Ю Несбьо
Полиция (5)

Четвърта глава

Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген прокара ръка по челото си и по лагуната, вдала се в косата му. Потта, събрана под дланта му, потече и попи около тила му. Пред него седеше разследващата група. Обикновено тя се състоеше от дванайсет души, но убийството на полицейски служител се смяташе за извънредна ситуация и в кабинет К2 не остана свободен стол. Събраха се петдесет колеги. С тримата, излезли в болничен, цялата група наброяваше петдесет и трима души. Очакваше се болните да се увеличат. Натискът на медиите ставаше все по-осезаем. Ако не друго, настоящото разследване поне спомогна за сплотяването на двете най-големи следствени структури в Норвегия: Отдела за борба с насилието и КРИПОС. Те загърбиха някогашното съперничество и поставиха началото на съвместна работа с единствената цел да открият кой е отнел живота на техния колега. Първите седмици преминаха интензивно и всички се трудеха с такъв плам, че Хаген не се съмняваше в бързото разкриване на престъплението въпреки липсата на улики, свидетели, предполагаем мотив, потенциални заподозрени и евентуални подсказки. Увереността му извираше от силното желание за успех, от старателното прочесване на района около местопрестъплението, от щедро вложения кадрови потенциал. Ала действителността го опроверга.

Посивелите, изморени лица се взираха в него с апатия, все по-явна през последните седмици. А вчерашната пресконференция — която с отчаяния зов за помощ ужасно напомняше капитулация — ни най-малко не повдигна бойния дух. Днес постъпиха още две съобщения за болни колеги, а те определено не бяха от хората, отсъстващи заради запушен нос. Проблемите на полицията не се изчерпваха със случая „Венешла“. Делото „Густо Хансен“ остана на „трупчета“, след като освободиха Олег Фауке от затвора, а наркопласьорът Крис Реди, по прякор Адидас, оттегли самопризнанията си. От случая „Венешла“ разследващите извлякоха един-единствен позитив: покушението срещу полицая напълно засенчи убийството на наркомана Густо и медиите не написаха и дума по въпроса за висящото дело.

Хаген погледна листа на бюрото пред себе си. Върху хартията се мъдреха само два изписани реда. Нищо повече. Оперативка с два реда.

Гюнар Хаген се прокашля.

— Добро утро, колеги. Както повечето от вас вече знаят, след вчерашната пресконференция постъпиха доста сигнали. Общо осемдесет и девет. В момента тече проверка по част от тях.

Беше напълно излишно да напомня известното на всички: близо три месеца след убийството бяха ударили дъното; деветдесет и пет процента от постъпилите сигнали представляваха пълна плява: редовните откачалки, сякаш абонирани за горещата полицейска линия. Пияндета; хора, обзети от желание да отмъстят на негодника, отнел им гаджето, или на съседа, който все си прави оглушки, когато дойде неговият ред да измие стълбището; майтапчии или самотни хора с нужда от внимание и компания. Под „част от тях“ Хаген имаше предвид четири. Четири сигнала. И излъга, казвайки, че проверката още тече. Вече беше приключила. И, разбира се, сигналите водеха до задънена улица.

— Днес имаме височайш гост — обяви Хаген и веднага си даде сметка, че формулировката може да се разтълкува като проява на сарказъм. — Главният секретар изяви желание да каже няколко думи. Микаел…

Хаген затвори папката и я взе, като я потупа в катедрата, все едно вътре има наръч нови документи с интересни сведения, вместо самотен лист А4, и с надеждата, че използвайки малкото име на Белман, е загладил неприятното впечатление от „височайшата“ си недомислица, кимна на мъжа до вратата в дъното на помещението.

Младият главен секретар на полицията стоеше облегнат на стената със скръстени ръце. Изчака всички да се обърнат към него, после с отривисто, гъвкаво движение се откъсна от мястото си и с пъргави, решителни крачки тръгна към подиума. Вървеше с полуусмивка, все едно си мисли за нещо забавно, и с леки стъпки се качи на подиума, застана зад катедрата, наведе се напред и погледна присъстващите право в очите, за да подчертае, че не си е донесъл предварително написан сценарий. Хаген прецени отрицателния ефект, ако Белман не оправдае заявката, направена с внушителната му поява на сцената.

— Вероятно част от вас знаят за моята страст към катеренето. И когато се събудя в дни като днешния, поглеждам през прозореца, видимостта е нулева и синоптиците предупреждават за още снеговалежи и усилващ се вятър, си спомням за планинския връх, който възнамерявах да покоря.

Белман направи пауза и Хаген отчете успеха на неочакваното встъпление — главният секретар бе успял да привлече вниманието на колегите си. На първо време. Хаген обаче знаеше, че поради натрупаната умора в момента прагът им на търпимост към празни приказки е максимално занижен и те няма да скрият, започнат ли да се отегчават. Белман беше прекалено млад, със съвсем скромен опит на отговорния пост и беше стигнал до него твърде бързо, та да му позволят да си играе с търпението им.

— По случайност върхът носи същото име като тази зала. А неколцина от вас нарекоха така и случая „Венешла“ — К2. Много сполучливо хрумване. К2 е подгласник на първенеца Еверест. The Savage Mountain^[1]. Най-непристъпният връх на планетата. На всеки четирима алпинисти, добрали се до К2, един загива. С моята група смятахме да го изкачим откъм южния склон, наричан още The Magic Line, ще рече Магическата линия. Само два пъти в историята на човечеството алпинисти са стигали до върха по този маршрут и мнозина смятат начинанието за ритуално самоубийство. И при най-слабата промяна на климатичните условия се озоваваш в снежна обвивка, и то при температура, непригодна за оцеляване на човешкото тяло — не и при въздух, в който концентрацията на кислород е по-ниска, отколкото под вода. А понеже говорим за Хималаите, всички знаем, че времето се мени с минути.

Кратка пауза.

— Защо тогава исках да изкача точно този връх?

Нова пауза. По-продължителна. Все едно Белман очакваше отговор. Едва загатнатата усмивка не слизаше от лицето му. Затишието се проточи. Според Хаген продължи прекалено дълго. Полицаите не са привърженици на сценичните похвати за въздействие.

— Защото… — Белман потупа с показалец по катедрата — … защото К2 е най-страховитият връх на Земята. И в географско, и в психологическо отношение. Изкачването му не носи нито секунда радост, а само безпокойство, нечовешки усилия, страх, височинна болест, недостиг на кислород, пристъпи на животозастрашаваща паника и на още по-опасна апатия. А добереш ли се до върха, нямаш време да се наслаждаваш на триумфа. Трябва незабавно да си осигуриш доказателство, че си бил там — едва-две снимки — и не бива да се заблуждаваш, че най-лошото е свършило. Пагубно е да се отпуснеш в блажена дрямка. Нужно е да запазиш пълна концентрация и да продължиш да следваш инструкциите с методичността на програмиран робот, като същевременно не спираш да следиш ситуацията. Наложително е непрекъснато да си с изострена бдителност. Какво е времето? Какви сигнали дава организмът ти? Къде се намираш? Колко време си прекарал на това място? Как се чувстват останалите от експедицията?

Белман отстъпи на крачка от катедрата.

— Защото К2 е безкраен низ от насрещни стръмнини и препятствия. Дори докато се спускаш. Стръмнини и препятствия. Точно затова искахме да го покорим.

В залата цареше тишина. Никой не гъкваше. Никакво демонстративно прозяване или суркане на крака под столовете. Божичко, смая се Хаген, той наистина умее да владее аудиторията.

— Две думи — подхвана Белман. — Не три, а само две. Стоицизъм и единност. Мислех да включа и „амбиция“, но тя не ми се струва толкова важна, колкото другите две. Вероятно ще попитате какъв е смисълът да се проявява стоицизъм и единност, ако липсва обща цел, амбиция. Битка заради самата битка? Подвиг без награда? Да, колеги: битка заради самата битка. Подвиг без награда. Ако след няколко години хората продължават да говоря за случая „Венешла“, то ще е заради неуспеха ни. Защото сме позволили мисълта за предстоящите трудности да ни обезсърчи. Защото върхът ни се е сторил недостижим, времето — прекалено лошо, въздухът — твърде разреден. И сме се провалили. Именно разказите за този провал ще обвеят случая с мистична аура, ще го превърнат в една от онези истории, разправяни около лагерния огън, които ще се предават от поколение на поколение. Както повечето алпинисти стигат едва до подножието на К2, така и повечето следователи никога не се сблъскват с подобен случай. Давате ли си сметка, че ако го бяхме разкрили още през първите седмици, след няколко години щеше да бъде забравен. Защото какво общо имат всички легендарни криминални загадки в историята на човечеството?

Белман изчака. Кимна, все едно вече бе получил правилния отговор и само щеше да го повтори:

— Разследването им се е проточило с години, а детективите са се сблъскали с множество неуспехи.

Хаген чу шепот до себе си:

— Пукни се от яд, Чърчил^[2].

Обърна се и видя Беате Льон да се усмихва.

Хаген кимна и огледа присъстващите. Стари трикове, но ето че все още действаха. Белман успя да разпали жарта в онова, което допреди няколко минути напомняше угаснала черна клада. Хаген обаче знаеше, че въглените няма да горят дълго, ако не се появят резултати.

Три минути по-късно Белман приключи надъхващата си реч и слезе от подиума с широка усмивка под съпровода на бурни ръкопляскания. Хаген послушно се включи в аплодисментите, докато направо изтръпваше при мисълта, че му предстои самият той да застане зад катедрата и да им поднесе поредната обезсърчаваща вест: съставът на екипа ще бъде намален до трийсет и петима души. Заповедта спусна Белман, но двамата решиха Хаген да им съобщи новината. Той се качи на подиума, остави папката, прокашля се, престори се, че я разлиства, вдигна глава, пак се прокашля и се усмихна накриво.

— Ladies and gentlemen, Elvis has left the building.^[3]

Тишина. Никакъв смях.

— Чака ни още малко организационна работа. Част от вас ще бъдат прехвърлени към другия случаи.

Гробовно мълчание. Мъжделивите искри угаснаха.

 

 

Излизайки от асансьора във фоайето на Главното управление, Микаел Белман зърна фигура, която хлътна в съседния асансьор. Трюлс? Едва ли, заповедта за отстраняването му след аферата „Асаев“ още беше в сила. Белман излезе от централния вход и тръгна срещу виелицата към очакващия го автомобил. След като официално встъпи в длъжност, му обясниха, че на теория разполага с личен шофьор, но последните му трима предшественици до един са се отказали от това свое право, защото според тях то изпращало негативни послания към широката общественост: щом главният секретар редовно се сблъсква с недостиг на средства по всички пера, някак не върви да троши държавни пари за шофьор. Белман обаче пресече тази практика и заяви недвусмислено, че няма да позволи на подобна социалдемократска еснафщина да намали ефективността на работните му дни и със своето решение ще даде ясен сигнал на по-нискостоящите в йерархията: усиленият труд и служебното повишение носят определени привилегии. Шефът на пресслужбата го дръпна настрана и го посъветва при въпрос от медиите да ограничи отговора си до ефективността на работния ден и да пропусне онова с привилегиите.

— Кметството — заръча Белман на шофьора, сядайки на задната седалка.

Автомобилът се отдели плавно от бордюра, заобиколи църквата в квартал „Грьонлан“ и се насочи към „Плаза“ и Централната поща, които, въпреки многото новоизникнали сгради около Операта, продължаваха да държат първенството по височина. Днес обаче небето дори не се виждаше. Валеше сняг и в ума на Белман се стрелнаха три мисли без връзка помежду си: проклет декември. Проклето дело. Проклет Трюлс Бернтсен.

Откакто в началото на октомври под натиска на обстоятелствата отстрани от длъжност Трюлс Бернтсен, Микаел не беше виждал своя приятел от детинство и настоящ подчинен. Миналата седмица му се стори, че мерна Трюлс в някаква кола пред „Гранд Хотел“. До дисциплинарното наказание се стигна заради сума в особено голям размер, прехвърлена по банковата сметка на Трюлс. Понеже той не можеше — или не искаше — да обясни откъде и защо е получил толкова пари, Микаел, в качеството си на началник, нямаше друг избор, освен да го отстрани. Микаел, разбира се, знаеше откъде са дошли парите: от услуги в полза на криминалния контингент — унищожаване на доказателства по поръчка на наркобоса Рудолф Асаев. И Трюлс, с цялата си малоумщина, беше внесъл така заработените хонорари в банковия си влог! Единствената утеха беше, че нямаше начин нито парите, нито Трюлс да бъдат свързани с Микаел. На света само двама души можеха да разобличат престъпните му връзки с Асаев: общинска съветничка, съучастница на Микаел, и мъж в кома, който береше душа във все още неработещо крило на Държавната болница.

Автомобилът пое нагоре през Квадратурата. Белман гледаше в захлас как черната кожа на проститутките изпъква върху белия сняг в косите и по раменете им. По улиците вече се бяха настанили нови пласьори, за да заемат нишата, освободена от бандата на Асаев.

Трюлс Бернтсен. Двамата израснаха заедно в Манглерю. Трюлс не се отделяше от Микаел, както рибите лепки не се отделят от акулата. Микаел — умен, лидер по рождение, оратор, красавец. Трюлс Бернтсен, по прякор Бийвъс — безстрашен, със силни юмруци, по детски лоялен. Микаел завързваше нови приятелства с лекота. Трюлс беше толкова несимпатичен, че всички старателно го избягваха. Точно затова двамата бяха неразделни. И в училище, и по-късно в Полицейската школа по азбучен ред извикваха първо Белман, а веднага след него Бернтсен. Микаел започна да излиза с Ула, а Трюлс продължаваше да се мъкне след тях, макар и на две крачки зад гърба им. С течение на времето Трюлс изостана. Липсваше му вроденият талант да Микаел да се издига в обществото, в личния живот, в кариерата. По принцип Трюлс лесно се подчиняваше и действаше предвидимо. Кажеше ли Микаел „хоп“, Трюлс веднага скачаше. Ала често в погледа му се появяваше нещо мрачно и Трюлс се превръщаше в човек, когото Микаел не познава. Като онзи път, когато се нахвърли с полицейската палка върху арестанта, още момче. Или когато онзи педал от КРИПОС налетя на Микаел. Колегите им забелязаха флирта и Микаел трябваше да предприеме нещо, за да покаже, че подобна гавра не може да се размине никому безнаказано. Двамата с Трюлс примамиха мераклията в гаража му и Трюлс започна да го налага с палката. Първо по-овладяно, ала постепенно озверя, а ирисите му потъмняваха все повече и повече. Накрая заприлича на изпаднал в шок и Микаел се принуди да го спре. Иначе онзи като нищо щеше да даде фира. Да, Трюлс безспорно бе доказал предаността си към Микаел, но бе доказал и друго: че е бомба със закъснител. Точно това притесняваше Белман. Когато Микаел му съобщи за решението на отдел „Кадри“ да го отстрани, докато се изясни произходът на средствата в сметката му, Трюлс само повтори, че това било негова си работа, вдигна равнодушно време и си тръгна. Сякаш Бийвъс имаше живот извън службата. Тогава Микаел отново видя тъмнината в очите му. Все едно палиш фитила на експлозив и виждаш как пламъкът постепенно се изгубва в прохода на мината. Само че не знаеш дали фитилът е прекалено дълъг, или просто е угаснал. Чакаш, целият нащрек, защото нещо ти подсказва, че колкото повече време мине, толкова по-оглушителен ще е гърмежът.

Автомобилът сви и спря зад Кметството. Микаел слезе и тръгна по стълбите към входа. Според някои слухове през двайсетте години на двайсети век архитектите Арнеберг и Полсон всъщност били замислили този вход като параден, но после зидарите объркали чертежа. Когато открили грешката, строителните работи вече били напреднали и инженерите потулили гафа с надеждата пристигащите с кораб в столицата на Норвегия да не разберат, че ги посреща не парадният, а задният вход.

Италианските гьонени подметки леко потропваха по каменния под, докато Микаел Белман вървеше напето към пропуска. Там го посрещна жена с ослепителна усмивка:

— Добър ден, господин главен секретар. Очакват ви. На десетия етаж, в дъното на коридора, вляво.

Докато асансьорът го отнасяше нагоре, Белман се огледа в огледалото и си помисли, че се издига не само тук, в кабината, а и в кариерата си. Въпреки неразкритото убийство. Оправи копринената вратовръзка, която Ула му донесе от Барселона. Двоен уиндзорски възел. В гимназията научи Трюлс как да прави уиндзорски възел, но не двоен, а единичен. Вратата стоеше открехната. Микаел я бутна и влезе.

Посрещна го празен кабинет. Разчистено бюро, празни рафтове. По стените личаха светли петна от висели до неотдавна там снимки. Тя седеше на единия перваз. Лицето й притежаваше конвенционалната красота, която жените характеризират с „хубавка“, но беше лишено от сладникавост и чар въпреки русата кукленска грива, оформена в нелепи букли. Висока, атлетична, широкоплещеста, с широк ханш, пристегнат за случая в тясна кожена пола. Кръстосани бедра. Мъжествените черти на лицето й, подсилени от орлов нос и студени сини очи на вълчица, подсказаха на Белман още при първата им среща, че Исабеле Скойен е напориста и смела пума, която не се свени да задоволява сексуалните си потребности с по-млади мъже.

— Заключи — заповяда тя.

И — оказа се — я бе преценил съвсем точно.

Микаел затвори вратата и врътна ключа. Отиде до един от другите прозорци. Кметството се извисяваше над скромния архитектурен екстериор на Осло, състоящ се предимно от четири– и пететажни сгради. Срещу двете му кули, върху висок земен насип, величествено се издигаше седемвековната крепост „Акершхюс“. Старите й, очукани от войните артилерийски оръдия бяха устремили дула към фиорда. Водите му приличаха на настръхнали, защото ледените пориви на вятъра диплеха повърхността им. Снегът бе спрял и сега — под оловносивите облаци — градът се къпеше в синкавобяла светлина. Като кожата на мъртвец, помисли си Белман.

— Е, скъпи? Как ти се струва гледката? — Гласът на Исабеле отекна между голите стени.

— Впечатляваща. Ако не ме лъже паметта, бившата общинска съветничка по социалните въпроси имаше по-малък кабинет, при това на по-долен етаж.

— Не говоря за гледката през прозореца, а за тази.

Той се обърна към нея. Новоизлюпената общинска съветничка по въпросите на социалното подпомагане и превенцията на наркотиците беше разтворила широко крака. Бикините й лежаха на перваза до нея. Исабеле неведнъж бе споделяла, че не разбира какво толкова секси намират някои в гладкоизбръснатия триъгълник, но, помисли си Микаел, все трябва да има нещо средно между пълно обезкосмяване и джунглата, която се откри пред него.

— Впечатляваща… — повтори тихо той характеристиката на гледката.

Тя тропна силно с крак върху паркета и се приближи до него. Изтупа невидима прашинка от ревера му. И без токчета щеше да е по-висока със сантиметър от Белман, а сега направо стърчеше с една глава — факт, който ни най-малко не го смущаваше. Той възприемаше ръстовото й превъзходство и властния й характер като вълнуващо предизвикателство. Харесваше му, че тази хищница изисква от него повече мъжественост, отколкото крехката, покорна Ула.

— Стори ми се справедливо да сефтосам новия си кабинет с теб. Без твоя солиден… принос нямаше да се сдобия с този пост.

— Важи и обратното — Микаел Белман вдиша аромата на парфюма й.

Беше му познат. Парфюмът на Ула! „Черна орхидея“ на Том Форд? Ула все му поръчваше да й го купува от Париж или Лондон, защото в Норвегия не го продаваха. Не му се вярваше да е случайно съвпадение.

Виждайки изненадата му, в очите й проблесна задоволство. Тя преплете пръсти на тила му и се наведе назад.

— Съжалявам. Не успях да се въздържа.

И наистина, след партито по случай новата къща Ула се оплака, че флаконът с парфюма й е изчезнал. Някой от знатните им гости явно го бе откраднал. Самият Микаел подозираше по-скоро местните в Манглерю и по-конкретно Трюлс Бернтсен. За Белман не беше тайна, че още от гимназията Трюлс е безнадеждно влюбен в Ула. Микаел, разбира се, не бе повдигал този въпрос нито пред съпругата си, нито пред Бийвъс. Реши да не пита Трюлс за парфюма. Пък и предпочиташе Бийвъс да задигне парфюма на жена му, отколкото, да речем, бикините й.

— Замисляла ли си се, че това е най-големият ти проблем? — попита Микаел. — Неспособността да се въздържаш?

Тя се засмя. Затвори очи. Дългите й широки пръсти се откопчиха едни от други, плъзнаха се по гърба му, мушнаха се под колана. Погледна го с леко разочарование.

— Какво има, жребецо?

— Лекарите казват, че не се предава. Жизнените му показатели се подобряват и очакват скоро да излезе от комата.

— Как така? Да не е започнал да се движи?

— Не, но са регистрирали промени в ЕЕГ^[4]-то и са започнали с неврофизиологични изследвания.

— Е, и? — устните й се приближиха на милиметри от неговите. — Страхуваш ли се от него?

— Не от него, а от онова, което ще снесе на полицията за нас.

— И защо ще прави подобна глупост? Сам е. Няма какво да спечели.

— Нека го кажем така, скъпа — Микаел отстрани ръката й. — Един човек е способен да свидетелства, че двамата с теб сме влезли в престъпни връзки с мафията, за да си обезпечим кариерно израстване…

— Чуй ме — прекъсна го Исабеле. — Ние с теб просто се намесихме съвсем дискретно в пазарните закономерности. Нарича се обмислена, изпитана политическа стратегия в полза на общественото благо, скъпи. Позволихме на Асаев да установи монопол върху пазара на наркотици и арестувахме всички други наркобарони, защото дрогата на Асаев не предизвиква смърт при предозиране. Всяка друга тактика за борба срещу наркотиците би ударила на камък.

Микаел се усмихна.

— Определено си се ошлайфала на тези курсове по политическа реторика.

— Какво ще кажеш да сменим темата, скъпи? — ръката й се плъзна към вратовръзката му.

— Но се досещаш как ще изглежда всичко това в съдебната зала, нали? Двамата сме се уредили с апетитни постове, защото сме накарали обществеността да повярва, че благодарение на нашите усилия по улиците на Осло вече се продава по-малко дрога и смъртните случаи вследствие от свръхдоза са намалели. Докато в действителност сме оставили Асаев да унищожава доказателства, да изтребва конкурентите си и да продава дрога, четирикратно по-силна и по-пристрастяваща от хероина.

— Ммм… Възбуждаш ме, когато говориш така…

Притегли го към себе си. Езикът й проникна в устата му и той чу скърцането от чорапа й, докато тя търкаше бедрото си в неговото. Исабеле отстъпи заднишком към бюрото и го повлече със себе си.

— Ако се събуди в болницата и започне да плямпа…

— Млъквай, не съм те извикала да говориш.

Пръстите й вече разкопчаваха колана му.

— Имаме проблем и трябва да го решим, Исабеле.

— Разбирам, но като главен секретар си длъжен да се съобразяваш с държавните приоритети. А точно сега Кметството спешно се нуждае от…

Микаел спря ръката й.

Тя въздъхна.

— Добре. Да чуя. Какво смяташ да нравиш?

— Да му отправя смъртна заплаха. И то съвсем достоверна.

— Защо ще го заплашваш, вместо направо да му видиш сметката?

Микаел се засмя. Спря, когато разбра, че тя не се шегува. Явно изобщо не изпитваше никакви скрупули.

— Защото… — Микаел се опитваше да говори и да гледа решително.

Да се държи като онзи непоклатим Микаел Белман, който само преди половин час изнесе слово пред разследващата група. Ала докато се мъчеше да измисли подходящ отговор, Исабеле го изпревари:

— Защото не ти стиска. Да проверим дали в телефонния указател няма да излезе нещо интересно в графата „Активна евтаназия“? Ще издадеш заповед за отмяна на полицейската охрана. Ще се оправдаеш с недостиг на кадри или нещо подобно. После някой активен евтаназатор ще устрои неочаквана визитация на нашия пациент. Неочаквана за него. Или, още по-добре, изпрати сянката. Бийвъс. Трюлс Бернтсен. Той е готов на всичко за пари, нали?

Микаел поклати глава.

— Първо, не аз, а началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген назначи денонощната охрана. Ако пациентът умре, след като аз съм действал през главата на Хаген, ще изпадна в неудобно положение. Второ, не искам никакви убийства.

— Виж сега, скъпи. Никой политик не превъзхожда съветниците си. Затова задължителното условие да станеш голяма клечка е, да се обградиш с хора, по-интелигентни от теб. А аз започвам да се съмнявам, че си по-умен от мен, Микаел. Първо, не можеш да хванеш убиеца на онзи полицай. А сега не знаеш как да разрешиш елементарен проблем с човек в кома. Щом отказваш и да ме изчукаш, започвам да се питам „за какво ми е тоя?“ Ще ми отговориш ли?

— Исабеле…

— Приемам го за „не“. Ето какво ще направим…

Колкото и да не му се искаше, Белман се възхищаваше на самоконтрола й, на хладния професионален подход, на страстта й към риска, на непредсказуемостта й, която караше колегите й да стоят нащрек. Някои я упрекваха в прекалена непоследователност, но явно не разбираха, че създаването на чувство за несигурност е част от играта на Исабеле Скойен. Жени като нея се издигат по-шеметно и по-успешно от всички други. Ала устремеше ли се надолу, тя щеше да пропадне дълбоко и грозно. Микаел Белман наистина откриваше свои черти у Исабеле Скойен, само че тя представляваше по-екстремен негов аналог. И вместо да се повлича по нейния ум, той ставаше още по-предпазлив.

— Засега пациентът не се е събудил и няма да предприемаме нищо — отсече тя. — Познавам обаче един анестезиолог от Енебак. Яко психо. Зарежда ме с хапчета, които не мога да си купя от улицата, защото съм публична личност. Точно като Бийвъс и той е готов на всичко за пари. А срещу секс ще продаде и родната си майка. Като стана дума за секс…

Беше приседнала на ръба на бюрото. Вдигна крака и ги разтвори. С едно движение свали ципа на Белман. Микаел стисна китките й:

— Исабеле, да го оставим за сряда в „Гранд“.

— Не ми се отлага.

— Настоявам.

— Настояваш, а? — тя отскубна ръцете си, надникна в панталона му и отбеляза с гърлен глас: — Но в случая сме двама на един, скъпи.