Ю Несбьо
Полиция (15)

Четиринайсета глава

Лаура Митет ги погледна. След като й позвъниха, слезе пред блока в жилищния комплекс „Елвепаркен“ и застана пред тях по пеньоар, със скръстени ръце. Трепереше от студ. Според часовника беше нощ, но в Драменската река вече проблясваха първите слънчеви лъчи. За няколко секунди Лаура се отнесе. Откъсна се от мястото, където се намираше в момента, престана да ги чува и виждаше единствено реката. Вглъби се в себе си и си помисли, че Антон не е бил точният човек за нея. Не бе успяла да срещне точния човек или поне не бе успяла да се омъжи за него. Падна й се Антон, който й изневери, преди да измине дори година от сватбата им. Той така и не разбра, че го е разкрила. Лаура би изгубила твърде много, ако му бе поискала сметка. А подозираше, че и в момента Антон върти любов с друга жена. Позна по престорено небрежното изражение, с което й сервираше нелепи оправдания, както и онзи път. Пак му друснали неочаквано извънредно дежурство. Закъснял заради натовареното движение. Мобилният му бил изключен, защото батерията паднала.

Бяха двама. Мъж и жена в спретнати, безупречно изгладени униформи. Сякаш бяха извадили служебното си облекло току-що от гардероба. Гледаха сериозно, почти изплашено. Обърнаха се към нея с „госпожо Митет“. Никой не я наричаше така. Лаура и бездруго би се подразнила от подобно обръщение, защото съдържаше неговото име, а тя стотици пъти бе съжалявала, че го е приела.

Изкашляха се. Имаха да й съобщят нещо. Е, какво чакаха? Тя вече се досещаше. Идиотско траурните им физиономии говореха достатъчно красноречиво. Лаура побесня. Усети как лицето й се сгърчи и се превърна в нещо, което тя не искаше да бъде. Не желаеше да й натрапват роля в цялата тази трагикомедия. Казаха нещо. Какво? На норвежки ли говореха? Думите им й звучаха безсмислено.

Впрочем, тя и не бе търсила истински точния човек. И никога не бе искала да носи името му.

Досега.