Ю Несбьо
Полиция (19)

Осемнайсета глава

— Какво? — смая се Катрине и потрепери. Мразовитият вятър ги пронизваше, докато стояха на стълбите пред жълтата къща в Бергслиа. — Обажда се на набелязаната мишена и й съобщава, че убиецът на полицаите е взел поредната си жертва?

— План, гениален по своята простота — Беате се увери, че ключът приляга, завъртя го и отвори вратата. — Обажда им се човек, който се представя за член на разследващата група. Поръчва им незабавно да се явят на местопрестъплението, защото познават обстоятелствата около предното убийство и могат да съдействат на екипа с ценни сведения, които да им дадат насоки какво да търсят, докато следите са все още пресни.

Беате влезе първа. Не беше забравила обстановката. Криминалистите никога не забравят местопрестъпленията — и това съвсем не е клише. Спря насред стаята. Слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, чертаеше разкривени четириъгълници върху голия, равномерно избелял паркет. От години тук почти нямаше мебели. Навярно роднините на убития бяха отнесли повечето покъщнина след смъртта му.

— Интересно — отбеляза Столе Ауне, заел позиция до единия прозорец, откъдето се откриваше изглед към гората между къщата и сграда, където, по негово предположение, се помещаваше гимназията „Берг“. — Убиецът използва истерията, предизвикана от самия него, като средство за примамка.

— Ако се беше обадил на мен, изобщо нямаше да се усъмня — призна Катрине.

— Точно затова отиват невъоръжени и не бързат — обясни Беате. — Смятат, че са извън опасност, щом на мястото вече е пристигнал полицейски екип.

— Но откъде убиецът е сигурен, че мишената му няма да звънне на друг колега и така няма да разобличи пъкления му план? — попита Бьорн, докато устата му се издуваше от отхапания сухар, намазан с хайвер.

— Навярно убиецът ги предупреждава изрично да не разговарят с никого — Беате огледа критично трохите, посипали се по пода.

— И това звучи съвсем логично — съгласи се Катрине. — Подобно искане не би събудило съмнения у полицаите с опит в разследването на убийства. Всеизвестно е, че обикновено се стремим да запазим в тайна информацията за намерения труп възможно по-дълго, ако това ще подпомогне работата ни.

— И как точно ще я подпомогне? — поинтересува се Ауне.

— Убийците свалят гарда, докато си мислят, че жертвата не е открита — обясни Бьорн и отхапа ново парче от сухара.

— И Хари издекламира всичко това на един дъх? — смая се Катрине. — Само въз основа на прочетеното в пресата?

— Иначе нямаше да е Хари — Беате чу бумтенето на подземните мотриси от другата страна на шосето.

От прозореца се виждаше покривната конструкция на стадион „Юлевол“. Изолацията на прозорците беше твърде паянтова, за да възпрепятства нестихващия шум от уличното движение по околовръстен път номер три. Беате и до днес си спомняше какъв студ браха миналия път тук. Дори в белите костюми, нахлузени върху връхните дрехи, криминалистите не спряха да треперят. Тогава тя си помисли, че едва ли ниската температура е единствената причина за тръпките, които побиват всеки, прекрачил прага на стаята. Навярно, предположи тя, затова жилището отдавна стои необитавано. Защото всички потенциални наематели или купувачи усещат мразовития полъх от легендите и слуховете.

— По пътя на логиката Хари се е досетил как убиецът примамва жертвите си. Но ние и преди това знаехме, че те отиват при него доброволно и сами. Следователно откритието не е кой знае какъв напредък в разследването, нали?

Беате се приближи до другия прозорец и разучи старателно терена. Той предлагаше идеални условия за разполагане на спецчастите от „Делта“, например в падината пред железопътните релси и евентуално в съседните сгради от двете страни. Накратко, можеха да обградят къщата.

— На Хари винаги му хрумва най-елементарното обяснение и като го слуша, човек се чуди как не се е сетил сам — отбеляза Беате. — Трохите.

— А? — сепна се Бьорн.

— Трохите от сухара.

Бьорн сведе поглед към пода и пак вдигна глава към Беате. После откъсна лист от бележника си, приклекна и събра трохите върху хартията.

Беате срещна въпросителния поглед на Катрине.

— Знам какво си мислиш. Защо е целият този педантизъм, щом от извършването на престъплението е минала цяла вечност. Но всъщност всяко място, където е извършено неразкрито убийство, е и си остава местопрестъпление и има опасност да се заличат потенциални следи.

— Очакваш ли тук да откриеш следи от Резача? — попита Столе.

— Не — Беате погледна пода.

Навярно го бяха минали с шлайфмашина. В паркета се бе пропила толкова много кръв, че цикленето не би свършило никаква работа.

Столе си погледна часовника.

— След малко трябва да съм в кабинета, защото имам сеанс. Ще изплюете ли камъчето каква идея е лансирал Хари?

— Не оповестихме цялата информация в медиите, но когато намерихме трупа в тази стая, първо се наложи да се уверим, че наистина е човек.

— Олеле — потръпна Столе. — Искаме ли да чуем продължението?

— Да — категорично отсече Катрине.

— Тялото беше раздробено на съвсем малки парчета, което в началото ни затрудни да се ориентираме кое какво е. Беше изложил гърдите зад витрината на онзи шкаф. С какво оръдие е нарязал тялото ни подсказа единствено ножчето от прободен трион. А който… се интересува от повече подробности, да прочете този доклад — Беате потупа чантата си.

— Благодарим! — усмихна се Катрине, ала усети, че малко преигра с ведрото настроение, и бързо нахлузи сериозна физиономия.

— Жертвата, младо момиче, е била сама вкъщи — продължи Беате. — Още тогава ни направи впечатление, че убийството е извършено по сходен начин с убийството край езерото Трюван. В случая обаче за нас най-важното е, че извършителят остана неразкрит, а самото престъпление е извършено на седемнайсети март.

В стаята се възцари пълно мълчание. Чуваше се жизнерадостната глъчка от училищния двор в другия край на горичката.

Бьорн пръв наруши тишината:

— Тоест след три дни.

— Да. И този болен мозък Хари е предложил да устроим капан, нали? — предположи Катрине.

Беате кимна.

— Защо никой от нас не се сети по-рано?

— Защото никой от нас не успя да сети как убиецът съумява да подмами жертвите си на местопрестъпленията — отвърна Столе.

— Възможно е Хари да греши — предупреди Беате. — Както по отношение на способите на убиеца, така и по отношение на следващото местопрестъпление. След първото полицейско убийство минаха няколко дати, когато са извършвани неразкрити убийства в района, а няма нови жертви.

— Но Хари е забелязал сходства между метода на Резача и убийствата на полицаи: хладнокръвно планиране на престъплението и — както личи — неконтролируема ярост при изпълнението.

— Хари се обосновава с интуицията си, като под интуиция по-скоро разбира…

— Задълбочен анализ въз основа на все още неструктурирани факти — довърши Катрине. — Познат още като метода на Хари.

— Значи според него ще се случи след три дни — заключи Бьорн.

— Да. Той предвиди и друго. Точно като Столе подчерта много по-голямата прилика на последното убийство с първоначалното — убиецът е завързал жертвата си в автомобил и го е бутнал в реката. Така и Хари смята, че убиецът ще продължи да се усъвършенства в подражанието на първоначалните деяния, затова следващата логична крачка била да изкопира и оригиналното оръжие на убийството.

— Прободен трион — прошепна Катрине, останала без дъх.

— Съвсем естествено решение за сериен убиец с нарцистичен комплекс — съгласи се Столе.

— И Хари е убеден, че ще се случи тук? — Бьорн огледа колегите си с гримаса.

— Всъщност Хари беше най-разколебан по въпроса за мястото. Убиецът е имал свободен достъп до другите местопрестъпления. Тази къща не е обитавана от години, защото няма желаещи да живеят в дом, където е вилнял Резача. Но все пак е заключена. Не че това е спряло убиеца да се вмъкне в командната кабина на скистанцията. Тук обаче има съседи. Да извикаш полицейски служител на това място, носи много по-сериозен риск. Затова според Хари убиецът ще разчупи досега следвания модел и ще подмами жертвата другаде. Но ние ще заложим капана за полицейския касапин тук и ще чакаме да се обади.

Настъпи кратко мълчание. Всички се нуждаеха от време да осмислят факта, че Беате използва прозвището, лепнато му от журналистите.

— А жертвата? — попита Катрине.

— Подготвила съм се — Беате пак потупа чантата си. — Нося списък с всички служители, разследвали Резача. Ще им бъде наредено да си стоят вкъщи и да не си изключват телефоните, а който получи обаждане, да запази пълно спокойствие и само да потвърди, че ще се отзове. После да звънне на дежурната част, да съобщи къде са го повикали и ние даваме ход на акцията. Ако се окаже не Берг, а друго място, елитните бойци ще се изтеглят натам.

— И въпросният колега да се държи хладнокръвно, при условие че му се обажда сериен убиец? — смая се Бьорн. — Не знам дали лично аз бих могъл да проявя чак такъв актьорски талант.

— Изобщо не е необходимо мишената да крие безпокойството си — намеси се Столе. — Даже би събудил подозрения, ако гласът му не се разтрепери при новината, че негов колега е убит.

— Повече ме притеснява как ще процедираме с дежурната част и с „Делта“ — призна Катрине.

— Знам. Акцията е прекалено мащабна и не можем да я проведем без знанието на Белман и официалната разследваща група. В момента Хаген докладва на главния секретар.

— И какво ще стане с нашия миниекип, когато той научи?

— Засега по-важното е разследването да дръпне напред, Катрине — Беате пооправи нервно обицата си. — Да се махаме оттук. Няма смисъл да висим и да привличаме внимание. И гледайте да не оставите следи.

Катрине направи крачка към вратата и замръзна.

— Какво има? — попита Столе.

— Не чухте ли? — прошепна тя.

— Какво да чуем?

Катрине вдигна единия си крак и погледна Бьорн с присвити очи.

— Хрущене.

Беате избухна в изненадващо безгрижен, звънлив смях, а Бьорн с дълбока въздишка извади листа и пак приклекна.

— Ти да видиш — промърмори той.

— Какво?

— Не са трохи от сухар — той се наведе напред и надникна под масата. — А от втвърдена дъвка. Остатъкът от нея е залепен под масата. Според вещото ми заключение дъвката е изсъхнала и частици от нея са се отронили и са се посипали по пода.

— Може да я е дъвкал убиецът — предположи Столе и се прозина. — Хората лепят дъвки под седалките в киното и в автобуса, но не и под масата за хранене в дома си.

— Интересна теория — Бьорн вдигна една трохичка срещу светлината. — Ако я бяхме открили по-рано, можехме да вземем материал за ДНК анализ от слюнката, останала по дъвката. Но вече се е спаружила съвсем.

— Сега да те видим, Шерлок — ухили се Катрине. — Сдъвчи я няколко пъти и се опитай да определиш марката!

— Достатъчно — пресече ги Беате. — Да се махаме оттук.

 

 

Арнолд Фолкеста остави чашата на масата и погледна Хари. Почеса рижата си брада. Хари често го бе виждал да вади борови иглички от нея, пристигайки на работа. Арнолд идваше с велосипед от малката си къща някъде в гората, но едва ли много далече от центъра. Ала Фолкеста обичаше да се перчи пред колегите си, лепнали му заради дългата брада, велосипеда и горската къща етикета „екозащитник“, че много се заблуждават. Описваше сам себе си като скръндза, особняк и почитател на тишината.

— Предупреди я да не навлиза в личното ти пространство — прошепна Арнолд, та околните да не го чуят.

— Мислех да те помоля ти да говориш с нея. Ще изглежда някак по-… — Хари не успя да намери думата. Дори не знаеше дали такава дума съществува. В случай че съществуваше, значението й беше хибрид между „коректно“ и „щадящо и за двете страни“.

— Да не би Хари Хуле да се е изплашил от невръстна девойка, хлътнала по преподавателя си? — засмя се Арнолд Фолкеста.

— По-коректно и по-щадящо и за двете страни.

— Оправяй се сам, Хари. За вълка говорим…

Арнолд отметна леко глава към откритото пространство пред прозореца на столовата.

Силие Гравсенг стоеше самотна на няколко метра от група студенти, увлечени във весел разговор. Гледаше към небето. Следеше нещо с поглед.

Хари въздъхна.

— Смятам да поизчакам още малко. Статистиката показва, че в сто процента от случаите подобни влюбвания в учители се оказват бързопреходни.

— Като каза статистика, чух, че пациентът, когото Хаген бе поставил под денонощна охрана в Държавната болница, е починал от естествена смърт.

— Така се говори.

— Във ФБР разполагат със собствено статистическо проучване по темата. Социолози събрали данни от всички случаи, при които главните свидетели на прокуратурата умират през периода от официалното им призоваване до началото на съдебния процес. Седемдесет и осем процента от починалите свидетели по тежки дела, тоест, когато подсъдимият рискува да получи повече от десетгодишна присъда, били покосени от така наречената неестествена смърт. Тревожната статистика дала повод за повторна аутопсия на свидетели, застигнати от скоропостижна смърт, и делът нараснал до деветдесет и четири процента.

— И?

— Деветдесет и четири процента си е много висока стойност, не мислиш ли?

Хари се загледа навън. Силие продължаваше да се взира към небето. Слънцето огряваше обърнатото й нагоре лице.

Хари изруга тихо и пресуши остатъка от кафето в чашата си.

 

 

Едва крепейки се върху виенския стол в кабинета на Белман, Гюнар Хаген гледаше изненадан главния секретар. Хаген току-що му бе съобщил за малкия екип, сформиран от него в разрез с разпорежданията на Белман, и за идеята на екипа да заложи капан в Берг. Изненадата на Хаген произтичаше от факта, че признанието за служебното своеволие не помрачи ни най-малко необичайно ведрото настроение на главния секретар.

— Отлично! — възкликна Белман и плесна с ръце. — Най-сетне някой да вземе предохранителни мерки! Ще ми изпратиш ли плана на операцията и картата, за да започваме?

— Ние? Да не искаш лично да…

— Да, струва ми се съвсем естествено аз да поема ръководството на акцията, Гюнар. Организация от подобен мащаб предполага решения на високо ниво…

— Става дума само за една къща и мъж, който…

— И е редно аз като лидер да взема дейно участие, когато от изхода на акцията зависи толкова много. Затова е важно операцията да бъде запазена в пълна тайна. Ясно?

Хаген кимна. Нека акцията остане секретна, защото може и да не донесе резултати, криеше се зад думите на главния секретар. При благополучен изход и арест успехът щеше да се афишира шумно, а на пресконференцията Микаел Белман щеше да разтръби на всеослушание, че лично е дирижирал акцията.

— Ясно — кимна Хаген. — Ще се заема. Да разбирам ли, че даваш картбланш на екипа в Котелното да продължи работата си?

Микаел Белман се засмя. Хаген се питаше от какво ли е продиктувано рязкото подобрение в настроението му. Главният секретар се бе подмладил видимо с десетина години, беше отслабнал, а дълбоката бръчка, която се врязваше между веждите му още от деня на встъпването му в длъжност, се беше заличила.

— Не ставай нахален, Хаген. Одобрявам идеята на екипа ти, но това не означава, че одобрявам служебното неподчинение.

Хаген изтръпна. Все пак се опита да срещне и да издържи усмихнатия, ала хладен поглед на началника.

— До второ нареждане замразявам дейността в екипа ти, Гюнар. След акцията ще поговорим. Ако междувременно до мен стигне информация, че сте се ровили из полицейските сводки или сте позвънили дори веднъж за още сведения по случая…

„По-възрастен съм от него и съм по-стойностен човек“ — помисли си Хаген. Не сведе поглед, макар да усещаше как смесицата от непреклонност и срам рисува червени петна по бузите му.

„Какво, като е началник! Няколко звездички повече на униформата!“ — окуражи се мислено Хаген.

И сведе очи.

 

 

Беше късно. Катрине Брат се взираше в доклада пред себе си. Изобщо не биваше да го прави. Беате й се обади да й съобщи, че заповед, спусната директно от Микаел Белман, им нарежда незабавно да прекратят самостоятелното разследване. Затова Катрине трябваше вече да си е вкъщи. Да си лежи в леглото с чаша чай от лайка и любим мъж или в краен случай пред любима телевизионна поредица, а не да седи тук, в Котелното, да чете следствени материали за убийства и да търси евентуални пропуски, несъответствия и заключения, изградени върху факти със съмнителна достоверност. А версията, която се въртеше из главата й, направо си граничеше с фантасмагория, защото не беше подплатена с никакви факти. Или пък не? Лесно се добра до докладите за убийството на Антон Митет посредством вътрешната информационна мрежа на полицията. Описът на откритите в колата му вещи беше колкото подробен, толкова и убийствено скучен. Но една от иззетите находки задейства предупредителна лампичка в ума й. Под шофьорската седалка разследващите бяха открили стъргалка за лед, запалка и дъвка, залепена от долната част на калъфа.

Катрине се подвоуми. Набра номера. Обади се жена. Звучеше омаломощена и зашеметена от успокоителни. Катрине се представи и зададе въпроса, който я вълнуваше.

— Дъвка ли? — повтори бавно Лаура Митет. — Не, Антон не дъвчеше дъвки. Пиеше кафе.

— А преотстъпвал ли е колата на друг човек?

— Само Антон караше фолксвагена.

— Благодаря.