Ю Несбьо
Полиция (51)

Петдесета глава

Хари постоя няколко секунди под смърчовете, за да огледа къщата.

От мястото си не виждаше признаци на нахлуване с взлом: нито по вратата с трите ключалки, нито по решетките на прозорците.

Не беше изключено, разбира се, колата на улицата да е на друг. Фиатът е сравнително разпространена марка. Хари прокара длан по предния капак. Беше още топъл. Остави своя автомобил насред уличното платно и тичешком заобиколи къщата под смърчовете.

Чакаше, слушаше. Нищо.

Прокрадна се покрай стената, повдигна се на пръсти и надникна през прозорците. Стаите тънеха в мрак.

Спря под осветените прозорци на кухнята и дневната.

Протегна се на пръсти и надникна. Сниши се. Долепи гръб о грубото дърво и се съсредоточи върху дишането си. Защото в момента мозъкът му се нуждаеше от кислород, за да мисли бързо.

Крепост. И защо им беше тази крепост?

Щом убиецът ги държеше в ръцете си.

Бяха вътре.

Арнол Фолкеста. Ракел. И Олег.

Хари се опита да запомни подробностите от обстановката.

Седяха в преддверието.

Олег — на един от виенските столове насред стаята. Зад него Ракел. В устата на Олег бе натъпкана бяла кърпа, а майка му го привързваше към стола.

На няколко метра зад тях, потънал в едно кресло, се бе разположил Арнол. Държеше пистолет и очевидно даваше заповеди на Ракел.

Подробностите. Пистолетът на Арнол беше „Хеклер и Кох“ — стандартното служебно оръжие в полицията. Надеждно оръжие, което не засича. Мобилният на Ракел стоеше върху масата. Засега никой от тримата не изглеждаше ранен. Засега.

Защо…

Хари спря дотук. Нито мястото, нито времето предполагаха да си отговаря на такива въпроси. Важно беше само как да спре Фолкеста.

Вече беше преценил на око, че под този ъгъл няма как да застреля Фолкеста, без да рискува да уцели Олег или Ракел.

Вдигна глава над перваза и пак се наведе.

Ракел бе почти приключила със заданието.

Очакваше се Фолкеста да започне да работи по своето.

Хари забеляза палката. Стоеше облегната на библиотеката до креслото. След броени минути Фолкеста щеше да обезобрази лицето на Олег, както бе постъпил и с другите си жертви. Лицето на младо момче, което дори не беше полицай. А и нали Фолкеста предполагаше, че Хари е вече мъртъв. В такъв случай отмъщението му беше безсмислено. Защо… Стига!

Трябва да се обадя на Бьорн, помисли си Хари. Да пренасоча „Делта“. В момента специалното звено се намираше в другия край на града. И за да стигне дотук му трябваха четирийсет и пет минути. По дяволите, по дяволите! Налагаше се да се справи сам.

Хари си каза, че разполага с време.

Няколко секунди, а вероятно и минута.

Не можеше обаче да се надява да изненада противника с внезапното си нахлуване, защото вратата имаше три ключалки. Фолкеста щеше да го чуе и да вземе мерки, преди Хари да влезе. Да опре пистолета в главата на един от двамата.

Бързо, бързо! Направи нещо — каквото и да е, Хари!

Извади мобилния си телефон, за да изпрати съобщение на Бьорн. Пръстите му обаче не го слушаха, бяха се вцепенили и изтръпнали, все едно някой бе прекъснал притока на кръв към тях.

Не сега, Хари. Не изпадай в ступор. Това е обикновена работа, представи си, че не са Ракел и Олег, а просто… жертви. Безлични жертви. Това са… годеницата ти и момчето, което те наричаше „татко“ като малко, когато от умора говореше, без да мисли. Момчето, което за нищо на света не би искал да разочароваш, но въпреки това все забравяше рождения му ден и този факт — единствено той — можеше да те разкисне до сълзи и ти от отчаяние прибягваше до хитрости, за да замажеш гафа. Все хитруваше.

Хари премига срещу мрака.

Проклет шмекер.

Мобилният телефон на масата. Дали да не набере Ракел. Така ще провери дали звънящият апарат ще накара Фолкеста да стане от креслото и да се отмести по-далече от Ракел и Олег. А Хари да го застреля, когато онзи вдигне.

Ами ако Фолкеста не помръдне от мястото си?

Хари надникна още веднъж и веднага се скри с надеждата Фолкеста да не е регистрирал движението. Онзи се бе изправил с палката в ръка и избута Ракел, ала тя все още пречеше на Хари да се прицели в Арнол. Но дори да му се откриеше прав изстрел, вероятността да улучи от близо десет метра, и то така, че да обезвреди Фолкеста, беше минимална. За целта му трябваше оръжие с по-точна мушка от руската „Одеса“ и с по-голям калибър от „Макаров“ 9/18 мм. Искаше ли да нанесе поражения, трябваше да се приближи поне на два метра.

— Вземи мен! Умолявам те — чу той гласа на Ракел през прозореца.

Хари опря глава на стената, стисна очи. Действай, действай. Но как? Божичко, какво да сторя? Дай съвет на един проклет грешник и дребен шмекер и той ще ти се отплати с… с онова, което ти поискаш. Хари си пое дъх и произнесе шепнешком обета си.

 

 

Ракел се взираше в мъжа с рижата брада. Той стоеше точно зад стола на Олег. Беше отпуснал края на палката върху рамото му. С другата си ръка държеше пистолета, насочен право към нея.

— Съжалявам, Ракел, но няма как да пощадя момчето. Разбери ме. Същинската мишена е той.

— Но защо? — Ракел не усещаше, че плаче, а само че сълзите се стичат по бузите й — един вид физическа реакция, независима от чувствата й. Или от липсата на чувства. Обръгналост. — Защо го правиш, Арнол? Това е… това е…

— Психопатско? — Фолкеста се усмихна уж съжалително. — Така ви се ще да си мислите. Че всички можем да се любуваме свободно на грандиозните си фантазии за отмъщение, но никой не иска или не е способен да ги осъществи.

— Защо го правиш?

— Защото съм способен да обичам и да мразя. Всъщност вече не мога да обичам. И затова замених любовта с… — вдигна палката — … това. В памет на моя любим. За мен Рене беше повече от случаен партньор. Беше ми по-скъп от…

Опря палката на стола и я остави на пода. Бръкна в джоба си, ала не помръдна пистолета и с милиметър.

— … зеницата на окото ми. И ми го отнеха. Без да намерят убиеца.

Ракел се взираше в оръжието. Знаеше, че се очаква да изпадне в шок, ступор, паника. Не чувстваше нищо обаче. Сърцето й отдавна се бе вледенило.

— Микаел Белман има толкова красиви очи. Отнех му онова, което той ми отне. Най-ценното му.

— Зеницата. Но защо Олег?

— Наистина ли не разбираш, Ракел? Той е семето. Хари ми каза, че го готвите за полицай. Олег вече е изневерил на дълга си и това го превръща в един от тях.

— Дълг? Какъв дълг?

— Дългът да залавяш убийците и да ги осъждаш. Олег знае кой е убил Густо Хансен. Изглеждаш толкова смаяна. Прегледах случая. Очевидно е: или той е убил Густо, или знае кой е виновникът. Всички друго противоречи на здравата логика. Хари не ти ли каза? Олег е присъствал на убийството на Густо, Ракел. И знаеш ли какво ми направи впечатление, докато разглеждах снимките на трупа на Густо? Колко е красив. И двамата с Рене са били красиви, млади мъже. Животът е бил пред тях.

— Това важи и за моя син! Моля те, Арнол, излишно е да го правиш.

Тя тръгна към него и той отмести пистолета към Олег.

— Недей да съжаляваш, Ракел. И ти ще умреш. Ти не се вписваш в профила на мишените ми, но си свидетел, от когото ще трябва да се отърва.

— Хари ще те разобличи и ще те убие.

— Съжалявам, задето ти причинявам толкова болка, Ракел. Наистина те харесвам. Но ми се струва важно да го знаеш. Хари няма да разобличи нищо. Защото вече е мъртъв.

Ракел се вторачи шокирана в лицето му. Той наистина съжаляваше. Телефонът върху масата изведнъж светна и издаде еднократен свирещ звук. Тя насочи поглед към апарата.

— Май грешиш — подхвърли тя.

— Дай ми телефона — Арнол Фолкеста се намръщи.

Ракел му го подаде. Той притисна пистолета към тила на Олег и грабна апарата. Прочете набързо съобщението и стрелна Ракел с поглед.

— „Гледай Олег да не види подаръка.“ Какво ще рече това?

— Най-малкото, че е жив — сви рамене Ракел.

— Невъзможно е. По радиото съобщиха, че бомбата, която заложих, е избухнала.

— Защо просто не се ометеш веднага, Арнол? Преди да е станало твърде късно.

Фолкеста премига замислено, докато се взираше в нея. Или през нея.

— Ясно. Някой е изпреварил Хари, влязъл е в апартамента и буум! Разбира се — изсмя се късо той. — И сега Хари идва насам, нали? Без изобщо да подозира какво го очаква. Ще застрелям първо вас, а после и него, щом прекрачи прага.

Фолкеста явно прехвърли възможностите наум и кимна, сякаш заключението му бе срещнало потвърждение. Вдигна пистолета към Ракел.

Олег се размърда нервно на стола, опита се да се освободи, простена отчаяно с напъханата в устата кърпа. Ракел се взираше в дулото. Усети как сърцето й замира. Все едно мозъкът вече бе приел неизбежното и започваше да прекратява дейността си. Вече не се боеше. Искаше да умре. Да умре преди Олег. Дали пък Хари няма да пристигне, преди… Дали няма да смогне да спаси Олег? Защото тя знаеше нещо. Затвори очи. Зачака незнайно какво: удар, пробождане, болка. Мрак. Нямаше богове, на които да се моли.

В ключалката прошумоля ключ.

Ракел отвори очи.

Арнол беше свалил пистолета и гледаше изумен към вратата.

Кратко затишие. После пак дрънчене на ключове.

Арнол отстъпи крачка назад, придърпа одеялото, с което бе застлано креслото, и го метна върху Олег, за да покрие и него, и стола.

— Дръж се естествено — прошепна той. — Само да си гъкнала, и ще изпратя куршум в тила на сина ти.

Трето шумолене. Ракел видя как Арнол застана зад покрития стол така, че пистолетът да не се вижда от входната врата.

Вратата се отвори.

И той се появи. Висок като кула, с широка усмивка, разкопчано яке и изранено лице.

— Арнол! — възкликна той и засия от радост. — Каква приятна изненада!

Фолкеста се засмя на свой ред.

— Ама че си се подредил, Хари! Какво се е случило?

— Полицейският касапин. Бомба.

— Наистина?

— Нищо сериозно. Какво те води насам?

— Просто минавах и се сетих, че трябва да обсъдим някои точки от учебния план. Ела насам да погледнеш.

— Не и преди да съм я прегърнал както трябва — Хари разтвори ръце и пое Ракел в обятията си. — Как мина полетът, скъпа?

— Ако обичаш, пусни го, Ракел — изкашля се Арнол. — Тази вечер имам и други задачи.

— Прекалено си строг, Арнол — засмя се Хари, освободи се от ръцете на Ракел, отдръпна се от нея и си съблече якето.

— Ела насам де — подкани го Фолкеста.

— При мен е по-светло.

— Коляното ме боли. Ти ела.

Хари се наведе и се зае да си развързва обувките.

— Днес претърпях тежка експлозия и ще ме извиниш, но първо искам да се събуя. А колкото до коляното ти — нали ще трябва така или иначе да излезеш пак с негова помощ. Вземи учебния план и се домъкни при мен, щом бързаш толкова.

Хари се взираше в обувките си. Разстоянието до Арнол и покрития стол беше повече от шест-седем метра. Прекалено голямо като за човек, който твърдеше, че за да улучи мишената, тя трябва да е поставена на половин метър пред него.

Освен това мишената изведнъж се смали, защото наведе глава и тяло напред така, че раменете да ги защитават.

Хари нарочно се бавеше с връзките, все едно му се дърпат.

Примамваше Арнол. Трябваше да го подмами да се приближи.

Защото имаше само един начин. И вероятно този факт му вдъхна внезапно спокойствие и отпусна изопнатите му нерви. Всичко или нищо. Направи каквото можа. Над останалото се разпореждаше съдбата.

Арнол вероятно усети спокойствието му.

— Както искаш, Хари.

Хари чу стъпките му по пода. Продължаваше да се суети с връзките. Знаеше, че Арнол вече е подминал стола с Олег. Момчето стоеше неподвижно, все едно виждаше какво се случва.

После Арнол мина и покрай Ракел.

Моментът настъпи.

Хари вдигна глава. Вгледа се право в черното око на пистолетно дуло, отстоящо на двайсет-трийсет сантиметра.

Знаеше, че и най-лекото рязко движение оттук насетне ще накара Арнол да стреля. Първо — срещу най-близкостоящия. Срещу Олег. Дали Арнол се бе досетил, че Хари е въоръжен? Че е взел пистолет преди инсценираната среща с Трюлс Бернтсен?

Може би да. Може би не.

Така или иначе, Хари нямаше как да извади оръжието си достатъчно бързо, независимо колко леснодостъпно беше то.

— Арнол, защо…

— Сбогом, приятелю.

Хари видя как пръстът на Фолкеста се уви около спусъка.

Знаеше, че няма да го споходи — онова откровение, което хората очакват да получат на финала на земния си път. Нито голямото откровение — защо се раждаме, защо умираме и какъв е смисълът на тези две събития и на времевия отрязък помежду им — нито по-малкото: какво подтиква хора като Фолкеста да жертват живота си, за да провалят чуждия. Вместо проникновението щеше да дойде синкопът, бързото прекършване на живота, тази банална, но логическа пауза насред думата. Защо? За какво?

Барутът пламна с — буквално — експлозивна скорост. Създаденото налягане изстреля куршума от месинговата гилза със скорост от около триста и шейсет метра в секунда. Нарезите в канала на цевта приплеснаха мекото олово и придадоха на куршума въртеливо движение, за да лети по права траектория. В случая това беше излишно, понеже само след полет от няколко сантиметра оловото проби главата на мишената и съприкосновението с черепа прекъсна устрема му. А когато куршумът стига до мозъка, скоростта падна до триста километра в час. Куршумът разкъса първо мозъчната кора, наруши моториката и парализира жертвата, после прониза темпоралния лоб, блокира дейността на десния и на челния лоб, засегна зрителния нерв и се заби в срещуположната стена на черепа. Заради ъгъла, под който проби черепа, и ниската скорост, вместо да излезе от черепната кутия, куршумът рикошира, засегна още жизненоважни центрове и накрая се загнезди в черепа. Но тогава вече бе нанесъл толкова много поражения, че сърцето бе спряло да бие.