Ю Несбьо
Полиция (21)

Двайсета глава

Катрине се изкачваше по хълма в нощната тъмнина. Бледа, анемична луна, увиснала ниско на небосклона, пръскаше мъждива светлина, но Главното управление не я отразяваше, а като черна дупка я поглъщаше без остатък. Катрине погледна компактния, делови часовник, наследен от баща й — компрометиран полицай с прозвището Железния Рафто, което много му прилягаше. Стрелките показваха единайсет и четвърт.

Тя бутна вратата на Управлението — неприветливо тежка и с прозорец, напомнящ илюминатор. Мнителността я посрещна още на прага.

Катрине махна на охраната, който седеше отляво, но я виждаше. Отключи си и влезе във фоайето. Подмина регистратурата — там нямаше дежурен — и слезе с асансьора в сутерена, оскъдно осветен. Стъпките й затрополяха по бетонния под. Тя се ослушваше за чужди.

През работно време желязната врата на доказателственото хранилище стоеше отворена към гишето вътре. Катрине извади ключа, взет от Беате, пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори. Влезе. Ослуша се.

После заключи вратата отвътре.

Включи фенера, вдигна дъската пред гишето и пристъпи в тъмното хале. Цареше толкова гъст мрак, че светлият конус от фенера с мъка проби тъмнината и се добра до редиците със стелажи. Върху тях стояха кутии, увити в няколко слоя найлон. Предметите вътре се виждаха съвсем бегло.

Явно хранилището се стопанисваше от човек с вродена любов към реда, защото кутиите стояха наредени като под конец и по-късите им страни образуваха гладка равнина. Катрине тръгна бързо между стелажите, а очите й засноваха по входящите номера върху етикетите им. Бяха номерирани по дата: веществените доказателства, иззети по най-новите дела, стояха непосредствено до вратата, а иззетите по дела с изтекла давност оставаха в дъното. По-голямата част от непотребните вече предмети или се връщаха на собствениците им, или се унищожаваха.

Катрине тръгна между стелажите, насочи фенера към дъното на помещението и светлият конус озари кутията, обект на нейния интерес. Намираше се на най-долния рафт и когато я издърпа, дъното на кутията остърга пода. Вдигна капака. Съдържанието съвпадаше с описаното в протокола. Стъргалка за лед, калъф от автомобилна седалка, найлонов илик с няколко косъма, втори с изсъхнала дъвка. Тя остави фенера на пода, разпечата плика с дъвката, извади я с пинцета и понечи да отреже парченце от нея, но усети неочакван полъх във влажния въздух.

Видя как тънките косъмчета по ръката й настръхнаха. Вдигна глава, взе фенера и го плъзна нагоре по стената. На тавана имаше вентилационна розетка. Не й се вярваше движението във въздуха да е дошло оттам.

Ослуша се.

Тишина. Пълна тишина. Само кръвта шумеше в ушите й.

Катрине пак насочи вниманието си към дъвката. Извади швейцарското си ножче и отряза парченце от нея. Откъм входната врата долетя глух шум и тя се вцепени. Слухът й не успя да идентифицира звука. Дрънчене на ключ? Хлопване на дъска? Навярно бе доловила един от онези звуци, задължителни за такива големи сгради.

Катрине изгаси фенера и притаи дъх. Премига срещу мрака, все едно така щеше да подобри остротата на зрението си. Беше тихо. Тихо като в…

Постара се да не довършва мисълта си. Опита се да разсъди над въпроса, който обикновено успокояваше пулса й: какво е най-лошото, което може да я сполети? Да я разобличат, че водена от прекомерна амбиция, нарушава нормативната уредба; да я накажат с мъмрене и да я изпратят обратно в Берген. Кофти, но не и причина сърцето й да се тресе в гърдите й като пневматична дрелка.

Катрине чакаше, цялата слух.

Нищо.

Същото затишие.

Изведнъж съобрази, че ако действително някой е влязъл в хранилището, непременно щеше да включи осветлението. Осъзна колко неоснователен е страхът й и сърцето й се успокои. Запали фенера, върна доказателствата обратно в кутията и я избута на мястото й. Подравни я със съседните и се насочи към изхода. Ненадейно в ума й се стрелна малко изненадваща мисъл, пръкнала се кой знае откъде. Вълнуваше се от предстоящия телефонен разговор с него. Да: ще му звънне да се похвали със среднощното си приключение. Изведнъж Катрине застина на място.

Светлият конус озари нещо смущаващо.

Вътрешният й глас й диктуваше да продължи напред. Безпокойството я тласкаше час по-скоро да се махне оттук.

Ала тя освети отново подравнените кутии.

Изпъкналост.

Една от кутиите стоеше малко по-напред.

Катрине се приближи и прочете етикета.

 

 

Хари сякаш чу затръшване на врата. Извади слушалките от ушите си. Беше си пуснал новия албум на Бон Айвър и досега тавата отговаряше на очакванията му.

Ослуша се. Нищо.

— Арнолд? — извика той.

Никакъв отговор. Хари не беше свикнал да го безпокоят надвечер в кабинета му в Полицейската академия. Допусна, че някой от почистващия персонал е забравил нещо. Един поглед към часовника обаче стигна да установи, че не е вечер, а нощ. Върху бюрото му се мъдреше купчина непроверени контролни. Повечето студенти ги бяха разпечатали на грапавата, рециклирана хартия, каквато използваха в библиотеката. Ронещият се от нея прах се наслояваше по кожата и Хари често се прибираше вкъщи с пожълтели пръсти, а Ракел го караше да се измие, преди да я докосне.

Погледна навън. Големият лунен диск се отразяваше в прозорците и покривите на сградите по „Ширкевайен“ и в квартал „Маюрстюа“. На юг, до кино „Колизеум“, Хари мерна силуета на централата на спедиторската фирма „KPMG“, проблясващ в зеленикави нюанси. Гледката не можеше да се нарече нито великолепна, нито красива, нито дори живописна. Ала той бе живял и работил цял живот в този град. По време на престоя си в Хонконг сутрин често се качваше на покрива на „Чунгкинг“ и посрещаше деня с цигара, леко гарнирана с опиум. Седеше в сутрешната дрезгавина с надеждата градът, който изгревът ще озари, да се окаже неговият. Скромен град с ниски, невзрачни сгради, вместо хонконгските застрашителни железни шпилове. Мечтаеше за меките, зелени възвишения, а не за стръмните, брутални черни склонове на Хонконг. Да чуе тракането и спирачките на трамвай или свирката на кораба от Дания, който пристига във фиорда и бърза да извести радостта си, задето за пореден път е успял да прекоси морето между Фредериксхаун и Осло.

Хари погледна контролната работа, осветена от настолната лампа. Нищо не му пречеше да занесе контролните вкъщи и да ги прегледа там. С чаша кафе, под звуците на дискретно пуснато радио, докато от отворения прозорец нахлува уханието на свежа гора. Никак не му се размишляваше над въпроса защо предпочита да седи сам в кабинета си, а не на възвишението Холменколен. Навярно защото се досещаше за отговора: там не можеше да остане сам. Не и съвсем сам. Черното укрепление с тройнозаключващ механизъм на вратата и решетки пред прозорците не удържаше набезите на чудовищата. Призраците се спотайваха в тъмните ъгли и го преследваха с кухите си очни ябълки. Телефонът в джоба му извибрира. Извади го. Ново съобщение от Олег. Съдържаше поредица от цифри: 665662. Хари се усмихна. Този резултат, разбира се, беше много далече от легендарния световен рекорд на „Тетрис“, поставен от Стивън Крогман през 1999 година — 1 648 905 точки, но Олег отдавна бе счупил най-високото постижение на Хари във вече допотопната електронна игра. Веднъж Столе Ауне отбеляза, че от един момент нататък рекордите, записани на „Тетрис“, от впечатляващи се превръщат в печални, а Олег и Хари отдавна бяха прекрачили тази граница. Никой обаче не знаеше коя друга граница бяха прекрачили: границата между живота и смъртта. Олег седи до леглото на изгарящия в треска Хари, който се бори с последствията от огнестрелните рани. Олег плаче, разтърсван от абстиненция. Тогава двамата почти не разговаряха, но Хари си спомняше бегло как стискат ръцете си до болка. И тази картина — на двама мъже, вкопчили се здраво един в друг — никога нямаше да избледнее в съзнанието му.

„I’ll be back“^[1], написа Хари и го изпрати. На числата отговори с три думи. Нямаше нужда от повече. Стигаха да покажат на Олег, че е насреща. До следващата размяна на лаконични есемеси можеше да минат и седмици. Хари отново пъхна слушалките в ушите си и си пусна парчето, което Олег му изпрати по Dropbox без съпровождащ коментар. Бандата се казваше „The Decembrists“ и повече подхождаше на Хари. Олег предпочиташе по-тежки неща. В ушите му се разнесе самотна китара „Фендер“ с чисто, топло звучене, каквото може да възпроизведе само лампов усилвател за китара, но не и транзисторен — освен ако не е дяволски добър — и се надвеси над следващото контролно. Студентът беше отговорил, че след пиковия ръст на убийствата през седемдесетте техният брой за година остава непроменен. Към настоящия момент в Норвегия годишно се извършвали около петдесет убийства — или приблизително едно на седмица.

Хари усети колко задушно е станало в кабинета му. Трябваше да проветри.

Студентът беше запомнил, че разкриваемостта възлиза на около деветдесет и пет процента и определяше броя на неразкритите през последните двайсет години убийства съответно на около петдесет, а на неразкритите през последните трийсет — на седемдесет и пет.

— Петдесет и осем.

Хари се сепна. Гласът стигна до мозъка му преди парфюма. Лекарите му бяха обяснили причината: злоупотребата с цигари и алкохол е нанесла непоправимо увреждане на обонянието му — или на олфакторните неврони, казано по научному. Въпреки това Хари веднага разпозна парфюма: „Опиум“ на Ив Сен Лоран. Стоеше в банята в Холменколен. Дръпна рязко слушалките от ушите си.

— Петдесет и осем през последните трийсет години — уточни тя. Беше се гримирала. Носеше червена рокля и пристъпваше боса. — Но статистиката на „КРИПОС“ не обхваща норвежките граждани, убити в чужбина. Данни за тях могат да се намерят в Централното статистическо бюро. За същия период техният брой е седемдесет и двама. Това покачва значително разкриваемостта. Главният секретар не пропуска да го подчертае в авторекламите си.

— Как влезе? — Хари отдалечи стола си от нея.

— Понеже съм отговорник на групата, имам ключ — Силие Гравсенг седна на ръба на бюрото. — Въпросът е, че по-голямата част от убийствата в чужбина са резултат от хулигански нападения и убийците най-вероятно не познават лично жертвите си.

Хари забеляза как изпод роклята й се подават загорели от слънцето бедра и колене. Навярно наскоро бе ходила на почивка.

— А разкриваемостта на този тип престъпления у нас е много по-ниска, отколкото в страните от нашата категория. Всъщност е плашещо ниска — Силие наведе глава към рамото си. Няколко влажни руси кичура паднаха над лицето й.

— Нима?

— Да. Само четирима разследващи в Норвегия могат да се похвалят със стопроцентова разкриваемост. Един от тях си ти…

— Не съм сигурен дали не грешиш.

— Аз обаче съм.

Тя му се усмихна и примижа, все едно я заслепяваше ниско следобедно слънце. Размаха босите си крака, сякаш седеше на крайморски пристан. Не откъсваше поглед от Хари, опитвайки се да изтръгне очните му ябълки.

— Какво търсиш тук посред нощ?

— Бях на тренировка в залата за бойни изкуства — посочи раницата на пода и сви дясната си ръка. На нея се очерта дълъг, но ясно оформен бицепс.

Инструкторът по ръкопашен бой веднъж спомена пред Хари, че Силие слагала част от момчетата в малкия си джоб.

— Тренираш сама толкова късно?

— Нали трябва да усвоя техниките. Дали ти няма да ми покажеш как се поваля заподозрян?

— Кажи ми, Силие — Хари си погледна часовника, — по това време не трябва ли…

— Да спя? Не мога да заспя, Хари. Непрекъснато мисля…

И Силие нацупи кокетно яркочервените си устни и сложи показалец пред тях. Хари усети прилив на раздразнение.

— Радвам се, че мислиш, Силие. Продължавай в същия дух, а аз ще продължавам с… — кимна към купчината контролни.

— Не ме попита за какво мисля, Хари.

— Нека ти изясня три неща, Силие. Първо, не съм ти душеприказчик, а преподавател. Второ, нямаш работа в това крило на сградата без предварителна уговорка. И трето, за теб не съм Хари, а господин Хуле. Ясно?

Той усети, че говори с прекалено строг глас. Видя как очите й се разшириха от учудване. Тя махна пръста от устните си. Престана да се цупи.

— Мисля за теб, Хари — прошепна тя и избухна в пронизителен смях.

— Предлагам да спрем дотук, Силие.

— Но аз съм луда по теб, Хари.

Още смях.

Дали беше напушена? Или пияна? Навярно идваше от купон?

— Силие…

— Знам, че си длъжен да спазваш приличие. Интимните контакти между преподаватели и студенти са строго забранени. Но ето какво ще ти предложа. Заминаваме за Чикаго, където си посещавал курс на ФБР за серийни убийци. Аз ще кандидатствам, а ти…

— Престани!

Хари чу как гласът му отекна и в коридора. Силие се сви, все едно я беше ударил.

— Ще те изпратя, Силие.

Тя премига объркано.

— Какво има, Хари? В целия курс само едно момиче е по-привлекателно от мен. Спала съм едва с две момчета. Мога да забия когото си поискам, включително преподавателите, но се пазя за теб.

— Идвай.

— Искаш ли да видиш какво има под роклята ми, Хари?

Тя вдигна единия си крак, стъпи върху бюрото и разтвори бедра. Хари избута светкавично глезена й.

— Само аз си качвам краката на това бюро.

Силие се сви. Зарови лице в шепите си. Разтърка челото, после и цялата си глава, все едно се опитваше да се скрие в дългите си мускулести ръце. Заплака. От гърлото й се откъсваха тихи ридания. Хари я остави да се успокои. Посегна да я потупа по рамото, но се отказа.

— Виж, Силие, влязла си в някакъв филм. Може да се случи на всеки. Ето какво ще ти предложа: тръгваш си веднага и забравяме, че това изобщо се е случило. Нито дума на никого.

— Да не се страхуваш, че някой ще узнае за нас, Хари?

— Помежду ни няма нищо, Силие. Нали осъзнаваш, че правя компромис?

— Ако някой разбере, че чукаш твоя студентка…

— Не чукам никого. Старая се да пощадя достойнството ти.

Силие отпусна ръце и вдигна глава. Хари се сепна. Размазаният грим се стичаше като черна кръв, очите блестяха диво, а хищната усмивка, която се появи на устните й, му напомни за звяр от научно-популярно предаване.

— Лъжеш, Хари. Чукаш онази кучка. Ракел. И не мислиш за мен. Не ти пука за моето достойнство, проклет лицемер такъв. Имаш ме за сочно парче, което можеш да праснеш. И ще го направиш.

Беше се смъкнала от бюрото и пристъпи към него. Хари седеше в обичайната си поза: полуизлегнат на стола, изтегнал напред крака. Имаше чувството, че участва в театър. Театър, който вече бе приключил, дявол да го вземе. Силие се наведе грациозно напред, ръката й се опря на коляното му, пропълзя нагоре и се пъхна под тениската му.

— Ммм, готини плочки, господин учителю… — измърка тя.

Хари сграбчи ръката й, усука китката настрани и стана. После изви ръката на гърба й и я принуди да наведе глава към пода. Силие изкрещя. Хари я бутна към вратата, вдигна раницата й и изтика момичето в коридора.

— Хари! — простена тя.

— Тази хватка се нарича „стандартна хватка“. Сред мнозина е известна и като „полицейска хватка“ — заобяснява мимоходом Хари, докато я влачеше по стълбите. — Запомни я. Може да ти потрябва за изпита. С уговорката, че е възможно изобщо да не бъдеш допусната до изпит. Защото, надявам се, си даваш сметка, че проигра шанса, който ти дадох. Принуждаваш ме да докладвам случилото се.

— Хари!

— Не защото се чувствам особено засегнат, а защото поведението ти ме навежда на мисълта, че ти липсва психическата устойчивост, задължителна за служител на реда, Силие. Но смятам да оставя тази преценка на академичното настоятелство. А ти мисли как ще ги убедиш, че това е било глупав инцидент и няма да се повтори. Така е честно, нали?

Хари отвори вратата със свободната си ръка и я избута навън. Тя се извърна и го погледна. Откритата, дива ярост в очите й затвърди мнението, което Хари си бе изградил за нея: Силие Гравсенг не е годна да упражнява полицейски правомощия.

Тя тръгна към портата, олюлявайки се, а Хари я изпрати с поглед. Силие пое по площада към „Шато Ньоф“, където някакъв студент бе излязъл да изпуши цигара и да си отдъхне от бумтящата музика. Беше се облегнал на улична лампа. Носеше военна куртка а ла Куба от 1960-а. Изгледа Силие с престорено равнодушие, но след като тя отмина, се обърна и я зяпна.

Хари изруга два пъти. Усети как пулсът му се нормализира. Извади телефона си, набра номер от списъка с контакти — толкова кратък, че вместо с цели имена, абонатите фигурираха само с една буква. Нямаше нужда от повече.

— Да, моля.

— Арнолд, обажда се Хари. Гравсенг нахълта в кабинета ми. Този път чашата преля.

— Сериозно? Разказвай.

Хари му предаде случилото в най-общ план.

— Много кофти — отбеляза Арнолд. — По-кофти, отколкото предполагаш.

— Приличаше на дрогирана, все едно идваше от купон. Или просто й липсва самоконтрол и способност за адекватна оценка на реалността. Дай ми съвет какво да предприема. Знам, че е редно да докладвам за случката, но…

— Сега ме чуй хубаво. До вратата ли стоиш?

— Да. Защо?

— Охраната сигурно си е отишла. Виждаш ли някакви хора наблизо?

— Какви хора?

— Каквито и да е!

— На площада пред „Шато Ньоф“ стои някакъв тип.

— Той видя ли Силие да си тръгва?

— Да.

— Чудесно! Отивай веднага при него. Поискай името и адреса му и не се отделяй от него, докато не дойда да те взема.

— Защо ще идваш?

— Ще ти обясня после.

— И къде ще се возя? В багажника на колелото ти?

— Ще ти призная една тайна: имам и една таратайка. Дай ми двайсет минути.

 

 

— Добро… утро? — промърмори Бьорн Холм, присви очи срещу часовника и се запита дали още не сънува.

— Спиш ли?

— Не, не — Бьорн облегна глава върху рамката на леглото и притисна телефона към ухото си, все едно така ще скъси разстоянието помежду им.

— Само да ти кажа, че взех проба от дъвката, открита под седалката на Митет — съобщи Катрине Брат. — Може да е на убиеца, но може и да се лъжа.

— Аха.

— И според теб ли само ще си загубя времето?

Бьорн долови разочарование в гласа й.

— Защо питаш мен? Нали ти си специалист по работни версии? — Бьорн съжали, че не измисли нещо по-окуражително.

В последвалото затишие той се зачуди дали и Катрине си е легнала.

— Мда — въздъхна тя. — В хранилището се случи нещо странно.

— Какво? — Бьорн се усети, че прекали с ентусиазма.

— Докато търсех доказателствата по делото „Митет“, чух как някой влезе. Може да си внушавам, но на тръгване забелязах, че кутиите са разместени. Погледнах етикета на една, която изпъкваше малко пред другите…

Бьорн Холм предположи, че Катрине също си е легнала, защото долови нещо отпуснато в гласа й.

— Пишеше „Дело «Рене Калснес»“.

 

 

Хари заключи тежката врата и се сбогува със сутрешната светлина.

Пое през студената, мрачна къща и влезе в кухнята. Тръшна се на един стол. Разкопча си ризата. Процедурата отне доста време.

Студентът, облечен в камуфлажни дрехи, се стресна, когато Хари го помоли да изчака навън с него идването на колегата му.

— Ама това е съвсем обикновен тютюн! — оправда се той и подаде цигара на Хари.

Арнолд дойде. Снеха показанията на студента, накараха го да се подпише под тях, качиха се в прашния фиат с неизвестна година на производство и подкараха право към Експертно-криминалния отдел, където неколцина технически лица дежуреха заради последното убийство на полицай. Криминалистите съблякоха Хари. Двама се заеха да оглеждат дрехите и бельото му, а други двама провериха гениталиите му със светлина и контактна хартия. После го накараха да напълни пластмасово контейнерче със семенна течност.

— Гледай да изкараш всичко, Хуле. Дано ти стигне чашката. Тоалетната е в дъното на коридора. Представи си нещо приятно.

— Мхм.

Докато се отдалечаваше към тоалетната, Хари долови сподавения смях в гласовете им.

Представѝ си нещо приятно.

 

 

Хари посегна към копието от доклада. Беше помолил Хаген да му го изпрати лично и без излишен шум. Макар документът да съдържаше предимно медицински термини на латински, Хари беше запознат с част от тях. А те стигаха, за да разбере, че Рудолф Асаев е починал от мистериозна и необяснима смърт — както бе и живял. Поради липса на данни за криминално деяние патоанатомите бяха посочили, че смъртта е настъпила вследствие от мозъчен кръвоизлив. Инсулт. Често срещано нарушение в кръвообращението.

Опитен детектив като Хари обаче знаеше, че такива неща не се случват просто така. Свидетели, притежаващи ключови сведения по знакови дела, не умират случайно. Какво му беше подхвърлил Арнолд? В деветдесет и четири процента от случаите, когато показанията на свидетеля имат потенциала да вкарат някого в затвора, той умира от насилствена смърт.

Парадоксалното беше, че Хари също щеше да пострада от показанията на Асаев. И то сериозно. Тогава защо продължава да нищи случая? Защо просто не се благодари на съдбата за сполучливата развръзка и не продължи напред? Много просто. Защото беше непоправимо увреден.

Хари захвърли доклада в другия край на дъбовата маса. Реши още утре да го обяви за недействителен. Сега се нуждаеше от сън.

Представѝ си нещо приятно.

Хари стана, съблече се и влезе в банята. Застана под душа и се обля с гореща вода. Усети как изгаря кожата му. За наказание.

Представѝ си нещо приятно.

Изсуши се, легна под чистите бели чаршафи в двойното легло, затвори очи и се опита да заспи, изпреварвайки мислите си. Те обаче го връхлетяха преди съня.

 

 

Мислеше за нея.

Докато стоеше в кабинката със затворени очи и се опитваше да се съсредоточи, да се пренесе другаде, си представи Силие Гравсенг. Меката й загоряла кожа, устните й, горещия й дъх, облъхващ лицето му, яростта в очите й, мускулестото й тяло, извивките й, несправедливата красота, каквато може да притежава само една млада жена.

По дяволите!

Ръката й върху колана му. Върху корема. Тялото й, надвесено над неговото. Полицейската хватка. Главата й, почти опираща пода, престореното кокетно негодувание, извития гръб, наведеното към него дупе, грациозно като задница на птица.

По дяволите, по дяволите!

 

 

Седна в леглото. От нощното шкафче Ракел му се усмихваше нежно. Нежно, умно и мъдро. Но какво ли знаеше тя? Ако можеше да прекара едва пет секунди в главата му и да разбере с кого си има работа, щеше ли да избяга ужасена? Или всички ние имаме еднакво болни мозъци и разликата помежду ни се корени в отношението ни към чудовището вътре в нас: пускаме ли го да вилнее навън, или го държим вързано?

 

 

В тоалетната Хари си фантазираше за Силие. Представи си, че прави точно каквото искаше тя. Там, върху бюрото. Помита купчината контролни от бюрото, а те се разпръскват из кабинета като пожълтели пеперуди, полепят се по потната им кожа. Листове грапава хартия с дребни черни букви — статистически данни за убийства, хулигански нападения, сексуални убийства, убийства под влияние на упойващи вещества, убийства от ревност, убийства на съпрузи и съпруги, наркоубийства и гангстерски убийства, убийства на честта, користни убийства. И докато си представяше горещата сцена със Силие, Хари напълни чашката до самия ръб.