Ю Несбьо
Полиция (23)

Двайсет и втора глава

Рико Херем знаеше, че рано или късно ще умре. Нали беше смъртен като всички останали. Сега обаче му съобщиха, че смъртта му ще настъпи в рамките на следващите трийсет и шест часа.

— Anthrax^[1] — повтори лекарят.

Без нямото „р“ на повечето тайскоговорящи и с американски акцент. Жълтуркото явно беше следвал медицина в Щатите и бе добил квалификация, необходима, за да работи в тази частна клиника, в която най-вероятно се лекуваха само чуждестранни граждани и туристи.

— I’m sorry.

Макар и с кислородна маска на устата, Рико едва си поемаше дъх. Трийсет и шест часа. Толкова му даваше лекарят: трийсет и шест часа. Попита го дали иска да се свържат с негови близки: качат ли се на първия самолет за Тайланд, вероятно ще успеят да го заварят жив. Предложи и да повика християнски свещеник. Католически, навярно?

По изражението на Рико лекарят явно отсъди, че пациентът се нуждае от по-подробно обяснение.

— Anthrax is a bacteria. It’s in your lungs. You probably inhaled it some days ago.^[2]

Рико продължаваше да не разбира.

— If you had digested it or got it on your skin, we might have been able to save you. But in the lungs…^[3]

Бактерия? И ще умре от някаква си бактерия? Вдишал я е? Къде?

Гласът на лекаря долетя като отглас от мислите на Рико:

— Any idea where? The police will want to know to prevent other people from catching the bacteria.^[4]

Рико Херем затвори очи.

— Please, try to think back, mister Herrem. You might be able to save others.^[5]

Други, но не и себе си. Трийсет и шест часа.

— Mister Herrem?

Рико искаше да кимне в знак, че чува, но не успя. Вратата се отвори. По пода зачаткаха токчета.

— Miss Kari Farstad from the Norwegian Embassy. We came as soon as we could. Is he…?^[6] — прошепна задъхан женски глас.

— Blood circulation is stopping, miss. Не is going into shock now.^[7]

Откъде се бе заразил с бактерията? От обяда в съмнителното крайпътно капанче между Банкок и Патая? От зловонните дупки в пода, които тук наричат тоалетни? Или бе вдишал антраксни спори от климатика в хотела? Нали повечето бактерии се разпространяват именно по въздуха? Лекарят обаче му обясни, че първоначалните симптоми на болестта напомнят настинка, а Рико се почувства отпаднал още по време на полета към Тайланд. Ако заразата е витаела из самолета, следваше да са я прихванали и други пътници. Гласът на новодошлата продължи по-тихо, този път на норвежки:

— Антракс… Божичко, мислех си, че той съществува само под формата на биологично оръжие.

— Грешиш — отвърна мъжки глас, явно неин колега или шофьор. — Мимоходом проверих в Гугъл. Антраксният бацил е адски устойчив на атмосферни условия. Оцелява години наред в почвата. Разпространява се, образувайки спори. Помниш ли случаите отпреди няколко години, когато в Щатите терористи изпращаха писма с бял прах? Вътре имаше спори от антракс.

— И според теб сънародникът ни е получил заразено писмо?

— Заразяването може да стане по няколко начина. Най-често се случва при контакт със селскостопански животни. Най-вероятно никога няма да разберем как спорите са попаднали в организма му.

Рико обаче се досети. Прозрението го осени с внезапна яснота. Със сетни сили вдигна ръка към кислородната маска.

— Откри ли негови близки? — попита жената.

— Да.

— Как реагираха?

— Било им все едно къде ще гние.

— Ясно. Педофил?

— Не, но досието му е километрично. Виж, той помръдна.

Рико бе успял да свали маската от устата и носа си и се мъчеше да отрони няколко думи. От гърлото му излезе само хрипкав шепот. Повтори опита. В очите на застаналата до него къдрокоса блондинка видя смесица от притеснение и погнуса.

— Doctor, is it…?^[8]

— No, it is not contagious between humans.^[9]

Ясно. Не беше заразно. Рико си отиваше сам-самичък от този свят.

Тя се надвеси над него. И макар че береше душа — или навярно точно по тази причина — Рико Херем пое жадно аромата й. Вдиша микроскопичните частици от парфюма, както преди няколко дни в Рибния магазин вдиша през вълнената ръкавица. Тогава усети миризмата на влага и на вар. На прах. Валентин бе закрил устата и носа си с кърпа. Не за да скрие лицето си, а за да се предпази от спорите, летящи във въздуха. „… може би щяхме да ви спасим. Но в белите дробове…“

Рико мобилизира всичките си сили. С неистови усилия отрони две думи. Даде си сметка, че това е сетната му реплика. Ознаменувайки края на четирийсет и две годишен жизнен път — жалка пародия, изпълнена със срамни сцени — над Рико Херем се спусна плътната завеса на вечния мрак.

Бруталният порой барабанеше бясно по покрива на колата. Сякаш всеки момент щеше да пробие ламарината. Кари Фарща потръпна неволно. По кожата й непрекъснато лепнеше плътен слой пот. Уверяваха я, че след края на влажния сезон, някъде през ноември, ще се отърве от досадното потене. Кари нямаше търпение да се прибере в посолството. Ненавиждаше честите командировки в Патая. Когато избра дипломатическото поприще, не очакваше да се разправя с всякаква долна паплач. Представяше си професията си съвсем различно: коктейли в компанията на интересни, интелигентни хора; изискани, задълбочени беседи за култура и политика. Очакваше възможности за личностно израстване и трупане на опит по въпроси от глобален мащаб, а не по цял ден да търси адвокати на норвежки правонарушители и да задвижва процедурата по екстрадирането им и настаняването им в норвежки затвори, където обстановката напомня тризвезден хотел.

Дъждът спря толкова внезапно, колкото и рукна. Понесоха се през облаци от изпарения, издигащи се от нагорещения асфалт.

— Какво каза, че промърморил Херем, преди да умре? — попита секретарят на посолството.

— Валентин.

— Не, другото.

— Изфъфли някаква дума, но не я разбрах. Нещо като „кома“.

— Кома ли?

— Това чух.

Кари се взираше в каучуковите дървета, изнизващи се покрай шосето. Искаше да се прибере у дома. Не в дипломатическото си седалище, а в своя истински дом.