Ю Несбьо
Полиция (36)

Трийсет и пета глава

— Ти нямаш ли личен живот?

Арнол Фолкеста надигна глава от книжата. Погледна високия мъж, облегнат върху рамката на вратата, и се усмихна.

— И аз като теб нямам, Хари.

— Минава девет, а още киснеш в кабинета.

Арнол се позасмя и събра листовете на купчина.

— Аз поне вече се приготвям да си тръгвам. А ти какво? Току-що пристигаш и ще останеш докога?

— Не много — с една крачка Хари стигна до виенския стол и седна. — Аз поне си имам приятелка, с която прекарвам уикендите.

— Така ли? А аз — бивша жена, с която за мое щастие вече не прекарвам уикендите си.

— Не знаех, че си бил женен.

— По-точно само живеехме заедно.

— Да ти се намира кафе? Какво се случи?

— Свърших кафето. На някой от нас му хрумна ужасната идея, че е време да сключим брак. След като решихме да подпишем, нещата тръгнаха на зле. Вече бяхме разпратили поканите, но аз се обадих да отменя тържеството. Тя се премести в друг град. Каза, че иска да се откъсне. По-хубаво нещо не ми се е случвало, Хари.

— Мхм — Хари разтърка клепачите си.

Арнол стана и откачи якето си от куката на стената.

— Да не сте закъсали с разследването?

— Нещо такова. Пак сме в нулева позиция. Валентин Йертсен…

— Да?

— Мислехме, че той е Резача. Но се оказа, че не той е убил полицаите.

— Сигурен ли си?

— При всички случаи не е извършил убийствата сам.

— Възможно ли е да има съучастници?

— Катрине поддържа тази версия. Но в деветдесет и осем цяло и шест процента от всички убийства със сексуален мотив извършителят действа соло.

— Значи…

— Катрине обаче държи на своето. Обоснова се с убитото момиче до Трюван. Там извършителите най-вероятно са двама.

— За този случай ли се коментираше, че частите от трупа били открити на километри разстояние една от друга?

— Точно така. Според Катрине Валентин действа винаги със съучастник, за да заблуди полицията.

— Редуват се кой да убива и си подсигуряват алиби?

— Да. Историята познава аналогични случаи. Например през шейсетте двама изнасилвачи от Мичиган, лежали в затвора, решили да действат в комбина. Придържали се към създаден от тях модел с цел да заблудят разследващите, че действа класически сериен убиец. Всяко следващо престъпление имитирало предходното. Понеже разследващите различили в убийствата почерка и на двамата вече познати им изнасилвачи — те все пак не можели съвсем да обуздаят перверзната си натура — попаднали в полезрението на ФБР. Привикали ги на разпит, но и двамата представили желязно алиби за част от убийствата и полицаите снели подозренията.

— Хитро. И защо не допускаш и този случай да е подобен?

— Деветдесет и осем…

— … цяло и шест процента. Не подхождаш ли прекалено едностранчиво?

— Именно цитираните от теб статистически данни за ключови свидетели ме подтикнаха да се разровя и открих, че Асаев не е издъхнал от естествена смърт.

— Но още не си задвижил нещата по случая, нали?

— Не съм. За известно време ще трябва да почака, защото сега имам по-важна работа. — Хари облегна глава на стената зад гърба си и затвори очи. — Двамата с теб разсъждаваме по сходен начин, а в момента съм зациклил. Затова се обръщам към теб с молба за малко свежи идеи.

— Към мен?

— Разследването буксува, Арнол. А ти имаш гънки в мозъка, които очевидно липсват при мен.

Фолкеста си съблече якето, окачи го на стола и седна.

— Хари?

— Да?

— Нямаш представа колко ме ласкаеш с тази молба.

— Супер — усмихна се накриво Хари. — Мотив?

— Ето тук не бележите никакъв напредък.

— Почваме от нулата. Какви са подбудите на убиеца?

— Ще проверя дали няма да намеря отнякъде малко кафе, Хари.

 

 

Докато пиеха първата чаша кафе, Хари запозна Арнол с наличната до момента информация. Преполовиха втората, когато Арнол взе думата.

— Убийството на Рене Калснес е важно, защото представлява изключението, защото не се вписва в рамката. Тоест, хем се вписва, хем не се вписва. За разлика от първоначалните убийства, то не е придружено с изнасилване, няма признаци за проявен сексуален садизъм, липсват рани, нанесени с прободно оръжие. От друга страна, с убийствата на полицаите го свързва употребата на тъп предмет, с който са нанесени рани по лицето и главата.

— Продължавай — Хари остави чашата си.

— Много добре си спомням убийството на Калснес. Точно тогава бях на полицейско обучение в Сан Франциско. В хотела, където ме настаниха, пред вратите на всички гости оставяха „The Gayzette“.

— Гейския вестник?

— Бяха плеснали на първа страница новината за убийството в малка Норвегия и го обявяваха за поредното убийство по хомофобски подбуди. Интересното е, че нито един от норвежките ежедневници, които прегледах по-късно през деня, дори не намекваше за убийство от омраза към различните. Питах се кое дава основания на този американски вестник толкова категорично и на толкова ранен етап от разследването да оповестява подобни заключения. Седнах и прочетох цялата статия. Журналистът твърдеше, че всички обстоятелства от престъплението говорят за хомофобски настроения: гей, който провокативно парадира с предпочитанията си пред целия свят, е отвлечен извън града, където го подлагат на ритуално насилие. Убиецът носи огнестрелно оръжие, но не иска да застреля жертвата си веднага. Първо натрошава лицето му. Иска да отприщи натрупаната омраза и раздробява красивото, женствено личице на педала, нали? Убийството е предумишлено, предварително подготвено и извършено по хомофобски подбуди. Така гласеше заключението на журналиста. И знаеш ли, Хари? На мен този извод не ми се струва толкова абсурден.

— Мхм. Ако е хомофобско убийство, както го наричаш ти, значи изобщо не бива да го разглеждаме в съпоставка с другите убийства. Не разполагаме с никакви данни някоя от жертвите на първоначалните убийства и от убитите полицаи да е имала хомосексуална ориентация.

— Сигурно си прав, но тук се откроява още нещо интересно. Спомена, че единственото убийство, в чието разследване всички досегашни жертви на полицейския касапин са били въвлечени по един или друг начин, е именно убийството на Калснес, нали?

— Кадрите ни са малко и затова едни и същи хора разследват повечето убийства, Арнол. Лично аз не бих отдал голямо значение на подобно съвпадение.

— Възможно е, но интуицията ми подсказва, че е важно.

— Не се главозамайвай, Арнол.

— Сбърках ли някъде? — засегна се колегата му.

— „Интуицията ми подсказва…“ Когато стигнеш до етапа, в който интуицията ти има стойност на аргумент, ще ти кажа.

— Защото малцина го постигат ли?

— Да. Продължавай, но стой здраво на земята, нали?

— На твоите заповеди. Може ли все пак да кажа, че според интуицията ми си съгласен с мен?

— Може.

— В такъв случай ще си позволя да те посъветвам да впрегнеш всички кадри в разкриването на убиеца на онзи гей. В най-лошия случай ще разплетете само един случай. В най-добрия ще стигнете до полицейския касапин.

— Мхм — Хари допи кафето си и стана. — Благодаря ти, Арнол.

— Аз ти благодаря. За полицай в оставка като мен е радост, че изобщо някой ме слуша. Като казах полицай в оставка, днес видях Силие Гравсенг на регистратурата. Минала да предаде магнитната си карта. Била… някаква си.

— Отговорник на групата.

— Да. Попита ме как си. Не й отговорих. Поръча да ти предам, че славата ти е незаслужена. Говорила с началника ти. Не било вярно, че си разкрил всички убийства, които си разследвал. Спомена името Густо Хансен. Права ли е?

— Донякъде.

— Донякъде? Какво означава това?

— Поех случая, но така и не арестувах никого. Как ти се стори тя?

Арнол Фолкеста присви едното си око и погледна Хари, все едно се прицелваше в него; все едно търсеше някакви признаци по лицето му.

— Как да ми се стори… Силие Гравсенг е странна особа. Покани ме на учебна стрелба. Ей така, ни в клин, ни в ръкав.

— И ти какво й отговори?

— Оправдах се с проблеми с очите и тремор. Казах й самата истина: за да имам някакви шансове да улуча мишената, трябва да е поставена на половин метър пред мен. Тя прие отказа ми хладнокръвно, но после се запитах защо Силие Гравсенг ще се упражнява да стреля, щом повече няма да полага задължителния изпит по стрелба?

— Е, някои хора харесват стрелбата заради самата стрелба.

— Тяхна работа — Арнол стана. — Но Силие изглеждаше добре, трябва да й се признае.

Хари изпрати с поглед колегата, който закуцука към вратата и излезе. Поразмисли, после набра номера на полицията в Долен Айкер. След разговора му трябваше време да смели чутото: Бертил Нилсен не бил участвал в разследването на случая „Рене Калснес“ в съседната община Драмен, но когато в дежурната част постъпил сигнал за кола в реката до Айкершага, Бертил давал дежурство и се отзовал на съобщението, защото диспечерът не уточнил от коя страна на границата между двете общини се намира автомобилът. Впоследствие службата в Долен Айкер получила строго порицание от драменската полиция и КРИПОС, задето Нилсен е минал с колата си по меката почва и е заличил евентуални следи от гуми.

— Може да се каже, че Бертил повлия косвено на разследването — заключи тя.

 

 

Наближаваше десет, слънцето отдавна се бе скрило зад облечения в зелено гребен на възвишението на запад. Столе Ауне паркира колата в гаража и тръгна по чакълестата пътека към къщата. Забеляза, че не свети нито в кухнята, нито в дневната. В това нямаше нищо необичайно. Тя често си лягаше рано.

Столе усети бремето на тялото си върху коленните стави. Господи, беше капнал от умора. Отключи входната врата. Въпреки че бе прекарал изключително тежък ден, се надяваше да я завари будна. За да си поговорят. Да сподели с нея какво го мъчи и да му олекне. Беше послушал Хари. Свърза се с колега и отиде в кабинета му. Разказа за нападението с ножа; как е бил сигурен, че ще умре. Изпълни заръката. Сега трябваше да поспи. Да намери начин да се възстанови.

Поредното ново яке на Аурура висеше на закачалката. Божичко, с какви темпове растеше това момиче! Ауне изхлузи обувките си и се заслуша в притихналата къща. Смущаваше го нещо неопределено. Струваше му се по-тихо от обикновено. Липсваше му някакъв звук — звук, който иначе явно не си даваше сметка, че чува.

Тръгна по стълбите към втория етаж. С всяка крачка губеше скорост като претоварен скутер по баир. Помисли си, че трябва да започне да спортува, да свали десетина килограма. Щеше да се отрази добре на съня, на общото му здравословно състояние, на професионалната му издръжливост, на продължителността на живота му, на либидото му, на самочувствието му — накратко, на всичко. По дяволите, сигурно изобщо нямаше да го направи.

Мина покрай стаята на Аурура.

Спря, поколеба се, върна се и открехна вратата.

Искаше да я погледа, докато спи, както когато беше мъничка. Не след дълго нещата помежду им щяха да се променят. Столе забелязваше, че Аурура е започнала да пази личното си пространство. В поведението й се бе появила някаква стеснителност. А когато бащата забележи, че дъщеря му изпитва неудобство, и за него предишната им близост става неестествена. И все пак му се искаше да си открадне един от онези мигове, когато гледа как детето му спи кротко, спокойно, далече от ужаса, с който той се бе сблъскал днес.

Столе се въздържа. Ще види Аурура утре на закуска.

Въздъхна, затвори вратата и влезе в банята. Изми си зъбите, наплиска си лицето. Съблече се, отнесе дрехите си в спалнята, преметна ги върху стола и точно преди да се мушне в леглото, замръзна и се ослуша напрегнато. Тишина. Какво липсваше? Бръмченето на хладилника? Съскането на вентилационна розетка, която обикновено стои отворена?

Нямаше сили да размишлява и се мушна под завивката. Косите на Ингри бяха разпилени върху възглавницата. Прииска му се да се протегне, да я погали по главата, по гърба, да усети присъствието й. Но тя спеше толкова леко и мразеше да я будят. Столе затвори очи, ала реши все пак да опита:

— Ингри?

Никакъв отговор.

— Ингри?

Тишина.

Можеше да почака. Реши да я остави на мира.

— Да?

Усети, че тя се е обърнала към него.

— Нищо — промърмори той. — Просто… този случай…

— Откажи се.

— Все някой трябва да се заеме. — Клише, но самата истина.

— В такъв случай няма да намерят по-добър от теб.

Столе отвори очи. Погледна Ингри, погали топлата й, закръглена буза. Понякога — не, не понякога, а много често — нямаше по-хубаво нещо от близостта й.

Столе Ауне затвори очи. И се предаде на съня. Съзнанието отстъпи пред истинските кошмари.