Ю Несбьо
Полиция (47)

Четирийсет и шеста глава

Микаел Белман спря.

Ослуша се и плъзна поглед по безлюдния коридор.

Същинска пустиня, помисли си той. Няма за какво да се залови погледът ти. Само потрепваща бяла светлина, която размива всички контури.

И този звук — бръмченето на вибриращи луминесцентни лампи, на пустинна жар, един вид прелюдия към нещо, което все не настъпва. Пуст болничен коридор, в чийто край няма нищо. Навярно всичко е фата моргана — решението на Исабеле Скойен как да се отърве от Асаев, телефонното обаждане отпреди час, хилядарките, изплюти от банкомата в центъра, безлюдният коридор в това запустяло крило на голяма болница.

Дано да е химера, сън, помоли се Микаел и тръгна. Провери с ръка в джоба на сакото си дали предпазителят на „Глок“-а е освободен. В другия джоб държеше пачката с банкноти. В случай че се наложи да „киха“. Ако се окажат повече от един. Не му се вярваше. Сумата беше твърде малка да се дели. Тайната — прекалено голяма.

Подмина кафемашина, после коридорът описа криволица и продължи под бялата светлина. Видя стола. Столът, на който бе седяла охраната на Асаев, не беше преместен.

Обърна се, за да се увери, че никой не го следва, и продължи.

Вървеше с големи крачки, но приземяваше подметките си меко върху настилката. Пътем проверяваше вратите. Всички се оказаха заключени.

Стигна пред вратата до стола. Подтикнат от случайно хрумване, докосна облегалката. Беше студена.

Пое си дъх и извади пистолета. Погледна ръката си. Нали не трепереше?

Умееше да се справя в критични моменти.

Мушна оръжието обратно в джоба си и натисна дръжката на вратата. Тя се отвори.

Нямаше причина да се отказва от преднината, наречена момент на изненадата. Бутна вратата и прекрачи прага.

Стаята се къпеше в светлина, ала освен леглото на Асаев нямаше нищо. Беше преместено в средата на помещението, под лампата. Върху маса на колелца до леглото блестяха остри излъскани инструменти. Навярно бяха преустроили стаята в семпла операционна зала.

Микаел засече движение зад прозореца и стисна здраво пистолета в джоба си. Присви очи. Нима вече му трябват очила?

След като успя да центрира изображението, осъзна, че това е огледално отражение и движението е било осъществено зад него. Ала вече бе твърде късно.

Усети ръка върху рамото си и реагира светкавично, но убождането във врата мигновено прекъсна връзката между мозъка и ръката, стиснала пистолета. И преди мракът да го погълне изцяло, Белман видя в черното огледало на прозореца лицето на мъжа до своето. Носеше зелена шапка на главата и зелена маска на устата. Като хирург. Хирург, на когото му предстои операция.

 

 

Улисана в работата си пред компютъра, Катрине не обърна внимание, че не получи отговор от влезлия. Вратата се хлопна и пресече всички звуци от подземния проход.

— Къде беше, Бьорн? — попита тя.

Усети нечия длан върху рамото и тила си. Първата й мисъл беше, че не е никак неприятно да усещаш топла мъжка ръка на тила си.

— Бях на едно местопрестъпление и положих цветя — каза гласът зад гърба й.

Катрине смръщи озадачено вежди.

No files found, пишеше на екрана. Наистина? Никакви файлове, в които да присъства статистика за показателя на починалите свидетели по знакови дела? Тя избра името на Хари сред номерата в телефона си. Ръката започна да масажира тила й. Катрине простена, за да покаже, че й харесва, затвори очи и наведе напред глава, докато чакаше Хари да вдигне.

— Малко по-надолу. Кое местопрестъпление?

— На междуселищен път. Там прегазили едно момиче. Така и не открили извършителя.

Хари не отговори. Катрине сне телефона от ухото си и написа есемес. „Не открих нищо за статистическите данни.“ Натисна „изпрати“.

— Доста се позабави. Какво прави после?

— Погрижих се за другия, дето беше с мен — отвърна гласът. — Той кажи-речи рухна.

Катрине приключи с поетия ангажимент и обстановката в стаята най-сетне се добра до сетивата й. Гласът, ръката, миризмата. Бавно се извърна на стола. Вдигна поглед.

— Кой си ти? — попита тя.

— Кой съм аз ли?

— Да. Ти не си Бьорн Холм.

— Не съм ли?

— Не. Бьорн Холм се занимава с пръстови отпечатъци, балистика и кръв. Бьорн Холм не прави масаж, от който устата ти се налива със сладникав вкус. Какво искаш?

Катрине видя как бледото, обло лице се наля с руменина. Рибешките очи изпъкнаха още повече от орбитите. Бьорн отдръпна ръката си и започна да чеше яростно единия си бакенбард.

— Не, не, съжалявам, не исках… аз само… такова…

Червенината и запъването се влошиха и накрая той отпусна ръката си и я изгледа с отчаян, капитулирал поглед.

— По дяволите, Катрине, получи се много неудобна ситуация.

Тя го изгледа. Едва не прихна. Колко беше сладък в тази светлина.

— С колата ли дойде? — попита тя.

 

 

Трюлс Бернтсен се събуди.

Вторачи се пред себе си. Наоколо беше бяло и светло. Не усещаше никаква болка. Тъкмо обратното, изпитваше блаженство. „Сигурно съм мъртъв“ — помисли си той. Беше мъртъв, разбира се. Странно. А още по-странно беше, че го бяха изпратили тук — вероятно по погрешка. В рая.

Тялото му се наклони. Май поизбърза с предположението за рая. Все още го транспортираха. Сега чуваше и звук. Жално отекваща в далечината сирена за мъгла, която ту набираше сила, ту заглъхваше. Сирената на лодкаря.

Нещо изплува пред очите му и засенчи светлината.

Лице.

И глас:

— Буден е.

Още едно лице.

— Ако започне да крещи, влейте му още морфин.

Трюлс усети първите признаци на настъпващите болки. Болеше го цялото тяло, главата му щеше да се пръсне.

Пак се разтресоха. Явно го транспортираха с линейка с включена сирена.

— Казвам се Юлсрю и работя в криминалната полиция — каза лицето, надвесено над него. — Според служебната ти карта се казваш Трюлс Бернтсен и си полицай. Така ли е?

— Какво стана? — прошепна Трюлс.

— Избухна бомба. Изпотроши прозорците в целия квартал. Намерихме те в хладилника. Какво се случи?

Трюлс затвори очи и чу как повториха въпроса. Друг глас, вероятно на санитар, помоли полицая да не пришпорва пациента. Който при това е на морфин и следователно не напълно адекватен.

— Къде е Хуле? — прошепна Трюлс.

Забеляза, че някой пак застана на пътя на светлината.

— Какво каза, Бернтсен?

Трюлс се опита да навлажни устните си, но усети, че тях ги няма.

— Другият… И той ли беше в хладилника?

— Само ти беше вътре, Бернтсен.

— Но и той влезе с мен. Той… ме спаси.

— Ако в апартамента е имало и друг човек, боя се, че взривната вълна го е помела и лепнала за стените. Всичко вътре беше разкъсано на парчета. Дори хладилникът, в който те открихме, приличаше на парче смачкана ламарина. Радвай се, че си жив. Ще ми кажеш ли кой стои зад атентата, за да започнем издирване?

Трюлс поклати глава. Поне му се струваше, че поклати глава. Не го видя, защото през цялото време той стоеше зад него — изненада го в гръб след инсценирания опит за кражба на автомобила, опря дулото на пистолета в тила му, отведе го до друга кола и го накара да се качи отпред, а самият той седна отзад. После го застави да подкара колата. До улица „Хаусман“ 92. Адрес, толкова печалноизвестен с наркопрестъпления, че Трюлс съвсем забрави за извършеното там убийство. На Густо. Разбира се. И там Трюлс осъзна онова, което дотогава бе съумявал да пропъди. Че ще умре; че зад него по стълбите върви полицейският касапин. Влязоха през новата метална врата, онзи го завърза за стола с тиксо, докато го гледаше иззад зелената си хирургическа маска. Трюлс го видя как заобиколи портативен телевизор, започна да бърника с някаква отвертка и цифрите на екрана, които при влизането им се меняха светкавично, спряха и се застопориха на шест минути. Бомба. После „хирургът“ извади черна полицейска палка — Трюлс неведнъж бе използвал досущ такава — и започна да му нанася удари в лицето. Съсредоточено, без видимо удоволствие или емоционално вживяване. Леки удари, чиято сила не стигаше да счупят кости. Само предизвикваха пукане на кръвоносни съдове и лицето му се поду вследствие от течността, изляла се под кожата му. После маскираният вложи повече сила. Трюлс изгуби чувствителността на кожата си, усещаше, че тя се пука, чувстваше как кръвта се стича по врата му и по гърдите му. При всяко съприкосновение с палката усещаше тъпа болка в главата, в мозъка — не, много по-дълбоко, отколкото в мозъка. Виждаше облечения в зелено — нещо като звънар с тържествен вид, който, убеден във важността на работата си, удря езика в бронзовата камбана, докато кървавите пръски рисуват петната на Роршах^[1] по зелената престилка. Чуваше хрущенето от трошащи се костици и хрущяли в носа, усещаше как устата му се пълни с избити зъби, как челюстта му се откъсва и увисва единствено на нервните си влакна. А накрая — най-сетне — всичко потъна в мрак.

После се събуди, озовавайки се в ад от болка, и го видя без хирургическата престилка. Хари Хуле пред някакъв хладилник.

Първо се чувстваше зашеметен.

После му се стори логично: Хуле иска да се отърве от човек, запознат в подробности с прегрешенията в досието му, и ще замаскира деянието си като поредното убийство на полицай.

Хуле обаче беше по-висок от мъжа отпреди малко. И гледаше другояче. Освен това се опитваше да се вмъкне в проклетия хладилник. Мъчеше се да се намърда вътре. И двамата бяха на едно дередже. Двама полицаи на местопрестъпление. Щяха да умрат. Заедно. Каква ирония! Ако не изпитваше толкова силни болки, Трюлс би се засмял.

После Хуле излезе от хладилника, отвърза Трюлс и го набута вътре. Приблизително по това време Трюлс пак изпадна в безсъзнание.

— Може ли още морфин? — прошепна Трюлс с надеждата да го чуят въпреки адския вой на сирената.

Зачака въжделената вълна от блаженство, която да плъзне по цялото му тяло и да отмие плашещата болка. Даваше си сметка, че навярно наркотикът е причината да мисли така. Защото това беше най-удобното обяснение. И все пак си го мислеше.

Колко дразнещо е, че Хари Хуле ще умре така.

Като герой. Проклятие!

Защото е отстъпил спасителното място на свой враг. Пожертвал се е за него.

Пък нека после врагът живее със съзнанието, че е жив именно защото по-доблестен от него човек е предпочел да умре, но да го спаси.

Трюлс усети по кръста си студената вълна, която болката тласкаше пред себе си. Да умреш в името на нещо, в името на каквото и да е, само да не е заради нищожния си собствен живот. Навярно в последна сметка всичко се свеждаше дотук. Майната ти, Хуле.

Огледа се за санитаря. По стъклото се стичаха дъждовни капки.

— Още морфин, по дяволите!