Ю Несбьо
Полиция (8)

Седма глава

Столе Ауне си пое дъх. Бяха стигнали до повратна точка в терапията и сега стоеше пред сложна дилема. Взе решение:

— Възможно е да си потиснал сексуалната си ориентация.

Пациентът го погледна. Иронична усмивка. Присвити очи. Слабите му ръце с почти ненормално дълги пръсти се вдигнаха, сякаш за да наместят възела на вратовръзката над раираното сако, но после се отпуснаха. Столе и преди бе наблюдавал такова движение у свои пациенти. Успели са да се отучат от натрапливи действия, все още обаче не контролират встъпителните ритуали. Ръката им поема към целта, ала действието остава незавършено — още по-безсмислено от първоначалното неволно, но все пак поддаващо се на тълкувание действие. Един вид белег или накуцване. Отглас. Припомняне, че нищо не изчезва напълно, че всичко се натрупва някъде. Някаква твоя страст. Памет на клетъчно ниво.

Ръката на пациента се отпусна в скута. Прокашля се, а гласът му прозвуча някак пристегнат и металически:

— Намекваш ли нещо, дявол да го вземе? Сега какво? С фройдистки глупости ли ще се занимаваме?

Столе случайно бе попаднал на телевизионна поредица, в която разследващите отсяваха виновника, тълкувайки езика на тялото на заподозрените. Всъщност не само мимиките и жестовете издаваха вътрешния мир, а и гласът. Мускулите в гласните струни и в гръкляна са фин инструмент, с който се предават определени звукови вълни. Като преподавател в Полицейската академия Столе често обръщаше внимание на студентите какво чудо е човешкият глас. При това съществуваше още по-чувствителен инструмент от него: човешкото ухо. То не само разделяше трептенията на гласни и съгласни, а и преценяваше температурата, напрежението и емоциите у говорещия. Затова по време на разпит е по-важно да слушаш, отколкото да гледаш. И най-слабото покачване, и най-лекото потреперване на гласа са по-добър лакмус за душевното състояние на разпитвания от скръстените ръце, преплетените пръсти, големината на зениците и всички останали признаци, на които новото поколение психолози придава неоценимо значение, ала за жалост — съгласно опита на Столе — по-често те объркват разследващите или най-малкото ги повеждат по погрешна следа. Пациентът пред него изричаше ругатни, но Столе съдеше за бдителността и гнева му по-скоро по вибрациите в тъпанчетата си. При терапевтична сесия афектът обикновено не е повод за безпокойство. Тъкмо обратното. Силните емоции често са симптом на скорошен пробив в терапията. Проблемът при този пациент произтичаше от факта, че при него всичко се случваше в нелогична последователност. След неколкомесечни редовни сеанси Столе не успя да изгради нормален контакт, задушевност и доверие. Безплодните му опити го подтикнаха да помисли дали да не прекрати лечението и да насочи пациента към свой колега. В спокойна атмосфера на доверие приливът на гняв показва напредък, но в конкретния случай може би означаваше, че пациентът се затваря все по-усърдно в черупката си и издига все по-непроницаема стена.

Столе въздъхна. Очевидно допусна грешка, повдигайки деликатния въпрос. Но нямаше за кога да заглажда казаното и реши да продължи:

— Пол…

Пациентът бе подчертал, че името му не се произнася Паул, а Пол. И не с норвежко „л“, а с английско. Всъщност Столе не можеше да долови разликата.

Тази претенция, в съчетание с кокетно оскубаните вежди и двата малки белега под брадичката — свидетелство за фейслифтинг — беше достатъчно симптоматична, та Столе Ауне да прецени сексуалната ориентация на пациента още на десетата минута след началото на първия им сеанс.

— Потиснатата хомосексуалност е много обичайна дори в нашето привидно толерантно общество — подчерта Ауне, докато следеше зорко реакциите на Пол. — Голяма част от моите пациенти са полицаи. Един от тях идваше при мен на терапия. Довери ми, че е стопроцентов гей, но не може да го заяви на работното си място, защото ще изпадне в изолация. Попитах го дали наистина е съвсем сигурен. Потиснатите нагони често се свързват с очакванията — нашите очаквания към самите себе си, от една страна, и отправените към нас очаквания, които разчитаме по сигнали от околните, от друга. Под околните разбирам предимно роднини, приятели, колеги.

Столе млъкна.

В зениците на пациента не се наблюдаваше промяна. Цветът на кожата му не се промени, той не отмести поглед, не се извърна. На тънките му устни дори се появи лека, подигравателна усмивка. Не без изненада Столе Ауне усети, че собствените му бузи пламнаха. Божичко, колко мразеше този пациент! И колко мразеше работата си в момента.

— И какво направи този полицай? Послуша ли съвета ти?

— Времето ни свърши — обяви Столе, без да си погледне часовника.

— Стана ми любопитно, Ауне.

— А аз съм обвързан с лекарска тайна.

— Да го наречем Хикс. Въпросът ми нещо не ти допадна. Послушал те е и после е сгафил, нали?

Ауне въздъхна.

— Хикс се хвърли с главата напред. Преценил неправилно някаква ситуация и се опитал да целуне колега в тоалетната. После наистина изпадна в изолация. Въпросът е, че можеше и да успее. Обещаваш ли ми поне да помислиш по въпроса?

— Но аз не съм гей.

Пол отново вдигна ръка и пак я отпусна. Ауне кимна.

— Следващата седмица по същото време?

— Не знам. Не се забелязва подобрение, нали?

— Напредваме бавно, но сигурно — отвърна Столе също толкова машинално, колкото пациентът вдигаше ръка към вратовръзката си.

— Всеки път го повтаряш. Но ме гложди усещането, че си хвърлям парите на вятъра, а ти си също толкова некадърен колкото полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач…

Столе забеляза не без учудване, че пациентът понижи глас. Стана по-спокоен. Гласът и невербалните сигнали на тялото излъчваха послание, съвсем различно от изреченото. Умът на Столе започна да анализира на автопилот защо пациентът използва точно това сравнение, но му хрумна сравнително разумно обяснение и той престана да дълбае. Още от есента на бюрото му лежаха вестници, разтворени на страниците за убитите полицаи.

— Не е толкова лесно да заловиш сериен убиец, Пол — отбеляза Столе Ауне. — От години се занимавам с тази материя. Всъщност тя е моята специалност. Както впрочем и психотерапията. Но ако нямаш желание да продължаваме или искаш да опиташ как ще потръгне с друг колега, няма да те спирам. Ще ти дам списък на неколцина много добри психолози и ще ти помогна да…

— Късаш ли с мен, Столе? — Пол наведе глава, а клепачите му с безцветните мигли леко се отпуснаха. Усмивката на устните му се разтегна.

Столе се затрудняваше да отсъди дали пациентът намеква иронично за предположението на Ауне, че е потиснал сексуалната си ориентация, или Пол просто бе започнал да разкрива истинското си аз. А вероятно и двете.

— Не ме разбирай погрешно — Столе знаеше, че не е бил разбран погрешно.

Наистина искаше да се отърве от този пациент, но професионалните психотерапевти не постъпват така; не отсвирват трудните си пациенти. Длъжни са да впрегнат още повече усилия в лечението им, нали? Столе Ауне пооправи папийонката си.

— Искам да работя с теб, но е важно да си имаме доверие. А в момента, като те слушам, оставам с впечатлението…

— Днес просто не ми е ден, Столе — разпери ръце Пол. — Извинявай. Знам, че много те бива. Нали преди време помагаше в Отдела за борба с насилието? Участвал си и в залавянето на серийния престъпник, дето рисувал пентаграми до жертвите. Заедно с онзи старши инспектор.

Столе огледа пациента, докато Пол, вече прав, закопчаваше сакото си.

— Мда… ти си повече от подходящ за моя случай, Столе. Е, до следващата седмица. Междувременно ще си мисля дали не съм обратен.

Столе не стана. Чу как Пол, докато чака асансьора, си тананика някаква мелодия. Стори му се позната.

Същото усещане го спохождаше и по отношение на изразите, които използваше пациентът. Вместо по-разпространеното „сериен убиец“, Пол използва израза „сериен престъпник“, типичен за полицейските среди. Освен това нарече Хари Хуле „старши инспектор“, а повечето цивилни нямат поглед върху званията в полицейската йерархия. Обикновените неспециалисти запомнят само в общи щрихи кървавите подробности от вестникарските черни хроники, но не и незначителни детайли като пентаграма, издълбана върху мебел до трупа. Столе Ауне забеляза и още нещо, което според него щеше да окаже влияние върху по-нататъшния ход на терапията; нещо, което му направи много силно впечатление. Пол го сравни с „полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач“.

Столе чу как асансьорът спря на етажа и после потегли. Сети се и коя песен си тананикаше пациентът, защото си бе направил труда да прослуша целия албум „Dark Side of the Moon“^[1] в търсене на ключ към съня на Пол Ставнес. Парчето се казваше „Brain Damage“^[2]. В него се пееше за безумците. За безумците, които са в тревата, и за онези, които са в коридора. И настъпват.

Изнасилвач.

Убитите полицаи не бяха насилени.

Възможно беше, разбира се, поради недостатъчен интерес Пол да е смесил подробностите от убийствата на полицаите с подробностите около предишните жертви на същото местопрестъпление. Или Пол предполагаше априори, че серийните убийци са и изнасилвачи. Или фантазираше за изнасилени полицаи — поредният факт в подкрепа на теорията за потисната хомосексуалност. Или…

Столе Ауне се вцепени и с удивление забеляза, че пак е посегнал към папийонката си.

 

 

Антон Митет отпи от кафето и погледна спящия мъж в болничното легло. Не беше ли редно да се зарадва? Както нескрито се зарадва Мона на „едно от малките чудеса във всекидневието, заради които всички неволи на тежката медицинска работа си струват“? Антон, разбира се, се радваше, че пациент в кома, когото лекарите смятаха за обречен, изведнъж започна да се връща към живота, но човекът в леглото с бледото, измъчено лице не значеше за Антон друго, освен че наближава краят на дежурствата му в болницата. Това, естествено, не ознаменуваше непременно края на връзката им. Все пак не тук бяха прекарали най-горещите си часове. Краят на ангажимента му в болницата вероятно беше дори добре дошъл. Вече нямаше да се налага да се притесняват, че някой колега ще забележи как си разменят нежни погледи на влизане и излизане от болничната стая; подозрително дългите им „служебни“ разговори, които рязко секваха, когато към тях се присъединеше някой друг. Едно упорито подозрение обаче човъркаше Антон Митет: дали пък именно това не бе поддържало пламъка? Криенето. Сладкият вкус на забранения плод. Вълнението от факта, че вижда обекта на желанията си, но не може да го досегне. Необходимостта да чака, да се измъква от къщи, да поднася на Лаура поредната лъжа за извънредно дежурство, която тя приемаше все по-безрезервно и която все пак набъбваше в устата му и заплашваше в скоро време да го задуши. Антон знаеше, че изневярата не го издига в очите на Мона. Навярно тя си представяше как някой ден Антон ще я баламосва със същите оправдания. Беше му споделила, че и преди й се е случвало мъжете да я мамят. Тогава била по-слаба и по-млада и ако някой ден Антон решал да разкара застаряващата дебеланка, в каквато се била превърнала, това нямало да я шокира. Той я помоли да не говори така, дори да го мисли. Защото това я загрозявало. Загрозявало самия него. Превръщало го в негодник, който се възползва от жените. Сега обаче Антон се радваше, че Мона бе разкрила пред него очакванията си. За връзката им нямаше бъдеще и тя му бе помогнала да я приключи овреме.

— Откъде си взе кафе? — попита медицинският асистент, поел дежурството на Мона, и нагласи кръглите си очила, докато преглеждаше картона, който бе откачил от горната табла на леглото.

— В дъното на коридора има кафе машина. Само аз я използвам, но ако искаш…

— Благодарско — прекъсна го мъжът. Антон долови нещо странно в изговора му. — Но съм скаран с кафето.

Мъжът извади някакъв лист от джоба на престилката си.

— Да видим… предписали са му пропофол.

— Не ми говори нищо.

— Ще поспи известно време.

Антон наблюдаваше действията на медицинския работник. Той заби иглата на спринцовката в запечатана с метално фолио банка с прозрачно съдържание. Мъжът, дребен и слаб, приличаше на известен, но не особено привлекателен актьор. Един от онези, дето все пак бяха успели да се наложат в киносредите. С криви зъби и невъзможно за запомняне италианско име. Впрочем Антон веднага забрави името на медицинския асистент, макар онзи да му се бе представил.

— Пациентите, прекарали дълго време в кома, трябва да се наблюдават с повишено внимание. Понеже са изключително уязвими, е необходимо да бъдат въвеждани в съзнание много предпазливо. Една небрежно изчислена лекарствена доза и можем да го изпратим обратно там, откъдето едва се е завърнал.

— Ясно — кимна Антон.

Мъжът му бе показал документ за самоличност, бе му казал паролата и бе изчакал Антон да се свърже с охраната и да получи потвърждение, че дежурството е било поверено именно на него.

— Значи имаш богат опит в поставянето на упойки? — попита Антон.

— Доста години съм работил в анестезиологията.

— Но вече не си там?

— Две-три години пътувах.

Мъжът вдигна иглата срещу светлината и цвръкна малко течност, която се превърна в облак от микроскопични капчици.

— Пациентът има вид на доста препатил човек. Защо в картона не е упоменато името му?

— Идеята е да остане анонимен. Не ти ли обясниха?

— Нищо не са ми обяснявали.

— А е трябвало. Той е потенциална мишена. Затова го охранявам.

Мъжът се надвеси над лицето на пациента. Затвори очи, все едно вдиша дъха на другия. Антон потръпна.

— Виждал съм го и преди. От Осло ли е?

— Нямам право да коментирам.

— Да не мислиш, че аз имам?

Медицинският асистент запретна ръкава на пижамата на пациента и щипна вената в сгъвката на лакътя му. В дикцията му имаше нещо странно, но Антон се затрудняваше да определи какво точно. Потръпна, когато иглата проби кожата на пациента. Стори му се, че в настъпилата тишина чу скрибуцането на плът, бълбукането на течността, тласната от буталото по каналчето на иглата.

— Преди няколко години избягал в чужбина — обясни Антон и преглътна. — После се върнал. Според слуховете — заради някакво момче. Наркоманче.

— Тъжна история.

— Да, но явно ще завърши благополучно.

— Рано е да се каже — медицинският асистент издърпа иглата. — При пациентите в кома подобренията в състоянието често са последвани от рязко влошаване.

Антон разбра кое му бе направило впечатление в дикцията на мъжа. Изговорът на звука „с“. Мъжът фъфлеше.

След като двамата излязоха от болничната стая и асистентът се изгуби по коридора, Антон пак влезе при пациента. Огледа екрана на монитора. Оттам се чуваха ритмични писукания като от сонар, прихванал подводница. Без да си дава сметка кое го подтикна, Антон се наведе към лицето на пациента, затвори очи и почувства дъха му.

Алтман. Антон си направи труда да погледна табелката му, преди да се разделят. Медицинският работник се казваше Сигюр Алтман. Макар съмненията му да се базираха единствено на полицейски нюх, Антон реши още утре да провери това име. Грешката от Драмен повече нямаше да се повтори.