Ю Несбьо
Полиция (10)

Девета глава

Катрине кацна на „Гардермуен“ в девет и половина, качи се на високоскоростния влак от летището до града и той я понесе из Осло. По-точно, из недрата на Осло. Бе живяла в столицата, но откъслечните картини от града, които се мяркаха през прозореца, не събудиха у нея сантиментални чувства. Невзрачна линия на хоризонта. Ниски, безлични, заснежени хълмове, опитомена природа. На седалките във влака — затворени, безизразни лица. Нито следа от спонтанното, неангажиращо общуване между непознати, на което бе свикнала в Берген. Заради грешка в сигналната система на една от най-скъпоструващите железопътни линии в света се наложи да спрат в някакъв тунел и да чакат там в непрогледен мрак.

Катрине обоснова желанието си да замине за Осло с обяснението, че в техния полицейски окръг, Хурдалан, три неразкрити изнасилвания са сходни с престъпленията, зад които най-вероятно стои Валентин Йертсен. Ако успее да докаже съпричастността на Валентин към тези случаи, ще подпомогне, макар и косвено, КРИПОС и властите в Осло да разкрият убийствата на полицаите.

— И защо да не оставим тази задача на колегите от Осло? — попита началникът на бергенското полицейско управление Кнют Мюлер-Нилсен.

— Защото те отчитат разкриваемост 20,8%, а ние — 41,1%.

Мюлер-Нилсен се разсмя гръмко и Катрине вече не се съмняваше, че билетът за Осло й е в кърпа вързан.

Влакът потегли с рязък тласък. Из вагона се понесоха въздишки: на облекчение, на раздразнение, на примирение. Катрине слезе в Санвика и оттам взе такси до Айксмарка.

Таксито спря на улица „Йосингсвайен“ 33 и Катрине нагази в кишата. Освен високия дувар около червената тухлена сграда почти нищо от фасадата на затворническо общежитие „Ила“ не издаваше, че обитателите тук са сред най-жестоките убийци, наркобосове и сексуални маниаци в страната. И още куп други злодеи. В устава на затвора пишеше, че това е общодържавно заведение за осъдени на лишаване от свобода мъже с „нужда от особени грижи“.

Особени грижи, за да не избягат, помисли си Катрине. Особени грижи, за да не осакатяват и да прегърнат онзи идеал, към който според социолози и криминолози се стреми целокупният човешки род: да бъдат съвестни граждани, да дават своята лепта за благоденствието на човечеството, да функционират като пълноправни единици на обществото.

Дългият престой на Катрине в психиатрична клиника я бе научил, че дори особняци без криминални прояви по принцип изобщо нехаят за благоденствието на обществото и не желаят да се приобщават към колектив, различен от вътрешните им демони. Такива хора жадуват единствено да ги оставят на мира. Ала това не означава непременно, че те ще оставят другите на мира.

На портала провериха служебната й карта и разрешителното за посещение, изпратено й по електронен път, и я пропуснаха по-нататък.

Посрещна я затворнически служител. Чакаше я широко разкрачен, със скръстени ръце и току подрънкваше с ключовете си. Опитваше се да изглежда наперен и самоуверен, защото посетителката идваше от полицията — браминската каста сред пазителите на реда. При среща с полицай, затворническите надзиратели, охранителите и дори контрольорите на паркингите започваха да ръкомахат и да говорят неестествено.

Както обикновено в такива случаи, Катрине се постара да се държи по-учтиво и дружелюбно, отколкото предполагаше темпераментът й.

— Добре дошла в клоаката — поздрави я надзирателят.

Катрине беше сигурна, че той не употребява подобно изречение при контакт с простосмъртни посетители, но го бе измислил предварително, за да демонстрира смес от черен хумор, реализъм и цинизъм, дозирани в правилно съотношение.

Метафората се оказа доста сполучлива, забеляза Катрине, докато вървяха по коридорите на затвора. Или — в стилистиката на неговото сравнение — по червата. Мястото, където храносмилателната система на закона разгражда осъдените индивиди до кафява, воняща маса, която все някога щеше да излезе навън. Всички врати бяха затворени, а коридорите — безлюдни.

— Секторът на перверзниците — обясни надзирателят, докато отключваше желязна врата в дъното на коридора.

— Значи живеят в отделен сектор?

— Да. Иначе има голяма опасност някой да им види сметката.

— Как така да им види сметката? — престори се на изненадана Катрине, все едно за пръв път чуваше за подобна практика.

— Ами така. Тук мразят изнасилвачите колкото и навън. Да не кажа повече. А при нас лежат убийци, лишени от вашия или моя самоконтрол. Затова, падне ли им пердето… — той „преряза“ театрално гърлото си с ключа.

— Убиват ли ги? — възкликна Катрине с ужас в гласа и за миг се запита дали не прекали с интонацията.

Надзирателят не обърна внимание на реакцията й.

— Е, чак да ги убиват — не, но добре ги подреждат. В лазарета редовно киснат — я със счупен крак, я с потрошена ръка. Уж паднали по стълбите или се подхлъзнали под душа. Пък и не смеят да се оплачат, защото знаят какво ги чака. — Мъжът заключи вратата зад тях и вдиша дълбоко. — Усещате ли? Мирише на сперма, засъхнала върху радиатор. Втвърдява се мигновено, а миризмата се просмуква в метала и няма премахване. Мирише на опърлена човешка плът, нали?

— Хомункулус^[1] — Катрине вдиша през носа. Усети единствено миризмата на прясна боя.

— Моля?

— През седемнайсети век се смятало, че спермата съдържа миниатюрни човешки същества.

Надзирателят я изгледа изпод вежди и Катрине си даде сметка, че стъпи накриво. Трябваше да се престори на шокирана.

— Значи Валентин е лежал тук мирно и тихо заедно с други свои събратя?

Надзирателят поклати глава.

— Плъзнаха слухове, че е изнасилил момиченцата в Маридален и край Трюван, а педофилите ги третират по друг начин. Дори закоравели перверзници ненавиждат ебачите на деца.

Катрине потръпна — този път съвсем неподправено — заради непринудения начин, по който се изрази надзирателят.

— И Валентин си намери майстора?

— Точно.

— А имате ли представа кой е пуснал тези слухове?

— Съвсем ясна — кимна надзирателят и отключи следващата врата. — Вие.

— Ние? Полицията?

— Тук дойде някакъв следовател, уж за да разпитва затворниците във връзка с поредния случай. Доколкото разбрах, целта му била не да задава въпроси, а по-скоро да пуска фитили.

Катрине кимна. Беше чувала за тази практика. Когато разследващите са убедени във вината на някой педофил, но не могат да я докажат, те правят всичко възможно перверзникът да си го получи по друг начин. Беше достатъчно да споменат за деянията му пред затворниците с най-голямо влияние. И най-слаб самоконтрол.

— И вие не се намесихте?

Надзирателят вдигна рамене:

— Че какво зависи от нас? — И добави по-тихо: — А в конкретния случай не бяхме против…

Двамата прекосиха някакво помещение — вероятно за свободни занимания.

— Какво имате предвид?

— Валентин Йертсен беше пълен ненормалник. Чиста проба психопат. От онези изроди, дето се чудиш защо изобщо Господ ги е създал. Наша колежка от персонала…

— Ето те и теб! — обади се кротък глас.

Катрине се обърна машинално наляво. До дъска за дартс стояха двама мъже. Тя срещна усмивката на онзи, който я бе заговорил — хилав мъж на около трийсет и девет — четирийсет години. Няколкото останали по главата му руси косъма бяха пригладени назад върху зачервената кожа на черепа му. Дерматологична болест, предположи Катрине. Или пък затворниците разполагаха със солариум — нали попадат в групата на нуждаещите се от специални грижи.

— Мислех, че никога няма да дойдеш — мъжът издърпа бавно стрелите от мишената, като продължаваше да държи погледа й прикован към своя.

После заби едната стрела в розовия център на мишената, така нареченото биволско око. С противна усмивка натисна острието, докато то потъна максимално дълбоко, и го изтръгна, премлясквайки. Другият мъж не се засмя, както бе очаквала Катрине. Наблюдаваше с угрижен вид действията на съиграча си.

Надзирателят хвана Катрине под ръка и я поведе със себе си, но тя се освободи. Умът й работеше трескаво в търсене на подходящ ответен удар. Отхвърли най-близкото до ума: язвителна забележка за размера на стрелата и този на мъжкото му достойнство.

— Защо не престанеш да сипваш каналин в шампоана си? Може да помогне!

Тя продължи напред, но се увери, че дори да не бе улучила в десетката, поне бе отбелязала сносно попадение. По лицето на мъжа плъзна червенина, после той се ухили широко и изкозирува по военному.

— Валентин имаше ли приятели? — попита Катрине, докато надзирателят отключваше вратата на килията.

— Юнас Юхансен.

— Него ли наричате Юда?

— Да. Лежеше за изнасилване на мъже. Такива почти не се срещат.

— Къде е в момента?

— Избяга.

— Как така?

— Не знаем.

— Не знаете?

— Вижте, тук лежат десетки престъпници, а ние, за разлика от „Юлершму“ например, не сме затворническо общежитие със завишена степен на сигурност. В нашето поделение хората излежават сравнително леки присъди. Освен това съдът отчете някои смекчаващи вината обстоятелства, когато постанови присъдата на Юда. А Валентин лежеше за опит за изнасилване. Серийните престъпници изтърпяват наказанията си в други поделения. Понеже персоналът тук е малоброен, не можем да пилеем време и сили в охраняване на затворниците. Всяка сутрин правим преброяване и ако — макар и рядко — се случи някой да липсва, вкарваме питомците по килиите, за да разберем кой отсъства. Ако обаче всички са налице, нещата тръгват по обичайния ред. Когато установихме, че Юда Юхансен го няма, веднага подадохме данни в полицията. Не ни остана обаче време да се занимаваме с неговия случай, защото много скоро след бягството му ни се струпаха други грижи.

— Говорите за…?

— Да. За убийството на Валентин.

— Значи Юда не е бил тук, когато се е случило?

— Точно така.

— Кой го е извършил?

— Не знам.

Катрине кимна. Надзирателят изстреля отговора моментално. Подозрително бързо.

— Обещавам това да си остане между нас. Питам ви кой според вас е убил Валентин.

Надзирателят всмукна въздуха от междузъбните си пространства, докато оглеждаше Катрине от глава до пети, сякаш в търсене на подробност, убягнала му по време на първоначалната инспекция.

— Мнозина от затворниците хем мразеха Валентин, хем се бояха от него до смърт. Вероятно някой е разбрал, че Валентин го е нарочил за жертва на гнева си, и е решил да го изпревари. Който го е убил, явно го е мразел в червата. Валентин беше… как да го опиша? — Адамовата му ябълка подскочи над яката на униформата. — Тялото му приличаше на желе. За пръв път виждам труп в такова състояние.

— Удари с тъпо оръдие?

— За това не знам, но беше обезобразен до неузнаваемост. Лицето му приличаше на каша. Ако не беше противната татуировка на гърдите му, не знам как щяхме да го идентифицираме. Не съм лигльо, но после сънувах кошмари.

— Каква беше татуировката?

— Каква…?

— Да, каква… — Катрине усети, че е на път да излезе от ролята на дружелюбна полицайка, и се постара да прикрие раздразнението си. — Какво изобразяваше татуировката?

— Ами как да ви обясня… Някакво лице. Адски зловещо. Разтеглено, все едно е залепено и не може да се отскубне.

— Мъчи се да се откъсне от капана на тялото — кимна бавно Катрине.

— Да, точно така. Да не сте я виждали?

— Не — поклати глава Катрине и добави наум: „Просто съм изпитвала съвсем същото.“ — И не успяхте да заловите Юда?

— Вие не успяхте.

— И защо според вас не сме успели?

— И откъде да знам? — сви рамене надзирателят. — Но разбирам, че типове като Юда не са ви първа грижа. Както споменах, около присъдата му имаше смекчаващи вината обстоятелства, пък и опасността от рецидив беше почти минимална. Всъщност му оставаха броени дни до излизането от затвора, но явно го е затресло нетърпението, идиотът му с идиот.

Катрине кимна. Надзирателят говореше за нетърпението да излезеш на свобода. То се засилва с наближаването на съдбоносната дата. Мисълта за предстоящото освобождаване обсебва затворника и той не е в състояние да издържи нито ден повече зад решетките.

— Някой от затворниците може ли да ми разкаже нещо за Валентин?

Надзирателят поклати глава.

— Валентин общуваше само с Юда. Пък и затворниците страняха от него. Проклетникът плашеше всичко живо. Влезеше ли някъде, все едно нещо ставаше с въздуха.

Катрине му зададе още няколко въпроса, но и сама усещаше, че протака разговора, колкото да оправдае изразходените средства и време за командировката си до Осло.

— Щяхте да ми разказвате някаква случка с Валентин — напомни тя.

— Така ли? — надзирателят бързо погледна часовника. — Опа! Стана време да…

На връщане пак минаха през помещението за свободни занимания и Катрине видя слабия мъж с червения скалп. Стоеше изправен, с отпуснати встрани ръце, и се взираше в празната мишена. Стрелите не се виждаха. Обърна се бавно; Катрине не се сдържа и го погледна на свой ред. Усмивката му бе изчезнала, а очите бяха мътни и сиви като медузи.

Мъжът извика нещо. Думите се повтаряха — високо и пронизително, сякаш птица предупреждаваше за опасност. После се засмя.

— Не му обръщайте внимание — прошепна надзирателят.

Смехът зад гърба им заглъхна, докато крачеха бързо по коридора.

Катрине излезе навън и вдиша въздуха, напоен с аромат на дъжд.

Извади си телефона, изключи диктофона, който бе работил по време на цялото й посещение в затвора, и набра Беате.

— Приключих в „Ила“. Удобно ли е да се видим?

— Ще включа кафемашината.

— Нямаш ли…

— Ти си полицайка, Катрине, все ще се прежалиш да изпиеш чаша шварц кафе, нали?

— Обикновено обядвам в „Сара“, пък на теб ти трябва да поизлезеш от лабораторията. Аз черпя.

— Ще черпиш ами!

— Защо?

— Открих я.

— Кого?

— Иря Якобсен. Жива е. Ако побързаме.

Уговориха се да се срещнат след четирийсет и пет минути и затвориха. Докато чакаше таксито, Катрине прослуша записа. Понеже, докато държеше диктофона включен, бе оставила долната част на телефона — където се намира микрофонът — да се подава над джоба й, се надяваше с чифт добри слушалки да успее да долови още нюанси в интонацията на надзирателя. Превъртя записа до мястото, където се чуваше крясъкът на Червения скалп. И без слушалки чу ясно предупреждението му:

— Валентин е жив. Валентин убива. Валентин е жив. Валентин убива.

 

 

— Дойде в съзнание сутринта — съобщи Антон Митет, докато двамата с Гюнар Хаген бързаха по коридора.

Силие скочи от стола, когато ги видя.

— Можеш да си вървиш, Силие. Оттук поемам аз.

— Според графика застъпваш след един час.

— Свободна си, нали ти казвам.

Тя го изгледа изпитателно. После отмести поглед към Хаген.

— Гюнар Хаген — представи се той и протегна ръка. — Началник на Отдела за борба с насилието.

— Знам кой сте — тя стисна десницата му. — Силие Гравсенг. Надявам се някой ден да работя за вас.

— Хубаво. Като за начало започни да следваш указанията на Антон.

— Понеже върху инструктажа ми е записано вашето име, аз…

Антон я наблюдаваше, докато тя си събираше нещата.

— Днес е последният ден от стажа ми. Вече почвам да мисля за изпита.

— Силие е курсантка — уточни Антон.

— Вече се нарича „студент в Полицейската академия“. Да ви питам нещо, господин главен полицейски инспектор…

— Да? — Хаген се усмихна накриво, защото Силие употребяваше прекалено сложни и витиевати звания.

— На Хари Хуле, легендарния полицай, работил във вашия отдел, му се носи славата на детектив, който не се е издънил нито веднъж. Нямал неразкрито убийство. Вярно ли е?

Антон се прокашля предупредително и погледна Силие, но тя не му обърна внимание.

Кривата усмивка на Хаген се изправи и разтегли устните му.

— Първо, това, че някой детектив не е успял да разкрие дадено престъпление, не означава, че се е издънил, нали?

Силие Гравсенг не отговори.

— А конкретно за Хари… — Хаген потърка брадичката си, — слуховете са верни. Но донякъде е и въпрос на гледна точка.

— Как така на гледна точка?

— Той се върна от Хонконг, за да разследва убийството, за което бе арестуван доведеният му син. Пуснаха Олег и друг човек направи самопризнания, но убийството на Густо Хансен остана неразкрито. Поне в публичното пространство.

— Благодаря — усмихна се Силие.

— Успех с кариерата — пожела й Гюнар Хаген.

Хаген я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше по коридора. Не толкова защото на повечето мъже им доставя удоволствие да заглеждат хубави млади момичета, а по-скоро за да отложи предстоящото с няколко секунди — отсъди Антон. Беше забелязал колко нервен е началникът. Хаген се обърна към затворената врата. Разкопча якето си. Залюля се на пети като тенисист, който очаква съперникът му да сервира.

— Влизам.

— Добре. Аз ще остана тук на пост.

— Да — кимна Хаген и повтори: — Да.

 

 

Докато двете обядваха, Беате попита Катрине дали двамата с Хари са имали сексуална връзка.

В началото Беате обясни как един от информаторите е разпознал снимката на жената с фалшивите показания — Иря Якобсен. Живеела с други съквартиранти до площад „Александър Шилан“ и почти не излизала от къщи. Полицията наблюдавала мястото, защото там продавали амфетамини, но Иря не спадала към интересните субекти, понеже не пласирала, а влизала в групата на клиентите.

От положението в службата, през личния живот — засегнаха и темата за добрите стари времена. Беате припомни на Катрине, че с появата си в отдела карала всички мъже да се обръщат след нея, а Катрине най-чинно се възпротиви. Знаеше как жените често, под маската на привидна добронамереност, всъщност изтъкват качествата на своя дружка, за да й напомнят, че това е било някога. Особено жените, които никога не са били красавици. Ала макар никога да не бе привличала магнетично мъжките очи, Беате не пускаше отровни стрели. Неизменно тиха, стеснителна, трудолюбива, лоялна, винаги си служеше с чисто оръжие. И все пак у нея се забелязваше известна промяна. Дали заради бялото вино, което си позволиха? По една или друга причина Беате стана много по-директна.

Катрине се радваше, че точно в този момент устата й е пълна с арабска питка, и успя само да поклати глава.

— Добре де — подхвана тя, след като преглътна. — Минавало ми е през ума, признавам. Хари споменавал ли е нещо по въпроса?

— Той ми споделяше много неща — Беате вдигна чашата си да изпие последната глътка на дъното. — Само се питам дали е лъгал, когато отрече двамата да сте…

— Кое те караше да мислиш, че сме спали заедно? — Катрине махна на сервитьора да донесе сметката.

— Начинът, по който се гледахте. Начинът, по който разговаряхте.

— Двамата с Хари стигнахме до физическа разправа, Беате!

— Точно за това говоря.

— А ти и Хари? — засмя се Катрине.

— Абсурд. Прекалено добри приятели сме. А и нали с Халвуршен се събрахме…

Катрине кимна. Халвуршен беше партньор на Хари, млад разследващ полицай от Стайншер, от когото Беате бе заченала точно преди да го убият по време на служба.

Пауза.

— Какво има?

Катрине сви рамене. Извади телефона и пусна края на записа.

— В „Ила“ бъка от психопати — отбеляза Беате.

— Самата аз съм лежала в психиатрия. Знам го този контингент. Но се питам как този тип е разбрал, че отидох там именно заради Валентин?

 

 

Антон видя, че по коридора се задава Мона. Гледаше я с наслада и със съзнанието, че вероятно е за последен път.

Тя се усмихваше още преди да го приближи. Крачеше право към него. Антон се удивяваше колко грациозно върви Мона, като по въже. Навярно такава беше походката й. Или пък го правеше заради него. Тя се приближи, погледна през рамо дали не се задава някой по коридора, погали го по косата. Без да става, той обгърна бедрата й с ръце и вдигна глава.

— Пак ли поемаш дежурствата?

— Да. Алтман го върнаха в онкологията.

— Значи ще те виждам по-често.

— Не е много сигурно. Изследванията показват, че пациентът се възстановява бързо.

— И така да е, ние пак ще се виждаме — подхвърли шеговито Антон.

Ала не се шегуваше и Мона го разбра. Вероятно затова се вцепени, усмивката й се разкриви и тя се отскубна от ръцете му, надзъртайки през рамо, все едно се отдръпна, за да не ги види някой. Антон я пусна.

— Началникът на Отдела за борба с насилието е при него.

— Какво прави?

— Разговаря с пациента.

— За какво?

— Не мога да ти кажа — отвърна той вместо „не знам“, каквато беше истината.

Господи, ставаше наистина жалък.

Вратата се отвори и Гюнар Хаген излезе в коридора. Спря, погледна първо Мона, после Антон и пак Мона. Все едно на челата им бяха изписани шифровани съобщения. Мона, леко изчервена, се шмугна в болничната стая.

— Е? — Антон се опита да не издава смущението си.

По изражението на Хаген прецени, че началникът изпитва по-скоро недоумение. Взираше се в Антон, сякаш е видял марсианец; гледаше с объркания поглед на човек, чиито представи за живота току-що са претърпели пълен обрат.

— Мъжът вътре… — подхвана Хаген и посочи с палец през рамо. — Пази го като очите си, Антон. Чуваш ли? Като очите си.

Хаген повтори няколко пъти последната реплика сякаш на себе си и се отдалечи бързо по коридора.