Ю Несбьо
Полиция (3)

Втора глава

Полицай Антон Митет извади от малката червена кафемашина „Неспресо“ D290 пълната до половината пластмасова чашка, наведе се и я остави на пода, защото наоколо нямаше подходяща мебел. После взе нова капсула от диспенсъра, провери по навик дали тънкото покритие от метално фолио не е пробито, за да се увери, че капсулата не е използвана, и я пъхна в кафемашината. Сложи празна чаша под чучурчето и натисна едно от светещите копчета.

Докато машината пъхтеше и стенеше, той погледна часовника си. Наближаваше полунощ — краят на дежурството му. Вкъщи го чакаха, но той искаше първо да я инструктира подробно за естеството на задачата й. Все пак беше още курсантка в Полицейската академия. Как й беше името? Силие? Антон Митет погледна чучурчето. Щеше ли да вземе още едно кафе, ако му бяха изпратили момче? Все тая. Отдавна се беше отказал да си отговаря на подобни въпроси. Цареше такава тишина, че чуваше как последните, вече полупрозрачни капки се оцеждат в чашката. Вече не притежаваха нито цвят, нито вкус на кафе, но той държеше да ги улови, защото на момичето му предстоеше дълго дежурство, без компания, в пълно затишие между небоядисаните, голи бетонни стени на Държавната болница. Затова Антон възнамеряваше да изпие чаша кафе с нея, преди да поеме към къщи. Взе двете чашки и тръгна по коридора. Стените запращаха обратно ехото от стъпките му. Подмина няколко заключени врати. Знаеше, че зад тях няма нищо освен още голи стени. Норвежците бяха построили болницата с мисъл за бъдещето, когато нацията ще стане по-многолюдна, по-възрастна, по-болна, по-взискателна. Бяха проявили предвидливост в дългосрочен план, както немците, когато бяха построили аутобаните, а шведите — летищата си. Дали обаче малобройните шофьори, пресичащи немските селски райони по огромните бетонни пътища през трийсетте, и шведските пасажери, лутащи се из прекомерно големите зали на „Арланда“ през шейсетте, бяха усещали също като Антон присъствието на призраци? Дали бяха долавяли, че макар всичко да е ново, непокварено и още никой да не е загинал в автомобилна или авиационна катастрофа, във въздуха витае прокоба за бъдещи нещастия? Дали бяха виждали как фаровете на колите им осветяват семейство, застанало покрай пътя и вторачено безизразно в светлината? Окървавени, бледи, бащата — пронизан, майката — с глава, извъртяна наобратно, детето — с един крак и една ръка. Дали бяха виждали как закритият с пластмасови ресни отвор на самоходната багажна лента в залата за пристигащи на „Арланда“ изведнъж изплюва овъглен труп, който още тлее и прогаря гуменото й покритие, а зиналата му, димяща паст, сякаш още бълва писъци. Нито един от лекарите не успя да му каже за какво ще се използва това крило. Единственото сигурно беше, че някой ден зад тези врати ще умират хора. Прокобата тегнеше във въздуха, сякаш тук вече витаеха неспокойни души в невидими тела.

Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.

— Донесох кафе и за теб — той протегна към нея чашата.

Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.

— Благодаря, но аз си нося от къщи — тя извади термос от малката раница на стола.

В говора й се долавяше съвсем лека напевност — навярно остатъци от северен диалект.

— Това е по-хубаво — настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.

Тя се поколеба, но взе чашата.

— Пък е и на аванта — Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. — Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…

— Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.

Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.

— Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.

— Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите — усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.

Антон изпита раздразнение и понечи да й напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.

— Добър вечер — поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Почакайте малко — Силие пристъпи към нея. — Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?

Сестрата погледна объркано Антон.

— Освен ако моят колега не гарантира за вас — добави Силие.

— Влизай, Мона — кимна Антон.

Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.

— Добра работа — усмихна се Антон на Силие.

Видя, че похвалата не й хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.

Силие го изпревари:

— Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.

Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?

— Стикерът с мечето на сака ти — обясни с усмивка Силие.

Той отпи от чашката. Изкашля се.

— Не бързам. Понеже това е първото ти самостоятелно дежурство, гледай да се възползваш от възможността да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не мисли, че всичко е написано в инструкциите. — Прехвърли тежестта на другия си крак, надявайки се тя да е схванала подтекста.

— Както искаш — отвърна обаче Силие с дразнеща самоувереност, каквато си позволяват само младежи под двайсет и пет години. — Знаеш ли кой е пациентът вътре?

— Не. В инструкциите е посочено изрично, че името му се пази в най-строга тайна.

— Но ти знаеш нещо.

— Така ли мислиш?

— Обърна се към сестрата на малко име. Явно сте разговаряли. Каза ли ти нещо по-конкретно?

Антон Митет гледаше курсантката. Симпатична, ала лишена от сексапил и чар. Прекалено кльощава за вкуса му, с неподдържана коса и леко повдигната горна устна, изпод която се подаваха два леко криви зъба. И все пак под черната униформа на Силие се очертаваше млада, стегната и атлетична фигура. И ако Антон решеше да я посвети в онова, което знаеше, дали щеше да е в резултат от подсъзнателното изчисление, че жестът ще увеличи с една стотна шансовете му да му пусне? Или в лицето на Силие виждаше бъдещ старши инспектор или спецразследващ и следователно потенциален негов началник, защото Антон Митет завинаги щеше да си остане редови полицай, нищо и никакво ченге, понеже онзи случай в Драмен лепна върху името му незаличимо клеймо.

— Жертва на опит за убийство. Изгубил е много кръв. Докарали са го с едва доловим пулс. Оттогава е в кома.

— Защо са му назначили денонощна охрана?

— Потенциален свидетел е — сви рамене Антон. — Ако прескочи трапа.

— С какви сведения разполага?

— За големи клечки в наркобизнеса. Събуди ли се, вероятно може да разкаже неща, които да тикнат в кауша знакови фигури от столичния канал за хероин. И, разбира се, да назове кой се е опитал да му види сметката.

— И се опасяват да не би убиецът да се върне да довърши започнатото?

— Ако разбере, че жертвата му лежи тук. Затова дежурим постоянно.

— Ще прескочи ли трапа?

— Лекарите могат да го поддържат жив в продължение на няколко месеца — поне така твърдят — но шансовете му да излезе от комата са минимални. Така или иначе обаче… — Антон отново прехвърли тежестта на другия си крак; изпитателният поглед на курсантката започна да го смущава — в момента сме длъжни да гарантираме сигурността му.

Антон Митет си тръгна с усещане за поражение. Мина покрай регистратурата и излезе в есенната вечер. Качи се в колата си. Телефонът му звънна. Обаждаха се от дежурната част.

— Маридален, убийство — съобщи нула едно. — Знаем, че нарядът ти приключи, но ни е нужно подкрепление при отцепването на местопрестъплението. И понеже си в униформа…

— Колко време?

— Ще изпратим да те сменят до три часа. Максимум.

Антон се смая. В последно време шефовете все гледаха да сведат извънредния труд до минимум. Железният правилник и точните бюджетни разчети не допускаха изключения дори от практически съображения. Щом си позволяваха да го викат след края на дежурството, значи се касаеше за особено тежък случай. „Дано само да не е дете“, помоли се той.

— Тръгвам — отговори той по радиостанцията.

— Ще ти изпратя координатите за джипиеса.

След като в полицейските автомобили монтираха навигационни устройства с вграден активен предавател и подробна карта на Осло и околностите, от дежурната част можеха да локализират всички патрулки. Ето защо се бяха свързали именно с Антон: той се намираше най-близо до местопрестъплението.

— Три часа — напомни той.

Лаура вече си беше легнала, но той знаеше какво удоволствие й доставя, когато се прибира веднага след края на дежурството си. Изпрати й есемес, запали и подкара към езерото в долината Маридален.

 

 

На Антон не му се наложи да използва напътствията на джипиеса. На разклона към улица „Юлеволсетер“ стояха паркирани четири полицейски коли, а малко по-напред заградителни ленти в оранжево и бяло указваха местопрестъплението.

Извади джобното си фенерче от жабката и отиде до полицая пред отцепения район. В горичката просветваха фенери и специалните лампи на групата за оглед. Обстановката напомняше снимачен процес. Това всъщност не беше толкова далеч от истината; съвременните криминалисти, освен че запечатват местопрестъплението на снимки, носят и висококачествени видеокамери, които не просто документират вида на жертвите, но и цялата обстановка. Това позволява на разследващите впоследствие да връщат записа назад, да го стопират и да увеличават отделни детайли, чиято значимост са пропуснали при първоначалния оглед.

— Какво става? — попита Антон полицая, който трепереше със скръстени ръце.

— Убийство — отвърна мъжът със задавен глас. Зачервените му очи изпъкваха върху неестествено бледото лице.

— Това го разбрах. Кой води огледа?

— Льон и нейният екип.

Антон чуваше множество гласове от гората.

— От КРИПОС и Отдела за борба с насилието още ли не е пристигнал никой?

— На път са. Току-що открихме трупа. Ще ме смениш ли?

Значи, очакваха се още хора. И въпреки това му удължиха работния ден. Антон огледа по-внимателно полицая. Независимо от дебелото палто целият се тресеше. А навън не беше толкова студено.

— Пръв ли пристигна на местопрестъплението?

Полицаят кимна безмълвно, заби поглед в краката си и започна да ги разтъпква.

„Само това не — притесни се Антон. — Сигурно е дете.“ Преглътна с мъка.

— Нула едно ли те изпрати?

Антон вдигна глава. Не ги беше чул, макар да излязоха от гъсталаците. И преди беше забелязвал колко безшумно се движат криминалните експерти из местопрестъплението. Напомнят на малко тромави танцьори, привеждат се, стараят се да избегнат досега с всякакви предмети и стъпват като космонавти на Луната. Последното сравнение вероятно му беше хрумнало заради белите защитни костюми.

— Да, повикаха ме да сменя един колега — отговори Антон на жената.

Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката й руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.

До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата й изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.

— Прибирай се, Симон — Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. — Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.

Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.

— Много ли е тежко? — попита Антон.

— Носиш ли си кафе? — попита растафарят и развинти капачката на термоса си.

Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.

— Не.

— При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе — посъветва го растафарят. — Не се знае колко ще се проточи.

— По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства — намеси се Беате Льон. — Случая „Драмен“, ако не се лъжа?

— Съвсем правилно — потвърди Антон и се залюля на пети.

По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.

— Кой е открил трупа?

— Колегата — Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.

— Питам по-скоро кой е повикал полиция.

— Съпругата на убития се обадила, след като се забавил — уточни растафарят. — Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.

Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата — мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.

Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.

Към тримата полицаи се приближи линейка — бавно, без включена сирена или буркан.

Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.

— Убитият е полицай — тихо промълви Антон.

— Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града — отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.

— Съгласен съм — потвърди растафарят и отпи от термоса. — Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?

— Полицай — повтори Антон. — Затова са впрегнати толкова хора, нали?

— Катрине? Ще те помоля да провериш нещо — възлагаше задача по телефона Беате Льон. — Става дума за случая „Сандра Тветен“. Точно така.

— Ужас! — възкликна растафарят. — Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?

Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?

Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…

— Благодаря, Катрине — каза Беате.

— Какво има? — поинтересува се растафарят.

— Работила съм с Ерлен точно на това място.

— Тук?

— Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен — още дете; изнасилена и убита.

Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.

— Спомням си случая — отвърна растафарят. — Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?

Беате не отговори. Само кимна бавно.

Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.

— Потрес! — отбеляза тихо растафарят. — Да не ми казваш, че…?

Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.

— Проклятие! — прошепна растафарят.