Още щом склони пред молбите му да я посети, Ула съжали. Но той я хвана неподготвена. Обади се уж да пита как е новата къща. Дали не се сеща за нещо, дето да се нуждае от ремонт? Трюлс скучаел, след като го отстранили от служба. Ула излъга, че всичко работи напълно изправно. А едно кафе? И раздумка за старите времена? Тя се опита да измисли някакво оправдание, но Трюлс се престори, че не я е чул: ще се отбие да я види, колкото да изпият по едно кафе.

— Ами защо не… Заповядай — смотолеви тя.

— Все още го раздавам ерген — отвърна сега той. — Нищо ново.

— Ще си намериш приятелка. Мдам… — Ула погледна демонстративно часовника.

Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че наближава време да взема децата, но дори необвързан мъж като Трюлс нямаше да се хване на лъжата, защото бе твърде рано.

— Сигурно — той погледна чашата си и вместо да я остави, отпи още веднъж.

Сякаш събираше смелост да подхване въпроса, заради който бе дошъл. Ула изтръпна.

— Както знаеш, винаги съм те харесвал, Ула.

Тя се хвана за плота.

— Ако имаш някакви проблеми и искаш… ъъъ… да поговориш с някого, винаги съм насреща.

Ула премига объркано. Правилно ли чу? Трюлс й предлагаше разговор?

— Благодаря ти, Трюлс, но нали си имам Микаел.

Трюлс бавно постави чашата върху масичката.

— Разбира се. Имаш си Микаел…

— Впрочем е време да се захващам с вечерята.

— Права си. Ти стоиш тук зад тенджерите, докато той…

Трюлс не довърши.

— Той какво, Трюлс?

— Вечеря другаде.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, и още как. Виж, тук съм, за да ти помогна. Мисля ти само доброто, Ула. Твоето и на децата. Децата са важни.

— Тази вечер ще им приготвя нещо специално, а кулинарните изненади отнемат време, Трюлс, затова…

— Нека ти кажа нещо, Ула.

— Не искам да те слушам повече.

— Прекалено добра си за Микаел. Знаеш ли колко жени е…

— Стига!

— Но…

— Върви си, Трюлс. И гледай известно време да не ми се мяркаш пред очите.

Без да се откъсва от кухненския плот, Ула проследи как Трюлс излезе и отиде до колата край чакълестата алея, лъкатушеща между новите къщи в Хьойенхал. Микаел все обещаваше да пусне в ход връзките си и да се обади тук-там в общината, за да ускори асфалтирането, но засега нямаше резултат. Трюлс натисна дистанционното и след кратко чуруликане алармата на колата изключи. Видя как гостът й се качи в купето и постоя неподвижно, вперил напред невиждащ поглед. После по тялото му премина конвулсия и той заблъска волана с юмруци. Макар да ги делеше голямо разстояние, тя потръпна, гледайки с какво ожесточение пестниците му се изсипват върху кормилото. Микаел й беше споделял за гневните пристъпи на Трюлс, но за пръв път тя го виждаше в такава светлина. Микаел често повтаряше, че ако Трюлс не бил станал полицай, щял да нагази в криминалните среди. А когато искаше да се изфука, Микаел казваше същото и за себе си. Ула не му вярваше. Микаел й се струваше прекалено праволинеен, прекалено… адаптивен. Но, виж, Трюлс… Той беше замесен от друго, по-съмнително тесто.

Трюлс Бернтсен. Примитивният, наивен, лоялен Трюлс. Ула, разбира се, се бе досещала и преди, че, зад фасадата се крие нещо тъмно, но никога не бе допускала, че Трюлс може да прояви такава хитрост. Такава… изобретателност.

„Гранд Хотел“.

Най-мъчителните секунди в живота й.

Беше й минавало през ума, разбира се, че е възможно Микаел да й изневерява. Особено след като напоследък изобщо не проявяваше желание за секс. Но тя все си го обясняваше със стреса около убийствата на полицаите… Не бе допускала подобно нещо: Исабеле Скойен. И то трезви, посред бял ден. Ула се досети, че някой е режисирал събитията с цел да разобличи изневярата на Микаел. Този някой е знаел къде ще се срещне мъжът й с Исабеле Скойен, защото двамата явно се виждат в хотела всяка сряда. Сетеше ли се за това, на Ула й се повдигаше.

Пребледнялото лице на Микаел. Изплашените, гузни очи като на момче, спипано да краде ябълки от съседния двор. Как успяваше? Как този подъл мръсник си придаваше вид на беззащитно дете? Та той, бащата на три деца, потъпка всичко красиво в живота им. Защо тогава изглеждаше като мъченик?

— Ще се прибера по-рано — прошепна й той в хотела. — Ще го обсъдим, преди децата да… След четири минути трябва да бъда при председателя на Общинския съвет.

В ъгълчето на окото му проблесна нещо. Сълза? Нима този негодник си бе позволил да пролее сълза?

След като той излезе от хотела, Ула се окопити изненадващо бързо. Така става с хората, които нямат друг избор, защото нервният срив не е сред наличните възможности. С апатично спокойствие извади мобилния си телефон и набра номера, от който я бе потърсил Рюнар. Никой не вдигна. Ула изчака пет минути и си тръгна. След като се прибра, помоли своя позната от КРИПОС да провери телефонния номер. Служителката обясни, че абонатът е използвал предплатена карта и името му не е регистрирано. В задачата се питаше кой би положил толкова усилия да я отведе в „Гранд Хотел“, та тя с очите си да види изневярата на мъжа си? Журналист от жълтата преса? Доброжелателка на Ула? Бивше гадже на Исабеле, открил съперник в лицето на Микаел? Или човек, който иска да раздели Ула и Микаел, защото мрази или него, или нея. Или е влюбен в нея? И смята, че ако отстрани Микаел от пътя си, шансовете му пред Ула ще се увеличат? Тя се сещаше само за един мъж, чиято силна любов към нея носеше проблеми и на двама им.

Ула не сподели подозренията си с Микаел, когато по-късно през деня седнаха да поговорят. Той навярно смяташе идването й на рецепцията за чиста случайност — гръм от ясно небе, на пръв поглед абсурдно стечение на обстоятелствата, наричани от някои съдба.

Микаел изобщо не се опита да лъже за любовницата си. Трябваше да му се признае — постъпи достойно. Не беше толкова глупав да отрича очевидното. Излишно било Ула да иска от него да прекрати аферата, защото преди малко той сам е сложил край. Микаел използва точно тази дума: „афера“. Старателно подбрана, та да звучи съвсем незначителна, маловажна и мръсна — нещо, което може да се измете като отпадък. Виж, ако бе използвал „връзка“, би прозвучало съвсем инак. Ула, разбира се, не повярва нито за миг, че Микаел е скъсал с любовницата си. В такъв случай Исабеле не би излязла от хотела в такова приповдигнато настроение. Следващите му думи обаче изцяло отговаряха на истината: разчуе ли се за тази афера, ще пострада не само той. Ще пострадат и децата, ще пострада и Ула. При това скандалът идвал в крайно неподходящ момент, защото председателят на Общинския съвет го извикал да говорят за политика. Поканили го да членува в тяхната партия. Сметнали, че му предстои обещаваща политическа кариера в дългосрочен план, защото притежавал качествата, които търсели: млад, амбициозен, популярен, преуспял. Като се изключат убийствата на полицаите, разбира се, но след разкриването им партийното ръководство щяло да се събере и да обсъди къде Микаел ще бъде по-полезен: в полицията или в политиката. Последното поприще според него щяло да му открие повече възможности за действие. Микаел още не бил взел окончателно решение, но грандиозен медиен сексскандал около изневярата му би съсипал перспективите му за политическа кариера.

Микаел подчерта колко е притеснен за Ула и за децата. Професионалният провал му се виждал маловажен в сравнение с перспективата да загуби семейството си. Ула се постара да го прекъсне, преди самосъжалението му да достигне кулминационната си точка, и го увери, че тя също е премислила ситуацията и резултатът от равносметката й съвпада с неговия. Кариерата му. Децата. Съвместният им живот. Ула заяви съвсем простичко, че му прощава, но поиска от него да обещае никога, никога повече да не се среща с Исабеле Скойен — освен по време на служебни заседания, когато присъстват и други хора. Микаел се почувства почти разочарован. Беше се подготвял за яростна битка, а получи кротко мъмрене, което заглъхна в ултиматум, чието изпълнение нямаше да му струва особено усилие. Същата вечер, след като децата си легнаха, за пръв път от няколко месеца той пое инициативата за интимност.

Ула видя как Трюлс запали двигателя и подкара. Тя премълча пред Микаел подозренията си и нямаше никакво намерение да му ги споделя. Какво щеше да постигне? Ако действително приятелят от детството бе режисирал постановката в хотела, значи щеше да продължи да следи Микаел и да съобщава на Ула за евентуални нарушения в споразумението за Исабеле Скойен.

Автомобилът се изгуби, пушилката се слегна, над жилищния квартал се възцари тишина. И през главата на Ула се шмугна мисъл — дръзка, неприлична мисъл. Човешкият мозък невинаги съумява да потисне внезапно изплуващите фантазии. Двамата с Трюлс… тук, в тази спалня. Само за да си го върне на Микаел, разбира се. Ула се отърси от тази мисъл с бързината, с която тя се бе стрелнала в ума й.

Лапавицата, стичаща се по предното стъкло като повръщано, се превърна в дъжд. Тежките капки се сипеха отвесно. Чистачките водеха отчаяна битка с водната стена. Антон Митет караше бавно. Не само че се бе смрачило, ами и дъждът размиваше и изопачаваше всичко пред очите му, все едно е пиян. Той хвърли поглед към часовника във фолксвагена „Шаран“. Когато преди три години решиха да си купят нова кола, Лаура настоя да е миниван и Антон на шега я попита да не би да планира нови попълнения в семейството. Той знаеше много добре причината: Лаура се страхуваше, че ако се возят в малка кола и катастрофират, ще се озове заклещена в прекалено тясното купе. Антон също държеше на безопасността зад волана. Познаваше отлично тези пътища, знаеше, че по това време на денонощието в насрещното платно почти не се движат автомобили, и все пак шофираше предпазливо.

Пулсът му туптеше тежко в слепоочията. От една страна, заради обаждането преди двайсет минути, а от друга, защото днес не си изпи кафето. Отщя му се, след като научи резултата от изследванията. Постъпи глупаво, разбира се, защото кръвоносните му съдове, навикнали да приемат кофеин, сега се свиха и болката започна да пулсира в главата му като дразнеща, бумтяща музика. Някъде беше чел, че абстинентните симптоми у зависимите от кофеин отшумяват след две седмици. Ала той не искаше да преодолява зависимостта си. Искаше да пие кафе. Искаше кафето да му се услажда, както му се услаждаше ментовият аромат от езика на Мона. Но в момента всяка чаша кафе му носеше горчивия привкус на приспивателно.

Събра кураж да се обади на Гюнар Хаген и да му признае, че някой го е упоил точно преди смъртта на пациента; че е спал, докато злосторникът е влязъл в болничната стая, и заключението на лекарите за естествена смърт е погрешно. Нужно е да извършат втора, по-задълбочена аутопсия. Антон набра Хаген два пъти. Никой не вдигна. Антон не остави съобщение на гласовата поща. Ето, опита. Направи го. Щеше да се пробва пак. Защото истината рано или късно те застига. Случи се отново. Убиха човек. Антон натисна спирачката, свърна встрани и подкара по чакълестия път към Айкершага. Настъпи газта. В грайферите на гумите захрущяха камъчета.

Мракът се сгъсти. В неравностите на пътя се бяха образували локви. Наближаваше полунощ. Онзи път се беше случило пак по същото време. Понеже мястото се намираше на границата със съседната териториална единица Долен Айкер, служител от тамошната общинска служба пристигнал пръв на местопрестъплението, след като граждани сигнализирали за трясък и евентуално паднал в реката автомобил. Служителят не само нарушил правилника и навлязъл в територията на община извън неговата юрисдикция, а и проявил небрежност: прекосил неколкократно района с автомобила си и унищожил предполагаеми следи.

Антон подмина завоя, където я бе намерил. Палката. На четвъртото денонощие след убийството на Рене Калснес, Антон най-после излезе в почивка, но не можеше да си намери място и отиде да се поразходи из гората. Все пак в полицейски окръг Южен Бюскерю рядко се сблъскваха с убийства. Тръгна да огледа района извън периметъра, който полицията прочеса с жива верига. И точно до завоя я откри. Под елите. Там Антон взе решението — малоумното решение, провалило всичко. Реши да не докладва за находката. Защо? Първо, палката се намираше на прекалено голямо отстояние от местопрестъплението и беше изключено да има отношение към убийството. По-късно го питаха защо изобщо е ходил да търси следи там, щом е смятал, че е прекалено далече от местопрестъплението. В онзи миг обаче Антон прецени, че насочи ли общественото внимание към полицейската палка, ще представи гилдията в неблагоприятна светлина. Контузиите рани по тялото на Рене Калснес можеха да са причинени от какъв да е тежък предмет или пък ги бе получил, докато автомобилът му е падал четирийсет метра. Така или иначе не контузиите рани се явяваха непосредствена причина за смъртта. Убийството бе извършено с деветмилиметров пистолет и Антон не видя основание да намесва полицейската палка.

Няколко седмици по-късно той сподели с Лаура за находката си и тя го убеди да я докладва незабавно. Настоя, че не е работа на Антон да преценява доколко важна е палката. И той я послуша. Яви се в кабинета на началника и му каза истината. Шефът нарече постъпката му „непростима проява на непрофесионализъм“. Като благодарност, задето посвети почивния си ден на службата, го понижиха в звание и го завряха в един кабинет да вдига телефона. Изведнъж Антон изгуби всичко. И за какво? Беше обществена тайна, че Рене Калснес е хладнокръвен, безскрупулен негодник, мамил и свои, и чужди; мошеник, чиято загуба повечето хора приемаха като божа благодат. А най-срамното беше, че криминалистите не откриха никакви следи, които да свързват палката с убийството. След три месеца в чиновническия затвор пред Антон стояха три възможности: да полудее, да напусне или да си издейства преместване. Обади се на стария си приятел и колега Гюнар Хаген и той му уреди работа в столичната полиция. Новият пост бележеше крачка назад в кариерното му развитие, но за Антон бе по-важно да е сред полицаи и разбойници в Осло. Беше готов на всичко, само и само да се измъкне от задушната дупка в Драмен, където неуспешно се опитваха да подражават на столичани. Наричаха съборетината си „полицейско управление“ и дори адресът, улица „Грьонлан“ 36, звучеше като изплагиатстван от Осло, където Главното полицейско управление се намира на улица „Грьонланслайре“.

Антон изкачи възвишението. Десният му крак натисна машинално спирачката, когато видя някаква светлина. По вътрешната част на калниците затропаха камъчета, после фолксвагенът спря. Дъждовните капки барабаняха по каросерията и почти заглушаваха шума от двигателя, фенерът на двайсетина метра отпред се снижи. Предните фарове се отразиха в заградителните полицейски ленти и в жълтата светлоотразителна жилетка на човека, снел фенера. Той махна на Антон да се приближи и Антон подкара напред. Точно на това място, зад загражденията, колата на Рене бе полетяла към бездната. С помощта на кран и стоманена тел успяха да извадят от реката останките от автомобила и да ги извлекат на брега до закрития дърводелски цех. Двигателят се беше врязал в купето и едва изстъргаха тялото на Рене Калснес.

Антон натисна копчето и страничният прозорец се смъкна. В колата нахлу хладен, влажен въздух. В ръба на стъклото се удариха няколко едри, тежки капки и напръскаха врата му.

— Е? Къде…

Антон премига. Не беше сигурен дали бе успял да довърши изречението си. Сякаш времето направи скок. Както когато гледаш филм и липсва плавен преход между отделните сцени. Не знаеше какво точно му стана, но за малко беше изгубил съзнание. Погледна в скута си. Върху коленете му проблясваха парчета натрошено стъкло. Вдигна глава. Горната част на прозореца беше счупена. Отвори уста да попита какво става. Чу свистене, досети се откъде е дошло и понечи да вдигне ръка, но закъсня. Шум от трошащи се кости. Осъзна, че това е черепът му. Нещо в главата му се разпадна. Посегна да се защити, изкрещя. Докопа скоростния лост, за да превключи на заден ход. Лостът обаче не помръдна. Всичко се случваше толкова бавно. Антон искаше да отпусне съединителя и да даде газ, но това само щеше да го отведе право към ръба на пропастта. Към реката. Четирийсет метра. Истинско… истинско… Антон дърпаше ли, дърпаше лоста. Вече чуваше дъжда по-ясно. Хладният въздух облъхна цялата му лява страна. Някой беше отворил вратата. Съединител… Къде остана кракът му? Истинско дежа-вю. Заден ход. Така.

Микаел Белман се взираше в тавана. Слушаше успокояващото трополене на дъжда по покрива. Холандски керемиди. Гарантирана четирийсетгодишна трайност. Микаел се питаше какъв ли ръст бележат продажбите след въвеждането на тази гаранция. Навярно производителят печеше достатъчно, за да покрие обезщетенията за счупени или протекли керемиди. Потребността от гаранция за трайност — фундаментална човешка потребност.

Ула лежеше, положила глава върху гърдите му.

Поговориха. Надълго и нашироко. Отдавна не бяха водили такъв разговор. Тя плака. Не с онези трагични ридания, които той ненавиждаше, а с кротки сълзи, пропити не толкова с болка, колкото с тъга по нещо безвъзвратно изгубено. Тези нейни сълзи му показаха, че във връзката им е имало нещо много ценно, което заслужава да тъгуваш по него. Преди да я види разплакана, Микаел не си бе давал сметка за това. Сълзите й му го припомниха. Вдигнаха неизменната преграда между мислите и чувствата на Микаел. Ула плачеше и заради себе си, и заради него, както бе правила винаги. Когато се смееше, пак се смееше и за двамата.

Микаел се опита да я утеши. Погали я по косата. Остави сълзите й да напоят светлосинята му риза, изгладена от Ула предния ден. После, почти по невнимание, я целуна. Или го стори съзнателно? От любопитство? Любопитство как ще реагира тя. Водеше го същото любопитство като едно време, когато, като млад следовател, разпитваше заподозрените по деветстепенния модел на Инбау, Рийд и Бъкли и натискаше копчетата на емоциите им, за да провери каква реакция ще отключи.

Първоначално Ула не отвръщаше на целувките му. Само се вцепени. После, лека-полека, започна да се отпуска. Микаел я познаваше и този път тя го изненада. Сякаш изчакваше, двоумеше се. Затова започна да я целува още по-страстно и успя да я предразположи. Ула го завлече към леглото, разкъса дрехите си и в мрака Микаел отново си го помисли: да можеше на нейно място да е Густо. Още преди да се мушнат под завивките, ерекцията му падна.

Оправда се с натрупаната умора. С напрегнатото всекидневие. С обърканата ситуация, със срама от изневярата. И побърза да уточни, че онази, другата, няма нищо общо със случилото се току-що. Всъщност и пред себе си Микаел призна, че причината за засечката се крие съвсем другаде.

Пак затвори очи. Не го ловеше сън. Мъчеше го безпокойство — безпокойството, с което се будеше всяка сутрин през последните месеци. Смътно предчувствие за предстоящо нещастие. Известно време се опитваше да го отдаде на кошмари, но после разбра, че причината е съвсем различна.

След малко нещо пак го накара да отвори очи. Светлина. Бяла светлина, отразена в тавана. Идваше от пода до леглото. Микаел се завъртя и погледна екрана на телефона си. Не го изключваше, само го привеждаше в тих режим. С Исабеле се бяха разбрали да не си изпращат съобщения нощем. Той дори не я беше питал защо тя не иска да получава есемеси в малките часове. А когато й заяви, че за известно време не могат да се виждат, тя го прие с привидно безразличие. Ако и да се досещаше, че „за известно време“ спокойно можеше да се зачеркне.

Микаел отвори съобщението и си отдъхна. Беше от Трюлс. Странно. Сигурно Бийвъс се бе натряскал или го бе изпратил на Микаел по погрешка. Вместо да го адресира до някоя мацка. Съобщението се състоеше от две думи:

Сладки сънища.

Антон Митет дойде на себе си. Първо чу как дъждовните капки вече не барабанят, а само прошумоляват по предното стъкло. После установи, че двигателят не работи, главата го боли и не може да си движи ръцете.

Отвори очи.

Предните фарове още светеха. Светлите конуси прорязваха тъмнината и дъжда и се устремяваха към бездната, където земята изведнъж изчезваше. Мокрото стъкло му пречеше да види иглолистната гора на отсрещния бряг на урвата, но Антон знаеше, че гората е там. Безлюдна. Мълчалива. Сляпа. Не намериха свидетели нито онзи път, нито сега.

Погледна ръцете си. Не можеше да ги помръдне, защото бяха привързани за волана с лейкопласт. Медицинските пластири почти изместиха традиционните полицейски белезници. Стига да усучеш стегнато пластира около китките на арестанта, лейкопластът държеше в желязна хватка китките и на най-силните мъжаги. При опит да си освободят ръцете пластирите се впиваха още по-надълбоко в кожата им и прорязваха плътта. А ако арестантът продължи да дърпа, пробиваха и до костта.

Антон стисна волана. Усети, че пръстите му са изтръпнали.

— Буден ли си? — Гласът му се стори познат. Обърна се към съседната седалка.

Балаклавата, нахлузена върху главата на похитителя му, откриваше единствено очите. Такива маски използваха бойците от спецотряд „Делта“.

— Да я освободим.

Лявата му ръка, в ръкавица, хвана ръчната спирачка и я вдигна. Антон обожаваше хрипкавото й стържене. То му вдъхваше усещане за работещ механизъм, за зъбчати колела и вериги. Показваше му какво всъщност се случва с автомобила. Похитителят вдигна спирачката и я пусна, но тя не произведе никакъв звук. Само едва доловимо хрущене. От колелата. Те се понесоха леко напред, ала спряха след метър-два, защото Антон машинално натисна педала за спирачката. Понеже двигателят не работеше, се наложи да стъпи върху педала с цялата си тежест.

— Добра реакция, Митет.

Антон се вторачи през предното стъкло. Гласът. Онзи глас. Антон леко отпусна натиска върху педала. Чу се проскърцваме като от несмазани панти на врата, колата пак потегли и Антон отново натисна педала. После не си отмести крака.

Осветлението в купето се включи.

— Според теб Рене знаел ли е, че ще умре?

Антон Митет не отговори. Току-що бе зърнал лицето си в огледалото. Дори не беше съвсем сигурен, че вижда себе си. По кожата му лепнеше лъщяща кръв. Носът му стоеше изкривен на една страна. Навярно беше счупен.

— Какво е чувството, Митет? Да знаеш, че си обречен? Ще ми кажеш ли?

— З… защо?

Въпросът сам изскочи от устата на Антон. Той не беше сигурен дали изобщо го интересува причината. Знаеше единствено, че умира от студ и иска да се махне оттук и да се прибере при Лаура. Иска да я прегърне, да се сгуши в нея, да вдиша аромата й, да усети топлината от тялото й.

— Не се ли досети вече, Митет? Защото не разрешихте онзи случай, разбира се. Ще ви дам още един шанс. Възможност да се поучиш от предишните си грешки.

— Д… да се поуча?

— Психологическите проучвания показват, че премерената критика амбицира служителите най-успешно. Не унищожителна критика, а премерена. Убивайки само по един от всяка разследваща група, ви критикувам премерено, не мислиш ли?

Колелата изскърцаха, Антон отново натисна педала и погледна към ръба на пропастта. Кракът му се стремеше да прикове педала към пода.

— Заради спирачната течност е. Пробих казанчето и тя изтича. След малко спирачката няма да реагира, колкото и силно да натискаш. Дали ще можеш да мислиш, докато падаш? Дали ще успееш да се разкаеш?

— Да се разкая за к… — Антон не успя да довърши, защото устата му сякаш се напълни с брашно.

Докато пада… Не, не искаше да пада.

— За онази палка — уточни гласът. — Задето не даде своя принос към разкриването на убийството. Това можеше и да те спаси.

Антон имаше чувството, че кракът му изпомпва спирачната течност от хидравличната система: колкото по-силно натискаше, толкова по-бързо сякаш изтичаше течността. Леко отпусна натиска върху педала. Под гумите изхрущяха дребни камъчета. В паниката си той долепи гръб до облегалката и прикова крак към педала, опитвайки се да се противопостави на теглещата го инерция. Автомобилът разполагаше с две отделни хидравлични спирачни системи. Дано похитителят да е повредил само едната.

— Ако се покаеш, може и да получиш опрощение за греховете си, Митет. Исус е великодушен.

— По… покайвам се. Извади ме оттук.

Онзи се засмя тихо.

— Но аз говорех за Небесното царство, Митет. Аз не съм Исус. От мен няма как да получиш прошка. — Кратко мълчание. — И да, повредих и двете спирачни системи.

За миг на Антон му се стори, че чува как спирачната течност капе под шасито, но после разбра, че всъщност собствената му кръв капе от брадичката му върху коленете. Беше обречен. Предстоящата смърт изведнъж се превърна в неизбежен факт, но цялото му тяло полазиха ледени тръпки и крайниците му съвсем се сковаха, сякаш трупното вкочаняване вече бе започнало. Но защо убиецът продължаваше да седи до него?

— Страхуваш се от смъртта — установи гласът. — Тялото ти отделя миризма. Усещаш ли я? Така мирише адреналинът: на лекарства и на урина. В старческите домове и в кланиците се усеща същата миризма. Миризмата на смъртен страх.

Антон се задъха, все едно въздухът в купето беше на свършване.

— Самият аз изобщо не се боя от смъртта — продължи гласът. — Не е ли странно, че съм се сбогувал с нещо, фундаментално заложено у човека — страха от смъртта? Той, разбира се, се свързва с желанието за живот, но само отчасти. Мнозина прекарват целия си живот някъде, където не искат да бъдат, само защото се боят, че всяко друго място би било по-лошо. Не е ли тъжно?

Антон имаше чувството, че се задушава. Никога не бе страдал от астма, но беше присъствал неведнъж на пристъпите на Лаура. Беше виждал паническото, умолително изражение на лицето й, беше изпитвал отчаяние, задето е безсилен да й помогне. Неведнъж бе попадал в ролята на безпомощен зрител на паническите й опити да си поеме въздух. Ала частица от него изпитваше и любопитство. Искаше да разбере, да изпита какво е чувството да се намираш на прага на смъртта, да се усещаш напълно безпомощен и принуден да понесеш страданието, което ти се изпраща.

Вече знаеше.

— За мен смъртта е по-хубаво място — продължи напевно гласът. — Но не мога да те придружа дотам, Антон. И сам се досещаш, че ми предстои още много работа.

Антон отново чу същото хрущене. Наподобяваше дрезгав глас, който започва изречението с бавна скорост, която обаче тепърва щеше да се ускори. Антон не можеше да натисне по-надолу педала на спирачката. Вече бе потънал до дъно.

— Сбогом.

Антон усети хладния полъх при отварянето на вратата до съседната седалка.

— Пациентът… — простена Антон.

Взираше се право напред, към ръба на бездната, към мястото, където всичко изчезваше. С крайчеца на окото си забеляза, че онзи се обърна към него.

— Какъв пациент?

Антон облиза горната си устна с език и усети вкуса на нещо мокро, сладникаво и метално. Овлажни гърлото си и си възвърна гласа.

— Пациентът от Държавната болница. Приспаха ме, преди да го убият. Ти ли го направи?

За няколко секунди чуваше само дъжда. Нима има по-прелестен звук от звука на сипещ се в мрака дъжд? Ако можеше да избира, би слушал този звук дни наред. Година след година. Щеше да слуша прехласнат, да се любува на всяка отпусната му секунда.

Тялото до него се раздвижи и Антон усети как колата се повдигна, след като се освободи от тежестта на другия. Вратата се хлопна с меко щракване. Антон остана сам. И ето че те се задвижиха. Гумите едва-едва хрущяха по камъчетата. Познатият хрипкав шепот. Ръчната спирачка. Петдесет сантиметра я деляха от дясната му ръка. Антон се опита да откопчи ръцете си от волана. Дори не усети болка, когато пластирите разкървавиха кожата му. Дрезгавият шепот се усили. Антон знаеше, че е прекалено висок и скован, за да вдигне крака си и да го подпъхне под ръчната спирачка. Затова се наведе напред, захапа върха на лоста, усети как пластмасата опря о небцето му, дръпна лоста, но той се изплъзна. Опита отново. Знаеше, че е твърде късно, ала предпочиташе да умре така: борейки се; отчаян, но жив. Извърна се и пак захапа лоста.

И изведнъж се възцари тишина. Шепотът заглъхна, дъждът спря. Не, не беше спрял. Просто Антон не го чуваше, защото падаше. Увисна в безтегловност и се завъртя като в бавен валс, както онзи път, когато танцуваше с Лаура под погледите на техни познати. Въртеше се около оста си, бавно, с плавни полюлявания, раз-два-три, само че този път беше сам. Пропадаше в тази чудновата тишина. Летеше надолу заедно с дъжда.

Към следващата част или към съдържанието

Ю Несбьо Полиция (14)

Метаданни

Данни

Полиция

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринайсета глава

Ю Несбьо
Полиция (14)