Ю Несбьо
Полиция (40)

Трийсет и девета глава

Хари откри очукания мерцедес на Йойстайн Айкелан до спирката от северната страна на Централната гара. Паркираните таксита приличаха на замръкнал керван, чиито коли са образували кръг, за да отбиват успешно атаките на апачи, данъчни власти, конкуренти, предлагащи по-ниска цена, и други, които искат да си вземат каквото — според самите тях — им се полага по право.

Хари се качи отпред в мерцедеса.

— Натоварена вечер?

— Не съм отлепил крак от газта — отвърна Йойстайн и внимателно стисна между устните си микроскопична ръчно свита цигара.

Духна малко дим към огледалото за обратно виждане. Върволицата зад мерцедеса продължаваше да расте.

— Колко курса правиш по време на дежурството си? — поинтересува се Хари и извади цигарите си.

— Толкова малко, че мисля сега да включа апарата. Не четеш ли? — Йойстайн посочи стикера „пушенето забранено“ върху жабката.

— Трябва ми съвет, Йойстайн.

— Ако питаш мен, не се жени. Ракел е готина, но бракът носи повече ядове, отколкото кеф. Слушай батко си.

— Никога не си бил женен, Йойстайн.

— Е да, де.

Таксиметровият шофьор оголи пожълтелите си зъби и отметна назад глава. Тънката конска опашка се шибна в облегалката.

Хари си запали цигара.

— Само като се сетя, че ти предложих да ми станеш свидетел…

— Свидетелите трябва да са с бистра глава, Хари. Сватба, без да се напиеш, е безсмислена като тоник без джин.

— Добре, но ми трябва съвет по друг въпрос.

— Изплюй камъчето. Айкелан слуша.

Димът засмъдя в гърлото на Хари. Лигавицата му бе отвикнала от две кутии цигари на ден. Знаеше, че Йойстайн не може да му бъде полезен и по този въпрос. Не и с добър съвет. Проваленият му живот се основаваше на псевдологика и принципи, представляващи интерес само за хора с нетрадиционни виждания. Битието на Йойстайн се крепеше върху алкохол, ергенлък, долнопробни жени, интересен интелект, за жалост закърнял поради рядка употреба, известна гордост и инстинкт за самосъхранение, които все пак го подтикваха да кара такси, вместо да пиянства. Йойстайн предизвикваше възхищение у Хари със способността си да се смее право в очите на живота и на дявола.

Хари си пое дъх.

— Подозирам, че зад убийствата на полицаи стои полицай.

— Ами тикни го зад решетките — Йойстайн отлепи стръкче тютюн от езика си и изведнъж се сепна. — Убийствата на полицаите ли каза? Онези убийства?

— Да. Проблемът е, че ако го арестувам, ще ме повлече със себе си.

— Как?

— Има доказателства, че аз съм убил руснака в бара.

Йойстайн се ококори в огледалото.

— Пречукал си руснак?

— И какво да правя сега? Да го закопчая и да потъна заедно с него? Да оставя Ракел без съпруг, а Олег — без баща?

— Съгласен.

— С кое?

— Трябва да ги поставиш на първо място. Всъщност е много хитро да разполагаш с такова филантропско извинение. Сигурно спиш по-спокойно. Винаги съм се придържал към този принцип. Помниш ли как офейках от местопрестъплението, докато крадяхме ябълки, и зарязах Сабото? Той не можеше да тича толкова бързо с неговите килограми и с неудобните си обувки. Казах си, че порция пердах ще се отрази по-добре на Сабото, отколкото на мен, защото ще заздрави моралните му задръжки, ще го вкара в правия път. Защото Сабото искаше точно това — да стане част от нормалните хора, нали? Докато аз, аз исках да стана бандит. Един бандит няма полза да му нажулят гърба за няколко нищо и никакви ябълки.

— В моя случай нямам намерение да оставям друг да го отнесе, Йойстайн.

— Ами ако този тип продължи да очиства ченгета, а ти знаеш, че можеш да го спреш?

— Точно там е проблемът — Хари издуха дима право в стикера „пушенето забранено“.

Йойстайн го изгледа продължително.

— Недей, Хари…

— Какво?

— Недей да… — Йойстайн смъкна страничния прозорец и изхвърли остатъка от цигарата си — навита на руло двусантиметрова хартия, напоена със слюнка. — Не искам да слушам повече. Просто не го прави.

— Ако не го направя, ще постъпя като последния страхливец. Ще си внушавам, че нямам доказателства, които да издържат в съда. Това донякъде е вярно. И просто ще остана безучастен. Нима човек може да живее с тази мисъл, Йойстайн?

— Може, и още как. Но в това отношение ти си голям особняк, Хари. Ти би ли могъл да живееш с тази мисъл?

— Принципно — не. В случая обаче не става дума само за мен.

— Няма ли начин да наредиш нещата така, все едно някой друг го е пипнал?

— Ще използва всичко, известно му за колегите, за да спазари по-лека присъда. Беше на двойна хранилка в полицията и в мафията. Изучил е всички тънкости в занаята. А и главният секретар ще му ходатайства. Държат се един друг с много неща.

Йойстайн дръпна кутията от ръцете на Хари.

— Като те слушам, ми се струва, че си дошъл при мен да искаш благословия за убийство, Хари. Някой друг знае ли какви ги вършиш?

— Не съм казал дори на най-близките си колеги — поклати глава Хари.

Йойстайн си извади цигара и я запали със своята запалка.

— Хари.

— Да.

— Ти си най-шибаният единак, когото познавам.

Хари си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Той примижа срещу предното стъкло.

— Казва се „самотник“.

— Не. Има разлика. Единакът избира самотата си доброволно.

— Е, благодаря за съвета — Хари отвори вратата.

— Какъв съвет?

Вратата се затръшна.

— За кой шибан съвет? — извика Йойстайн. Приведената фигура на приятеля му от детинство бързо потъна в мрака. — И защо се стискаш за такси до вас, пинтия такъв!

 

 

Над къщата се спускаше мрак и тишина.

Хари седеше на дивана и се взираше в шкафа.

С никого не бе споделил за подозренията си към Трюлс Бернтсен.

Обади се на Бьорн и на Катрине да им съобщи за краткия си разговор с Белман. Понеже главният секретар имаше алиби за нощта на убийството и явно балистиците бяха допуснали грешка или някой бе подхвърлил фалшиво доказателство, за да натопи Белман, Хари нареди засега да не огласяват резултата от експертизата. Не спомена нито дума обаче за другите теми от разговора с Белман.

Нито дума за Трюлс Бернтсен.

Нито дума за належащите мерки.

Така повеляваше съвестта му. Трябваше да действа сам.

Ключът стоеше скрит на рафта с дисковете.

Хари затвори очи. Опита се да си отдъхне, да не слуша нестихващия диалог в главата си. Безполезно. Щом се отпусна, гласовете се разкрещяха. Трюлс Бернтсен е луд, дуднеха те. Не може би, а съвсем сигурно. Никой нормален човек не започва да изтребва колегите си.

Аналогични случаи определено не липсваха. В САЩ например изобилстваше от примери за уволнен или унижен по друг начин служител, който се връща на работното място и открива огън срещу колегите си. Омар Торнтън убива осмина от персонала в склада за дистрибуция на бира, откъдето го изритали, защото крадял. Уесли Нийн Хигдън погубва петима, след като шефът го извикал да му чете конско, а жена на име Дженифър Сан Марко пръска мозъците на шестима свои колеги в пощенски клон, след като работодателят й съвсем далновидно я отстранил от длъжност заради прояви на психическа нестабилност.

Разликата се състоеше в степента на планиране и в способността да осъществят замисъла си. Колко откачен беше Трюлс Бернтсен? Дали бе достатъчно луд, та полицията да пренебрегне твърденията му, че Хари Хуле е убил човек в бар?

Не.

Не и ако Бернтсен представи доказателства. Когато доказателствата говорят недвусмислено, всички мълчат.

Трюлс Бернтсен…

Хари си припомни какво знае за него.

Връзваше се, но нима Бернтсен наистина имаше основателен мотив? Какво каза Микаел Белман? Само защото жена се възбужда от мисълта за изнасилване, не означава, че иска да бъде насилена. Само защото един мъж си фантазира за изнасилване, не го прави…

По дяволите! Стига!

Но мислите не го оставяха на мира. Нямаше да мирясат, докато не разреши проблема. А това можеше да стане само по два начина. По стария. В момента всяка фибра от тялото му крещеше за него. За едно питие. Питие, което заличава, замаскира, упоява. Временно решение. Лошо решение. Другият начин беше по-радикален. Необходим. Щеше да сложи край на проблема. Сатанинската алтернатива.

Хари скочи на крака. В къщата нямаше алкохол. Откакто се премести тук, изхвърлиха всички спиртни напитки. Заснова напред-назад из стаята. Спря. Прикова поглед в старинния шкаф в ъгъла. Напомняше му барче, което някога бе гледал по същия начин. Кое тогава го спираше? Колко пъти бе продавал душата си за далеч по-малко? Навярно именно това се явяваше пречката. Преди се бе продавал за дребни пари, оправдани от морално негодувание. Ала този път в мотивите му имаше нещо… нечисто. Защото се стремеше да спаси и собствената си кожа.

Чуваше как пистолетът в шкафа му шепти. „Извади ме, използвай ме. Нека ти послужа за онова, за което съм предназначен. Този път ще си свърша работата. Няма да позволя на някаква си бронежилетка да ме подведе.“

Оттук до блока на Трюлс Бернтсен в Манглерю имаше половин час път с кола. Хари бе видял с очите си бойния арсенал на Бийвъс: огнестрелни оръжия, белезници, противогази. Палки. Защо тогава продължава да отлага? Знаеше какво трябва да предприеме.

Дали обаче наистина Бернтсен бе застрелял Рене Калснес по поръчка на Белман? Хари почти не се съмняваше в помрачения разсъдък на Бернтсен, но нима и Микаел Белман не беше с всичкия си?

Или просто умът на Хари бе съшил тази хипотеза с бели конци, бе сглобил наличните елементи от пъзела, бе ги нагодил насила така, че да се получи желаната от него картина, картина, която — ако не логична — поне му създаваше усещането, че между отделните точки са прокарани свързващи линии.

Хари извади телефона от джоба си и натисна клавиша с буква А.

— Да… — изсумтя някой отсреща след десет секунди.

— Здрасти, Арнол, аз съм.

— Хари?

— Да. В кабинета ли си?

— Един след полунощ е, Хари, а аз съм що-годе нормален човек. В леглото съм.

— Извинявай. Спиш ли?

— Да, и смятам да продължа.

— Добре, но така и така те събудих… — Хари чу въздишка. — Да те питам нещо за Микаел Белман. Работили сте заедно в КРИПОС. Да си забелязвал признаци, че изпитва привличане към мъже?

Последва продължително мълчание, Хари чуваше равномерното дишане на Арнол и тракането на влак по релси. По акустиката заключи, че Арнол спи на отворен прозорец, защото се чуваха по-силно звуците отвън, отколкото от спалнята. Навярно бе свикнал и шумът не му пречи на съня. И изведнъж една мисъл се промъкна в съзнанието на Хари. Осени го не със силата на внезапно прозрение, а се стрелна в ума му като откъслечна аналогия с текущия случай: звуците, с които човек е свикнал, приспиват бдителността му. Трябваше да се вслушат именно в тях.

— Да не заспа, Арнол?

— Не, но имам нужда от време да асимилирам думите ти. Сега, като се замисля и погледна нещата от този ъгъл… макар че и така не… ясно защо…

— Какво е ясно?

— Ами… Нали Белман все водеше със себе си вярното си куче.

— Трюлс Бернтсен.

— Същият. Двамата… — Арнол пак млъкна. Мина втори влак. — Никак не ми се връзват като сексуални партньори, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Извинявай, че те събудих. Лека нощ.

— Лека… Впрочем, чакай…

— Какво?

— Сетих се нещо. Съвсем бяха забравил за тази случка. Веднъж, като влязох в тоалетната в КРИПОС, заварих един от колегите и Белман до умивалниците. Бяха червени като раци. Все едно помежду им се бе случило нещо. Тогава ми направи впечатление колко са сконфузени, но го отдадох на по-незначителни причини. Малко след това обаче въпросният колега напусна КРИПОС.

— Как се казва?

— Не си спомням. Ще намеря името му, но някой друг път.

— Благодаря, Арнол. Приятни сънища.

— Какво става?

— Почти нищо — Хари затвори и пусна телефона в джоба си.

Разтвори другата си шепа.

Пак погледна рафта с дисковете. Ключът се криеше зад буквата W.

— Почти нищо — повтори той.

Съблече си тениската на път към банята. Знаеше, че го очакват бели, чисти и хладни чаршафи. Че от отворения прозорец ще нахлува тишина и приятно студен въздух. Че няма да мигне дори секунда.

Хари си легна и се заслуша във вятъра. Свирукаше. В ключалката на черен овехтял ъглов шкаф.

 

 

Дежурната диспечерка прие сигнал за пожар в 04,06 и когато чу тревожния глас на огнебореца, веднага предположи, че пожарът се е разраснал и е необходимо да се пренасочва уличното движение, да се изпратят аварийни екипи за евакуиране на хора и ценни предмети и линейки за пострадали и загинали. Затова тя остана леко учудена, когато пожарникарят обясни, че дим е задействал противопожарна аларма в бар в Осло, затворен за през нощта, но огънят угаснал от само себе си преди пристигането на пожарната кола. Още по-смаяна остана, когато мъжът поиска незабавно подкрепление. Жената си даде сметка, че е разчела неправилно емоцията на пожарникаря. Той не беше разтревожен, а изплашен. Гласът му треперете като у човек, виждал всякакви страхотии по време на служба, но явно нито една не го бе подготвила за онова, което се опитваше да съобщи:

— Тя е още дете. Залели са я с нещо. На бара има празни бутилки.

— Къде е?

— Съвсем… овъглена е. И е завързана за водопроводна тръба.

— Къде?

— На врата й е щракната скоба за велосипед. Елате веднага.

— Добре, добре, но какъв е адресът?

— Квадратурата. Мястото се казва „Come As You Are“. Божичко, та тя е още дете…