Ю Несбьо
Полиция (13)

Дванайсета глава

Микаел Белман фиксира фигурата над мушката на пистолета. Присви едното си око, бавно натисна спусъка назад, усещайки ударите на сърцето си. Биеше спокойно, но тежко. Върховете на пръстите му се изпълниха с кръв. Фигурата не се местеше. Микаел имаше такова усещане, защото самият той не стоеше неподвижно. Отпусна пръста върху спусъка, пое си дъх и пак се прицели. Взе фигурата на мушка и дръпна спусъка. Фигурата подскочи. Както се очакваше. Уби я. Микаел Белман знаеше, че я е уцелил в главата.

— Донесете тялото за аутопсия — провикна се той и отпусна своя „Хеклер и Кох“.

Свали си антифоните и предпазните очила. Чу електрическото бръмчене на стоманената тел и видя приближаващата се фигура. Тя спря на половин метър от Микаел.

— Не е зле — отбеляза Трюлс, пусна копчето и бръмченето секна.

— Става.

Микаел огледа хартиената мишена. В горната част на тялото и в главата зееха дупки. После посочи мишената в съседната писта. Главата й беше отнесена.

— Но не мога да се меря с теб.

— Достатъчно добър си, за да минеш теста. Чух, че тази година над десет процента не са го издържали.

Трюлс смени мишената с обиграни движения, натисна копчето и хартиената фигура се отдалечи. Спря на двайсет метра от стрелците върху металната плоскост, осеяна със зелени петна. Микаел чу звънък смях. Две млади жени доближиха глави и ги стрелнаха крадешком. Навярно курсантки от Полицейската академия, които го бяха познали. Всички звуци тук имаха собствена честота и дори пукотът на изстрелите не пречеше на Микаел да чуе как куршумът шибва хартията и оловото шляпва металната плоскост, а после куршумът издрънчава в кутията, поставена под мишената.

— Повече от десет процента от гилдията не може да защитава себе си или други хора. Какво ще кажете, господин главен секретар?

— Не всички полицаи имат възможност да се упражняват в стрелба колкото теб, Трюлс.

— Защото нямат толкова свободно време, това ли намекваш?

Трюлс се засмя с дразнещото си грухтене. Микаел Белман погледна своя подчинен и приятел от детинство. Кривите зъби, за които родителите му не се бяха погрижили; червените венци. Уж всичко беше както преди, но не съвсем. Новата подстрижка? Или отстраняването? Такива събития често събарят хора, които никой не смята за чувствителни. Най-вече такива хора, защото те не се освобождават навреме от чувствата си, а ги затварят в себе си с надеждата с времето да им мине. Ето такива хора превъртат. И си пръсват мозъка с един куршум.

Трюлс обаче изглеждаше доволен. Смееше се. Веднъж, през юношеските им години, Микаел му обърна внимание, че смехът му плаши хората, и го посъветва да се упражнява да се смее по-нормално, по-приятно. Тогава Трюлс загрухтя още по-силно. Вдигна пръст и посочи Микаел. Не каза нищо, само продължи да се хили с противния си смях.

— Кога ще изплюеш камъчето? — попита Трюлс, докато пъхаше патрони в пълнителя на пистолета си.

— За кое?

— За парите в сметката ми.

Микаел прехвърли тежестта на другия си крак.

— Затова ли ме покани да постреляме заедно? За да те питам?

— Не те ли интересува откъде съм се сдобил с толкова кинти?

— И защо да ме интересува?

— Нали си главен секретар.

— А ти си решил да мълчиш по въпроса. Според мен е глупаво, но уважавам решението ти.

— Наистина ли? — Трюлс щракна пълнителя. — Или по-скоро си траеш, защото знаеш откъде са дошли мангизите, Микаел?

Сега Микаел си даде сметка кое се е променило у приятеля му от детинство. Отново се бе появил онзи налудничав блясък в очите му. Същият блясък се появяваше, когато в гимназията в Манглерю по-големите момчета скачаха да бият красивия отворко, който се уреди с Ула. Тогава Микаел винаги се криеше зад Трюлс. И го насъскваше срещу тях. Насъскваше краставата хиена, понесла толкова много юмруци, че й бе все едно дали ще изяде още няколко. С времето обаче дангалаците схванаха, че докато налагат Трюлс, самите те отнасят немалко пердах, и не им отърваше да му се нахвърлят. Защото когато в очите на Трюлс се появеше онзи блясък, блясъкът на разярена хиена, той беше готов да умре и захапеше ли, не пускаше. Сключваше челюсти и стискаше, докато жертвата не се предаде или докато някой не го откопчи от нея със сила. С течение на времето този блясък започна да се появява все по-рядко и по-рядко. Микаел го видя, когато се разправяха с онзи педал в гаража, и, последно, когато му съобщи, че го отстранява от служба. Този път обаче блясъкът не изчезна. Продължи да тлее в очите на Трюлс, все едно е пипнал треска.

Микаел поклати бавно глава.

— Какви ги дрънкаш, Трюлс?

— Нищо чудно парите да са дошли от теб. Защо, например, през цялото време да не си ми плащал именно ти? И дори да си ме препоръчал на Асаев.

— Май си се надишал с прекалено много барутен дим, Трюлс. Никога не съм имал вземане-даване с Асаев.

— Дали да не го питаме?

— Рудолф Асаев е мъртъв.

— Адски удобно, нали? Всички, които знаеха нещо, изведнъж се оказаха мъртви.

„Всички. С изключение на теб“ — добави наум Микаел.

— С изключение на мен — ухили се Трюлс.

— Трябва да вървя — Микаел свали хартиената мишена и я сгъна.

— А, вярно. Редовната среща в сряда.

— Моля? — вцепени се Микаел.

— Спомням си, че всяка сряда се налагаше да си тръгваш по това време.

Микаел го огледа изпитателно. Смущаваше го фактът, че въпреки двайсетгодишното си познанство с Трюлс не бе сигурен доколко глупав е приятелят му.

— Точно наблюдение. Но нека те предупредя, че за теб е най-добре да запазиш предположенията си в тайна. В положението, в което се намираш, най-много да загазиш още повече. И не ме обременявай с подробности. Ако ме призоват за свидетел, ще ми бъде трудно да лавирам. Ясно?

Трюлс обаче вече си беше сложил антифоните и се бе обърнал към мишената. И двете му очи бяха отворени зад стъклата на предпазните очила. Блясък. Два. Три. Пистолетът се мъчеше да се отскубне, ала Трюлс го стискаше здраво. С безмилостната захапка на хиена.

На паркинга Микаел усети вибрации в джоба. Извади телефона си. Търсеше го Ула.

— Свърза ли се с фирмата за унищожаване на вредители?

— Да — излъга Микаел, напълно забравил за този ангажимент.

— Какво казаха?

— Че миризмата, която усещаш от терасата, може да е от умряла мишка или плъх в бетона. С времето ще изгние и миризмата ще изчезне от само себе си. Не ни съветват да разбиваме терасата.

— Трябваше да извикаш строител да излее терасата, вместо да разчиташ на Трюлс.

— Не съм го молил, вече ти казах. Той я изля посред нощ по своя инициатива. Къде си, скъпа?

— Отивам на среща с приятелка. Ще се прибереш ли за вечеря?

— Разбира се. И не мисли повече за терасата, нали, скъпа?

— Добре.

Микаел затвори. Два пъти повтори обръщението „скъпа“ и втория път сякаш прозвуча фалшиво. Запали колата, натисна газта, отпусна съединителя и усети приятния допир до облегалката, когато новото ауди набра скорост по паркинга. Представи си Исабеле и усети бурен приток на кръв по тялото си. И — парадоксално, но факт — осъзна, че изобщо не е излъгал Ула. Любовта му към нея добиваше най-конкретни измерения, когато му предстоеше да изчука друга жена.

 

 

Антон Митет седеше на терасата със затворени очи. Усещаше по лицето си лъчите на слънцето — все още съвсем слаби. Пролетта се перчеше, ала зимата отказваше да отстъпи. Антон отвори очи и погледът му отново падна върху писмото на масата отпред.

Върху плика стоеше синият печат на медицинския център в Драмен.

Антон знаеше какво го очаква вътре. Резултатите от кръвната проба. Искаше му се да разкъса плика, но продължаваше да протака. Вдигна глава и плъзна поглед над Драменската река. Още щом разгледаха брошурата с нови апартаменти в Елвепаркен на запад от Оссиден, двамата с Лаура не се поколебаха нито за миг. Децата отдавна се бяха изнесли, а с годините ставаше все по-трудно да поддържат опърничавата градина и старата, прекалено голяма дървена къща в Конерю, наследена от родителите на Лаура. Ще продадат всичко, ще си купят модерен, лесен за поддръжка апартамент и така ще им остават повече пари и време да осъществят дългогодишните си планове: да пътешестват заедно; да посетят далечни страни; да опитат от удоволствията, които краткият земен живот все пак предлага.

Защо тогава не заминаха? Защо продължаваха да отлагат?

Антон нагласи слънчевите си очила, побутна писмото и извади телефона от широкия джоб на панталона си.

Дали ги спираше прекалено напрегнатото всекидневие и бързо изнизващите се дни? Дали не искаха да се лишават от хармоничната гледка към Драменската река? Или — защото се бояха какво ще узнаят за брака си — ги плашеше мисълта да прекарват толкова време заедно? Или онзи Случай бе изсмукал цялата му енергия, бе блокирал предприемчивостта му, бе го натикал в състояние, в което рутината на всекидневието му се струваше единственото спасение от пълен срив? А после се появи Мона…

Антон погледна екранчето. ГАМЛЕМ КОНТАКТ ДЪРЖАВНА БОЛНИЦА.

Отдолу телефонът му даваше три възможности: набери, изпрати есемес или промени.

Промени. Защо и животът не предлагаше тази опция? Всичко можеше да бъде толкова по-различно, ако беше съобщил за онази палка. Ако не беше поканил Мона на кафе. Ако не беше заспал.

Но той заспа.

Заспа по време на дежурство, и то върху неудобен дървен стол. Антон, който дори след изтощителен ден не можеше да заспи в собственото си легло. Направо не беше за вярване. След като дойде на себе си, продължи да се носи в полудрямка. Дори лицето на мъртвеца и цялата последвала олелия не успяха да го разбудят напълно. Стоеше като зомби, със замъглен мозък, неспособен да предприеме каквото и да било или да отговори ясно на зададен му въпрос. Дори да не се беше унесъл, това не означаваше, че пациентът щеше да оцелее. Аутопсията показа, че смъртта най-вероятно е настъпила вследствие от мозъчен кръвоизлив. Ала Антон не си бе свършил съвестно работата. Нямаше опасност да открият небрежността му. Той не се беше издал, но знаеше, че пак се е провалил.

Антон Митет погледна копчетата на телефона си.

Набери. Изпрати есемес. Промени.

Крайно време беше да предприеме нещо. Да постъпи, както е редно. Без да отлага.

Натисна „промени“. Появиха се няколко опции.

Антон взе решение. Избра най-правилната. ИЗТРИЙ.

Взе писмото, разкъса плика. Извади листа и го прегледа.

На сутринта, след като откриха пациента мъртъв, Антон отиде в медицински център. Обясни, че е полицай и му предстои дежурство, но е изпил хапче с непознато съдържание, чувства се особено и се бои да отиде на работа в нетрезво състояние. Първоначално лекарят му предложи да му издаде болничен, но Антон настоя да изследват кръвта му.

Очите му тичаха по листа. Голяма част от термините и стойностите не му говореха нищо, ала лекарят бе добавил две разясняващи изречения отдолу:

„… нитразепамът се съдържа в силни сънотворни. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не приемайте повече от тези лекарства, без да сте се консултирали с лекар.“

Антон затвори очи и си пое дъх през стиснати зъби.

Проклятие.

Подозренията му се потвърдиха. Бяха го дрогирали. Някой го беше упоил. Питаше се как са успели. Сигурно с кафето. Нали преди това беше чул шум, а в диспенсъра бе останала само една капсула. Тогава той дори се усъмни дали не е перфорирана. Явно някой бе инжектирал приспивателното с игла през защитното фолио и после Антон сам си бе приготвил отвара за сън — еспресо с нитразепам.

Твърдяха, че пациентът е починал от естествена смърт. Или, по-точно, че нямат основания да подозират криминално деяние. Но стигнаха до това заключение именно въз основа на Антоновите уверения, че след последната визитация — два часа преди смъртта на пациента — никой не е влизал при него.

Антон знаеше какво трябва да стори. Да си признае. Веднага. Вдигна телефона към ухото си. Да съобщи за поредния гаф. Да обясни защо е премълчал, че е заспал. Погледна екранчето. Този път и Гюнар Хаген не можеше да му помогне. Антон отпусна ръката с телефона. Ще се обади. Само че не сега.

 

 

Микаел Белман завързваше вратовръзката си пред огледалото.

— Днес беше невероятен — чу се от леглото.

Микаел знаеше, че е истина. Исабеле Скойен стана и си обу чорапите.

— Да не е заради смъртта му?

Тя хвърли кувертюрата от кожа на северен елен върху завивката. Над огледалото висяха внушителни рога от елен, а картини на саамски художници красяха стените. Стаите в това крило на хотела, обзаведени по идеи на видни дизайнерки, носеха техните имена. Стаята, която бяха наели Микаел и Исабеле, беше кръстена на изпълнителка на йойк — традиционни саамски песни. За съжаление някои японски туристи отсядаха тук само за да задигнат рогата. Вярваха, че екстрактът от еленови рога действа като афродизиак. На няколко пъти Микаел се бе улавял да мисли, че самият той се нуждае от такъв екстракт. Но не и днес. Навярно Исабеле имаше право. Облекчението от дългоочакваната смърт на пациента помогна да се представи на ниво в леглото.

— Не искам да знам как е станало — заяви той.

— И без това няма как да ти кажа — Исабеле си нахлузи полата.

— Нека не обсъждаме въпроса.

Застана зад гърба му и захапа кожата на тила му.

— Какво си се сдухал — закикоти се тя. — Животът е прекрасен.

— За теб сигурно, но аз още се мъча с убитите полицаи.

— За разлика от мен не ти предстои преизбиране. Да ти изглеждам притеснена?

Той сви рамене. Посегна към сакото си.

— Ти ли ще тръгнеш първа?

Усмихна се, когато го потупа по тила. Обувките й затракаха към вратата.

— Следващата сряда сигурно няма да успея. Отложихме за тогава срещата на Общинския съвет.

— Добре — отвърна той и усети, че наистина го мисли.

Нещо повече: изпита облекчение.

Тя спря на вратата. Ослуша се както обикновено дали някой не минава по коридора.

— Обичаш ли ме?

Той отвори уста. Погледна се в огледалото. От тъмната дупка на лицето му не излезе нито звук. Чу гърления й смях.

— Шегувам се — прошепна тя. — Ти какво, да не се уплаши? Десет минути.

Вратата се отвори и щракна меко зад нея.

Бяха се разбрали вторият да не тръгва, преди да изминат десет минути от излизането на първия. Белман вече не помнеше чия беше идеята. Явно по онова време се бяха опасявали да не се натъкнат на папарак или на познато лице на рецепцията, но досега не им се беше случвало.

Микаел извади гребена си и среса косата си. Връхчетата бяха още мокри от душа. Исабеле никога не се къпеше след секс. Твърдеше, че й доставя удоволствие да усеща миризмата му по кожата си. Микаел погледна часовника. Днес либидото му беше отлично. И без да си представя Густо, успя да се възбуди и дори да удължи акта. Изчакаше ли цели десет минути, щеше да закъснее за срещата с председателя на Общинския съвет.

 

 

Ула Белман си погледна часовника. „Movado“ дизайн 1947-а. Микаел й го беше подарил за една годишнина. Стрелките показваха един и двайсет. Тя се облегна в креслото и плъзна поглед над хотелското лоби. Питаше се дали ще го познае. На практика двамата не се бяха виждали повече от два пъти. Първия път й отвори вратата, когато тя отиваше в участъка в Стовнер при Микаел. Тогава той й се представи. Чаровен, усмихнат нурланец. Втория път, по време на коледното тържество в участъка, той я покани да танцуват и я притисна малко по-близо до себе си, отколкото допускаше приличието. Ула прие този невинен флирт като приятен повод да повдигне самочувствието си. Все пак Микаел също присъстваше в помещението, а и съпругите на другите полицаи танцуваха с кавалери, не непременно мъжете им. По време на танца обаче друг мъж следеше зорко движенията им. Стоеше до дансинга с питие в ръка. Трюлс Бернтсен. По време на следващото парче Ула покани Трюлс, но той отказа с усмивка. Никак не умеел да танцува.

Рюнар. Вече беше забравила името му. След онова тържество изобщо не го беше виждала. Но най-неочаквано той й се обади по телефона и я покани на кафе. Напомни й, че се казва Рюнар. Ула отказа под предлог, че е много заета, ала той настоя: имал да й съобщава важни сведения. Помоли го да го обсъдят по телефона, но той уточни, че трябва да й покаже нещо. Гласът му звучеше някак променен, не какъвто го помнеше. Навярно нурланският му диалект се бе смесил с йостланския в Осло. Често се случваше с хора от северните области, преместили се в столицата.

Ула склони: ще изпие с него едно кафе, защото и бездруго има път към центъра. Излъга. Както излъга и Микаел, когато я попита къде е, а тя отговори, че има среща с приятелка. Ула нямаше намерение да го баламосва, но въпросът му я свари неподготвена и тя осъзна, че би било редно по-рано да предупреди съпруга си за срещата с негов колега. Защо тогава премълча? Защото я глождеше подозрение, че Рюнар ще й покаже нещо, свързано с Микаел? Вече съжаляваше, задето се бе съгласила. Пак си погледна часовника.

Забелязваше погледите, които й хвърляше администраторът. Беше си съблякла палтото — пуловерът и панталонът подчертаваха стройната й фигура. Рядко й се удаваше възможност да слезе до центъра и се бе постарала да се гримира добре и да оформи хубаво дългата си руса коса, заради която момците от Манглерю я задминаваха с колите си — искаха да проверят дали и в лице е също толкова привлекателна, колкото и отзад. По погледа им личеше, че гледката си я бива. Веднъж свекърът й каза, че приличала на хубавицата от „The Mamas & The Papas“, но Ула нито знаеше коя е тя, нито пък си направи труда да провери.

Погледна към въртящата се врата. Непрекъснато влизаха хора, но никой не се озърташе, никой не я търсеше.

Вратите на асансьора се разтвориха с лек звън и оттам се появи висока дама в кожено палто. Ако някой журналист я попиташе дали палтото е от естествена кожа, тя най-вероятно щеше да отрече, защото политиците от Работническата партия предпочитаха да казват на избирателите си онова, което искат да чуят. Исабеле Скойен. Общинският съветник по въпросите на социалното подпомагане. Скойен присъства на тържеството след повишението на Микаел. Всъщност празнуваха новата къща, но вместо приятели Микаел покани хора, важни за кариерата му. Или за „тяхната кариера“, както се изразяваше той. Един от малцината гости, които Ула познаваше, беше Трюлс Бернтсен, но с човек като него се разговаряше трудно. Всъщност тогава от ангажименти в домакинството на Ула почти не й остана време за разговори.

Исабеле Скойен хвърли поглед към Ула, без да се отклони от пътя си. Ула обаче долови лекото колебание — значи я беше познала и се чудеше дали да я подмине, уж не я е видяла, или да се приближи и да разменят няколко думи. Явно предпочете да избегне последното. Понякога Ула се чувстваше по същия начин. Например когато видеше Трюлс. Изпитваше симпатия към него, защото израснаха заедно и го познаваше като мил и лоялен приятел, но въпреки това го избягваше. Ула се надяваше Исабеле Скойен да избере втория вариант и така да улесни и двете. С облекчение видя как общинската съветничка се насочи към изхода. После обаче явно се разколеба, завъртя се и на лицето й се изписа широка усмивка, а очите й заблестяха. Докато я гледаше как се носи към нея, Ула я оприличи на огромна, драматично изваяна фигура на носа на викингски кораб.

— Ула! — възкликна Исабеле на няколко метра от нея, все едно виждаше най-добрата си приятелка, с която не се бе срещала от години.

Ула вече се притесняваше от неизбежния предстоящ въпрос: какво правиш тук?

— Колко хубаво беше миналия път, миличка! Страхотно парти в тесен кръг!

Исабеле Скойен сложи ръка на рамото й и подложи бузата си така, че Ула на свой ред да долепи страна до нейната. В тесен кръг? Присъстваха трийсет и двама души!

— Съжалявам, че се наложи да си тръгна толкова рано.

Ула си спомняше, че тогава Исабеле си пийна повечко. Докато домакинята обгрижваше гостите, високата, привлекателна общинска съветничка и Микаел се усамотиха на терасата и останаха там известно време. За малко Ула дори почувства лек пристъп на ревност.

— Няма нищо. За нас беше чест, че уважи празненството ни… — Ула се надяваше усмивката й да не изглежда изкуствена — Исабеле.

Общинската съветничка я изучаваше с поглед. Сякаш търсеше нещо. Например отговор на незададения си въпрос: какво правиш тук, миличка?

Ула реши да й каже истината. Така смяташе да постъпи и пред Микаел.

— Е, аз да вървя — Исабеле обаче изобщо не помръдна и продължи да се взира в Ула.

— Сигурно те чака повече работа, отколкото мен — Ула чу с раздразнение собствения си глуповат смях, който толкова ненавиждаше.

Исабеле я гледаше. Все едно съветничката искаше само с поглед да изкопчи от нея какво, за бога, търси съпругата на главния секретар пред рецепцията на „Гранд Хотел“? Да не би Исабеле да подозираше, че Ула е дошла на любовна среща? Затова ли се държеше привидно дискретно? Ула усети как лицевите й мускули постепенно се отпуснаха, напрежението изчезна и на устните й се появи обичайната й усмивка — онази, с която искаше да се усмихва. В очите й заиграха весели пламъчета и я напуши смях. Още малко и щеше да се изсмее право в лицето на Исабеле Скойен. Но защо? Странно, самата Исабеле също придоби подигравателен вид.

— Надявам се скоро пак да се видим, миличка — общинската съветничка стисна ръката на Ула със силните си, едри пръсти.

Обърна се и се понесе към изхода. Един от служителите на хотела тутакси се спусна да я изпрати. Ула видя как Исабеле извади мобилния си телефон и набра номер, преди да се изгуби зад въртящата се врата.

 

 

Микаел чакаше асансьора на няколко крачки от стаята, обзаведена по дизайн на саамската певица. Погледна си часовника. От тръгването на Исабеле бяха изминали само три-четири минути, но той не виждаше причина да се бави повече тук. Все пак важното беше да не ги видят заедно. По негласно споразумение Исабеле наемаше стаята на свое име и пристигаше десет минути преди него. Приготвяше се и го чакаше в леглото. Така й харесваше. А на него? И на него ли това му харесваше?

За щастие от „Гранд“ до Кметството, където председателят на Общинския съвет го очакваше, се стигаше за три минути бърз ход.

Асансьорът пристигна. Микаел се качи. Натисна копчето с надпис „1“. Кабината потегли и спря почти веднага. Вратите се разтвориха.

— Guten Tag.^[1]

Немски туристи — възрастна двойка. Стар фотоапарат в кафяв кожен калъф. Микаел се усмихна. Настроението му се бе повишило. Отстъпи назад да им направи място. Исабеле имаше право: след смъртта на пациента от плещите му падна огромно бреме. Усети как от кичур на тила му се отрони капчица вода, търкулна се и намокри яката на ризата му. След повишението Ула го посъветва да си подкъси още косата, но той отказа. Защо му е да изглежда по-възрастен? Та нали именно младежкият му вид подчертаваше най-същественото: Микаел е най-младият главен секретар в историята на Осло.

Двамата съпрузи разглеждаха угрижено копчетата в асансьора. И те като мнозина други се питаха дали числото 1 ще ги отведе на партера, или на етажа над него. Какво разбират норвежците под „първи етаж“?

— It’s the ground floor^[2] — обясни Микаел и натисна копчето за затваряне на вратите.

— Danke^[3] — смотолеви жената.

Мъжът бе затворил очи и дишаше шумно. „Като в подводница“ — помисли си Микаел.

Кабината ги понесе надолу в мълчание.

Вратите се отвориха и тримата излязоха в лобито на хотела. По бедрата на Микаел плъзна вибрация. В асансьора телефонът му бе изгубил обхват и сега възстановяваше функциите си. Извади го и видя, че има пропуснато повикване от Исабеле. Понечи да я набере, но в същия миг апаратът се разтресе отново. Получи съобщение.

Очаквай жена си на рецепцията.

Микаел се вцепени на място и вдигна глава. Ала беше твърде късно.

Точно пред него, в кресло, седеше Ула. Изглеждаше добре. Беше се постарала повече от обикновено. Приличаше на замръзнала.

— Здрасти, скъпа — възкликна той, но по изражението й си даде сметка колко фалшиво прозвуча.

Тя го закова с поглед, а в очите й се четеше объркване, което обаче беше на път да прерасне в нещо друго. Умът на Микаел Белман заработи трескаво. Поглъщаше и обработваше цялата налична информация, откриваше причинно-следствените връзки и си вадеше заключения. Микаел си даваше сметка, че няма как да измисли обяснение за мократа си коса. Освен това Ула сигурно бе видяла Исабеле да излиза от хотела и умът й също обработваше светкавично постъпилата информация. Защото човешкият мозък има способността да разсъждава с неумолима логичност и да сглобява късчетата информация в добиващ цялостен вид пъзел. Микаел забеляза как объркването на Ула преминава и отстъпи изцяло пред съзнанието, че е разбрала цялата истина. Младата жена сведе очи и когато той застана пред нея, съпругата гледаше в корема му.

— Значи си получил есемеса й със закъснение — прошепна тя с почти неузнаваем глас.

 

 

Катрине врътна ключа в патрона и дръпна дръжката, но нещо заяде. Гюнар Хаген пристъпи напред, разтърси вратата и я отвори.

Отвътре ги лъхна горещ, влажен, застоял въздух.

— Влизайте. Не е било използвано от месеци.

Катрине пристъпи първа от петимата и светна лампата.

— Добре дошли в централата на Берген в Осло — вяло оповести тя.

Беате Льон прекрачи прага.

— Значи тук ще е тайният ни щаб.

Студена синя светлина обля четвъртитата стая с голи стени. Сивосин линолеум покриваше пода. Прозорци липсваха. Имаше три бюра със столове и компютри. На едното бюро стоеше потъмняла кафемашина и кофа с вода.

— Щабът ни ще се събира в мазето на Управлението? — възкликна изумен Столе Ауне.

— Формално погледнато, се намираме на територията на следствения арест — обясни Хаген. — Подземният тунел минава под парка, а стълбите пред този кабинет извеждат до пропуска на ареста.

В отговор отекнаха първите акорди от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Хаген извади мобилния си телефон. Катрине надзърна над рамото му и видя името на дисплея: Антон Митет. Хаген натисна „отхвърли повикването“ и прибра телефона в джоба си.

— Понеже ми предстои оперативка с разследващата група, оставям да се погрижите сами за останалото.

Хаген си тръгна, а четиримата се спогледаха.

— Страшна жега — отбеляза Катрине и разкопча якето си. — Защо не виждам печка?

— Защото горещината идва не от печка, а от котлите на централното отопление в съседното помещение — засмя се Бьорн Холм и метна якето си върху една облегалка. — Навремето го нарекохме „Котелното“.

— И преди ли си работил тук? — Ауне разхлаби папийонката си.

— Да. Тогава бяхме в още по-скромен състав — той посочи бюрата. — Трима, както виждате. И въпреки това разплетохме случая. Но по онова време Хари оглавяваше екипа… — бързо погледна Катрине. — Не исках да…

— Не се притеснявай, Бьорн. Аз не съм Хари и определено няма да бъда шефът на тази група. Не възразявам да ми докладвате формално, та Хаген да си измие ръцете, ако ни надушат, но самата аз съм доста неорганизирана. Затова предлагам Беате да оглави екипа. Има и достатъчно стаж, и достатъчно опит като ръководител.

Другите погледна криминалистката. Тя сви рамене.

— Ако всички са съгласни, ще поема ръководството и ще се намесвам, ако се наложи.

— Ще се наложи — подчерта Катрине.

Ауне и Бьорн кимнаха.

— Добре, да започваме тогава. Имаме мобилни телефони, интернет връзка… чаши за кафе.

Беате извади бяла чаша иззад машината и прочете на глас надписа с маркер:

— Ханк Уилямс?

— Моята е — отзова се Бьорн.

— Джон Фанти? — Беате бе извадила още една чаша.

— На Хари.

— Дайте да разпределим задълженията — Беате остави втората чаша. — Катрине?

— Ще следя интернет трафика. Засега нито Валентин Йертсен, нито Юда Юхансен дават признаци на живот. За да изчезнеш напълно от радара на модерните технологии, е нужен висок интелект. Интелект, който Юда Юхансен не притежава. Следователно не той е избягалият затворник. Знаейки, че не е сред първостепенните задачи на полицията, той едва ли би се отказал от всички екстри в съвременния свят само за да избегне още няколко месеца в затвора. Валентин, от своя страна, би загубил много повече. Така или иначе, ако някой от тях е жив, ще го прихвана още при първото шавваме във виртуалния свят.

— Добре. Бьорн?

— Ще прегледам докладите за всички дела, в които са намесвани имената на Валентин и Юда. Може да изскочи нещо за Трюван или Маридален; повтарящи се имена, иззети веществени доказателства. В момента съставям списък на лица, които евентуално могат да ни помогнат в издирването. Разговарях с част от тях. Нямат нищо против да споделят информация за Юда, но, виж, спомена ли Валентин…

— Страхуват ли се от него?

Бьорн кимна.

— Столе?

— И аз прехвърлям делата на Валентин и Юда, но с цел да им съставя психологически портрет. Ще изготвя професионално заключение за всеки от тях, като оценя склонността им към серийни престъпления.

В стаята настъпи тишина. За пръв път някой от разследващите изричаше страшното словосъчетание.

— В контекста на настоящия случай „сериен убиец“ е само технически термин, ползван за удобство, а не диагноза — побърза да добави Столе Ауне. — В моя понятиен апарат определението се използва за всички лица, отнели живота на повече от един човек и склонни към нови убийства. Ясно?

— Да — кимна Беате. — Аз ще прегледам видеозаписите от охранителните камери близо до местопрестъпленията. Бензиностанции, денонощни магазини, пунктове за контрол на скоростта. Вече прегледах част от записите във връзка с убийствата на полицаите, но далеч не всички. Предстои ми да направя същото и с видеозаписите от тези райони, но по време на по-раншните убийства.

— С други думи, няма да скучаем.

— Няма да скучаем — повтори Беате.

Четиримата се спогледаха. Беате взе чашата с надпис Джон Фанти и я пъхна обратно зад кафемашината.