Ю Несбьо
Полиция (49)

Четирийсет и осма глава

Хари се взираше в компютърния екран. Пак набра Катрине. Тъкмо се канеше да прекъсне повикването, и чу гласа й:

— Да?

Беше се задъхала, все едно й сварваше да тича. Но съдейки по акустиката, тя се намираше в затворено помещение. Хари си помисли, че е трябвало да отдаде по-голямо значение на акустиката и онзи път, когато позвъни на Арнол посред нощ. Тогава Фолкеста беше на открито.

— Да не си във фитнеса?

— Във фитнеса? — попита тя, все едно чуваше думата за пръв път.

— Предположих, че затова не ми вдигаш.

— Не, вкъщи съм. Какво има?

— Укроти пулса. В Академията съм. Преглеждам какви търсения са извършвани на един компютър и зациклих.

— В смисъл?

— Арнол Фолкеста е влизал в страници на доставчици на медицинска апаратура. Искам да разбера защо.

— Арнол Фолкеста? Какво общо има той?

— Мисля, че е нашият човек.

— Полицейският касапин? — възкликна Катрине и Хари чу хрипкав шум, който веднага разпозна: тютюневата кашлица на Бьорн Холм. И скърцането на матрак.

— С Бьорн да не сте в Котелното?

— Не, нали ти казах, че… такова… да, в Котелното сме.

Хари се позамисли и заключи: през целия си професионален стаж в полицията не беше чувал по-бездарна лъжа.

— Ако имаш компютър подръка, провери дали Фолкеста е купувал медицинско оборудване. И дали излиза нещо, ако въведеш името му и местата, където са извършени убийствата. Като приключиш, ми се обади. А сега ми дай Бьорн.

Хари чу как тя закри слушалката с ръка и каза нещо на Бьорн.

— Да? — прозвуча сънливият му глас.

— Облечи си нещо и ела в Котелното. Намери прокурор, който да ти издаде разрешение да изискаме от мобилния оператор разпечатка на разговорите на Арнол Фолкеста. После провери кои номера са звънили на Трюлс Бернтсен тази вечер, става ли? Междувременно аз ще помоля Белман да събере „Делта“. Ясно?

— Да. Ъъъ… ние… такова… сещаш се…

— Важно ли е, Бьорн?

— Не.

— Чао — прекрати разговора той.

В стаята влезе Карстен Каспершен.

— Намерих йод и памук. И пинцета, за да извадим осколките.

— Благодаря, но именно тези осколки горе-долу ме крепят. Остави тези неща на бюрото.

— Но, за бога, целият си…

Хари махна с ръка протестиращият Каспершен да го остави на мира и набра номера на Белман. След шест сигнала се включи гласовата поща. Хари изруга. Въведе имената на Ула Белман в Гугъл и откри номера на стационарния им телефон в Хьойенхал. Почти веднага в слушалката се обади нежен, мелодичен женски глас.

— Хари Хуле съм. Съпругът ви у дома ли е?

— Не, току-що излезе.

— Трябва ми спешно. Къде отиде?

— Не каза.

— Кога…

— И това не знам.

— Като…

— … се прибере, ще му предам да ви се обади, Хари Хуле.

— Благодаря.

Хари затвори.

Насили се да прояви търпение. Чакаше, подпрял лакти на бюрото, и глава — върху дланите. Слушаше как кръвта капе върху непроверените контролни. Броеше капките като отлитащи секунди.

Гората. Гората. Там не минават трамваи.

Акустиката. Все едно е навън, а не в закрито помещение.

Когато онази вечер се обади на колегата си, Арнол му каза, че си е вкъщи.

Ала Хари чу тътена на метрото в далечината.

Не беше изключено Арнол да е излъгал по съвсем невинни причини. Например за да запази в тайна връзка с някоя жена. Навярно бе плод на случайност, че Хари му звънна точно по времето, когато някой бе изровил трупа на младото момиче в Западното гробище. Метрото минава съвсем близо до гробището. Случайности, чиято съвкупност обаче извади още факти на повърхността. Статистиката.

Хари пак си погледна часовника.

Мислите му се върнаха при Ракел и Олег. В момента си бяха вкъщи.

Вкъщи. Където трябваше да е и той. Където беше редно да се намира. Където никога нямаше да бъде. Не и напълно, изцяло, не и както му се искаше. Защото беше истина: Хари не носеше у себе си всеотдайността към семейството. Затова пък носеше у себе си нещо съвсем различно: една бактерия, която разяжда плътта, разрушава всичко в живота му, оцеляло въпреки алкохола. Хари все още, след всичките тези години, не бе успял да проумее естеството на тази проказа. Съзнаваше само, че тя явно прилича донякъде на поривите у Арнол Фолкеста. Толкова силен и всеобхватен императив, че почти оправдава целокупно щетите, които нанася. Най-сетне Катрине се обади.

— Преди няколко седмици е поръчал няколко хирургически инструмента и облекло за хирурзи. Продават се свободно в мрежата.

— Друго?

— Няма. Съдейки по търсенията, не е сърфирал много из интернет. Внимавал е.

— Друго?

— Разрових се дали не е бил замесен във физическа саморазправа. Изникна медицински картон отпреди доста години. Оказа се негов.

— Сериозно?

— В анамнезата лекуващият лекар е записал: „приет с видими следи от побой“, но пациентът твърдял, че е паднал по стълбите. Лекарят изразява категорично несъгласие с версията му и посочва многобройните контузии по цялото тяло. Но понеже пациентът е полицай, следва сам да прецени дали да подава жалба за нанесена телесна повреда, или не. Упоменава се още, че счупеното коляно на пострадалия едва ли ще се възстанови напълно.

— Значи е претърпял побой. Какво откри за местопрестъпленията, където се е вихрил полицейският касапин?

— Всъщност не намерих нищо, което да го свързва с тях. Докато е работил в КРИПОС, не е разследвал никое от първоначалните убийства. Затова пък открих връзка с една от жертвите.

— С коя?

— Рене Калснес. След като се появи в картинката, пуснах търсене заедно с името на Фолкеста. Двамата са прекарвали много време заедно. Пътували са често заедно със самолет, в различни европейски столици са спели в двойна стая или апартамент. Арнол е плащал хотелските сметки и е купувал бижута от Барселона и Рим, каквито не ми се вярва да е носил. Накратко, по всичко личи, че са имали…

— … интимна връзка — довърши Хари.

— По-скоро тайна афера. В самолета обикновено са седели на различни редове, а понякога са пътували и с различни полети. А когато са отсядали в норвежки хотели, винаги са се настанявали в отделни стаи.

— Арнол е работел като полицай. Затова е смятал, че е най-безопасно да не изважда сексуалната си ориентация на показ.

— Но не единствен той е глезел въпросния Рене с екскурзии и подаръци.

— Не се и съмнявам. Трябвало е следователите отдавна да открият връзката помежду им.

— Прекалено строг си, Хари. Колегите не са разполагали с моите търсачки.

Хари прокара длан по лицето си.

— Сигурно си права. Навярно разсъждавам твърде осъдително, като се възмущавам защо убийството на едно жиголо не е предизвикало неизтощим хъс у въвлечените в разследването.

— Да, така е.

— Има ли друго?

— Засега няма.

— Добре. Чао.

Пусна телефона в джоба си. Погледна си часовника. През главата му мина изречение, чуто от устата на Арнол Фолкеста: „Всеки, който няма смелостта да защити справедливостта, трябва да се чувства гузен.“

Какво постигаше Фолкеста с тези убийства за отмъщение? Защитаваше справедливостта ли?

И онази реплика, докато обсъждаха вероятната диагноза на Силие Гравсенг: обсесивно-компулсивно разстройство. „Имам известен опит с ОКР. Страдащите от него не подбират средства и не се интересуват от последствията.“

Арнол Фолкеста бе признал, макар и косвено, че страда от същото заболяване.

Бьорн се обади след седем минути.

— Провериха в паметта на Бернтсеновия телефон. Никой не му е звънил през последните часове.

— Мхм. Фолкеста го е отвел от дома му. А неговият телефон?

— Според сигналите, постъпили в наземните станции, е включен и го засичат в района на „Шлемдалсвайен“, „Шато Ньоф“ и…

— По дяволите. Затвори и го набери.

Хари изчака няколко секунди. После чу отнякъде глухо бръмчене. От едно чекмедже на бюрото. Дръпна най-горното. Оказа се заключено. Само най-долното се плъзна към него. В него откри телефон със светещ дисплей. Вдигна го и натисна „приеми“.

— Открих го, Бьорн.

— Ало?

— Аз съм: Хари. Фолкеста не е глупав. Оставил е телефона, регистриран на негово име, в кабинета си. Обзалагам се, че апаратът е стоял тук по време на всички убийства.

— За да не може мобилният оператор да определи къде се е намирал в часовете на престъпленията.

— И като доказателство, че е работил тук както обикновено, ако му потрябва алиби. Понеже чекмеджето не беше заключено, се басирам, че няма да открием нищо изобличаващо в паметта на апарата.

— Предполагаш, че използва и друг?

— Телефон с предплатена карта, купен евентуално под друго име. От него звъни на жертвите си.

— И понеже официалният телефон е в кабинета му тази вечер…

— … Фолкеста пак е бил на лов.

— Но ако наистина иска телефонът да му служи за алиби, е странно защо не го е взел в дома си. Ако сигналите от апарата показват, че е бил в Академията цяла нощ…

— … това няма да му осигури убедително алиби. Има и друго обяснение.

— Какво?

— Фолкеста не е приключил с тазвечершното си задание.

— О, по дяволите. Да не мислиш, че…?

— Нищо не мисля. Не мога да се свържа с Белман. Обади се на Хаген, разясни му ситуацията и го попитай дали може да мобилизира „Делта“. Трябва да нахлуят в апартамента на Фолкеста.

— Предполагаш, че си е у дома?

— Не, но…

— … ще започнем издирването там, където е светло — довърши Бьорн.

Хари приключи разговора. Затвори очи. Пищенето в ушите почти бе изчезнало. Но пък на негово място се появи друг звук: тиктакане. Отлитащи секунди преди фаталния миг. По дяволите, по дяволите! Притисна кокалчетата на показалците към очите си.

Дали пък Фолкеста не се беше обадил на друг, а не на Белман? На кого? И как? Чрез предплатената си карта? Или от уличен телефон? Или от централа, чийто код не излиза и не се регистрира?

Поседя няколко секунди и отдръпна пръстите от очите си.

Погледна големия черен стационарен телефон върху бюрото. Поколеба се. Вдигна слушалката. От нея се чу жуженето на централата. Натисна клавиша за набиране на последния избран номер, апаратът издаде няколко трескави „ту-туут“ и извърши зададената операция. Хари чу сигнал за свободно, после някой вдигна.

— Семейство Белман — обади се нежният мелодичен глас на съпругата на главния секретар.

— Извинете, сгреших номера — Хари затвори. Стисна очи. По дяволите, по дяволите!