Ю Несбьо
Полиция (44)

Четирийсет и трета глава

Застанала до кухненския прозорец, Ракел стискаше телефона и се взираше в здрача. Навярно й се бе привидяло, но сякаш зърна някаква фигура между елите в долния край на автомобилната алея.

Ала Ракел си даваше сметка, че винаги ще й се привиждат промъкващи се към къщата силуети.

Заради онова, което бе преживяла. Не мисли за това. Страхувай се, но не мисли. Остави тялото да върти глупавите си номера, но го игнорирай, както се игнорира капризно дете.

Самата Ракел стоеше окъпана в светлина и ако наистина навън имаше човек, той имаше възможност да я огледа добре. Въпреки това тя не се отдръпна. Трябваше да се упражнява, да не позволява на страха да диктува постъпките й. По дяволите, това беше нейната къща, нейният дом!

От горния етаж се чуваше музика. Олег си бе пуснал един от старите компактдискове на Хари. Ракел харесваше този албум: „Little Creatures“ на „Толкинг Хедс“.

Тя пак погледна телефона си и се опита със силата на мисълта си да го провокира да звънне. Набра Хари два пъти, не получи обаче отговор. Искаха да му поднесат сюрприз. Предния ден получиха становището на клиниката. Стана по-рано, но лекарите прецениха, че е готов. Олег преливаше от ентусиазъм и предложи на майка си да го изненадат. Реши да пътува, без да съобщават на Хари, и когато той се прибере от работа, да изскочи пред него и та-ра-ра-ра.

Олег използва точно този израз: та-ра-ра-ра.

Ракел знаеше, че Хари не обича изненадите, и малко се колебаеше, ала Олег настоя. Хари ще понесе една радостна новина. И Ракел склони.

Сега вече съжаляваше.

Отдръпна се от прозореца и остави телефона на кухненската маса до чашата му с кафе. Хари нямаше навика да оставя неизмити съдове, но явно разследването го стресираше. Последните дни не спомена нито дума за Беате, докато разговаряха, и за Ракел това бе сигурен знак, че мисли за нея.

Тя се извърна отривисто. Този път не си въобразяваше. Чу нещо. Хрущенето на обувки по чакъла. Върна се до прозореца и се вторачи в мрака, сгъстяващ се с всяка изминала секунда.

Вцепени се.

Някаква фигура се отдели от едно дърво, до което се бе притаила, и тръгна към къщата. Облечен в черно силует. Колко време бе стоял там?

— Олег! — извика Ракел и усети как сърцето й се разтуптя. — Олег!

— Да? — музиката от горния етаж заглъхна.

— Слизай! Веднага!

— Идва ли?

Да, помисли си тя. Идва.

Приближаващата се фигура се оказа по-дребна, отколкото очакваше. Вървеше към входната врата и когато попадна под светлината на лампите отвън, Ракел установи с учудване и облекчение, че е жена. Не, не жена, а момиче. В спортен екип. След три секунди прозвуча звънецът.

Ракел се поколеба. Олег стоеше по средата на стълбището и я гледаше въпросително.

— Не е Хари — усмихна се трескаво тя. — Ще отворя, а ти се качи пак горе.

Като видя момичето отвън, Ракел усети как пулсът й съвсем се успокои. То изглеждаше изплашено.

— Ти сигурно си Ракел — приятелката на Хари.

Ракел си даваше сметка, че подобно встъпление би трябвало да я разтревожи. Красиво младо момиче с леко треперещ глас започва разговора, споменавайки името на бъдещия й съпруг. Много жени на нейно място биха огледали впития екип за издутина в коремната област.

Но понеже не се притесни никак, не насочи поглед към корема на непознатата. Само кимна за потвърждение:

— Същата.

— Аз съм Силие Гравсенг.

Момичето гледаше Ракел, все едно очаква някаква реакция. Явно смяташе, че името трябва да й говори нещо. Ракел забеляза, че момичето си държи ръцете зад гърба. Според психолозите такива хора крият нещо. Именно. Ръцете.

— Какво обичаш, Силие? — усмихна се Ракел.

— Хари ми преподава… преподаваше в Академията.

— И?

— Трябва да ти кажа нещо за него. И за мен.

— Така ли? — намръщи се Ракел.

— Но може ли поне да вляза?

Ракел се поколеба. Не й беше приятно да пуска в дома си непознати хора. Освен нея, Олег и Хари не желаеше никой да стъпва в къщата. Особено пък човек, който има да й разказва нещо за Хари. И за себе си. Ето че въпреки всичко се случи. Погледът й неволно спря върху корема на момичето.

— Няма да ви бавя, госпожо Фауке.

Госпожо. Какво й бе казал Хари? Ракел прецени ситуацията. Чу, че Олег пак е надул музиката, и отвори широко вратата.

Момичето влезе, наведе се и започна да развързва връзките на маратонките си.

— Няма нужда — спря я Ракел. — Ще го обсъдим по-бързичко, защото съм малко заета.

— Добре — усмихна се момичето.

Чак сега, на ярката светлина в коридора, Ракел забеляза, че лицето й лъщи от пот. Момичето я последва в кухнята.

— Тази музика… Хари вкъщи ли си е?

Ракел усети първите пристъпи на безпокойство. Момичето машинално бе свързало парчето с Хари. Дали знаеше каква музика слуша Хари? И в ума на Ракел се стрелна подозрение, което тя не успя да отхвърли: ами ако той е слушал същата тази песен в компанията на това момиче?

Силие седна до голямата маса, допря длани до плота и го поглади. Ракел дебнеше всяко нейно движение. Ръката на момичето се плъзгаше по дървото, все едно вече познава допира на грапавото, необработено дърво до кожата си, знаеше колко приятно и живо е. Погледът й спря върху чашата на Хари. Да не би…

— Какво искаше да ми кажеш, Силие?

Момичето се усмихна печално, почти страдалчески, без да откъсва поглед от чашата.

— Наистина ли не ви е разказвал за мен, госпожо Фауке?

За миг Ракел затвори очи. Не може да бъде. Не може да бъде, че започва да се съмнява. Та тя му имаше доверие. Пак отвори очи.

— Говори подробно, все едно никога не съм чувала за теб, Силие.

— Както желаете, госпожо Фауке.

Момичето вдигна очи и я погледна. Погледът й беше неестествено син, невинен и невеж като на дете. И по детски жесток, помисли си Ракел.

— Искам да ви разкажа за изнасилването.

Ракел усети как се задъхва, сякаш някой изсмука въздуха от стаята, както прахосмукачката гълта въздуха от найлонов чувал за вакуумиране.

— Какво изнасилване? — едва отрони тя.

 

 

Мракът се спускаше, когато Бьорн Холм най-сетне откри колата.

На идване сви до Клементсрю и продължи на изток по 155-и регионален път, но явно бе подминал табелата за Фиел. По едно време се усети, че я е пропуснал, обърна и подкара обратно. Тогава видя колата. Автомобили почти не минаваха и след смрачаването шосето изглеждаше твърде безлюдно. Гъстите горски масиви от двете страни сякаш се сближаваха. До банкета блестяха задните светлини на автомобил. Бьорн намали и погледна в огледалото. Зад него се ширеше само тъмнина, а отпред блестяха два червени фара. Свърна зад колата и спря. Слезе. От дебрите на гората долиташе глухо, меланхолично гукане на птица. Руар Митстюен стоеше приклекнал до канавката. Осветяваха го фаровете на собствената му кола.

— Ти дойде — установи той.

Бьорн хвана колана си и повдигна панталоните си. Този навик възникна отскоро. Сам не знаеше откъде се появи. Е, всъщност се досещаше. Баща му си повдигаше панталоните по същия начин като един вид встъпление, прелюдия към тежки думи, изрази, дела. Бьорн заприличваше на баща си. С тази разлика, че рядко му се случваше да подхваща сериозни слова.

— Значи се е случило тук — отрони Бьорн.

Руар кимна. Сведе поглед към букета, положен върху асфалта.

— Дошла тук с приятели катерачи. На път за вкъщи спряла да се облекчи в гората. Казала на другите колоездачи, че ще ги догони. Те предполагат, че е станало, когато излязла от гората и се метнала на велосипеда. Бързала е да ги настигне. Моята Фиа беше много експанзивна… — Руар полагаше големи усилия да овладее гласа си. — Навярно е кривнала в платното, не е стояла стабилно на пътя и… — Руар вдигна глава, сякаш за да покаже откъде е връхлетял автомобилът. — Нямаше следи от рязко спрели гуми. Никой не помни каква е била колата, въпреки че ги е задминала малко по-късно. Цялото им внимание било погълнато от разговори за маршрутите, които изпробвали, и изобщо не поглеждали изпреварващите ги автомобили. Чак като наближили Клементсрю, се сетили, че Фиа отдавна е трябвало да ги настигне, и се притеснили да не я е сполетяла беда.

Бьорн кимна. Прочисти си гърлото. Искаше веднъж завинаги да отмахне бремето от плещите си. Руар обаче не му позволи:

— Не ме допуснаха в разследването, Бьорн. Защото съм й бил баща — така казаха. Вместо на мен, възложиха издирването на новобранци. И когато най-после им просветна, че това не е фасулска работа, че шофьорът, прегазил Фиа, нито ще се предаде в полицията, нито ще се издаде, вече беше твърде късно да вкарваме в ход тежката артилерия. Следите бяха изстинали, а спомените на очевидците — избледнели.

— Руар…

— Това е то да си полицай, Бьорн. Това и нищо друго. Цял живот се претрепваме от работа, давам всичко от себе си и после, когато изгубим най-свидното си, какво получаваме? Нищо. Ужасно омерзително е, Бьорн.

Бьорн гледаше как челюстите на колегата му се движат по елипсовидна орбита, докато мускулите се стягат и отпускат, стягат и отпускат. Руар направо я разнищи тази дъвка, помисли си Бьорн.

— Срамувам се, че съм полицай — призна Митстюен. — И сега със случая „Калснес“ е същото. Некадърно разследване от началото до края. Убиецът се е измъкнал и никой не поема отговорността. Никой не иска сметка от никого. Все едно да дадеш на вълка да пази овцете.

— Момичето, открито сутринта овъглено в бар „Come As You Are“…

— Анархия. Това цари в момента. Някой трябва да поеме отговорност. Някой…

— … е Фиа.

Във възцарилата се тишина Бьорн чу отново гукането на птицата, но този път от друго място. Сигурно се беше преместила. Хрумна му нещо. Може пък да беше друга птица. Посестрима на първата. И двете да си бъбрят в гората.

 

 

— Моето изнасилване от Хари — Силие погледна Ракел толкова невъзмутимо, все едно току-що й е съобщила прогнозата за времето.

— Хари те е изнасилил?

Силие се усмихна. Мимолетна мимика, доловима в лекото потрепване на мускулите. Усмивка, която изчезна, преди да е стигнала до очите. Изгуби се заедно с онова другото, твърдостта, равнодушието. Очите й бавно се наляха със сълзи.

„Божичко — ужаси се Ракел — Тя не лъже.“ Ракел отвори уста и жадно пое въздух. Обзе я непоклатима сигурност: момичето може и да беше лудо, но не лъжеше.

— Толкова бях хлътнала по него, госпожо Фауке. Мислех, че сме родени един за друг. Появих се в кабинета му. Бях се наконтила. И той разтълкува ситуацията погрешно.

Ракел видя как първата сълза се откъсна от миглите, полетя надолу, приземи се върху нежната млада буза, търколи се по нея и попи в кожата. Обагри я в алено. Ракел знаеше, че точно зад гърба й има ролка с кухненска хартия, но не посегна към нея. Не изпитваше нито капка съчувствие.

— Хари винаги преценява ситуацията правилно — подхвана Ракел и сама се изненада от спокойствието в гласа си. — И не изнасилва.

Сама се чудеше докога ще успее да запази хладнокръвието и убедеността си.

— Грешите — усмихна се през сълзи Силие.

— Така ли? — Ракел изпитваше неистово желание да зашлеви това самодоволно лице на жертва.

— Да, госпожо Фауке, сега вие разбрахте погрешно.

— Казвай каквото имаш да казваш и се омитай оттук.

— Хари…

Ракел не можеше да понесе да чуе пак името му от нейните уста и инстинктивно се огледа за подходящ предмет, с който да й запуши устата: тиган, тъп нож за хляб, монтажно тиксо, каквото и да е.

— Помисли си, че съм отишла за съвет по учебен въпрос. Но грешеше. Отидох при него, за да го съблазня.

— Знаеш ли какво, моето момиче? И сама вече се досетих с какви намерения си го посетила. Получила си каквото си искала, а сега ми излизаш с номера, че той те е насилил. Да позная ли какво е станало? Прелъстила си го със загорялото си, уж целомъдрено „не, не“, но изведнъж това престорено „не“ се е превърнало в истинска молба, която си искала той да разбере, преди самата ти да си осъзнала.

В съда Ракел многократно бе слушала същата пледоария от устата на адвокати на подсъдими за изнасилване. Като жена ненавиждаше тази пледоария, но като адвокат разбираше неизбежността й. В момента изрече същото, но не като празна реторика, а защото наистина чувстваше, че е станало точно така. Не допускаше друг сценарий.

— Не — отрече Силие. — Дойдох да ви кажа, че той не ме е насилвал.

Ракел премига. Върна звуковата лента малко назад, за да се увери, че е чула правилно. Не ме е насилвал.

— Заплаших го, че ще го обвиня в изнасилване, защото… — момичето избърса очите си с кокалчето на показалеца си, но те отново се наляха с влага — … защото Хари щеше да докладва непристойното ми поведение пред академичния съвет. И имаше пълни основания да постъпи така. Но в отчаянието си се опитах да го изпреваря, обвинявайки го в изнасилване. Сега дойдох, за да му кажа, че размислих и съжалявам за постъпката си. Стореното от мен може да се счита за… за престъпление. Фалшиво обвинение. Член 168 от Наказателния кодекс. За такова провинение законът предвижда лишаване от свобода до осем години.

— Правилно.

— О, да — усмихна се през сълзи Силие — Забравих, че и вие сте юрист.

— Откъде знаеш?

— О — подсмръкна момичето, — знам почти всичко за живота на Хари. Проучила съм биографията му в детайли. Той беше моят идол, а аз постъпих като пълна глупачка. За да му помогна, дори се заех да разследвам самостоятелно убийствата на полицаите. Нахвърлих основните положения, за да му подскажа как са навързани нещата. Аз, вчерашна студентка, реших да уча Хари Хуле как да залови полицейския касапин.

Силие се насили да се усмихне, докато клатеше глава.

Ракел посегна към ролката с хартия и й я подаде.

— И дойде, за да му кажеш всичко това?

Силие кимна.

— Знаех, че няма да вдигне, когато види номера ми, и нарочно минах покрай вашата къща. Надявах се да го заваря тук. Видях обаче, че колата му я няма, и реших да се омета, но ви зърнах на прозореца. По-добре да говоря с нея, казах си. Това е най-силното доказателство, че наистина се разкайвам и идвам без всякакви задни мисли.

— Видях те да се спотайваш в градината.

— Имах нужда от време да си организирам мислите и да събера смелост.

Ракел усети как гневът й към обърканото влюбено момиче с откровен поглед се насочи срещу Хари. Защо бе премълчал тази история?

— Добре направи, че се отби, Силие. А сега е време да си вървиш.

Момичето кимна и стана.

— В рода ми имаме болни от шизофрения.

— Така ли?

— Да. Допускам, че проявявам известни отклонения. Но ще се оправя — добави Силие с важния тон на дете.

Ракел я изпрати до вратата.

— Повече няма да ви притеснявам — обеща девойката от стълбите.

— На добър час — пожела й Ракел.

Постоя на стълбите със скръстени ръце и изпрати с поглед момичето, което се отдалечаваше тичешком. Дали Хари бе скрил случката, защото се опасяваше, че Ракел няма да му повярва? И въпреки уверенията му у нея ще остане сянка на съмнение?

Връхлетя я и още една мисъл. Ще я загложди ли наистина някакво съмнение? Доколко добре се познаваха двамата? Изобщо доколко е възможно да познаваш друго човешко същество?

Облечената в черен екип фигура с поклащащата се руса конска опашка се изгуби в мрака, но хрущенето на маратонките по чакъла заглъхна доста по-късно.

 

 

— Изровил я е — отрони Бьорн Холм.

Руар Митстюен седеше с наведена глава. Почеса се по тила, където късата му коса стърчеше като четка. Мракът припадаше, нощта се промъкваше безшумно към тях, а двамата седяха пред фаровете на Руаровия автомобил. Митстюен промълви нещо. Бьорн се наведе напред да го чуе.

— Еднородната ми рожба. — Руар кимна. — Сторил е каквото е трябвало.

Първоначално Бьорн помисли, че не е чул правилно. Или Митстюен бе направил лапсус. Едва ли искаше да каже точно това. Навярно бе сгрешил някоя от думите, бе пропуснал някоя или я бе поставил не където трябва в изречението. И при все това изречението звучеше кристално ясно и направо разбиращо се от само себе си. Звучеше смислено: полицейският касапин е сторил каквото е трябвало.

— Ще донеса и другите цветя — Митстюен се изправи.

— Добре — Бьорн се загледа в букетчето върху асфалта.

Руар заобиколи и мина зад колата. Бьорн чу как багажникът щракна, докато размишляваше върху словосъчетанието, използвано от колегата му: еднородната ми рожба. Единственото ми дете. Този израз му припомни конфирмацията му и предположението, изказано от Ауне: убиецът се изживява като Господ. Отмъстителен Господ. Но и Господ бе дал жертва. Бе пожертвал собствения Си син. Бе го окачил на кръста така, че всички да го видят. Да го видят и да си представят страданието. На сина и на бащата.

Пред вътрешния взор на Бьорн изникна Фиа Митстюен върху стола. Еднородната ми. Двамата. Или тримата. Как ги бе нарекъл свещеникът?

Бьорн чу звънтене от багажника. Явно цветята лежаха под някакъв метал.

Триединството. Това беше. Третият елемент беше Светия Дух. Призракът. Демонът. Невидимият. Появяваше се в Библията тук-там и пак изчезваше. Подпалвачът бе приковал главата на Фиа Митстюен за водопроводна тръба със скоба за велосипед, за да не се свлече тялото, за да може трупът да бъде изложен на показ. Също като разпнатия.

Бьорн Холм чу стъпки зад гърба си.

Разпнатият беше пожертван, окован за кръста от родния си баща. Защото така диктуваше логиката на историята. Как се изрази точно Руар?

„Сторил е каквото е трябвало.“

 

 

Хари се взираше в Меган Фокс. Красавицата трепереше, ала не свеждаше поглед. Продължаваше да се усмихва подкупващо. Той вдигна дистанционното и изключи телевизора. Меган Фокс хем изгасна, хем остана. Силуетът й се бе отпечатал върху плазмения екран.

Изчезна, но не съвсем.

Хари огледа спалнята на Трюлс Бернтсен. Отиде до гардероба, където — знаеше — Бийвъс съхраняваше „играчките“ си. Теоретически вътре можеше да се побере човек, Хари държеше „Одеса“-та в готовност. Прокрадна се до шкафа, плъзгайки се плътно до стената, и отвори вратата с лявата си ръка. Лампичката вътре светна автоматично.

Иначе нищо.

Хари провря глава вътре и рязко я отдръпна. Краткият оглед показа, че вътре няма никого. Застана на вратата.

Трюлс се бе погрижил да попълни отмъкнатото от Хари от последното му посещение: бронежилетка, противогаз, автомат, пушка за разпръскване на безредици. Доколкото успя да прецени Хари, в оръжейната имаше същите пистолети като миналия път. Само по средата на задната стена на гардероба се очертаваше светло петно от доскоро висял там пистолет.

Дали Трюлс Бернтсен бе разкрил плановете на Хари, бе узнал намеренията му и затова бе избягал от апартамента си с пистолета? Без да заключи вратата и без да изключи телевизора? Ако е бързал толкова, защо просто не му е устроил засада в жилището?

Хари претърси целия апартамент и се увери, че вътре няма жива душа. Огледа кухнята и дневната, затвори вратата, все едно е излязъл от жилището, и седна на кожения диван с готовата за стрелба „Одеса“. Настани се така, че да не се вижда през ключалката на спалнята.

Ако Трюлс наистина се беше скрил вътре, онзи от двамата, който пръв издаде укритието си, щеше да намали шансовете си за победа. Устроиха си дуел по чакане. И Хари зачака. Не мърдаше, дишаше спокойно, дълбоко, беззвучно и с търпението на леопард.

След като изминаха четирийсет безметежни минути Хари влезе в спалнята.

Седна на леглото. Дали да се обади на Бернтсен? Така ще го предупреди, но по всичко личеше, че той така или иначе е отгатнал атаката на Хари.

Хари извади телефона си и го включи. Изчака апаратът да се свърже с мобилния оператор и набра номера, който се постара да запомни, преди да тръгне от Холменколен преди два часа.

След три прозвънявания никой не вдигна. Хари прекъсна повикването и се обади на Туршилдсен от телекомуникационната компания. Чу гласа му след две секунди:

— Какво искаш, Хуле?

— Да намериш къде се намира един телефон. Абонатът сто процента е ваш абонат. Казва се Трюлс Бернтсен и апаратът е служебен. Сто процента е при вас.

— Не можем да продължаваме така.

— Това е официално задание от полицията.

— Тогава действай по каналния ред. Свържи се с прокурора, изпрати делото на началника си и звънни, след като получиш разрешение.

— Няма време за такива неща.

— Виж какво, не мога да прод…

— Става въпрос за убийствата на полицаи, Туршилдсен.

— Значи ще получиш разрешение за секунди.

Хари изруга под нос.

— Съжалявам, но не искам да си загубя работата. Хванат ли ме, че следя полицейски служители без официално разрешение… Какъв е проблемът да си го издействаш?

— Ще се чуем — Хари затвори.

Беше получил две пропуснати повиквания и три съобщения. Сигурно докато телефонът му е бил изключен. Отвори първия есемес, от Ракел:

„Опитах се да се свържа с теб. Вкъщи съм. Приготвям вкусна вечеря. Кога ще се прибереш? Имам изненада. Един човек иска да те спука на «Тетрис».“

Хари прочете съобщението отново. Ракел се бе прибрала с Олег. Първият му импулс диктуваше да се метне в колата веднага. Да зареже тази история. Явно бе сгрешил; няма работа тук. Същевременно Хари си даваше сметка, че ще постъпи първосигнално. Един вид опит да избяга от неизбежното. Вторият есемес идваше от непознат номер.

„Трябва да говоря с теб. Вкъщи ли си? Силие Г.“

Хари изтри съобщението. Веднага позна телефонния номер, от който бе изпратен третият есемес.

„Май ме търсиш. Открих решение на проблема ни. Ела на мястото, където беше убит Г. Побързай. Трюлс Бернтсен.“