Ю Несбьо
Полиция (11)

Десета глава

Катрине видя лицето на вратата и първо си помисли, че са сбъркали адреса — не бе възможно беловласата старица с изтерзано лице да е Иря Якобсен.

— Какво искате? — попита тя и ги изгледа изпод вежди.

— С вас се чухме по телефона — припомни й Беате. — Искаме да поговорим за Валентин.

Жената затръшна вратата.

Беате изчака суркането на пантофите да заглъхне, натисна дръжката и отвори вратата.

По гвоздеи в коридора висяха дрехи и найлонови торбички. Неизменните найлонови торбички. Защо наркоманите се обграждат с найлонови торбички? — питаше се Катрине. Защо упорито продължават да съхраняват и пренасят запасите си от дрога в най-неустойчивия и ненадежден опаковъчен материал? Защо крадат мотопеди, закачалки, чайни сервизи и какви ли не други глупости, вместо да задигат по-необходимите им куфари и чанти?

В апартамента беше мръсно, но Катрине бе виждала много по-мърляви наркосвърталища. Навярно Иря все пак полагаше някакви усилия да поддържа жилището в приличен вид. Катрине изобщо не допускаше тук да живее друга жена освен нея. Беате влезе в дневната. Катрине я последва. На вехта, но здрава кушетка лежеше мъж. Надрусан, без съмнение. В стаята миришеше на пот, дим, дърво, напоено с прокисната бира, и на още нещо сладникаво, чийто произход Катрине нито можеше, нито искаше да определи.

Покрай едната стена бе натрупана задължителната за такива свърталища „плячка“: купчина детски дъски за сърф, всяка поотделно увита в прозрачен найлон, с изобразена върху нея озъбена акула и боядисан в черно връх, който да създава илюзията, че хищницата е отхапала парче от дъската. Къде щяха да ги пробутат? Един Господ знаеше.

Беате и Катрине продължиха към кухнята. Там Иря, седнала до малката кухненска маса, си свиваше цигара. Масата бе застлана с покривка, а на перваза стоеше захарница с изкуствени цветя.

Катрине и Беате седнаха срещу Иря.

— Непрекъснато фучат нагоре-надолу — отбеляза тя и кимна към натовареното улично движение.

Катрине долови в гласа й стържеща дрезгавина — точно това бе очаквала да чуе, след като видя жилището и снимка на Иря като трийсетгодишна.

— Все карат… Накъде са тръгнали всички?

— Прибират се или излизат от къщи — предположи Беате.

Иря сви рамене.

— Вие сте напуснали някогашния си дом. Адресът ви в гражданския регистър…

— Продадох си къщата — прекъсна я Иря. — Полагаше ми се по наследство, но беше твърде голяма и ми се струваше прекалено… — с изпръхналия си бял език тя навлажни цигарената хартийка, а Катрине съчини изречението й наум: „… изкушаващо да я продам, когато социалните помощи вече не ми стигаха да си купувам дрога.“

— … болезнено да се връщам към всички лоши спомени, които ми навяваше — довърши старицата.

— Какви спомени? — попита Беате и Катрине потръпна.

Понеже беше специалист по криминалистика, а не следовател, Беате разгърна разпита на прекалено широк фронт, интересувайки се от трагедията в живота на Иря. А няма по-обстоятелствени и додяващи разказвачи от наркомани, изпаднали в самосъжаление.

— Свързани с Валентин.

Катрине се поизправи. Навярно Беате все пак си знаеше работата.

— Какво за него?

— Живееше в сутерена. Беше… там.

— В смисъл?

— Не познавате Валентин. Той е различен и…

Щракна запалката, но пламък не се появи. Иря повтори и потрети опита си.

— Бил е луд? — предположи нетърпеливо Катрине.

— Не! — Иря захвърли гневно запалката.

Катрине се прокле наум. Сега пък тя постъпи аматьорски. Зададе на разпитваната насочващ въпрос и така стесни обема на информацията, която иначе биха могли да получат.

— Всички го наричат луд! Но той не е такъв! Просто прави нещо… — тя се загледа през прозореца и понижи глас — … с въздуха и хората се плашат.

— Посягал ли ви е? — попита Беате.

И този въпрос спадаше към насочващите. Катрине се опита да установи зрителен контакт с Беате.

— Не, не ме е бил. Душеше ме, ако му противоречах. Беше ужасно силен. Хващаше ме за врата с една ръка и ме стискаше, докато ми причернее. Беше невъзможно да се откопча от хватката му.

Катрине предположи, че усмивката, разляла се по лицето на Иря, е своеобразен черен хумор. Но продължението я опроверга:

— И най-странното е, че от душенето се чувствах като напушена. И се възбуждах.

Катрине неволно направи гримаса. Някъде беше чела, че недостигът на кислород в мозъка има стимулиращ ефект върху либидото на някои хора, но в случая ставаше въпрос не за секс игра, а за насилие.

— И сте правили секс с него? — подсказа й Беате, наведе се, вдигна запалката от пода, щракна и поднесе пламъка на Иря.

Старицата веднага захапа цигарата, доближи върха й до застрашително полюшващия се пламък и дръпна. После издиша дима, отпусна се назад в стола и се сви като вакуумиран плик.

— Той невинаги искаше да се чукаме. Когато нямаше желание, излизаше, а аз чаках с надеждата да се върне скоро.

Катрине положи огромни усилия да не изсумти или да покаже презрението си по друг начин.

— Какво правеше навън?

— Не знам. Не ми е казвал, пък и аз…

Тя пак сви рамене. „Тази реакция отразява изцяло нагласата й към живота — помисли си Катрине. — Примирението като болкоуспокояващо.“

— … май предпочитам да не знам.

Беате се прокашля.

— Осигурили сте му алиби за двете вечери, през които са били убити момичетата в Маридален и до…

— Да, да. Дрън-дрън — прекъсна я Иря.

— Значи Валентин не е бил заедно с вас, както сте заявили по време на разпитите?

— Да не мислите, че помня? Беше ме предупредил.

— За какво?

— През нощта, когато… сещате се, за пръв път… той ми каза, че полицията ще ми задава въпроси за всяко изнасилване само защото са го нарочили за няколко блудства, но не са успели да го осъдят. Не представел ли алиби, щели да го вкарат на топло, макар да е невинен. Полицията постъпвала така с хора, измъкнали се от лапите й — така твърдеше Валентин. Затова трябвало да потвърдя под клетва, че е бил с мен у дома — независимо за кой ден и час става въпрос. Така сме щели да си спестим куп неприятности и излишни разправии. Тогава думите му ми се сториха съвсем логични.

— И сте му повярвали, че е невинен? Нали сте знаели за проявите му?

— Нищо не знаех! — извика Иря. От дневната се чу сумтене. — Нищичко!

Катрине искаше да я притисне още, но усети как Беате потупа предупредително коляното й под масата.

— Иря — подхвана меко Беате, — ако наистина не знаете нищо, защо се съгласихте да говорите с нас?

Иря я гледаше изпитателно, отлепяйки въображаеми стръкчета тютюн от езика си. Взе решение.

— Осъдиха го. За опит за изнасилване, нали? И когато се заех да чистя апартамента, за да го дам под наем, намерих… намерих… — изведнъж, без всякакво предзнаменование, гласът й сякаш се блъсна в стена и блокира — … едни… — в очите й, прорязани от кървави нишки, избиха сълзи — … снимки.

— Какви снимки?

Иря подсмръкна.

— На момичета. На млади момичета, почти деца. Завързани и с едно такова нещо на устата…

— Превръзка? Кърпа?

— Да, кърпа. Седяха на столове или на легла… с окървавени чаршафи.

— На снимките вижда ли се Валентин? — попита Беате.

Иря поклати глава.

— Възможно е да са фалшификат. Из мрежата циркулират какви ли не снимки на изнасилени момичета. Колажи, направени от професионалисти, за мъже с влечение към садистични фотографии.

— Момичетата изглеждаха прекалено изплашени. Личеше в очите им. Самата аз… изпитвах същия страх, когато Валентин щеше да… искаше…

— Колежката ми има предвид, че е възможно друг, а не Валентин, да е заснел тези момичета — уточни Беате.

— Ботушите… — изхлипа Иря.

— Какво?

— Валентин имаше едни такива каубойски ботуши с остри муцунки и катарами. На снимката се виждат ботушите на пода до леглото. Тогава ми просветна, че може да е истина. Май той наистина ги е изнасилил, помислих си аз. Но това далеч не беше най-лошото…

— Сериозно?

— Познах тапета зад леглото — точно като в апартамента на сутерена. Снимката беше направена в същото легло, в което двамата с него…

Тя стисна очи и оттам се оцедиха две малки сълзи.

— Какво предприехте? — попита Катрине.

— Вие как мислите? — просъска Иря и избърса с ръкав потеклия си нос. — Отидох в полицията! При вас, дето уж трябва да ни пазите.

— И ние какво ви казахме? — Катрине не успя да скрие неприязънта си.

— Че ще назначите проверка по случая. Показали сте снимките на Валентин, но той, разбира се, успял да се изплъзне. Обяснил, че уж това било игра на доброволни начала, че вече не си спомнял имената на въпросните момичета, бил ги виждал само веднъж. Попита колегите ви дали някое от момичетата го е обвинило в изнасилване. И понеже такова оплакване нямало, работата се потули. По-точно — приключи за вас, но за мен тепърва започна…

Тя избърса с кокалчето на показалеца си мокрите бразди под двете си очи. Явно мислеше, че се е гримирала и макиажът се е размазал.

— В смисъл?

— Затворниците в „Ила“ имат право на един телефонен разговор седмично. Обадиха ми се, че Валентин иска да ме чуе. И аз отидох на посещение.

Катрине вече се досещаше за продължението.

— Седнах в определената за срещи стая. Още с влизането той сякаш ме стисна за гърлото. Започнах да се задушавам. Той седна и каза: „Гъкнеш ли за фалшивите алибита, с теб е свършено. Грешиш, ако си въобразяваш, че ще лежа дълго.“ После стана и излезе. За мен нещата станаха повече от ясни. Измъкнеше ли се от затвора, щеше да ме убие веднага. Прибрах се право вкъщи, заключих всички врати и три дни плаках от страх. На четвъртия ми се обади една, дето ми се пишеше приятелка, да ми иска пари. Често ме муфтеше. Беше се закачила зверски за някаква нова дрога, подобна на хероина. По-късно я кръстиха „виолин“. Обикновено й затварях, но онзи път не го направих. Идната вечер тя дойде при мен и ме целна с една доза от новата друсалка. Да бях знаела, че има такова нещо, щях да се оправям само с него. И, бога ми, веднага ме облекчи. Виолинът просто… оправя всичко…

Катрине видя как в съсипания поглед на старицата проблесна пламъкът на стара любов.

— Значи и вие сте се закачили — заключи Беате. — Продали сте къщата…

— Не го направих само за парите. Трябваше да избягам оттам, да се скрия от него. Исках да изгоря всички мостове, които водят до мен.

— Престанали сте да използвате кредитни карти, не сте вписали новия си адрес във ведомствената служба, дори сте се отказали от полагащото ви се социално обезщетение.

— Нямах друг избор.

— Дори след смъртта на Валентин?

Иря не отговори. Не мигаше. Седеше неподвижно, докато димът се виеше от догарящия фас между пожълтелите й от никотина пръсти. Катрине я оприличи на звяр, осветен от фаровете на автомобил.

— Навярно сте изпитали огромно облекчение, когато сте научили за смъртта му? — подпита я предпазливо Беате.

Иря поклати глава като марионетка.

— Той не е мъртъв.

Катрине веднага си спомни как говореше Иря за Валентин.

„Не познавате Валентин. Той е различен.“ Не „беше“. „Е“.

— Защо според вас ви разказвам всичко това? — Иря изгаси угарката в масата. — Диша ми във врата. Усещам как с всеки изминал ден ме доближава все повече и повече. Понякога се будя и усещам ръката му на гърлото си.

Катрине възнамеряваше да й разясни, че това се нарича параноя и е неотменим спътник на хероиновата зависимост. Изведнъж обаче се разколеба. И когато гласът на Иря се снижи до шепот, а погледът й зашари из тъмните кьошета в стаята, Катрине изпита същото усещане. Как някой пристяга гърлото й с ръка.

— Трябва да го намерите. Заклевам ви. Преди той да ме намери.

 

 

Антон Митет погледна часовника. Шест и половина. Прозина се. Мона вече няколко пъти влиза в стаята на пациента заедно с един от лекуващите лекари. Иначе не се случваше нищо особено. Дългото дежурство му позволяваше да се отдаде на размисли. Всъщност бездействието му идваше в повече, защото след известно време мислите му поемаха в негативна посока. Той би ги приел като нещо положително, ако можеше да поправи грешките си. Но нямаше как да върне назад времето, нямаше как да промени решението си да премълчи пред началството, че намери онази полицейска палка в гората недалече от местопрестъплението в Драмен. Беше безсилен да заличи постъпките, с които бе наранявал Лаура. Не можеше да изтрие от миналото първата нощ с Мона. Нито нея, нито втората.

Сепна се. Какво беше това? Звук? Сякаш идваше от дъното на коридора. Антон се ослуша напрегнато. Всичко бе утихнало. Ала той чу ясно някакъв шум, а освен равномерните писукания на монитора, отчитащ сърдечната дейност, в стаята на пациента не биваше да се чуват никакви звуци.

Антон се изправи безшумно, откачи ремъка, който придържаше служебния му пистолет в кобура, и извади оръжието. Освободи предпазителя. „Пази го като очите си, Антон.“

Зачака в готовност, но не се появи никой. Тръгна бавно напред. Мимоходом провери всички врати. Бяха заключени — дотук добре. Коридорът направи чупка и след нея пред Антон се ширна осветеното продължение. Нямаше никого. Антон спря и се ослуша. Нищо. Навярно напразно се бе притеснил. Прибра пистолета си обратно в кобура.

Напразно? Не съвсем. Та нали нещо бе създало трептения във въздуха, които бяха стигнали до чувствителната мембрана на тъпанчето му и я бяха раздвижили — съвсем слабо, но достатъчно, та нервите да уловят сигнала и да го предадат на мозъка. Неоспорим факт. Имаше обаче хиляди неща, които можеха да предизвикат шум. Мишка, плъх; пръснала се електрическа крушка. Вечер температурите падаха, дървесината, използвана в строежа, се свиваше и пукаше. Или някоя птица се бе блъснала в прозореца?

Чак след като се успокои, Антон си даде сметка колко се е ускорил пулсът му. Реши да поднови тренировките си. Да влезе във форма. Да си възвърне физическата издръжливост, която винаги бе притежавал.

Обърна се, ала преди да тръгне обратно към поста си, реши, така и така дойде дотук, да си налее чаша кафе. Приближи се до червената машина за еспресо и обърна диспенсъра с капсули за кафе. Изпадна една-единствена зелена капсула с прозрачно капаче с надпис „Fortissio Lungo“. И го порази подозрението, че навярно някой е отмъкнал кафето им. Та нали вчера диспенсърът беше пълен? Антон сложи в машината капсулата, но му се стори, че е перфорирана. Или, с други думи, употребена. Невъзможно. В такъв случай след стискането капачето й придобиваше шахматна шарка. Антон включи машината. Разнесе се познатото бръмчене и той съобрази, че то ще заглуши всякакви други звуци. Отдалечи се с две крачки, за да долови евентуално трополене на стъпки.

Чашата се напълни и той погледна съдържанието: черна течност. Явно капсулата не е била използвана, заключи той.

Когато и последната капка падна в чашата, му се стори, че пак чу нещо. Шум. Същият шум. Този път дойде откъм другия коридор, където се намираше стаята на пациента. Дали не бе подминал важен сигнал за безпокойство? Антон прехвърли чашата в лявата си ръка и си извади пистолета. Тръгна обратно с дълги, равномерни крачки. Опитваше се да крепи чашата, без да я гледа, но усещаше как горещото кафе пари ръката му. Зад чупката не видя никого. Отдъхна си. Приближи се до стола. Тъкмо да седне, се вцепени. Отиде до вратата на болничната стая и я отвори.

Беше невъзможно да го види оттам, защото завивката пречеше.

Сигналите от монитора за сърдечна дейност пристигаха непрекъснато и Антон виждаше как линията се плъзга отляво надясно върху зеления екран, отбелязвайки скок при всяко изписукване.

Понечи да затвори вратата, ала нещо го разколеба.

Влезе, без да затваря вратата след себе си, заобиколи леглото и се вгледа в лицето на пациента.

Беше същият.

Антон смръщи чело. Наведе се към устните му. Дишаше ли?

Да, дишаше. Антон усети лекото движение във въздуха и гадната сладникава миризма на лекарства.

Антон Митет излезе и затвори вратата след себе си. Погледна часовника. Отпи от кафето. Пак погледна часовника. Улови се, че брои минутите. Искаше този наряд да приключи час по-скоро.

 

 

— Радвам се, че се е съгласил да поговори с мен — каза Катрине.

— Да се съгласи? Повечето палавници в това поделение биха жертвали дясната си ръка за няколко минути насаме в женска компания. Рико Херем е потенциален изнасилвач. Сигурна ли сте, че не искате да присъства и надзирател?

— Знам как да се грижа за себе си.

— И зъболекарката каза така. Но вие поне сте с панталон.

— Моля?

— Тя беше с пола и найлонови чорапи. Прие Валентин в кабинета си, без да поиска охрана. И сама можете да си представите…

Катрине се опита.

— Тя си понесе последствията, задето се обличаше като… е, пристигнахме! — Той отключи вратата към килията и я отвори. — Ще бъда отпред. Ако има нещо, само извикайте.

— Благодаря — Катрине влезе.

Мъжът със зачервения скалп седеше до бюрото и се въртеше на стола.

— Добре дошла в скромната ми бърлога.

— Благодаря.

— Ето.

Той стана, отнесе стола до нея, а сам седна на оправеното легло. Остави достатъчно разстояние помежду им. Катрине също седна. Още се усещаше топлината от тялото му. Тя придърпа стола малко по-напред, а той се изтегли по-назад в леглото. „Вероятно се бои от жените“, отсъди Катрине. Затова не ги насилва, а ги гледа. Разгонва се пред тях, обажда им се и им говори какво иска да им направи — все неща, които никога не се е осмелявал да осъществи. Досието на Рико Харем беше по-скоро противно, отколкото плашещо.

— Извика след мен, че Валентин не е мъртъв — напомни Катрине и се наведе напред.

Той се отдръпна още назад. Тялото му заемаше отбранителна поза, но усмивката на лицето му си оставаше неизменно арогантна, злобна и цинична.

— Какво имаш предвид?

— Ти как мислиш, Катрине? — носово попита той. — Че е жив, какво друго?

— Валентин Йертсен е открит мъртъв в затвора.

— Така си мислят всички. Надзирателят разказа ли ти как Валентин нареди зъболекарката?

— Спомена нещо за пола и найлонови чорапи. Такива работи явно ви възпламеняват.

— Валентин пали такива неща. Съвсем буквално. Докторката идваше два пъти седмично и по нейно време плъзна епидемия от зъбобол. С помощта на едно от борчетата й Валентин я принудил да си събуе чорапите и да си ги нахлузи на главата. После я изчукал на зъболекарския стол. Обясни ни, че тя стояла като истукан. Явно затворническият персонал не я е инструктирал как да действа в критични ситуации. Валентин извадил запалката си и запалил чорапите. Виждала ли си как се топи найлонът, докато гори? Така най-после успял да загрее мацката. Разкрещяла се като на заколение. В стените се просмука миризмата на човешка кожа, горяла със залепен за нея найлон. Седмици наред не можаха да проветрят кабинета. Не знам какво е станало после със зъболекарката, но се басирам, че вече няма основания да се бои от изнасилвачи.

Катрине го гледаше изпитателно. „Боксова круша — окачестви го Катрине. — От онези, дето са изяли толкова много бой, че не свалят усмивката от лицето си, за да не си изпросят още.“

— Щом според теб Валентин е още жив, къде е той в момента?

Устните му се разтеглиха още. Той придърпа завивката над коленете си.

— Рико, моля те да не злоупотребяваш с времето ми. Признай си, ако не знаеш нищо. Лежала съм в психиатрия и лудите ме отегчават, ясно?

— Нали не си въобразяваш, че ще ти снеса информация безвъзмездно, полицай?

— Званието е спецразследващ. Какво искаш в замяна? Намаляване на наказанието?

— Следващата седмица излизам. Искам петдесет хиляди крони.

Катрине се разсмя гръмко и от сърце. Постара се да звучи съвсем неподправено и видя как в очите му се надига гняв.

— Е, значи приключихме — Катрине стана.

— Трийсет хиляди — намали той. — На червено съм, а като ме пуснат, ми трябват пари за самолетен билет, за да се махна далече оттук.

Катрине поклати глава.

— Плащаме на информаторите само когато става въпрос за сведения, които хвърлят нова светлина върху неразкрито престъпление. Говорим за сериозен случай.

— Ами ако аз разполагам с информация точно за такъв случай?

— Пак ще трябва да го обсъдя с шефовете ми. Очаквах да ми разкажеш каквото знаеш. Не съм дошла да преговарям, а ти искаш нещо, дето не зависи от мен.

Тя тръгна към вратата и вдигна ръка да почука.

— Почакай! — извика Червения скалп с тънък глас. Беше придърпал завивката до брадичката си. — Ще ти подхвърля това-онова…

— Нямам какво да ти дам — Катрине почука по вратата.

— Знаеш ли какво е това?

От инструмента с цвят на мед в ръката му сърцето на Катрине прескочи един удар.

Онова, което за частица от секундата взе за дръжка на пистолет, се оказа машина за татуировки, а мнимото дуло на пистолета всъщност беше накрайник с игла.

— Тук аз съм татуировчикът. И съм адски добър. Знаеш ли как идентифицираха трупа, намерен в килията на Валентин?

Катрине го изучаваше. Присвитите му озлобени очи; тънките влажни устни; зачервената кожа, прозираща под рядката коса. Татуировката: лице на демон.

— Нямам какво да ти дам, Рико.

— Би могла да… — той направи гримаса.

— Какво?

— Да разкопчаеш малко блузата, за да видя…

— Тези ли? — Катрине погледна смаяна гърдите си.

Щом посегна към пазвата си, усети как от леглото, където седеше той, я блъсна гореща вълна.

— Колега — каза високо тя, без да изпусна Рико Херем от очи, — дай ни още няколко минути.

Чу как шумоленето с ключовете заглъхна, надзирателят промърмори нещо и се отдалечи.

Адамовата ябълка на затворника приличаше на зверче: подскачаше нагоре-надолу в гърлото му и се мъчеше да излезе оттам.

— Продължавай — подкани го Катрине.

— Първо обаче…

— Ето каква е офертата. Блузата ми ще си остане закопчана, но ще си ощипя едното зърно и то ще се очертае под плата. Но само ако ми кажеш нещо интересно…

— Обещавам!

— Докоснеш ли се, край със сделката. Ясно?

— Ясно.

— Е, слушам те.

— Аз татуирах демона на гърдите му.

— Тук, в затвора?

Той измъкна лист изпод завивката.

Катрине се наведе към него.

— Стой си на мястото! — предупреди я той.

Тя се подчини. Вдигна дясната си ръка, напипа си зърното под тънкия сутиен и го стисна с палец и показалец. Изтърпя болката и изправи гръб. Знаеше, че кръвта ще нахлуе в зърното и то ще настръхне. Позволи на затворника да изплакне очи. Чу как дишането му се ускори.

Той й подаде листа. Тя се приближи, дръпна го от ръката му и пак седна.

Там имаше рисунка. Катрине си припомни описаното от надзирателя изображение. Лице на демон. Разпънато настрани, все едно бузите и брадичката са заковани. Лице, което крещи от болка и неистово желание да се освободи от оковите.

— Мислех, че е имал тази татуировка от години — отбеляза Катрине.

— Не бих се изразил така.

— В смисъл? — Катрине оглеждаше линиите на рисунката.

— Сдоби се с нея след смъртта си.

Катрине вдигна глава. Рико продължаваше да се взира в блузата й.

— Да не ми казваш, че си татуирал Валентин след смъртта му?

— Оглуша ли, Катрине? Валентин не е мъртъв.

— А… кой тогава…?

— Две копчета.

— Какво?

— Разкопчай две копчета.

Тя разкопча три. Разтвори блузата си и му показа чашката на сутиена си, под която прозираше настръхналото зърно на гърдата й.

— Юда — прошепна дрезгаво той. — Татуирах Юда. Валентин го държа три дни в куфара си. Само си представи: разлагащ се труп, заключен вътре.

— Юда Юхансен?

— Всички си мислеха, че е избягал, но всъщност Валентин го беше пречукал и го беше скрил в куфара си. А на кого ще му хрумне да търси труп в куфар, нали? Валентин го беше накълцал на парчета и дори аз не успях да го позная. Приличаше на кайма. Нямаше как да разпознаеш чие е тялото. Сравнително непокътнат бе само гръдният му кош, където Валентин ме накара да направя татуировката.

— Юда Юхансен, значи. Намерили са неговото тяло.

— След като го издадох, съм кажи-речи мъртъв.

— Защо е убил Юда?

— Тук, в затвора, всички мразеха Валентин. От една страна, защото се беше гаврил с момиченца, които нямат и десет години, а от друга, заради зверството със зъболекарката. Мнозина тук я харесваха. И надзирателите — също. Рано или късно щеше да го сполети нещастен случай. Например свръхдоза. Инсценировка на самоубийство. И той реши да изпревари събитията.

— Можел е просто да избяга.

— Щяха да го намерят. Искаше да го мислят за мъртъв.

— И неговият приятел Юда…

— … му свърши перфектна работа. Валентин не е като нас, Катрине.

Тя се престори, че не е чула опита му да се причисли към нормалните хора.

— И защо ми разказваш това? Станал си негов съучастник.

— Просто татуирах тяло на мъртвец. Пък и трябва да пипнете Валентин.

— Защо?

Червения скалп затвори очи.

— Напоследък все сънувам, че е тръгнал към живите, но първо трябва да премахне миналото, всички, които застават на пътя му. Всички, които са в течение. И аз съм сред тях. Следващата седмица присъдата ми изтича. Трябва да го хванете…

— … преди той да те е хванал — довърши Катрине предсказуемата реплика и се загледа в мъжа пред себе си.

По-точно в някаква точка в пространството пред челото му. Сякаш там се разиграваше описаната от него сцена: той татуира тридневен труп. Понеже тази сцена погълна вниманието й, Катрине остана глуха и сляпа за обстановката. Неочаквано някаква капка опръска шията й. Тя чу сподавения му стон и погледна надолу. Скочи от стола и се запрепъва към вратата, усещайки как устата й се пълни с жлъчка.

 

 

Антон Митет се събуди.

Сърцето му блъскаше в гърдите. Пое си жадно въздух.

Премига объркано, преди мъглата пред очите му да се разсее.

Погледна бялата стена пред себе си. Седеше, отпуснал глава назад. Беше заспал. По време на служба.

Случваше му се за пръв път. Повдигна лявата си ръка. Сякаш тежеше двайсет килограма. И защо сърцето му биеше така, все едно е пробягал половината трасе от състезание по маратон?

Погледна часовника. Единайсет и петнайсет. Беше спал повече от час! Как бе възможно? Усети, че пулсът му постепенно се укротява. Сигурно стресът от последните седмици си казваше думата. Дежурствата, опороченият режим. Лаура и Мона.

Какво го бе събудило? Пак ли онзи шум?

Ослуша се.

Нищо. Само вибрираща тишина. И смътният спомен, че мозъкът му е регистрирал нещо обезпокоително. Когато спеше у дома, в крайбрежната къща в Драмен, организмът му не реагираше на двигателите на моторниците, чийто бесен рев нахлуваше през отворения прозорец, но и най-слабото проскърцване на вратата към спалнята беше достатъчно да го изправи на нокти. Лаура твърдеше, че това започнало след случая в Драмен, когато до реката намериха трупа на млад мъж на име Рене Калснес.

Антон затвори очи. Пак ги отвори. Божичко, пак се унасяше! Изправи се. Зави му се свят и се принуди отново да седне. Премига няколко пъти. Проклетата мъгла, обвила сетивата му, така и не искаше да се разсее.

Погледът му падна върху празната чаша до стола. Реши да си пусне двойно еспресо. По дяволите, сети се, че капсулите бяха свършили. Ще трябва да се обади на Мона и да я помоли да му донесе нещо ободрително. Навярно наближаваше време за следващата визитация. Извади телефона си. Беше записал номера й като „Гамлем контакт Държавна болница“ — предохранителни мерки, ако на Лаура й хрумне да проверява обажданията му и установи, че този номер се повтаря често. Иначе той триеше есемесите веднага след като ги прочете. Пръстът му се насочи към зелената слушалка, но изведнъж мозъкът му успя да идентифицира източника на притеснението. Онова, което в дома му го караше да подскочи в леглото.

Тишината.

Проблемът идваше от липсата на звук.

Писукането на сърдечния монитор.

Антон скочи от стола, тръгна, залитайки, към вратата и я дръпна от раз. Мъчеше се да преодолее замайването. Вторачи се в зелената линия. Равна, мъртва черта, пресичаща напреки екрана.

Втурна се към леглото. Вгледа се в бледото лице.

По коридора затрополиха забързани стъпки. Явно в стаята на дежурните се е задействала аларма, след като сърцето на пациента бе спряло. Антон докосна челото на мъжа. Беше още топло. Полицаят обаче бе виждал достатъчно трупове и не се съмняваше: пред него лежеше мъртвец.