след известно време вероятно ще облекат полицейска униформа. Каспершен се зарече, че няма да допусне подобно безобразие в съсловието.

Видя приближаваща се фигура в тъмното. Силуетът се появи откъм „Шлемдалсвайен“, мина под уличните лампи пред „Шато Ньоф“ и се насочи към портата. Походката не му подсказваше кой би могъл да е този човек. Някак се олюляваше и вървеше накриво, все едно го брулеше вятър.

Доближи картата си до четящото устройство и влезе. Каспершен, който познаваше походката на всички служители в сградата, скочи от мястото си и излезе. Защото за такава постъпка не можеха да се измислят оправдания — или имаш карта за достъп, или нямаш. Средно положение липсва.

— Ей, ти! — провикна се Каспершен и се показа от караулката.

Целият се изду. Така си придаваше по-солиден вид и обикновено това даваше резултат.

— Кой, по дяволите, си ти? Какво търсиш тук? Откъде си се сдобил с тази карта?

Превитият надве, мокър до кости мъж се обърна към него и сякаш се опита да се поизправи. Лицето се губеше в сянката от качулката, но очите проблеснаха и Каспершен усети топлина от тлеещата в тях жар. Пое си панически дъх и чак сега си даде сметка, че не е въоръжен. Как, по дяволите, не се беше сетил да си вземе оръжие, с което да респектира крадеца?

Мъжът смъкна качулката от главата си.

„Какъв ти респект! — помисли си Каспершен. — Трябва ми оръжие за самозащита.“

Защото съществото пред него не беше от тази планета. В раздърпаното палто зееха дупки, същото важеше и за лицето.

Каспершен заотстъпва към караулката. Молеше се ключът да е пъхнат от вътрешната страна.

— Каспершен.

Гласът.

— Аз съм, Каспершен.

Полицаят спря, наклони глава. Дали наистина беше…?

— За бога, Хари. Какво си преживял?

— Взрив. Изглежда по-зле, отколкото е.

— По-зле? Приличаш на смачкан нар, Хари.

— Не е…

— Тече ти кръв. Стой тук, ще донеса нещо да те превържа.

— Ще ме пуснеш ли в кабинета на Арнол? Имам малко работа там. Спешно е.

— Арнол не е там в момента.

— Знам.

Карстен Каспершен отиде до аптечката в караулката. И докато вадеше лейкопласт, бинт и ножица, подсъзнанието му възпроизведе краткия разговор с Хуле. Особено впечатление му направи последната реплика. Начинът, по който Хари Хуле го каза. Тежестта. Знам. Все едно не го адресира към Карстен Каспершен, а към самия себе си.

 

 

Микаел Белман се събуди и отвори очи.

Стисна ги, когато светлината се пречупи в мембраните и лещите на очите му, но въпреки това сякаш изгори оголен очен нерв.

Не можеше да помръдне. Извърна глава, примижа. Намираше се в същото помещение. Сведе поглед. Беше привързан с бяло тиксо към леглото. Ръцете му — разперени встрани, краката — един към друг. Същинска мумия.

Отсега.

Чу потракване на метал зад главата си и се извърна в другата посока. До него стоеше мъж в зелена престилка с маска пред устата и разместваше инструментите.

— Да му се не види — изсумтя самозваният хирург. — Нима упойката премина? Ами какво да се прави, не съм специалист по анестезиология. Впрочем не съм специалист по нищо, свързано с болнично оборудване.

Микаел напрегна ума си. Мъчеше се да се отърси от объркването си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Намерих парите в джоба ти. Много мило от твоя страна, но не ми трябват. Пък и с пари не можеш да си платиш за стореното, Микаел.

Ако наистина не беше онзи асистент от стаята на Асаев, как тогава знаеше за връзката помежду им?

Мъжът вдигна някакъв инструмент срещу светлината.

Микаел долови първите позиви на страха. Още не го усещаше с пълна сила, защото упойката прибулваше съзнанието му като разпокъсана мъгла, но щом наркозата вдигнеше воала си, стоящото отзад щеше да лъсне: болка и страх. И смърт.

Защото Микаел схвана. Беше толкова очевидно, че трябваше да се сети още преди да тръгне от дома си. Тази стая се бе превърнала в сцена на неразкрито убийство.

— Ти и Трюлс Бернтсен.

Трюлс? Нима този тип подозираше, че Трюлс има пръст в ликвидирането на Асаев?

— Той обаче вече си получи заслуженото. Според теб кой е по-подходящ за разрез на лице? Дръжка три с острие номер десет се използва за кожа и мускули. — Мъжът вдигна два на пръв поглед еднакви скалпела.

Светлината се отрази във върха на единия и по лицето и едното око на мъжа зашари тънък светъл лъч. Микаел забеляза нещо смътно познато в това око.

— Фирмата доставчик не упоменава кой от двата е за предпочитане в нашия случай.

И гласът му се струваше познат.

— Е, ще се справим с наличните средства. Ще се наложи да завържа и главата ти, Микаел.

Мъглата се вдигна и той го видя. Страха.

А страхът го сграбчи за гърлото.

Микаел се задъха панически, когато усети как онзи натиска главата му към матрака и стяга челото му с тиксо. Лицето на мъжа надвисна наобратно над неговото. Маската пред устата се бе смъкнала. Мозъкът на Микаел обърна лицето на сто и осемдесет градуса. И го позна. Разбра причината.

— Помниш ли ме, Микаел?

Същият. Педалът, който се опита да го целуне, докато двамата работеха в КРИПОС. В тоалетната. Тогава някой влезе. След като Трюлс го смля от бой в гаража му, педалът не се вясна повече на работа. Явно знаеше какво го чака. Както сега Микаел знаеше какво му предстои.

— Милост — Микаел усети как очите му се наливат със сълзи. — Онзи път аз спрях Трюлс. Щеше да те бие до смърт, ако не бях…

— … го спрял, за да спасиш собствената си кариера и да станеш главен секретар на полицията.

— Чуй ме, готов съм да платя колкото…

— О, ще си платиш, Микаел. Ще си платиш щедро за онова, което ми отнехте.

— Какво… сме ти отнели?

— Възможността да отмъстя, Микаел. Да накажа убиеца на Рене Калснес. Оставихте негодника да се измъкне.

— Не всички случаи могат да бъдат разкрити. Би трябвало да го знаеш, след като…

Смях. Хладен, къс смях, секнат като от спирачка.

— Знам, че дори не направихте опит. Ето това знам. Зарязахте случая без движение по две причини. Първо, открихте полицейска палка в близост до местопрестъплението и се изплашихте, че ако се поразтърсите по-усърдно, ще установите, че някой от собствените ви редици е убил тази гнусна твар, този противен педал. А каква беше другата причина, Микаел? Рене не беше толкова хетеросексуален, колкото им се ще на ченгетата. Нали? Но аз го обичах. Обичах го. Чуваш ли, Микаел? Заявявам на всеослушание, че аз — мъж — обичах това момче, исках да го целувам, да го милвам по косата, да му шепна любовни думи. Какво — гнусно ли ти се струва? Но вътрешно знаеш, че е дар от бога да умееш да обичаш мъж. Трябваше отдавна да си го осъзнал, защото вече за теб е твърде късно. Така и няма да го изпиташ — онова, което ти предложих в тоалетната на КРИПОС. Толкова се изплаши от другото си „аз“, че се разгневи и поиска да го избиеш от себе си, да го убиеш. Да убиеш мен.

Мъжът постепенно бе повишил глас, но сега го снижи до шепот:

— Но това е просто нелеп страх, Микаел. Самият аз съм го изпитвал и никога не бих ти отредил толкова жестоко наказание само заради страха ти. Има друга причина ведно с другите така наречени следователи по делото „Калснес“ да получите смъртна присъда: вие осквернихте паметта на единствения човек, когото съм обичал. Принизихте стойността на живота му. Показахте, че убитият дори не заслужава да вършите онова, за което ви плащат; да спазвате положената клетва да служите предано на обществото и на справедливостта. А това е равносилно на предателство спрямо всички ни. Вие дискредитирахте общността, Микаел, единственото свято нещо. Общността и любовта. Следователно трябва да бъдете отстранени. Както сами отстранихте най-скъпото ми на този свят. Но стига приказки. Нужно е да се съсредоточа, ако искам да свършим работата както трябва. За твое и мое щастие в интернет има видеоинструкции. Как ти се струва?

Вдигна някаква картина пред Микаел.

— Елементарна хирургия, нали? Само да си гъкнал! И бездруго никой няма да те чуе, но ако вдигаш много шум, ще се наложи да ти залепя и устата.

 

 

Хари се тръшна върху стола на Арнол Фолкеста. Столът издаде протяжно, хидравлично съскане и се смъкна под тежестта му, докато Хари включваше компютъра. Екранът светна в мрака. И докато програмите се зареждаха, активираха и влизаха в режим на готовност, Хари прочете още веднъж есемеса от Катрине.

„Не открих нищо за статистическите данни.“

Арнол му беше подхвърлил, че според проучване на ФБР в деветдесет и четири процента от смъртните случаи сред свидетели на прокуратурата по знакови дела, аутопсията показва съмнителни резултати. Именно тези данни подтикнаха Хари да се разрови в обстоятелствата около смъртта на Асаев. Такава статистика обаче липсваше в регистрите на ФБР. Също като в онази фраза на Катрине, която от известно време глождеше ума на Хари, но той не си даваше сметка защо я е запомнил:

„В седемдесет и два процента от случаите, когато хората се позовават на статистика, цитираните данни са плод на собственото им въображение.“

Съмненията отдавна се бяха прокраднали в ума му. Съмнения, че Арнол просто си е измислил цитираните данни.

С каква цел?

Много просто. За да подтикне Хари да проучи по-подробно смъртта на Асаев. Арнол знаеше нещо, но не можеше да каже в прав текст нито какво е, нито как се е добрал до тази информация. Защото това би го разобличило. Ала неуморно педантичен по природа, маниакално обсебен от желанието да не остане неразкрито убийство, той бе поел риска, само и само за да запали фитила на Хари. Защото Арнол Фолкеста беше наясно, че тази следа може да отведе Хари не просто до подозрението за насилствената смърт на Асаев, а и до предполагаемия убиец.

Както и до самия Фолкеста и друго убийство. Та нали единственият, който можеше и вероятно би изпитал потребност да разкаже за случилото се в болницата, беше Антон Митет. Полицаят охранител, провалил се по време на дежурството си. Съществуваше едно-единствено свързващо звено между Арнол Фолкеста и Антон Митет — двама мъже без никакви допирни точки.

Хари потръпна.

Убийство.

Компютърът беше готов да търси.