Ю Несбьо
Полиция (41)

Четирийсета глава

Будилникът събуди Столе Ауне в 06,28. Кой знае защо, първо си помисли, че е звъннал телефонът му. Явно бе сънувал нещо. Ала понеже не отдаваше особено значение на сънищата, Столе не си направи труда да се рови из смътните си спомени, удари с длан по будилника и затвори очи, за да се порадва на двете минути, преди другият будилник да звънне в шест и половина. Обикновено точно по това време чуваше трополенето на боси детски крака: Аурура се втурваше да окупира първа банята.

Тази сутрин обаче цареше затишие.

— Къде е Аурура? — попита Столе.

— Прекара нощта у Емилие — промърмори сънено Ингри.

Столе Ауне стана, взе си душ, избръсна се и закуси мълчаливо заедно със съпругата си. Тя четеше вестник. Столе го прегледа надве-натри — беше се специализирал в четенето по диагонал — и установи, че липсва каквато и да било информация относно убийствата на полицаи. Журналистите само гадаеха.

— Аурура няма ли да мине през къщи преди училище? — попита Столе.

— Не, взела си е учебниците за днес.

— Аха. Дали наистина е добра идея да спи у приятелка преди учебен ден?

— Не е. Вземи някакви мерки — Ингри прелисти вестника.

— Знаеш ли какви са негативните последици от недоспиването за мозъка, Ингри?

— В продължение на шест години норвежката държава финансира изследователската ти работа, за да проучиш въпроса. Ако и аз трябва да се включвам в начинанието, ще се почувствам силно ощетена в позицията си на съвестен данъкоплатец.

Столе винаги бе посрещал със смесица от раздразнение и възхищение способността на съпругата си още в ранни зори да го засича с остроумни забележки. Преди десет часа Ингри винаги го просваше в нокаут със словесните си хватки. Едва по обяд Столе можеше да устиска цял рунд, а чак след шест надвечер у него се появяваше надежда да я засече с някой вербален ляв прав.

Докато изкарваше на заден колата от гаража, психологът се замисли над въпроса. Подкара към кабинета си. Съмняваше се дали би издържал да живее с жена, която не го бие по красноречие. Ако Столе не бе изучавал задълбочено генетика, щеше да му се струва истинска мистерия как двама родители като тях са успели да създадат толкова любвеобилно и чувствително дете като Аурура. После Столе изостави размислите си по темата. Автомобилите по улицата се движеха мудно, но не по-мудно от обикновено. Важно беше не колко време отнема пътуването, а че е възможно да предвидиш кога ще пристигнеш. В дванайсет си насрочиха планьорка в Котелното. Преди това в графика на Столе имаше трима пациенти.

Той пусна радиото.

Докато предаваха новината, телефонът звънна. Столе усети инстинктивно, че между двете неща съществува връзка.

— Налага се да отложим срещата — извести Хари. — Има ново убийство.

— Момичето, за което съобщиха по радиото ли?

— Да. Поне засега мислим, че е момиче.

— Не знаете ли коя е?

— Не. Не са подадени сигнали за изчезнало лице на нейната възраст.

— На колко години е?

— Невъзможно е да се определи. Съдейки по ръста и телосложението, някъде между десет и четиринайсет.

— И смятате, че убийството е свързано с нашия случай?

— Да.

— Защо?

— Защото е открита на място, където преди е извършено убийство с неустановен извършител. Бар на име „Come As You Are“. И защото… — Хари се прокашля — е била заключена за водопроводна тръба със скоба за велосипед.

— Божичко!

Хари пак се прокашля.

— Хари?

— Да.

— Добре ли си?

— Не.

— Има ли нещо… смущаващо?

— Да.

— Освен велосипедната скоба? Разбирам, че е доста…

— Преди да я запали, я е полял с алкохол. На барплота са наредени празни бутилки. Три на брой. От една и съща марка. Можел е да грабне съвсем произволни, но е избрал тези.

— Да не би…

— Да. „Джим Бийм“.

— … твоята марка.

Столе чу как Хари предупреждава някой от екипа да не пипа нищо. После пак се върна към разговора си с психолога:

— Ще дойдеш ли да огледаш местопрестъплението?

— Имам пациенти. Може да мина, но по-късно.

— Добре, ти си прецени. Ние ще се позадържим тук.

Затвориха.

Столе се опита отново да се съсредоточи върху шофирането. Усети как диша по-тежко, как ноздрите му се разширяват, как гръдният му кош се повдига по-бурно. Днес щеше да бъде още по-некадърен терапевт от обикновено.

 

 

Хари излезе на оживената улица, където минувачи, велосипеди, автомобили и трамваи профучаваха край него. Очите му, привикнали към мрака в бара, премигаха объркано срещу светлината. Загледа се безсмислено в щуращите се живи, напълно безгрижни към също толкова безсмислената смърт само на няколко метра зад Хари. Върху метален стол с разтопена пластмасова седалка стоеше обгорелият труп на момиче с все още неизвестна самоличност. Всъщност Хари си имаше подозрения, но не смееше да довърши започнатата мисъл. Пое си дъх няколко пъти и пусна подозрението в ума си. После набра Катрине. Беше я изпратил обратно в Котелното, за да стои в готовност до софтуерния си арсенал.

— Все още ли няма сигнали за изчезнали момичета?

— Никакви.

— Добре. Тогава провери кои следователи имат дъщери на възраст между осем и шестнайсет години. Започни с колегите, разследвали случая „Калснес“. Попаднеш ли на такива, веднага им звъниш и питаш дали са виждали днес дъщеря си. И бъди деликатна.

— Действам.

Хари затвори.

Бьорн излезе от бара и застана до Хари.

— Хари? — изрече той с едва чут, мек глас, все едно са в църква.

— Да?

— По-ужасно нещо не бях виждал.

Хари кимна. Неговият опит не включваше страхотии от всекидневието на криминалните експерти, но той беше убеден, че тукашното местопрестъпление надминава и най-кошмарните им гледки.

— Който го е извършил… — Бьорн вдигна длани, пое си рязко въздух, въздъхна безпомощно и отпусна ръце — … заслужава да му пръснат мозъка.

Хари стисна юмруци в джобовете си. Бьорн беше прав. Престъпникът заслужаваше да му пръснат мозъка. С няколко куршума от „Одеса“-та, заключена в шкафа в Холменколен. Трябваше да стане още снощи. Но едно адски страхливо бивше ченге просто си легна, защото реши, че не може да влезе в ролята на палач, докато не си изясни собствените подбуди: дали го прави заради бъдещите жертви, дали заради Ракел и Олег, или заради самия себе си. Изгорялото момиче обаче не се интересуваше от мотивите му. За нея и родителите й вече бе твърде късно. Мамка му, мамка му!

Хари погледна часовника.

Явно Трюлс Бернтсен знаеше, че Хари го е взел на прицел, и щеше да го очаква. С деянието си го провокираше, предизвикваше го, извършвайки убийството именно на това място, унижаваше го, използвайки „Джим Бийм“ — любимата отрова на алкохолика, и скандално известната велосипедна скоба. Половината полицейско съсловие знаеше, че големият Хари Хуле е висял, закопчан с такъв „нашийник“ за табела, забраняваща паркирането.

Хари си пое дъх. Можеше да хвърли картите на масата, да разкаже всичко: за Густо, за Олег, за мъртвите руснаци. А после да щурмува апартамента на Бернтсен с „Делта“ и ако Бернтсен се измъкне, да го обявят за издирване от Интерпол и от всеки полицейски участък в страната. Или…

Хари измъкна до половината смачканата кутия цигари. Пак я натъпка вътре. Омръзна му да пуши.

… или можеше да направи онова, което този изрод сам си просеше.

 

 

Столе проследи мисловната нишка докрай чак след като изпрати втория си пациент.

Или нишките, защото всъщност бяха две.

Първо, никой не бе обявил момичето за изчезнало. Момиче на възраст между десет и четиринайсет години. Как така родителите й не са се притеснили, след като не се е прибрала вечерта? Как така не са съобщили веднага в полицията?

Втората нишка го отведе към въпроса какво общо има жертвата със серийните убийства. Досега полицейският касапин бе убивал само разследващи. Явно обаче у него се бе обадила потребността от ескалация, типична за маниаците. Какво по-лошо можеш да сториш на един човек от това, да му отнемеш живота? Много просто: да му отнемеш потомството. Детето. В такъв случай възникваше въпросът кой е на пангара този път. Очевидно не беше Хари Хуле. Той нямаше деца.

В този миг от всички пори по обемистото тяло на Столе Ауне избликна обилна студена пот. Той грабна телефона от отвореното чекмедже и набра Аурура.

След осем сигнала за „свободно“ се включи гласовата поща.

Съвсем нормално да не отговаря. Нали беше на училище и в час ги задължаваха да си изключват телефоните.

Как беше фамилното име на Емилие? Беше го чувал няколко пъти, ала обикновено Ингри поддържаше контакт с родителите на Аурурините съученички. Столе се поколеба дали да не се обади на съпругата си, но реши да не я тревожи излишно и потърси в електронната си поща имейли, съдържащи думата „училищен лагер“. На екрана се появиха миналогодишни писма с адресите на родителите на всички от класа. Прегледа имената с надеждата нещо да му просветне. И наистина се сети коя е майката на Емилие: Турюн Айнершен. Всъщност съвсем лесна за запомняне фамилия. За по-голямо удобство се оказа, че в един от имейлите е изпратен списък с телефонните номера на всички родители.

Докато набираше цифрите, забеляза, че пръстът му трепери и все не улучва точния клавиш. Или беше прекалил с кафето, или не бе изпил достатъчно.

— Турюн Айнершен — обади се женски глас.

— Здравей, аз съм Столе Ауне, бащата на Аурура. Звъня, за да… се уверя дали снощи всичко е минало добре.

Мълчание. Продължително мълчание.

— Нали Аурура дойде да ви гостува за през нощта — уточни той и за да избегне евентуално недоразумение, добави: — При Емилие.

— А, сега разбрах. Аурура не е нощувала у нас. Спомням си, че имаше нещо такова, но…

— Явно съм се объркал — Столе усети как в гърлото му засяда буца.

— Че то може ли човек да помни кой при кого нощува! Те всяка вечер са на различно място — засмя се Турюн, но в гласа й се долавяше смущение заради самия Столе — бащата, който не знае къде е прекарала нощта дъщеря му.

Столе затвори. Ризата му вече лепнеше.

Набра Ингри и й остави съобщение да му се обади незабавно. Скочи от стола и изхвърча през вратата. Пациентката в чакалнята, застаряваща жена, която посещаваше психотерапия по непонятни за Столе причини, вдигна глава.

— Днес се налага да отменим сеанса… — Столе искаше да се обърне към нея по име, но си го спомни чак след като слезе по стълбите, изхвърча навън и вече тичаше към колата си.

 

 

Хари усети, че стиска твърде силно картонената чаша с кафе, докато санитарите минаха покрай него с покритата носилка и я натовариха на чакащата линейка. Стрелна с недоволен поглед тълпата скупчили се сеирджии.

Катрине се обади. Все още нямало сигнали за лица в неизвестност, а сред следователите по делото „Калснес“ не открила някой да има дъщеря на възраст между осем и шестнайсет години. Хари я посъветва да разшири търсенето сред цивилните сътрудници на полицията.

Бьорн излезе от бара, смъкна латексовите ръкавици и качулката на белия костюм, покриващ цялото му тяло.

— Някакви вести от патоанатомите? — попита Хари.

— Засега никакви.

Още щом пристигна на местопрестъплението, Хари взе тъканна проба и я изпрати в Съдебна медицина с патрул. Изготвянето на цялостна ДНК експертиза отнема много време, но установяването на първите цифри в кода става сравнително бързо. А тези цифри щяха да им свършат работа. ДНК образците на всички разследващи — и следователи, и криминални експерти — бяха регистрирани в базата данни, за да бъдат бързо идентифицирани и да не се смесват с други биологични образци от местопрестъпленията. През последната година допълниха електронната картотека с ДНК профилите на полицаи, озовали се първи на местопрестъплението и отцепили района, и с профилите на външни сътрудници, които присъстват на огледа. Съвсем елементарно изчисление показваше, че първите три-четири цифри от ДНК нишка с общо единайсет ще стеснят кръга. Пет-шест цифри направо ще елиминират всички. С изключение на един — ако подозренията на Хари се окажеха верни.

Погледна си часовника. Не знаеше нито защо го поглежда, нито закъде бърза. Знаеше само, че времето им изтича. Неговото време изтича.

 

 

Столе Ауне паркира пред училищния двор и пусна аварийните светлини. В ушите му отекна тропотът на собствените му трескави стъпки между сградите. Самотният звук от детството. Звукът на закъснелия за час. Или звукът на лятна ваканция, когато всички са извън града. Звукът на изоставения. Дръпна отривисто тежката врата, хукна по коридора. Вече не чуваше ехо, а само запъхтяното си дишане. Ето я вратата на класната й стая. Тази ли беше наистина? По групи ли учеха, или в паралелки? Колко малко знаеше за всекидневието на дъщеря си. През последните шест месеца кажи-речи не я бе виждал. Искаше да разбере толкова много за нея. От сега нататък щеше да й посвещава цялото си свободно време. Само дано… само дано…

 

 

Хари се огледа в бара.

— Бравата на задната врата е отворена с шперц — обясни полицаят зад гърба му.

Хари кимна. Вече бе забелязал следите от посегателство върху ключалката.

Шперц. Работа на полицай. Затова алармата не се е задействала.

Огледа внимателно, но не откри следи от борба, преобърнати предмети, столове и маси, които да се намират в неестествено положение. В момента разпитваха бармана. Хари заяви, че няма нужда да разговаря с него, вместо да си признае, че всъщност иска да избегне срещата. Скри истинската причина: има прекалено голям риск барманът да го познае.

Погледна високия стол до барплота. Припомни си как онази вечер седеше там пред недокоснатата чаша с „Джим Бийм“. Руснакът го нападна в гръб и се опита да пререже сънната му артерия със сибирския си нож. Титановата протеза на Хари му спаси живота. Барманът с ужас стана свидетел на развръзката: Хари докопа близкия тирбушон и кръвта плисна върху пода като вино от изпусната бутилка.

— Засега няма следи — докладва Бьорн.

Хари кимна. Не се изненадваше. Бернтсен бе действал в безлюдно помещение и се бе постарал да разчисти след себе си, преди да я намокри, полее… маринова. Думата изникна неволно в ума му.

После е драснал клечката.

Отекнаха началните акорди на „She“ в изпълнение на Грам Парсънс и Бьорн вдигна:

— Да? Съвпадение в регистъра? Чакай…

Извади молив и бележника си „Молескин“. Хари подозираше, че Бьорн, запленен от патината по корицата, трие периодично записките си, за да удължи живота на тефтера.

— Да, досието му е чисто. Разследвал е убийства. Да, за жалост се очакваше. Как се казва?

Бьорн постави бележника върху барплота, за да му е удобно да записва.

— А името на бащата? — Моливът увисна във въздуха.

По тона на колегата си Хари усети, че са му съобщили нещо тревожно. Направо шокиращо.

 

 

Столе Ауне отвори рязко вратата на класната стая, докато в главата му кръжеше мисълта, че не е добър баща.

Не беше сигурен дали класът на Аурура провежда занятията си в едно и също помещение.

И не знаеше дали междувременно не са се изместили в друго.

Последно идва тук преди две години. Тогава организираха ден на отворените врати и учениците подредиха изложба от рисунки, модели от кибритени кутийки, глинени фигури и други такива глупости, които никак не впечатлиха Столе. А един грижовен баща би се впечатлил.

Гласовете в стаята утихнаха. Всички глави се обърнаха към него.

В настъпилото затишие погледът му зашари по невръстните нежни лица. Непокварени, неосквернени лица в зората на жизнения си път, лица, които предстоеше да се оформят, да добият характер, с течение на годините да се втвърдят в маската, отговаряща на душевността им. Така и неговото момиче…

Очите на Столе разпознаха лица, които бе виждал на снимки на класа, на детски рождени дни, на срещи по хандбал (от редките си посещения), на празненства по случай края на учебната година. Някои лица присъстваха в паметта му с имена, други бяха безименни. Погледът му продължаваше трескаво да търси едно-единствено лице, докато името й напираше като ридание в гърлото му: Аурура. Аурура. Аурура.

 

 

Бьорн пусна телефона в джоба си. Замръзна, опрян на барплота гърбом към Хари. Бавно поклати глава. Обърна се. Цялата кръв се бе отдръпнала от лицето му. Беше по-блед от тебешир.

— Познаваш го добре, Хари. — Бьорн кимна със забавеното движение на сомнамбул. Преглътна. — Не може да е истина…

 

 

— Аурура.

Стената от лица се взираше смаяно в Столе Ауне. Името се изплъзна от устните му като ридание. Като молитва.

— Аурура — повтори той.

С периферното си зрение забеляза, че учителят тръгва към него.

 

 

— Кое не може да е истина? — попита Хари.

— Дъщеря му. Просто… няма начин.

 

 

Очите на Столе плувнаха в сълзи. Усети ръка върху рамото си. Отпреде му израсна фигура и се понесе към него. Очертанията й се размиваха като в огледало от лунапарк. И въпреки това му приличаше на нея. На Аурура. Като психолог знаеше, че мозъкът бяга от действителността, че зрителната измама представлява опитът на човека да понесе непоносимото. Да види онова, което му се иска.

— Аурура — прошепна все пак той.

Дори гласът беше съвсем като нейния — Столе можеше да се закълне.

— Станало ли е нещо…

Чу и следващата дума от изречението, но не беше сигурен дали наистина е нейна, или е продукт на мозъка му:

— … татко?

 

 

— Защо да няма начин?

— Защото… — погледът на Бьорн минаваше през Хари.

— Да?

— Защото вече е мъртва.