Ю Несбьо
Полиция (50)

Четирийсет и девета глава

Не как или защо.

Умът на Хари се опитваше да отсее ненужното. Да се съсредоточи върху най-същественото: къде.

Къде, за бога, се намира в момента Арнол?

Някъде, където е било извършено престъпление.

Въоръжен с хирургически инструменти.

Най-сетне му просветна. Първо се удиви как така не се е сетил по-рано. Беше толкова близко до ума, че дори първокурсник в Полицейската академия с посредствено въображение би съумял да подреди късчетата информация и да предвиди в каква посока ще поеме мисълта на убиеца. Местопрестъпление. Където мъж в хирургическо облекло няма да бие на очи.

До Държавната болница се стига за две минути с кола.

Хари имаше шансове да се озове там навреме. „Делта“ — не.

Изхвърча от сградата за двайсет и пет секунди.

За трийсет скочи в колата, запали и се вля в движението по улица „Шлемдалсвайен“, която щеше да го отведе почти пред входа на болницата.

След минута и четирийсет и пет секунди свърна пред главния вход.

Десет секунди по-късно форсира въртящата се врата и подмина регистратурата.

— Ей, вие! — извика му някой, но Хари не спря.

Стъпките му отекваха между стените и тавана на коридора. Тичешком извади „Одеса“-та, затъкната под колана на панталона му. Усети как пулсът му отброява секундите с нарастваща бързина.

Подмина кафемашината. Намали ход, за да не вдига толкова шум. Спря до стола пред вратата към местопрестъплението. Мнозина знаеха, че там е починал руски наркобарон, но едва малцина — че е бил убит. Че болничната му стая се е превърнала в сцена на неразкрито убийство. Сред посветените беше и Арнол Фолкеста.

Хари пристъпи към вратата. Ослуша се.

Увери се, че предпазителят е свален.

Ударите на сърцето му отброиха последната секунда преди решителния миг.

По коридора се разнесоха тичащи стъпки. Опитваха се да го спрат. И преди да отвори безшумно вратата и да влезе в стаята, Хари Хуле си помисли, че се върти из проклет, непрекъснато повтарящ се кошмар. И че това трябва спре незабавно. Той трябва да се събуди. Да премига срещу слънчевото утро, обгърнат от хладна бяла завивка и от ръцете й. Те го стискат здраво, отказват да разхлабят хватката си и да го пуснат другаде.

Хари затвори внимателно вратата зад себе си. Прикова поглед в гръб, облечен в зелено, надвесен над познато лице. Над Микаел Белман.

Вдигна пистолета. Пръстът му легна върху спусъка. Вече си представяше как откосът ще разкъса зеления плат, нервите, ще натроши костния мозък, гърбът ще се огъне и ще политне напред. Ала Хари не искаше да стане така. Не искаше да го улучи в гръб, а да го застреля очи в очи.

— Арнол — произнесе Хари с глух глас. — Обърни се към мен.

Зелената фигура остави нещо лъскаво върху металната маса. Скалпел. Извърна се бавно. Смъкна зелената маска над устата си. Погледна Хари.

Хари отвърна на погледа. Пръстът му се уви още по-плътно към спусковата скоба.

Тропотът на стъпки приближаваше. Задаваха се няколко души. Налагаше се да побърза, ако не желаеше да се появят свидетели. Усещаше как съпротивата на спусъка отслабва. Беше стигнал до окото на бурята, където всичко утихва. Затишие, преди експлозията да се разрази. Сега. Още не. Пръстът му леко отслаби натиска. Не беше той. Не беше Арнол Фолкеста. Дали беше сгрешил? Отново? Пред него стоеше гладко избръснато лице с отворена уста. Непознати черни очи. Това ли беше полицейският касапин? Гледаше го с такова… недоумение. Хирургът отстъпи встрани. Зад него стоеше още една фигура в зелено. Жена.

В същия миг вратата зад Хари се отвори, избутаха го настрана и още двама души в хирургическо облекло влетяха в стаята.

— Какво става? — попита с властен глас единият от новодошлите.

— В безсъзнание е — докладва жената. — Слаб пулс.

— Кръвозагуба?

— На пода няма много кръв, но може да е изтекла в стомашния сак.

— Определете кръвната група и поръчайте три банки.

Хари отпусна пистолета.

— Идвам от полицията — представи се той. — Какво се е случило?

— Излезте, ако обичате. В момента се опитваме да спасим човешки живот — натърти властният.

— Аз — също — Хари пак вдигна пистолета. Мъжът го изгледа удивен. — Опитвам се да спра убиец, докторе. Не е известно дали е приключил работния си ден, ясно?

Хирургът се извърна.

— Ако това е единствената рана, кръвозагубата не е голяма и няма излив на кръв във вътрешните органи. В шок ли е? Карен, помогни на полицая.

Жената започна да говори през маската, без да се отмества от леглото:

— Колега от регистратурата забелязал мъж в окървавена хирургическа престилка и маска пред устата да се появява от празното крило. После излязъл през изхода. Колегата изпратила човек да провери. Когато открихме пациента, беше на косъм да умре от кръвозагуба.

— Някой видял ли е накъде е тръгнал мъжът?

— Просто изчезнал.

— Пациентът кога ще дойде в съзнание?

— Не знаем дали изобщо ще прескочи трапа. Впрочем май и вие се нуждаете от лекарска помощ.

— Тук няма какво друго да направим, освен да поставим превръзка — заяви властният.

Хари не очакваше да изкопчи повече информация. И въпреки това остана. Направи две крачки напред. Спря. Вторачи се в бялото лице на Белман. Дали се намираше в съзнание? Трудно можеше да се кажи.

Едното око се взираше в Хари.

Другото просто липсваше.

На неговото място зееше черна дупка и стърчаха кървави сухожилия и бели нишки.

Хари се обърна и излезе. Извади си телефона, както бързаше по коридора, за да излезе на чист въздух.

— Ало?

— Столе?

— Звучиш ми превъзбуден, Хари.

— Полицейският касапин е хванал Белман.

— Хванал?

— Оперирал го е.

— Какво искаш да кажеш?

— Изтръгнал е едното му око и го е зарязал, за да умре от кръвозагубата. Сигурно си чул по новините за тазвечершната експлозия. Касапинът стои и зад нея.

Опита се да убие двама полицаи, в това число и мен. Трябва да знам как разсъждава, защото вече нямам представа.

Настъпи мълчание. Хари чакаше. Чуваше тежкия дъх на Столе Ауне.

— Наистина не знам… — подхвана психологът.

— В момента това не ми върши работа, Столе. Престори се, че знаеш, става ли?

— Добре, добре. Допускам, че вероятно клапаните му са избили. Емоционалното налягане е ескалирало, прекипяло му е и е престанал да следва установената схема. Оттук насетне е способен на всичко.

— С две думи ми казваш, че нямаш представа какъв ще бъде следващият му ход?

Мълчание.

— Благодаря ти — Хари затвори.

Телефонът веднага започна да звъни. Б — Бьорн.

— Да?

— „Делта“ пътува към жилището на Фолкеста.

— Супер! Предай им, че е възможно в момента и той да пътува натам. Ще им дадем един час, преди да пуснем заповед за издирване. Иначе рискуваме да прихване съобщението от полицейската честота или да разбере по друг начин. Предай на Катрине да дойде в Котелното. Всеки момент и аз ще бъда там.

Хари мина покрай регистратурата. Хората го поглеждаха с ужас и се отдръпваха. Една жена се разпищя, а друга се сниши под бюрото. Хари се видя в огледалото отзад.

Двуметров мъжага, преживял бомбена експлозия, стиска най-противния автомат на света.

— Извинявайте — промърмори Хари и хлътна във въртящата се врата.

— Какво става? — попита Бьорн.

— Почти нищо — Хари вдигна лице към дъжда, за да поохлади пожара върху кожата си. — Бьорн, тук съм на пет минути от къщи. Ще се отбия да си взема душ, да се превържа, да се преоблека и тогава идвам в Котелното.

Сбогуваха се и Хари видя, че до автомобила му стои служител на паркинга с кочан бланки в ръцете си.

— Да не възнамерявате да ме глобявате? — изненада се той.

— Спрели сте пред входа на лечебно заведение. Какво друго да направя? — солна се служителят, забил поглед в бланките.

— Например да се помръднеш, за да преместя колата.

— Не ми говорете така, защото… — подхвана служителят и вдигна глава.

При вида на пистолета се вцепени. Остана прикован към асфалта, а Хари се качи в колата, затъкна оръжието на кръста си, врътна ключа, отпусна съединителя и се понесе по улицата.

Зави по „Шлемдалсвайен“, настъпи газта, размина се с мотриса в съседното платно. Помоли се наум Арнол Фолкеста да е тръгнал към дома си. Точно както и Хари.

Свърна по „Холменколвайен“. Дано Ракел не се изплаши, като го види в този вид. Дано Олег…

Божичко, как изгаряше от нетърпение да ги види! Дори сега, в това състояние. Особено сега.

Намали скоростта, преди да поеме по площадката пред къщата.

После натисна спирачката до дъно.

Превключи на заден.

И бавно се върна.

Огледа току-що подминатите, паркирани до тротоара коли. Спря. Пое си дъх през носа.

Арнол Фолкеста действително отиваше към дома… на Хари.

Защото там — между два автомобила, типични за Холменколен — ауди и мерцедес — стоеше фиат с неизвестна година на производство.