Ю Несбьо
Полиция (43)

Четирийсет и втора глава

Трюлс Бернтсен повдигна хълбоците си, притисна глава към възглавницата, затвори очи, изпъшка тихо и свърши. Усети как цялото му тяло се разтърси от спазми. После остана да лежи неподвижно, докато ту се унасяше, ту се сепваше от дрямката. В далечината — навярно от големия паркинг — се чуваше воят на автомобилна аларма. Иначе навън цареше ехтяща тишина. Всъщност доста озадачаващо, още повече че тук нагъсто живееха толкова много бозайници, а беше по-тихо, отколкото в най-опасните дебри на горите, където и най-слабият шум можеше да означава, че ще се превърнеш в плячка. Трюлс вдигна глава и срещна поглед на Меган Фокс.

— И на теб ли ти хареса, колкото на мен? — прошепна той.

Тя не отговори, ала не отмести очи, не промени нито усмивката си, нито предизвикателната си поза. Меган Фокс — единственото в живота му, което беше постоянно, непоклатимо и на което можеше да се разчита.

Той се пресегна към нощното шкафче, взе ролката тоалетна хартия и се избърса. После насочи дистанционното на DVD плейъра към Меган, чийто образ леко потрепваше в стопирания кадър на 50-инчовия плосък екран върху стената, марка „Пионер“. От компанията бяха преустановили производството на тази серия телевизори, защото качеството им излизаше прекалено скъпо за пазарната цена, която можеха да му поискат. Трюлс бе купил последния телевизор от тази марка с хонорара от Асаев, задето унищожи доказателствата срещу пилот, пренасял хероин за наркобарона. Остатъка от сумата Трюлс внесе в банковата си сметка — пълна идиотщина, разбира се. Асаев представляваше опасност за Трюлс. След новината за смъртта на подземния бос Трюлс първо си помисли, че е свободен. Вече нямат нищо срещу него, с което да го уличат.

Зелените очи на Меган Фокс блестяха насреща му. Смарагдовозелени.

Известно време възнамеряваше да й купи смарагди. Зеленото отиваше много на Ула. Например онзи зелен пуловер, който от време на време обличаше, докато четеше на дивана у дома. Трюлс дори се отби в бижутерско ателие. Продавачът го прецени на око, предложи му карат и цена и обясни, че най-чистите смарагди са по-скъпи дори от диамантите. Препоръча му да се спре на друг скъпоценен камък, например хубав опал, ако господинът държи изрично на зеления цвят. Или камък със съдържание на хром. Именно хромът придавал зеления нюанс на смарагда. В това се състояла цялата тайна на прелестта му.

Нищо по-особено.

Трюлс си тръгна от бижутерията и се зарече следващия път, когато някоя банда потърси услугите му, да им препоръча да ударят именно това ателие. И да го изгорят. В най-прекия смисъл на думата. Нека стане на въглен, както онова момиче в бар „Come As You Are“. Чу новината по полицейската радиостанция, докато шофираше из града, и за миг се поколеба дали да не се отбие като подкрепление. Нали вече бяха отменили заповедта за отстраняването му. Микаел го увери, че остава да уреди само още няколко подробности от формално естество, преди Трюлс да се върне официално в кабинета си. Засега Трюлс замрази подривните си планове срещу Белман. Надяваше се да съумеят да възстановят някогашната си дружба и всичко да потече постарому. Най-сетне щеше да се върне в гилдията, да дава своята лепта, да участва дейно. Да залови проклетия психопат, който изтребва полицаи. Ако му се удадеше възможност, Трюлс собственоръчно би… Погледна вратичката на шкафа до леглото. Вътре имаше достатъчно оръжия да ликвидира петдесет такива маниаци.

На вратата се позвъни.

Трюлс въздъхна.

Пак някой досадник. Опитът му подсказваше, че има четири варианта. Първи: ще го вербуват да стане свидетел на Йехова и да увеличи шансовете си да влезе в Рая. Втори: ще му искат пари за кампанията на някакъв африкански президент, който разчита единствено на волни пожертвования за ежедневните си разходи. Трети: банда младежи, които уж са си забравили ключа, а всъщност просто искат да разбият и ограбят мазетата. И четвърти: поредният кариерист с амбиции да оглави организацията на домопритежателите го вика на доброволен труд. Нито един от четирите варианта не му се струваше основателна причина да става от леглото.

На вратата се позвъни за трети път. Дори свидетелите на Йехова спираха след втория.

Дали не беше Микаел? Навярно идваше, за да поговорят на четири очи, защото темата не е подходяща за телефона. Как да съгласуват версиите си, в случай че пак искат обяснения на Трюлс за парите в банковата му сметка.

Трюлс поразмисли, поразмисли и спусна крака върху пода.

— Аронсен от блок „В“ съм. Твое ли е сребристосивото сузуки „Витара“?

— Да — потвърди Трюлс по домофона.

А трябваше да е ауди Q5 2.0 с шестстепенна механична скоростна кутия. Беше си наумил да го купи с хонорара от последната поръчка, която изпълни за Асаев: да му поднесе на тепсия Хари Хуле — непрекъснат източник на проблеми. Но вместо въжделеното ауди Трюлс си купи японска кола, с която всички се бъзикаха. Сузуки „Виагра“.

— Чувате ли алармата?

От домофона се разнасяше ясен вой.

— По дяволите! Ще се опитам да я спра с дистанционното от балкона.

— На твое място щях да сляза веднага. Някой е строшил прозореца и се е опитал да задигне радиото и CD плейъра. Сигурно продължават да се навъртат наоколо и ще действат, ако не се появи никой.

— По дяволите! — повтори Трюлс.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Аронсен.

Трюлс си обу маратонките, увери се, че си е взел ключовете за колата, и се замисли. Върна се в спалнята, отвори шкафа, извади единия пистолет — „Йерихон 941“ — и го затъкна под колана на панталона си. Замисли се дали да изключи телевизора. Знаеше, че плазмените екрани са податливи към прегаряне, ако една и съща картина се задържи дълго време на екрана, но беше уверен, че няма да се забави. Бързо излезе в коридора на стълбището. И тук цареше тишина.

Асансьорът пристигна. Трюлс се качи, натисна копчето за първия етаж, сети се, че не е заключил вратата, но не спря асансьора. За няколко минути щеше да приключи и да се върне в апартамента.

Само след трийсет секунди той вече тичаше към паркинга в ясната, прохладна мартенска вечер. Паркингът се намираше в междублоковото пространство, ала това не спираше автоджамбазите. Необходимо беше да се поставят още улични лампи, защото черният асфалт поглъщаше всичката светлина и след смрачаване крадците съвсем лесно се промъкваха незабележимо между колите. След като го отстраниха от длъжност, Трюлс заспиваше трудно. Така става, когато по цял ден само спиш, лъскаш, спиш, лъскаш, ядеш и пак лъскаш. Понякога нощем заставаше на балкона с прибор за нощно виждане и карабината „Мерклин“ в ръка с надеждата да зърне някой крадец на паркинга. За жалост досега не се бе случвало да спипа някой в крачка. Или за щастие. Не, не за щастие. Той не беше убиец, дявол да го вземе.

Е, наистина проби дупка с дрелка в главата на онзи бандит от „Лос Лобос“, но това се случи по нещастно стечение на обстоятелствата. После вгради несретника в терасата на Микаел Белман.

Имаше и още. Трюлс посети затвора „Ила“ и пусна слуха, че зад убитите деца в Маридален и край Трюван стои Валентин Йертсен. Поръчителите не бяха сто процента сигурни във вината му, но дори да излезеше партенка, този негодник бе извършил достатъчно зверства, за да заслужи тормоза зад решетките. Трюлс откъде можеше да предположи, че онези психопати в кауша ще пречукат Йертсен? Ако, разбира се, бяха пречукали него. Съдейки от последните съобщения по полицейските честоти, май бяха видели сметката на друг.

Случаят, в който Трюлс стигна до убийство, беше с гримирания педал в Драмен. Тогава просто нямаше друг изход. Онзи тип сам си го изпроси. Ох, как само си го изпроси! Някакъв тип се обадил на Микаел и заявил, че знае за побоя, който той и негов колега нанесли на гея от КРИПОС. Имал доказателства. И му поискал пари. Иначе щял да се раздрънка. Сто бона. Поставил условието да му предадат сумата на безлюдно място в покрайнините на Драмен. Микаел прехвърли горещия картоф на Трюлс: оправяй се сега, нали ти си изпусна нервите онзи път. Трюлс се качи в колата и тръгна към уреченото място с пълното съзнание, че няма на кого да разчита. Че е съвсем сам. Както винаги е бил.

Следваше пътните табели. Мина по няколко горски пътеки в околностите на Драмен и спря на обръщало пред урва, спускаща се стръмно към реката. Изчака пет минути. Автомобилът дойде. Спря, но без да изгася двигателя. Трюлс спази договорката. Излезе с кафяв плик и се приближи до прозореца на другата кола. Стъклото се смъкна. Мъжът вътре беше нахлузил на главата си плетена шапка и прикрил устата си с копринен шал. Трюлс се питаше дали този тип не е бавноразвиващ се. Регистрационните номера на автомобила се виждаха ясно на табелите. Освен това Микаел предварително проследи повикването и установи, че идва от драменски клуб с малочислен персонал.

Мъжът отвори плика и се зае да брои парите. Обърка нещо, започна отначало, смръщи раздразнено чело и вдигна глава.

— Тук няма сто…

Желязото се заби в устата му. Трюлс усети как палката потъна, след като зъбите изпукаха. Вторият удар улучи носа. Натроши хрущяла и тънките костици. Третия път цапардоса челото му. Чу се меко хрущене.

Трюлс заобиколи колата и седна до шофьора. Изчака мъжът да дойде в съзнание.

— Кой…

— Единият. С какви доказателства разполагаш?

— Ами… аз…

— Този „Хеклер и Кох“ изгаря от желание да си отвори устата. Той или ти ще го направи пръв?

— Недей…

— Тогава говори.

— Онзи, дето сте го пребили. Той ми каза. Моля те, трябваха ми само…

— Той ли ни е издал?

— Какво? Не.

— Как тогава разбра?

— Той ми разказа цялата история, аз сверих описанията с мой човек от КРИПОС. И така се сетих, че сте вие.

Мъжът се погледна в огледалото и от устата му се откъсна съскане като от изключена прахосмукачка.

— Божичко! Какво си направил с лицето ми!

— Млъквай и мирувай. Този, дето сме го пребили, знае ли, че ни изнудваш за пари?

— Той ли? Не, не, изобщо…

— Да не сте гаджета?

— Не! Той така си мисли, но…

— Кой друг знае?

— Никой! Кълна се! Само ме пусни и няма да…

— Значи никой не знае, че в момента си тук.

Трюлс наблюдаваше с наслаждение смаяното лице на мъжа. Смисълът на казаното от Трюлс мъчително си проправи път по мозъка му.

— Не е така! Казал съм на няколко…

— Не си безнадежден лъжец — Трюлс допря дулото на пистолета о челото му. Оръжието му се струваше леко като перце. — Но не си и особено добър.

И дръпна спусъка. Решението не беше предшествано от сериозна вътрешна борба. Просто нямаше друг изход и въпросът опираше до оцеляване. Този тип ги държеше с нещо и рано или късно щеше да се възползва от информацията си. Защото хиените като него са така устроени. Докато са насаме с теб, са страхливи и послушни, но хищната им природа им повелява да потърпят, да се подлагат на унижения, да превиват врат, а като издебнат сгоден миг, да те атакуват в гръб.

После Трюлс избърса седалката и местата, където бе оставил отпечатъци от пръстите си. Усука ръката си в кърпа, отпусна ръчната спирачка и освободи от скорост. Бутна колата в пропастта. Докато автомобилът летеше във въздуха, настъпи странна едносекундна тишина, последвана от глух удар и звука на смачкващ се метал. Надвеси се и погледна падналата в реката машина.

От палката се отърва възможно най-бързо и ефективно. Докато минаваше през гората, отвори прозореца и я изхвърли между дърветата. Дори — макар да бе малко вероятно — да я откриеха, по нея нямаше нито отпечатъци, нито следи от ДНК, които да свържат палката с убийството или със самия Бернтсен.

По-голям проблем представляваше пистолетът. Куршумът можеше да се свърже с пистолета, а следователно — и с Бернтсен.

Затова Трюлс се раздели с него чак докато шофираше по моста над Драменската река. Намали и проследи с очи как пистолетът прелетя над парапета и потъна при вливането на реката във фиорда. Там нямаше да го открият никога — на десет или двайсет метра под водата. Мътна вода. Съмнителна. Нито солена, нито сладка. Нито съвсем сбъркана, нито съвсем читава. Смъртта в граничната зона. Някъде беше чел, че определени животински видове са се приспособили да оцеляват именно в тази вода хибрид. Видове, толкова извратени, че не могат да пребивават в среда с показатели, жизненонеобходими на повечето живи организми.

Трюлс натисна копчето на дистанционното още преди да е стигнал до паркинга. Сирената млъкна веднага. Нито навън, нито по балконите се виждаха хора, но на него му се струваше, че чува дружно пуфтене от гъсто населените блокове: сѐти се най-накрая! Оправи си настройките на алармата, некадърнико!

Страничният прозорец действително беше счупен. Трюлс провря глава вътре. Не се виждаха следи някой да е бърникал около радиото. Какво искаше да каже Аронсен с… кой впрочем беше Аронсен? От блок „В“. Един Господ го знае. Един…

Частица от секундата, след като стигна до заключението си, Трюлс усети допира на метал. Инстинктът му подсказваше, че това е именно метал. Дуло на пистолет. И Аронсен, и бандата автоджамбази бяха пълна измислица.

— Не се обръщай, Бернтсен — прошепна гласът до ухото му. — Ще бръкна в панталона ти. Само да си мръднал. Я виж ти какви стегнати коремни мускули си имал!

Трюлс съзнаваше, че е в опасност. Просто не можеше да прецени от какво естество е тя. Гласът на мнимия Аронсен му се струваше познат.

— Олеле, поизпоти ли се, Бернтсен? Или ти харесва? Аз исках само да взема този „Йерихон“. За какво си го домъкнал? За да пратиш куршум в лицето на някого? Както постъпи с Рене?

Сега вече Трюлс знаеше от какво естество е опасността.

От смъртно.