Ю Несбьо
Полиция (28)

Двайсет и седма глава

Положиха Беате Льон в гробището в Стария град — до баща й. Тялото му беше положено там не защото гробището обслужваше района на местожителството му, а защото се намираше най-близо до Полицейското управление.

 

 

Микаел Белман оправи вратовръзката си. Хвана ръката на Ула. По настояване на медийния съветник помоли съпругата си да го придружи. В момента Белман, в качеството си на носещ главната отговорност за разкриването на убийствата на полицаите, бе изпаднал в немилост и се нуждаеше от помощ. Медийният съветник му препоръча да покаже повече лична загриженост и емпатия, да разнообрази досегашния си строго делови имидж. Ула, разбира се, веднага се отзова. Беше ослепително красива в траурното облекло, което толкова внимателно подбра за случая. Белман си обеща периодично да си припомня колко свястна жена има.

Свещеникът говореше ли, говореше за великите въпроси, за случващото се след смъртта. Но не това бяха великите въпроси. Великите въпроси бяха какво се е случило преди смъртта на Беате, кой я е убил — нея и другите трима полицаи през последната половин година.

Ето, това интересуваше живо медиите, подели през последните дни масирана кампания да възвеличават покойната — криминален експерт — и да хулят новоназначения и явно твърде некомпетентен главен секретар.

Ето, това вълнуваше и председателя на Общинския съвет, който го повика на среща, за да го подготви относно предстоящите критики към предприетата от Белман стратегия за разследване на убийствата.

Важни бяха и въпросите пред разследващата група — и голямата, и малката, сформирана от Хаген без знанието на Белман. Главният секретар не я разформирова, защото тя все пак работеше по конкретна следа — Валентин Йертсен. Тяхната версия не беше напълно издържана, защото се градеше върху показанията на един-единствен свидетел, видял затворника жив. В момента този свидетел лежеше в ковчег пред олтара.

Докладите на групата за оглед, на следователите и на съдебните лекари не даваха категорични данни за събитийната последователност, но установените факти съвпадаха с данните в докладите от първото убийство в Бергслиа.

Ако и начинът на умъртвяване не се различаваше от установения преди години, Беате Льон бе издъхнала в нечовешки мъки. В изследваните части от тялото й не откриха следи от упойващи вещества. Съдебномедицинската експертиза съдържаше изрази като „масирани кръвоизливи в мускулатурата и в подкожната тъкан“, „възпалителен процес и инфекция в тъканта“. В прав текст това означаваше, че Беате Льон е била жива не само докато са я режели на парчета, а и известно време след това.

Повърхността на порезните рани показваше, че разчленяването е извършено със саблен, а не с прободен трион. По наблюдения на криминалните експерти такъв инструмент се използвал при работа с така наречените биметали. Назъбената повърхност на четиринайсетсантиметровото му острие пробивала дори кости. Бьорн Холм обясни, че в неговия роден край ловците го наричали „ножовка за лосове“.

По първоначални предположения тялото на Беате Льон бе разчленено върху ниската масичка в дневната, защото стъкленият плот се измива лесно. Навярно убиецът си е носел почистващ препарат с нишадър и черни чували за смет, понеже такива предмети липсваха в жилището.

В боклукчийския камион откриха остатъци от килим, пропит с кръв.

Криминалистите обаче не откриха в къщата чужди пръстови отпечатъци, следи от обувки, текстилни влакна, косми или други биологични следи, годни за извличане на ДНК.

Липсваха и следи от нахлуване с взлом.

Катрине Брат съобщи, че Беате Льон е прекратила последния им разговор, защото някой е позвънил на вратата.

Разследващите не допускаха криминалистката да е пуснала доброволно непознат в дома си, особено като се вземеше предвид провежданата тогава акция. Затова работеха по версията за убиец, влязъл при жертвата с помощта на оръжие.

Не се изключваше, разбира се, и версията за познат човек. Монтираната до солидната входна врата верига явно бе често използвана, съдейки по драскотините върху дървото.

Белман огледа присъстващите. Гюнар Хаген, Бьорн Холм, Катрине Брат. Възрастна дама с малко момиче. Навярно дъщерята на Льон, предвид поразителната прилика.

Още един призрак: Хари Хуле. Ракел Фауке. Смугла, с черни, пламтящи очи. Красива почти колкото Ула. Белман недоумяваше как скапаняк като Хуле се е уредил с такава жена.

По-назад: Исабеле Скойен. Общинският съвет предвидливо бе изпратил свой представител. Иначе медиите щяха да гракнат. Преди да влязат в църквата, Исабеле го дръпна настрана, без изобщо да се съобрази, че Ула го чака. Попита го защо не отговаря на обажданията й.

— Връзката ни приключи — повтори Микаел.

Тя го прониза с поглед, все едно гледаше буболечка, която се кани да размаже с крак, и просъска, че в нейния живот винаги тя зарязва гаджетата си, а не обратното. Ще ти покажа, закани се тя. Микаел я остави и тръгна към Ула. Усети погледа й в гърба си. Поднесе ръка на съпругата си.

Другите скамейки бяха заети от роднини, приятели и колеги, повечето в униформи. До Белман стигаха приглушени реплики, с които опечалените се опитваха да се успокоят: по тялото на покойната нямало следи от мъчения, а тя вероятно е изгубила съзнание почти мигновено заради обилната кръвозагуба.

За частица от секундата погледът на Белман се преплете с погледа на един от присъстващите. Микаел го подмина, все едно не го е видял. Трюлс Бернтсен. Какво, по дяволите, правеше той тук? Не беше сред близките приятели на Беате Льон. Е, навярно в такива случаи колегиалността изисква да покажеш съпричастност.

Ула стисна леко ръката му, погледна го въпросително. Той й се усмихна.

 

 

Оказа се, че е сгрешила. Сълзите й не бяха пресъхнали.

През първите дни, след като откриха Беате, Катрине мислеше, че си е изплакала очите. Грешеше. И продължаваше да изцежда сълзи от тялото си — вече сковано от продължителни, раздиращи ридания.

Плака до изнемога, до повръщане. После заспа от крайно изтощение. Събуждайки се, заплака отново.

Плачеше и сега.

А докато спеше, кошмарите я връхлитаха. Заради сделката с дявола. Нали заяви, че е склонна да пожертва още един колега, само и само да хванат Валентин. И скрепи пакта със заклинание: направи го още веднъж, изрод такъв, и тогава ще видиш. Посмей още веднъж.

Катрине изхлипа шумно.

 

 

Шумно хлипане сепна Трюлс Бернтсен и той се понадигна на скамейката. Замалко да задреме. Евтиният му костюм беше ушит от гладка материя, която се хлъзгаше о излъсканата от седене скамейка и унесеше ли се, Трюлс рискуваше да се свлече на пода.

Прикова поглед в олтара. Исус с ореол от лъчи на главата. Челник. Опрощение на греховете.

Навремето божиите люде бяха предприели безспорно гениален ход при спада на религиозните акции. Миряните престанали да спазват божиите заповеди, след като постепенно им се разрешавало да се поддават на все повече съблазни. Тогава на Църквата й хрумнало да оповести: достатъчно е да вярваш. Маркетингова идея, която съживява пазара колкото продажбата на кредити. Създава усещането, че спасението е едва ли не безплатно. Но точно както и при кредитите, системата рухнала. Хората нехаели, трупали грехове на провала, защото нали клириците ги уверявали, че е достатъчно чат-пат да вярваш в Бог. И през Средновековието се наложило да затегнат правилата. Един вид да задействат процедурата по инкасо. Измислили чистилищния огън и ада. И хоп! — изплашените клиенти хукнали обратно в лоното на църквата и си погасили борчовете. Църквата се замогнала, и то напълно заслужено. Клириците свършили добра работа. Ето така виждаше Трюлс нещата. Самият той смяташе, че умре ли, всичко ще приключи — без опрощение на греховете и без ад. Ако пък се заблуждаваше и пъкълът наистина съществува, здравата щеше да загази — без никакво съмнение. Защото дори Божията прошка си има граници. Въображението на Исус не би стигнало да си представи и частица от прегрешенията на Трюлс.

 

 

Хари се взираше право пред себе си. Беше се пренесъл другаде. В House of Pain, където Беате сочеше и обясняваше подробностите по някакъв видеозапис. Опомни се чак когато чу шепота на Ракел:

— Трябва да помогнеш на Гюнар и на колегите си, Хари.

Хари се сепна. Погледна я въпросително.

Тя кимна към олтара, където неколцина мъже вече бяха застанали в готовност до ковчега. Гюнар Хаген, Бьорн Холм, Катрине Брат, Столе Ауне и братът на Як Халвуршен. Хаген беше предупредил Хари да поеме ковчега от противоположната страна на девера на Беате, защото двамата са почти еднакво високи.

Хари стана и тръгна бързо по пътеката между пейките.

Трябва да помогнеш на Гюнар и на колегите си, Хари.

Своеобразно ехо от думите й снощи.

Хари размени дискретни знаци с мъжете и зае свободното място.

— На три — изкомандва едва чуто Хаген.

Звуците от органа започнаха да се застъпват, да набъбват.

Изнесоха Беате Льон на дневна светлина.

 

 

Опечалените се събраха в „Юстисен“ и вътре стана възтясно.

От тонколоните бумтеше парче, което Хари и преди бе чувал там. „I Fought the Law“ — „Обявих война на закона“ — в изпълнение на Боби Фълър Фор. Продължението вдъхваше оптимизъм: „… and the law won“ — „… и законът победи“.

След траурната церемония Хари се отдели от другите, за да изпрати Ракел до високоскоростния влак за летището. По време на краткото му отсъствие част от бившите му колеги бяха успели да си пийнат порядъчно. В битността си на трезвен аутсайдер Хари забелязваше паническото усърдие, с което се наливаха, все едно се возеха на потъващ кораб. От няколко маси гърмеше пиянско пригласяне в подкрепа на Боби Фълър и тържеството на закона.

Хари направи знак към масата на Катрине Брат и носачите на ковчега, че ще се върне след малко, и отиде в тоалетната. Тъкмо пусна струята, до него застана мъж и си смъкна ципа.

— Тук сме се събрали ченгета — изломоти той. — Какво, по дяволите, правиш при нас?

— Пикая — отвърна Хари, без да го поглежда. — А ти? Да не унищожаваш доказателства?

— Не се захващай с мен, Хуле.

— Ако се бях захванал, нямаше да се разхождаш на свобода, Бернтсен.

— Внимавай в картинката — изръмжа Трюлс и със свободната си ръка се подпря на стената над писоара. — Не съм решил, не съм те уличил в убийство. На оня руснак в бара „Come As You Are“. Всички в полицията знаят, че си бил ти, но само аз имам начин да го докажа. Затова не ти стиска да ми се перчиш.

— Да ти кажа ли какво знам аз, Бернтсен? Руснакът беше наркодилър и се опита да ме очисти. Ако смяташ, че сега ти се откриват добри шансове, пробвай се. Няма да ти е за пръв път да посегнеш на полицай.

— Какво?

— Двамата с Белман май бяхте пребили един педал или греша?

Хари чу как силната струя на Бернтсен изведнъж секна.

— Пак ли си на градус, Хуле?

— Мхм — Хари си закопча ципа. — Да мразиш полицаи този сезон явно е на мода.

Отиде до умивалника. В огледалото видя, че кранчето на Бернтсен е пресъхнало. Хари си изми ръцете, подсуши ги. Тръгна към вратата.

— Пак те предупреждавам: не ми се пречкай. Накиснеш ли ме, ще те повлека с мен — просъска Бернтсен.

Хари се върна в салона. Боби Фълър изпълняваше финалните фрази от парчето. То напомни на Хари колко пълен със случайни съвпадения е животът ни. През 1966 година бяха открили Боби Фълър мъртъв в колата му с дрехи, пропити с бензин. Тогава тръгнали слухове, че са го убили полицаи. Загинал е на двайсет и три години — на колкото бе издъхнал и Рене Калснес.

Започна следващото парче. Бандата „Суперграс“ и „Caught by the Fuzz“.

Хари се усмихна. Фронтменът Газ Кумбс пееше как ченгетата го пипват и го карат да им „пее“ за други бандити. Двайсет години по-късно полицаите си пускаха тази песен в прослава на гилдията. Sorry, Gaz.

Хари огледа помещението. Мислено се върна към снощния си продължителен разговор с Ракел. Обсъждаха какво може да заобиколи човек, да избегне, да прескочи в живота си. И от кое няма как да избяга. Защото смисълът на живота се корени именно в човешкия дълг. Всичко друго — любовта, мирът, щастието — са производни от това необходимо условие. Ракел беше по-активна. Обясни му, че е неизбежно: сенките от кончината на Беате са прекалено дълги и ще хвърлят мрак върху онзи злощастен юнски ден, когато зверски прекършиха живота й, независимо колко истерично ще грее слънцето. Длъжен е. Заради тях двамата. Заради всички. В името на…

Хари си проправи път до масата на носачите.

Хаген стана и издърпа запазения за него стол.

— Е? — попита кратко началникът.

— Бройте ме с вас.

 

 

Трюлс стоеше до писоара, все още парализиран от думите на Хари. Да мразиш полицаи този сезон явно е на мода. Дали надушваше нещо?

Що за глупости! Хари не знаеше абсолютно нищо. Абсурд! Ако наистина разполагаше със сведения, нямаше да ги изтърси просто така, като провокация. Но проклетникът се бе добрал до случая с педала от КРИПОС, когото двамата с Микаел пребиха. Как изобщо се разчу това?

Онзи тип се пусна на Микаел. Опита се да го целуне в съвещателната зала. Микаел се опасяваше да не би някой да ги е видял.

Причакаха педала в гаража му и нахлузиха качулка на главата му.

Трюлс го налагаше, а Микаел само гледаше. Нищо ново.

Микаел се намеси малко преди нещата да излязат извън контрол и спря Трюлс. Не. Когато тръгна да го обуздава, нещата вече бяха излезли от контрол. Оставиха нещастника проснат на пода.

Микаел го затресе яко шубе. Повтаряше, че този път са прекалили, че мъжът вероятно е получил сериозни наранявания и може да реши да ги съди за нанасяне на телесна повреда. Това беше бойното кръщение на Трюлс в манипулирането на доказателства.

С Микаел включиха сигналната светлина и полетяха с бясна скорост към „Юстисен“. Там прередиха цялата опашка пред бара и поискаха да платят за две безалкохолни бири, които поръчали половин час по-рано. Барманът кимна и изрази радостта си, защото все още се намират почтени хора. А Трюлс му остави толкова щедър бакшиш, че барманът несъмнено щеше да ги запомни. Взе касовия бон, където бе отпечатан часът и датата на плащане, и заедно с Микаел отидоха в Експертно-криминалния отдел, където дежуреше някакъв новобранец с амбиции да работи като следовател. Обясниха му, че е възможно някой да се опита да ги натопи за нападение, затова искат от него да ги провери. Новобранецът ги претърси набързо и съвсем повърхностно прегледа дрехите им. Не откри нито телесни секрети, нито кръв. После Трюлс закара Микаел до дома му и се върна в гаража на нещастника. Нямаше го, ала кървавата диря показваше, че е успял сам да се добере до вратата. Значи не беше получил животозастрашаващи контузии. Трюлс обаче старателно почисти помещението, за да заличи евентуални следи и прибирайки се, запокити палката в морето.

На следващия ден техен колега се обади на Микаел и му съобщи, че педалът се обадил от болницата и поискал да заведе жалба за нанасяне на тежка телесна повреда. Трюлс веднага отиде в болницата, изчака визитацията да приключи и обясни на педала, че двамата с Белман са си опекли работата и каузата му е обречена. Светна го и по въпроса какво го очаква, ако продължи да плямпа или се весне пак на работа.

Повече нито видяха, нито чуха нещо за педала от КРИПОС. И всичко това благодарение на него. На Трюлс Бернтсен. Майната му на Микаел Белман. Трюлс неведнъж бе спасявал кожата на този мръсник. Досега. И изведнъж се оказва, че Хари Хуле се е добрал до случая. А Хуле винаги предвещава проблеми. И може да стане опасен. Прекалено опасен.

Трюлс Бернтсен се огледа в огледалото. Атентатор и половина.

А това беше само началото.

Излезе и отиде при другите. Хвана последните изречения от речта на Микаел Белман:

— … надяваме, че цялата гилдия е замесена от тестото на Беате Льон. От нас зависи да го докажем. Само така ще почетем паметта й, както тя би искала. Ще го пипнем. Наздраве!

Трюлс се взираше в другаря си от детинство, докато другите вдигаха чашите нагоре както воини — копията си по команда на предводителя. По лицата им беше изписана тържествена, мрачна решителност. Белман кимна, сякаш да затвърди постигнатото единодушие. Трюлс виждаше вълнението му. Белман се бе разчувствал от мига, от собствените си думи, от тяхното влияние, от силата, която упражняваха върху присъстващите.

Трюлс пак излезе в коридора към тоалетните, застана до игралния автомат, пусна монета в телефона и вдигна слушалката. Набра дежурната оперативна част.

— Свързахте се с полицията.

— Искам да подам анонимен сигнал. Куршумът, иззет по случая „Рене Калснес“… Знам от кое оръжие е изпре… изстре… — Трюлс се опитваше да говори бързо, защото знаеше, че обаждането му ще бъде записано и после органите на реда ще го прослушат, но езикът му не слушаше командите от мозъка.

— Обърнете се към следователите от Отдела за борба с насилието или към КРИПОС — прекъсна го диспечерът. — Днес обаче всички колеги са на погребение.

— Знам! — изтърси Трюлс и се улови, че говори прекалено високо. — Исках само да споделя наличните ми сведения.

— И имате информация от кое оръжие е произведен изстрелът?

— Да… Вижте…

— По номера съдя, че се обаждате от „Юстисен“. В момента и колегите са там.

Трюлс прикова поглед в телефона. Явно се бе напил и започваше да върши глупости. Ако назначат проверка по случая, ще призоват на разпит само присъствалите в заведението в часа на повикването. Ще пуснат записа и ще разпитат полицаите дали не разпознават гласа. Тогава Трюлс щеше да загази здравата.

— Само се пошегувах — измъкна се той. — Извинете, попрекалихме с бирата.

Затвори. Тръгна през помещението, без да се оглежда встрани. Отвори входната врата. Лъхна го студен, напоен с дъжд въздух. Трюлс спря и се обърна. Микаел бе положил ръка върху рамото на свой колега. Около Хари Хуле, шибаното пиянде, се бяха скупчили неколцина. Една от колежките го прегърна. Трюлс погледна навън, към дъжда.

Отстранен от служба. Отритнат.

Усети нечия длан върху рамото си и вдигна поглед. Видя лицето размито като през вода. Наистина ли се беше натряскал чак дотам?

— Няма нищо — произнесе мек глас, а ръката стисна рамото. — Излей си каквото ти тежи. Днес е тегав ден за всички ни.

Трюлс реагира инстинктивно. Отстрани чуждата ръка и изхвърча навън. Пое с тежки крачки по улицата; усещаше как дъждовните капки се просмукват през раменете на якето му. Проклети да са. Да вървят вкупом по дяволите. Сам ще си осигури превоз до къщи.