Ю Несбьо
Полиция (38)

Трийсет и седма глава

Дрезгава светлина се процеждаше през спуснатите щори на изненадващо малките прозорци в Кметството на Осло. Председателят на Общинския съвет се прокашля, за да даде знак, че заседанието започва.

Около масата седяха деветимата общински съветници, всеки с правомощия в съответен ресор, и бившият главен секретар, извикан да направи кратко изявление как възнамерява да процедира при издирването на убиеца на полицаи, нашумял в пресата с прозвището „полицейския касапин“. Формалностите около провеждането на заседанието бяха уредени за секунди с няколко многозначителни кимвания. Секретарката-протоколчик веднага схвана и вписа нужното.

Председателят даде думата на бившия главен секретар.

Той стана, получи ентусиазирано, окуражително кимване от Исабеле Скойен и подхвана:

— Благодаря, господин председател. Ще бъда кратък и няма да отнемам време от дневния ред на Общинския съвет.

Бърз поглед към Скойен му показа, че е охладил въодушевлението й с това встъпление, лишено от сензационност.

— Прегледах предоставената ми документация по случая, както ме помолихте. Запознах се подробно с полицейската работа по делото, с предприетите проверки и експертизи, с методите на координиране на разследването, с избора на стратегия и придържането към нея. Изхождайки от презумпцията — ако използвам думите на общински съветник Исабеле Скойен — че тази стратегия съществува.

В залата се разнесе гърленият, самодоволен смях на Скойен. Той обаче секна бързо, защото никой не се включи.

— Въз основа на професионалната си компетентност и дългогодишния си опит си изградих ясно становище за належащите мерки.

Той видя как Скойен кимна, а очите й проблеснаха като на хищник. Само не се сещаше на какъв звяр му напомняше тя.

— Единично разкрито престъпление не е непременно белег за професионализма на полицейското ръководство. По същия начин едно висящо разследване невинаги се дължи на некадърни висшестоящи кадри. След като прегледах колко работа са свършили действащите началници в полицията — и в частност Микаел Белман — стигнах до извода, че не виждам какво друго бих предприел аз на тяхно място. Нещо повече: не смятам, че бих се справил толкова добре.

Забеляза как масивната долна челюст на Скойен увисна и се улови, че изпита почти злорадство.

— Следствените методи непрекъснато се развиват като всички други обществени сфери и от прочетеното заключавам, че Белман и хората му владеят и прилагат съвременни способи и технологични нововъведения по начин, немислим за мен и хората от моето поколение. Белман се ползва с огромно доверие сред подчинените си, притежава изключителен талант да ги мотивира и е стиковал работния процес по модел, който колеги от другите скандинавски страни определят като образцов. Не знам дали госпожица Скойен е в течение, но Микаел Белман току-що получи покана да участва в ежегодно провежданата конференция на Интерпол в Лион. Там ще изнесе доклад на тема организация и ръководство на разследването и ще използва примери именно от текущия случай. Скойен намекна, че Белман не е дорасъл за този пост. Обективността изисква да отбележа, че Белман е млад лидер. Но той не е само човек на бъдещето, а и на настоящето. Накратко, Белман е лидерът, от когото имате нужда в момента, господин председател. Това прави намесата ми напълно излишна. Такова е окончателното ми заключение.

Бившият главен секретар изправи гръб, събра двата листа със записки и закопча горното копче на пенсионерското си торбесто сако от туид — нарочно подбрано за целта. Избута стола назад, за да подчертае, че му трябва място, за да се изправи. Видя как шокирано го е зяпнала Исабеле Скойен. Изчака председателят на Общинския съвет да си поеме дъх и тогава пристъпи към заключителния акт. Към смъртоносния удар.

— И ако ми позволите, господин председател, бих искал да направя още едно уточнение, защото сме се събрали да обсъдим именно компетентността на Общинския съвет и способността му да упражнява надзор над сериозни случаи като текущото разследване.

Рошавите вежди на председателя, обикновено описващи високи дъги над усмихнатите му очи, сега бяха свъсени и надвиснали като сиво-бели козирки над очите му, хвърлящи мълнии. Бившият главен секретар изчака председателят да кимне и продължи:

— Разбирам, че госпожа Скойен, поставила въпроса на дневен ред, се е чувствала под сериозен натиск — все пак обществената безопасност влиза и в нейния ресор — и е била повлияна от широкия отзвук на случая в медиите, но когато общинска съветничка се оказва неспособна да устои на обществения натиск и панически се опитва да отсече главата на главния секретар, назначен и с нейно одобрение, назрява въпросът дали пък общинската съветничка е наистина достатъчно подготвена да посреща тежките си задължения. Разбираме, че текущият случай вероятно надхвърля компетентността на млад, новоназначен общински съветник. За зла беда още в самото начало на мандата си тя се сблъсква със ситуация, изискваща богат опит и рутина.

Видя как председателят наведе глава леко назад и встрани: беше разпознал думите.

— Предвид дългогодишния стаж и професионалната биография на предшественичката й, смятам, че по нейно време нещата щяха да потръгнат много по-добре.

Погледна Скойен. Беше пребледняла. И тя бе познала в изказването му собствените си формулировки, касаещи Белман. Бившият главен секретар не можеше да си криви душата: отдавна не се бе забавлявал така.

— Убеден съм, че всички присъстващи споделят моето мнение, включително действащият общински съветник.

— Благодаря ви за пределно ясното и искрено експозе — кимна председателят. — Доколкото разбирам от думите ви, не сте начертали нова стратегия за действие.

Старецът кимна.

— Не съм. Отвън чака мъж, когото си позволих да повикам. Той ще ви разясни подробностите.

Старецът стана, кимна и тръгна към вратата. Погледът на Исабеле Скойен изгаряше сакото между лопатките му. Ала това не го безпокоеше. Вече не хранеше амбиции за постове и не се боеше от удари под пояса. Старецът знаеше, че довечера, докато отпива от чаша хубаво вино, ще се опива и от две ключови думи, които умело вплете в сценария. В тях се криеше разковничето към закодираното в речта послание към Общинския съвет. Първата дума беше глаголът „опитвам се“ — в „опитва се да отсече главата на главния секретар“. Втората — „действащ“ в „действащия общински съветник“.

 

 

Вратата се отвори и Микаел Белман стана.

— Ти си на ход — каза мъжът в туиденото сако и продължи към асансьорите, без дори да го погледне.

Белман сякаш видя едва загатната усмивка на устните му, но може би се лъжеше.

Преглътна, пое си дъх и пристъпи в същата съвещателна зала, където съвсем наскоро го заколиха и накълцаха на парчета.

Над дългата маса се виждаха единайсет лица. Десет от тях тръпнеха в очакване подобно на театрална публика, жадна да види втората част от великолепно представление. Единайсетото беше бледо. Толкова бледо, че едва я позна. Лицето на палача.

Четиринайсет минути по-късно приключи. Изложи им плана си. Обясни, че проявеното търпение си е струвало, че неуморната им работа е довела до пробив в разследването; че пробивът е и радостно, и болезнено събитие, защото ще търсят виновника в собствените си редици. Но за нищо на света няма да свирят отбой. Ще покажат на обществеността, че няма да оставят нито един камък необърнат, независимо какво се крие отдолу. Ще покажат, че не са страхливци. Задава се буря, предупреди Белман, но в такива ситуации човек доказва мъжество, лидерски качества и интелект. Не само в полицията, а и в Кметството. Заяви готовността си да стои плътно зад руля, но призна, че за да не се огъне под напора на вихъра, му е нужна подкрепата на Общинския съвет.

И сам усети колко високопарно прозвучаха думите му накрая — по-надути, отколкото прозвучаха в ушите му от устата на Гюнар Хаген по време на снощния разговор. Ала Белман знаеше, че вече е завербувал голяма част от присъстващите. Две-три дами дори зачервиха бузи, след като той обра точките със заключителната си реплика: когато официално оповестят твърдото си намерение всички служебни пистолети в страната да бъдат подложени на балистичен анализ с куршума, изваден от черепа на Рене Калснес — полицейска трактовка на приказката за принца, който търси своята Пепеляшка по изгубената й обувка — той, Микаел Белман, пръв ще занесе оръжието си за балистична експертиза.

Присъдата зависеше обаче не от влиянието на Белман над женския пол, а от тежката дума на председателя. А той бе придобил непроницаемо изражение.

 

 

Трюлс Бернтсен прибра телефона в джоба си и кимна на тайландката да му донесе още едно кафе.

Тя се усмихна и хлътна в кухнята.

Услужлив народ са тези тайландци. За разлика от норвежците-сервитьори, които и без това се срещаха рядко. Мързеливи и намръщени, сякаш се срамуваха от работата си, макар да си изкарваха честно хляба. А тайландското семейство, собственик на този малък ресторант в Турсхов, се отзоваваше мигом, дори клиентът само да повдигне вежда. Когато Трюлс заплащаше за дребната си поръчка — пролетно рулце или кафе — те се усмихваха до уши, допираха длани и се покланяха, все едно благоговеят пред високия светлокож бог, оказал им честта да слезе при тях. Допреди няколко дни Трюлс обмисляше екскурзия до Тайланд, но се налагаше да я отложи, защото пак тръгваше на работа.

Микаел се обади с новината, че планът им е успял, и обеща съвсем скоро да възстанови Трюлс на длъжност. Не уточни кога ще стане това, само повтори „съвсем скоро“.

Донесоха му поръчката и Трюлс отпи от кафето. Повечето хора не биха го нарекли хубаво, но пък той по принцип не споделяше традиционното разбиране за хубаво кафе. Искаше да усеща привкус на утайка от кафемашина, на хартиен филтър, на пластмаса и на загорели по нея остатъци от кафеени зърна. Точно такова кафе предлагаха тук. Вероятно затова Трюлс беше единственият клиент в момента. Хората предпочитаха други заведения за сутрешното си кафе и идваха в тайландския ресторант по-късно през деня: да хапнат на място или да си вземат храна за вкъщи.

Сервитьорката приседна до масата в ъгъла, където се бяха събрали и другите членове на семейството. Пресмятаха и отбелязваха нещо в книга, вероятно счетоводна. Трюлс слушаше причудливия им език. Не отбираше нито дума, но звученето му харесваше. Харесаше му и близостта до тях. Да кима учтиво, когато му се усмихват. Да се чувства съпричастен към тяхната общност. Затова ли идваше тук? Трюлс прогони фриволните размисли и се съсредоточи върху по-сериозния си проблем.

Онова, за което спомена Микаел.

Изземването на служебните оръжия.

Микаел обясни, че мярката се налага във връзка с убийствата на полицаите и самият той — за да покаже, че заповедта важи за всички, независимо от заемания пост — още тази сутрин е предоставил за балистична експертиза личния си пистолет. Прикани Трюлс да последва примера му час по-скоро — нищо че още се води отстранен от служба.

Сигурно заради куршума в главата на Калснес, съобрази Трюлс. Зацепили са, че е изстрелян от полицейски пистолет.

Отдавна се бе погрижил да излезе сух от тази история. Много преди да подмени куршума, беше подал информация, че си е изгубил служебното оръжие. Разбира се, изчака известно време — всъщност цяла година — за да е сигурен, че няма да свържат пистолета с убийството на Калснес. После изкърти вратата на апартамента с лост за взлом и подаде сигнал в полицията. Състави списък на куп „откраднати“ вещи и от застрахователната компания му изплатиха обезщетение от четирийсет хиляди. А от полицията му дадоха нов пистолет.

Проблемът произтичаше от куршума в кутията с доказателства. Преди време — как беше популярният израз? — му изглеждаше добра идея. Сега обаче Микаел Белман му трябваше. Отстранят ли го от поста на главен секретар, няма кой да върне Трюлс на работа. Така или иначе, вече бе твърде късно да поправи нещата.

Отстранен.

Тази мисъл така развесели Трюлс, че той се ухили и вдигна чашата с кафе за наздравица със собственото си отражение в слънчевите очила на масата. По странните погледи на тайландците отсъди, че явно се е разсмял на глас.

 

 

— Не знам дали ще успея да те взема от летището — каза Хари, докато минаваше покрай мястото, предвидено за парк.

На него обаче общинските съветници, в пристъп на колективно слабоумие, издигнаха лекоатлетически стадион с вид на затвор.

Освен ежегодното международно първенство там не се случваше нищо.

Хари притисна плътно телефона до ухото си, защото гласът й глъхнеше в натоварения трафик.

— Забранявам ти да ме посрещаш — отвърна Ракел. — В момента имаш по-важни задължения. Всъщност дори се чудя дали да се прибирам през уикенда, или да те оставя на спокойствие.

— Защо?

— За да бъдеш старши инспектор Хуле. Много мило от твоя страна да се преструваш, че няма да ти преча, но и двамата знаем в какво състояние изпадаш, докато разследваш.

— Искам да се прибереш. Но, виж, ако предпочиташ да останеш в Женева…

— Искам да бъда с теб непрекъснато, Хари. Искам да седя в скута ти, за да не можеш да мръднеш никъде. Ето това искам. Но се боя, че онзи Хари, с когото искам да бъда, в момента не си е вкъщи.

— Харесва ми, когато седиш в мен. Никъде няма да ходя.

— Виждаш ли? Не ни чака спешна работа. Разполагаме с цялото време на света. Нали?

— Да.

— Чудесно.

— Сигурна ли си? Ако ще ти стане приятно, с удоволствие ще те увещавам още малко да се прибереш.

Прозвуча смехът й. Само той.

— Как е Олег?

Тя му разказа в общи линии. Хари се усмихна няколко пъти. И се засмя веднъж.

— Трябва да затварям — Хари стоеше пред вратата на ресторант „Скрьодер“.

— Добре. На каква среща отиваш?

— Ракел…

— Знам, че не бива да разпитвам, но тук ми е толкова скучно. Хари?

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

— Чувам шум на автомобили. Да разбирам ли, че си на обществено място и ми се обясняваш в любов на глас?

— Да.

— Хората обръщат ли се?

— Не съм поглеждал какво правят.

— Много ли е детинско да те помоля да го повториш пак?

— Да.

Последва още смях. Господи, беше готов на всичко, за да го чува.

— Е?

— Обичам те, Ракел Фауке.

— А аз — теб, Хари Хуле. Ще ти звънна утре.

— Поздрави Олег.

Затвориха. Хари отвори вратата и влезе.

Силие Гравсенг седеше сама до маса в дъното на помещението: обичайното място на Хари в „Скрьодер“. Полата и блузата в кървавочервено изпъкваха пред големите стари картини със столични пейзажи на стената зад гърба й. А цветът на устните й беше още по-ярък.

Хари седна срещу нея.

— Здравей — поздрави той.

— Здрасти — отвърна тя.