Том Кланси
Срещу всички врагове (8)

6
Стихът на меча

Районът Шауал

Северен Вазиристан

Вождът на племената в Шауал беше свикал важно събрание в кирпичената крепост в долината Мана, но молла Абдул Самад не мислеше да присъства. Вместо това, докато племенните мишарани се събираха пред укреплението, той остана седнал на хълма зад малка горичка с двамата си доверени бойци Атиф Талвар и Ваджид Ниази.

Самад беше видял нещо на отсрещния хълм и след внимателен оглед с бинокъла откри двама мъже — един тъмнокос и брадат, а другият — много по-млад и слаб, с рядка и къса брадица. Носеха дрехи като местните селяни, но единият говореше по спътников телефон и гледаше в нещо, което Самад сметна за джипиес.

Талвар и Ниази също наблюдаваха онези двамата и макар почти наполовина на годините на Самад, обучените от него младежи дадоха същата преценка за новодошлите: разузнавачи на американците, на пакистанската армия или може би американци от специалните сили. Глупавите и зле обучени войни на вожда не бяха ги забелязали и щяха да си платят за некадърността.

Вождът обичаше да навира племенния кодекс на поведение в лицата на правителствените служители. Обичаше да отправя заплахи към армията и да изтъква загубите й в Южен Вазиристан като пример какво ги очаква, ако го нападнат. Казваше, че властите не може да не знаят, че хората му спазват племенните норми и търсят решения на проблемите си в племенните съвети, и че правителството му трябва само за най-основните житейски потребности, а не да му казва как да управлява хората си. Уверяваше ги, че тук не крият престъпници и в Шауал няма „чужденци“, и че изобщо не желае да докарва беди на хората си и земята им. Но вождът не ставаше за лъжец и Самад щеше да се погрижи да умре за това… може би не днес… или утре, но скоро.

Разузнавачите не се движеха, а оглеждаха околните долини през своите бинокли. Изглеждаха особено заинтересовани от дългите редове ябълкови дървета, които се спускаха като дъга по склона към редиците кайсиеви овошки. В някои от най-стръмните части на склоновете над селото имаше изкопани тераси и дърветата ги криеха добре. Двамата естествено бяха забелязали часовите на вожда около селото. А часовите изобщо не се досещаха, че ги наблюдават шпиони, и Самад поклати глава отвратен.

Правителствата на САЩ и Пакистан с основание смятаха, че племената приютяват бойци на талибаните и „Ал Кайда“. Племената дата хаил и зака хаил се славеха с вековната си лоялност и земите им представляваха естествено скривалище за бунтовници. Настоящият им вожд не правеше изключение, освен сега, когато американците му оказваха сериозен натиск, и Самад смяташе, че е въпрос на време онзи да отстъпи и да го предаде заедно с другите четиридесет мъже, които се обучаваха в пакистанската част на Шауал и на десетина километра оттук, в афганистанската част на територията.

След 11 септември 2001 г. армията на Пакистан охраняваше границата срещу войниците на Северния алианс, които напредваха на изток към Афганистан. Въпреки вероятността (а според Самад и нуждата) от конфронтация местните племена ги приеха добре и се създадоха контролни пунктове. По-късно племенните вождове щяха да съжаляват за тази грешка, защото много от близките им и скъпи хора загинаха от американските безпилотни самолети и противопехотни бомби, тъй като американците подозираха, че в района има терористи. Американците предлагаха извинения и жалки обезщетения, като същевременно избиваха цивилни в името на справедливостта.

Но напоследък племената се осъзнаваха и отказваха на исканията на американците и на пакистанското правителство. В продължение на няколко години съществуваше и племенен лашкар и задачата на тази група беше да залавя всички бежанци и бойци от съпротивата в района Шауал. Само преди няколко дни вождът получи информация от Исламабад, че официалните лица там не са доволни от работата на този лашкар и май ще се наложи армията да се върне, за да прочисти бежанците. Самад и хората му, заедно с водача си молла Омар Рахмани, който сега се намираше на афганистанска територия, имаха споразумение: ако армията се върне, силите на талибаните и „Ал Кайда“ щяха да въоръжат и подпомагат племената при нападения. Освен това Рахмани уверяваше вожда, че ще му платят добре за помощта. Рахмани нямаше грижа за парите, стига маковете да растат и блокчетата опиум да заминават зад граница. Неотдавнашната сделка с картела „Хуарес“ от Мексико щеше да го направи главен износител на опиум за тази страна, след като картелът смачка враговете си. Мексико може и да не беше голям купувач на афганистански опиум, но Рахмани възнамеряваше да промени това положение и да се конкурира с южноамериканския кокаин и с производителите на метадон, които снабдяваха наркокартелите с огромни количества синтетична дрога, за да я доставят на американците.

Самад свали бинокъла си.

— Ще дойдат за нас тази вечер — каза на хората си.

— Откъде знаеш? — запита Талвар.

— Помни ми думите. Съгледвачите винаги са само няколко часа пред другите. И никога повече. Рахмани ще се обади, за да ни предупреди.

— Какво да правим? Можем ли да измъкнем останалите навреме? Можем ли да избягаме? — поинтересува се Ниази.

Самад поклати глава и вдигна показалец към небето.

— Наблюдават ни както винаги.

Погали дългата си брада замислен и след минутка в главата му се оформи план. Даде знак да се връщат, като не се отдалечават от овощните дръвчета и се крият от шпионите зад хребета.

От другата страна на хълма имаше малка къща и големи оградени кошари за кози, овце и половин дузина крави. Стопанинът, който живееше там, винаги гледаше Самад злобно, ако доведеше хората си в близката долина за тренировки по стрелба. Стопанинът знаеше добре, че тази земя е стрелбище на талибаните. И неохотно се беше съгласил с настояването на племенния вожд да помага по всякакъв начин на Самад. Самият Самад не беше разговарял със стопанина, но знаеше от Рахмани, че не е надежден.

Войната изисква жертви. Самад знаеше това от баща си — муджахидин, воювал с руснаците. Научи го вечерта, когато го видя жив за последен път. Баща му беше заминал с един автомат АК-47 и малка парцалива раница. Сандалите му се разпадаха. Но той беше погледнал към Самад с усмивка и с блясък в очите. Самад беше единствено дете. И скоро щеше да остане сам с майка си на този свят.

Изискват се жертви. Самад все още носеше снимка на баща си в пожълтял найлонов плик и в самотните нощи гледаше снимката и разговаряше с човека на нея — питаше го дали се гордее с постиженията на сина си.

С парите на няколко световни организации за помощ Самад бе успял да завърши училище в Афганистан, след което друга група го избра за обучение с пълна стипендия в университета в Мидълсекс, Великобритания. Завърши информатика в регионалния им клон в Дубай, където се засилиха и политическите му интереси. И именно в Мидълсекс се срещна с млади членове на талибаните, „Ал Кайда“ и „Хизбула“. Точно тези бунтари бяха разпалили наивната му душа.

След дипломирането се озова с приятели в Захедан, иранския град, разположен стратегически в зоната с трите граници — пакистанската, иранската и афганистанската. С пари от търговията с дрога и с дързостта да наемат специалисти по експлозивите от иранската революционна гвардия успяха да създадат фабрика за бомби. Самад отговаряше за сградата и обслужваше компютърната мрежа в нея. Правеха бомби в газобетонни тухли и ги прекарваха контрабандно в Афганистан и Пакистан, като всички доставки се следяха електронно чрез създадената от него програма. Така Самад влезе в света на тероризма.

Джихадът е основен дълг на всеки мюсюлманин, но много хора не разбираха значението на тази дума и дори Самад не го знаеше със сигурност, докато не му обясниха истинският й смисъл във фабриката за бомби. Някои теолози казваха, че джихад е борба в душата или защитата на вярата срещу критици, или дори отиване в немюсюлмански земи за разпространяване на исляма. Човек трябваше да върви по пътя на Аллах. Но имаше ли всъщност друга форма на джихад, освен насилствената? Неверниците трябва да бъдат изгонени от светите земи. Трябва да се унищожат. Те създаваха неправдите и потисничеството. Те отхвърляха истината дори и след като им е изяснена. Те вече унищожаваха сами себе си и щяха да унищожат и останалия свят, ако не бъдат спрени.

В мислите на Самад винаги стоеше една строфа от Корана: „Поведете срещу тях всички мъже и бойни коне, за да всеете ужас сред враговете на Аллах…“

А никоя група не представляваше по-точно враговете на Аллаха от американците, тези разглезени, безгръбначни и безбожни консуматори на боклук. Земя на развратници и дебелаци. Те са заплаха за всички хора по света.

Самад отведе хората си близо до къщата и повика стопанина да излезе. Мъжът, който живееше сам след смъртта на жена си и след като синовете му заминаха за Исламабад, излезе, накуцвайки, от предната врата, подпря се на бастуна си и погледна Самад с присвити очи.

— Не ви искам тук — каза той.

— Знам — отвърна Самад, като се приближи до стареца. Кимна още веднъж и заби дългото и криво острие на ножа си в сърцето му. Хвана го, преди да падне и с помощта на Талвар и Ниази го отнесе обратно в къщата. Положиха го на пръстения под и го оставиха да ги гледа, докато кръвта му изтичаше.

— След като умре, трябва да скрием тялото — обади се Ниази.

— Разбира се — отвърна Самад.

— Ще го потърсят — изтъкна Талвар.

— Ще кажем, че е заминал при синовете си в града. Но това е само ако питат от племето. Ако са американци или от армията, ще казваме, че кошарите са наши. Ясно ли е? Ще ни заподозрат, ако бягаме сега.

Двамата кимнаха.

Отвън до една от кошарите за кози намериха торна яма. Хвърлиха стареца в нея и го засипаха с още тор. Самад се усмихна. Никой войник няма да се рови в лайната, за да търси тялото на някакъв си безполезен козар. Самад облече дрехи на стареца, след което тримата седнаха на скърцащите столове, направиха си чай и се подготвиха да чакат нощта.

 

 

Мур и младият му помощник Рана бяха видели тримата мъже до дръвчетата на хълма, но не и лицата им, дори и през бинокъла. Рана предположи, че са талибански бойци, часови, и Мур се съгласи с него. Двамата се върнаха по хълма, слязоха в една клисура, после се качиха на високото, откъдето Мур се обади по спътниковия си телефон. Планинският терен пречеше на сигнала в дълбоките проломи и клисури, но обикновено имаше кристалночист сигнал по върховете, където обаче можеха да го забележат лесно. Свърза се с командира на един оперативен екип „Алфа“ от елитните специални армейски части. Мур познаваше тези момчета от Афганистан и се отнасяше към тях с дълбоко уважение, независимо от острите спорове дали той, тюленът, или те са най-ефективните и смъртоносни войни. Това съперничество го отрезвяваше и развеселяваше.

— Ози, тук Чернобрадия — обади се Мур с позивната си от ЦРУ.

— Какво има, братко?

Гласът от другата страна принадлежеше на капитан Дейл Озбърн, отчайващо млад, но изключително умен оператор, участвал с Мур в няколко нощни нападения, завършили с арест на две важни цели в Афганистан.

— Ще правим ли хеттрик тази вечер?

Ози изсумтя.

— Имаш ли свестни данни или обичайните лайна?

— Обичайните.

— Значи не си ги видял.

— Там са. Забелязах трима.

— Защо винаги постъпвате така с мен, задници?

Мур се засмя.

— Защото обичаш да се ровиш в мръсотията. Качил съм ти имена и снимки. Искам ги онези.

— Значи нищо ново, нали?

— Виж, не знам важно ли е за теб, но тук навсякъде има гилзи. Определено наскоро са се упражнявали в стрелба. Дори не са си почистили, мърлячи такива. Искам те тук за парти с изненада.

— Сигурен ли си, че Оби Уан не се скъсва да те лъже?

— Живота си бих заложил.

— Е, посрани боже, разбрахме се. Очаквай ни в нула и трийсет, сладур. Доскоро.

— Ясно. И не си забравяй ръкавиците. Да не си развалиш маникюра.

— Да бе.

Мур се ухили и изключи телефона.

— И сега какво? — запита Рана.

— Намираме си малка пещера, правим лагер и след това ще чуеш хеликоптер.

— Той няма ли да ги подплаши?

Мур поклати глава.

— Те знаят, че имаме спътници и безмоторни самолети. Просто ще се окопаят. Ти само гледай.

— Малко ме е страх — призна Рана.

— Сериозно? Спокойно. Всичко ще е наред.

Мур посочи преметнатия през рамо АК-47 и потупа стария съветски кобур с пистолета „Макаров“ на хълбока си. Рана също носеше „Макаров“ и Мур го беше научил как да стреля с него и да го зарежда с патрони.

 

 

Намериха плитка пещера на един склон и закриха входа й с по-едри камъни и храсти. Останаха в нея до вечерта. Мур задряма. Два пъти се сепна и помоли Рана да не заспива. Превъзбуденият младеж нямаше нищо против да е на пост.

Мур сънуваше ярки видения, вероятно заради закуската, която не му понасяше. Плаваше в мастиленочерно море, разпънат в безкрайна тъмнина, и внезапно протегна ръка и изкрещя:

— Не ме оставяй! Не ме оставяй!

Събуди го нещо, което притискаше устните му. Къде се намира, по дяволите? Не се чувстваше мокър. Задъха се, не можеше да си поеме дъх, защото върху устата му лежеше някаква длан.

От здрача изникнаха широко отворените очи на Рана и той прошепна:

— Защо крещиш? Никъде не съм тръгнал. Няма да те оставя. Но не може да викаш.

Мур кимна енергично и младежът бавно дръпна ръката си. Мур прехапа устната си и опита да се успокои.

— Ох, извинявай. Сънувах нещо.

— Помислил си, че ще те оставя.

— Не знам. Чакай. Колко е часът?

— След полунощ е. Почти дванайсет и половина.

Мур седна и включи спътниковия си телефон. Чакаше го гласова поща:

— Хей, Чернобради! Негодна торба лайна, такава. Яхваме конете. Чакай ни в задния си двор след двайсет минути.

Мур изключи телефона.

— Слушай. Чу ли това?

 

 

Самад се събуди от някаква ръка на рамото му и за секунда-две не знаеше къде се намира, но като се опомни, се досети, че са в къщата на козаря. Изправи се на малкото дървено легло.

— Идва хеликоптер — каза Талвар.

— Отивай да спиш.

— Сигурен ли си?

— Иди да спиш. Като дойдат, ще сме ядосани, че са ни събудили.

Самад отиде до една малка маса и завърза парче плат върху лицето си, сякаш е загубил едното си око — честа гледка в тази разтърсена от войни част на страната. Проста маскировка, но знаеше още от времето, когато правеше бомби, че колкото по-проста е бомбата, идеята, планът, толкова по-големи са шансовете за успех. Много пъти си беше доказвал тази своя теория. Парцал. Рана от някаква битка. Гневен стопанин, разбуден от тъпите американци. Това е той и нищо повече.

Аллах акбар!

Аллах е най-велик!

Екипът от дванадесет души се спусна по въжетата от висящия хеликоптер, докато един преводач говореше с няколко още сънени членове на племето, излезли от къщите да зяпат с ръце над очите, за да се пазят от прахта от перките. Преводачът говореше силно през мегафона на хеликоптера:

— Идваме да търсим двама души. Никой няма да пострада. Няма да стреляме. Помогнете ни да намерим двама души.

Преводачът повтори съобщението още три пъти, докато хората на Ози слязат на земята един след друг и се разпръснат с готови за стрелба автомати.

Зоната за кацане представляваше една просека до редица къщи на двеста метра от крепостта на вожда и Мур отиде да се срещне с капитана от специалните части и заместника му в една уличка между къщите. Изчакаха няколко секунди, докато хеликоптерът се наклони рязко и се изгуби в тъмното, с бляскащи навигационни светлини, за да замине за обезопасената зона за кацане на няколко километра оттук, където щеше да чака обаждането на Ози за евакуация. Прекалено опасно щеше да е да чака в самото село.

— Помниш ли моя човек, Робин? — запита Мур и насочи тънкото си като молив фенерче към Рана.

Ози се ухили.

— Как си, приятел?

Рана се намръщи.

— Казвам се Рана, не Робин.

— Шегувам се — обади се Мур. След това погледна заместника на капитана — офицер на име Боби Олсън, известен още като Боб-О, който отвърна на погледа му с престорена гримаса.

— Ти ли си оня боклук от ЦРУ?

Боб-О винаги правеше тази гримаса и задаваше този въпрос при всяка тяхна среща. По някаква причина обичаше да злорадства и да дразни Мур, който вдигна показалец и го насочи към лицето на Боб-О, готов за отговор.

— Окей, дебелоглавци, стига — прекъсна ги Ози. Вдигна вежди и изгледа Мур. — Партито е твое, Чернобради. Дано да си прав.

Хората на Ози бяха усвоили добре изкуството и научните методи за преговори с хората от племената, като често практикуваха наученото в клас. Знаеха езика, изследваха обичаите и даже имаха ламинирани паметни по джобовете си за случаите, когато не са сигурни в определена социална ситуация. Смятаха се за посланици на демокрацията и макар някои да считаха идеята за глупава или евтина, местните племена едва ли щяха някога да видят други представители на западния свят.

Мур, Рана, Ози и Боб-О тъкмо се канеха да пресекат един коларски път край кирпичените къщи, когато в планината отекнаха два откоса от автомат. Мур се сепна и затаи дъх. Боб-О изпсува.

— Рейсман, кой стреля? — излая Ози в микрофона на устните си, докато Мур и Рана коленичеха и търсеха прикритие зад къщата.

Боб-О също включи микрофона си и се развика на другите екипи за информация.

Чуха се още изстрели, този път с различен ритъм и скорост. Да, сега стреляха хората на Ози, чиито щурмови автомати изпращаха куршуми калибър 5,56 или 7,63 милиметра в отговор на вражеската засада. Последваха още два залпа. После трети. Отговориха им пет, шест или седем АК-47 някъде наблизо, няколко къщи встрани от тях.

Мур наостри уши. За да стреляш с АК-47, трябва да заредиш пълнителя, да освободиш предпазителя, да дръпнеш и пуснеш затвора, да се прицелиш и да натиснеш спусъка — доста действия само за един изстрел. Но ако сложиш превключвателя за стрелба в средно положение, можеш да не пускаш спусъка, докато не изгърмиш пълнителя. Проста работа, но Мур се интересуваше от следното: при всяка престрелка определяше къде е врагът и дали пести патроните. Всеки път чуваше следното — или автоматична стрелба, което често означаваше, че всеки боец разполага с няколко пълнителя, или единични изстрели, което предполагаше, че врагът гледа да оползотвори всеки куршум. Е, не можеше да е сигурен всеки път, но по-често излизаше прав в оценката си.

Щом група талибани започне стрелба в автоматичен режим, трябва да допуснеш най-лошото: имат доста патрони.

Мур се обърна към Рана и каза:

— Не прави нищо. Стой тук.

Рана изгледа уличката.

— О, не се тревожи. Никъде няма да ходя.

— Нео и Големия Дан, тръгнете по склона от южната страна. Рейсман е там и го обстрелват — командваше Ози, докато надничаше иззад ъгъла, след което направи знак на Мур и Рана да го последват. Мур се доближи до капитана.

— Как изглеждат нещата?

— Към момента осем до десет танга. Ще викна един апах да ги озапти малко.

Ози имаше предвид основния щурмови хеликоптер на армията, AH-64D „Апачи Лонгбоу“, въоръжен с картечница M230, неуправляеми ракети въздух-земя „Хидра 70“ и управляеми ракети „AGM-114 Хелфайър“ или „FIM-92 Стингър“. Само силуетът на хеликоптера стигаше да докара на талибаните спомени за ужасяващата смърт на техни приятели, разкъсвани от неспирна стрелба.

Ози отново включи радиото и се обади на пилота на хеликоптера, за да поиска да дойде в селото незабавно и да обработи метежниците с картечницата си.

— Връщаме се в зоната за кацане веднага — каза капитанът.

— Чуваш ли това? — обърна се Мур към Рана. — Връщаме се. Всичко ще е наред.

Рана притисна пистолета до гърдите си.

— Това не ми харесва.

— Аз съм с тебе, Рана — успокои го Мур. — Всичко ще е наред.

В същия момент Мур погледна към отсрещната къща, където се появи една фигура с автомат, озарен от лунните лъчи.

Мур вдигна своя АК-47, превключи на автоматична стрелба и пусна откос от четири куршума, които се забиха в гърдите на мъжа и го проснаха сгърчен на песъчливата земя.

Още докато мъжът падаше, Ози и Боб-О попаднаха под град от куршуми от отсрещната страна на къщата — поне трима талибани стреляха по тях и ги изтласкваха иззад ъгъла. Боб-О застана пред Рана, за да го пази, а Мур погледна за последно назад, после се изви рязко и изтича до Ози.

От другата страна на улицата имаше две къщи и Мур забеляза пламъците от дулата, преди да се просне на земята. Имаше човек на плоския покрив, скрит зад ниския до прасеца парапет. Той стреляше и се криеше зад камъка. Друг стоеше зад къщата, скрит добре зад висока до коленете стена.

А последният се намираше в самата къща, отляво, като се показваше през отворения прозорец, за да стреля, а после се скриваше. И тримата знаеха, че кирпичените тухли ще ги защитят от куршумите на врага.

— Рана, остани с тях — нареди Мур. След това пропълзя два метра, за да се доближи до Ози. — Ангажирай ги. Аз ще заобиколя. Почвам с онзи на покрива.

— Ти откачи ли? — отвърна Ози. — Ще им метна граната.

Мур рязко поклати глава.

— Искам един жив. Дай няколко връзки за ръце.

Ози се изсмя, озадачен, и подаде пластмасовите връзки.

Мур намигна.

— Веднага се връщам.

— Ей, Пари — викна нервно Рана.

Но Мур се изгуби тичешком по улицата. Облечен като мъжете от племето и въоръжен с оръжие като тяхното, очакваше, който го забележи, да се забави за момент, преди да стреля. Тичешком заобиколи още две къщи, след което се добра до горната страна на сградата, зад която внимателно се криеше един от талибаните. Мур изчака следващия откос, преди да се качи бързо по разкривената дървена стълба догоре.

Надникна над ръба и забеляза другия човек, който коленичеше и вдигаше главата си с черен тюрбан, за да стреля, след което рязко се навеждаше зад парапета. Боб-О и Ози отвръщаха с изстрели в камъните по парапета, от които се вдигаха облачета прах.

Изцяло погълнатият от гледката отпред талибан изобщо не забеляза и не чу човека зад себе си. Мур стисна цевта на пистолета си и обърна дръжката му напред във формата на буква Г.

След това, като си пое дълбоко дъх, изтича и замахна рязко с движение от крав мага и малко собствена импровизация. Онзи, доловил блясък с крайчеца на окото си, се извърна, но в същия миг Мур скочи върху него като хищна птица, заби коляно в гърба му и стовари ръкохватката на пистолета във врата му, малко пред долната част на ухото. Резкият удар в тази точка, където минаваха сънната артерия, вратната вена и блуждаещият нерв, причиняваше загуба на съзнание.

Онзи се просна на покрива, а Мур извади пластмасовите ленти от задния си джоб и върза ръцете му на гърба. След това завърза и краката му и го остави. Като се събуди, ще пият чай и ще си поговорят приятелски. Но сега изчака отново Ози и Боб-О да стрелят по другите двама талибани и се спусна по стълбата.

Мур се отправи към съседната къща, като допираше с рамо стената. Стигна до ъгъла и забеляза втория талибан, клекнал зад ниската стена на десетина метра от него. Стреляше с автомат, но на кръста се виждаше и пистолет, а и носеше раница, в която, изглежда, имаше още пълнители. Мур се зачуди как да постъпи: онзи изглеждаше твърде далече, за да го доближи тихо. А и ако изтича от неподходящ ъгъл, може да попадне под огъня на Ози или Боб-О. Да те улучат, когато вършиш нещо смело, е едно, но да попаднеш под обстрела на своите, защото си неразумен, значеше да си глупав на ниво, което обикновено пазеха за покварените политици.

Тъй като Мур носеше АК-47, ако стреляше, третият талибан би могъл да реши, че това е неговото приятелче. Но в този момент се появи още по-добро прикритие: хеликоптерът „Апачи“, който се спусна рязко надолу, сви надясно и увисна над тях. Вятърът и ревът на машината, както и мощният прожектор, който освети улицата, отвлякоха вниманието на талибана.

Мур вдигна автомата си и пусна три куршума в гърба му, откъдето бликна кръв. След това рязко се завъртя и тръгна покрай стената към другата къща, в която се криеше последният човек. Застана на ръце и колене и изпълзя край страничния прозорец, след което излезе пред фасадата на къщата. Боб-О и Ози спряха стрелбата и Мур успя да застане под отворения прозорец, от който стреляше последният талибан.

Да, можеха да хвърлят граната и да го довършат, но Мур вече се намираше на ръка разстояние от него. Обърна се настрани и изви врат, за да наблюдава и да чака, докато цевта на автомата на талибана се появи над перваза, достатъчно близо, за да го хване с ръка. Мур грабна автомата за горната полуложа и се изправи, а талибанът изкрещя от изненада, пусна калашника и посегна към кобура с пистолета.

Още преди онзи да успее да освободи пистолета си, Мур захвърли автомата и вдигна своя „Макаров“. Три куршума проснаха мъжа на пода. Мур не използва автомата, защото едно от най-старите правила на старата школа гласеше, че в бой доверяваш живота си на оръжието на врага само в краен случай.

Хеликоптерът, отпратен от Ози, се отдалечи.

Тишината в долината Мана сега се нарушаваше само от заглъхващия шум на ротора на хеликоптера, после излая куче и някой извика. На английски.

Мур изтича през улицата и надолу по уличката, в която се намираха Ози и Боб-О. Навсякъде смърдеше на барут и Мур усети, че целият се тресе от адреналин.

— Добре, боклук — каза Боб-О.

— Да — отговори задъхан Мур. — Онзи на покрива е жив. Пада ми се аз да го разпитам.

— Ние убихме още четирима, но останалите избягаха в планината — отговори Ози, прикрил с ръка ухото си, за да слуша докладите на своите хора. — Изчезнали са.

— Искам да си поговоря с дъртия Шах, да видя сега как ще лъже — обади се Мур, като имаше предвид вожда на селото.

— И аз — ухили се Ози.

Мур отиде до Рана, който продължаваше да седи на земята, притиснал колене до гърдите си.

— Ти добре ли си?

— Не.

— Всичко свърши — каза Мур и подаде ръка, която младежът пое.

Докато хората на Ози претърсваха телата на убитите талибани (и доведоха заловения от Мур човек на покрива), Мур, Ози, Боб-О и Рана стигнаха кирпиченото укрепление. Високите към два метра стени заобикаляха правоъгълните постройки, а до голямата дървена порта стояха пет-шест часови. Ози каза на един от тях, че трябва незабавно да говори с вожда на племената в Шауал. Мъжът отиде в къщата, а Мур и другите останаха да чакат.

Вождът Хабиб Шах и един от най-доверените му свещеници, Айман Салахудин, излязоха бързо през портала. Шах беше едър мъж, висок почти два метра, с голям черен тюрбан и брада, която наподобяваше по-скоро сноп черни телове, а не косми. Зелените му очи бляскаха в светлината на фенерчето на Ози. Свещеникът беше много по-възрастен, може би седемдесетгодишен, с бяла като слонова кост брада, прегърбен и не повече от метър и седемдесет на ръст. Непрекъснато клатеше глава към Мур и останалите, сякаш така щеше да ги прогони.

— Нека аз да говоря — каза Мур на Ози.

— Да, защото аз ще му се развикам.

— Здравей, вожде — каза Мур.

— Какво правите тук? — запита вождът.

Мур опита да овладее гнева си. И то доста. Но не успя.

— Преди да ни нападнат талибаните, дойдохме с мир, за да търсим тези двамата — каза той и бутна снимките в ръката на вожда.

Мъжът ги погледна бегло и отговори:

— Не ги познавам. Ако някой в селото помага на талибаните, той ще изпита гнева ми.

Ози изсумтя.

— Вожде, ти знаеше ли, че тук има талибани?

— Разбира се, че не. Колко пъти съм ти го казвал, капитане?

— Този май е четвъртият. Ти все казваш, че не помагаш на терористите, но ние все ги намираме тук. Нещо не разбирам. Дали случайно не падат от небето?

Ози определено пращаше по дяволите „изкуството и науката“ на преговорите.

— Вожде, бихме искали да продължим търсенето с твоя помощ — обади се Мур. — Дай ни няколко души.

— Съжалявам, но хората ми са заети да защитават селото.

— Да тръгваме — каза Ози, извърна се и се отдалечи, последван от Боб-О.

Свещеникът се приближи към Мур и каза на английски:

— Идете с приятелите си.

— Вие не помагате, на когото трябва — обади се внезапно Рана.

Мур го изгледа и сложи пръст на устните си.

Свещеникът присви очи и се вторачи в Рана.

— Млади човече, ти си този, който греши.

 

 

След още два часа бойците на Ози претърсиха цялото село и околните ферми, като постоянно очакваха ново нападение.

Междувременно Мур разпитваше заловения мъж.

— Питам те отново как се казваш?

— Убий ме.

— Как се казваш? Откъде си? Виждал ли си тези хора? — навря той снимките в лицето на мъжа.

— Убий ме.

И продължиха така, докато Мур се ядоса толкова, че се отказа, преди да каже нещо нередно. Колегите му от ЦРУ щяха и без това да проведат разпита. И сигурно щеше да мине цяла седмица, преди да пречупят този талибан.

Когато хората на Ози най-после се върнаха при хеликоптера, Мур поговори с тях, преди да си тръгнат.

— А онази ферма там — запита той и посочи спътниковата снимка. — Доста далече е. Проверихте ли я?

— Да — отговори Боб-О. — Има един едноок старец. Двама синове. Не ни се зарадваха. Не са като на снимката.

— Е, това е положението — обади се Ози.

Мур поклати глава.

— Моите хора са тук. Вероятно сега дори ни наблюдават.

— И какво да правим? — запита Ози и вдигна ръце. — Сега сме между камък и… и друг камък. И планини. И ядосани селяни. И мъртви талибани. Ти по-добре се обади на твоите хора в Щатите да пратят малко подаръци насам за причинените неприятности.

Изненадващото посещение не се оказа пълна загуба на време. Шефовете на Мур не бяха сигурни към кого е лоялен вождът сега, но вече знаеха. Да вярваш, че нито един човек в тази част на Шауал не е виждал търсените от Мур, беше абсурдно. Мур знаеше от богатия си опит, че са ги виждали, разговаряли са с тях и вероятно дори са се обучавали и хранели заедно, но засега можеше само да остави снимките и да помоли вожда за съдействие.

— Мисията провали ли се? — запита Рана.

— Не — отговори Мур. — Просто ни забави непредвидена промяна в атмосферните условия.

— Атмосферни условия?

Мур изсумтя.

— Да. Мощна лайняна буря и мълчание.

Рана поклати глава.

— Не знам защо помагат на талибаните.

— А трябва да знаеш. Талибаните им дават повече, отколкото всички останали — обясни на младежа Мур. — Възползват се от ситуацията. И така трябва. Нали виждаш къде живеят.

— Мислиш ли, че някой ден ще заловим тези хора?

— Да. Трябва време. И това ми е проблемът, нали?

— Вазир може да има новини за твоя изчезнал приятел.

Мур въздъхна, дълбоко разочарован.

— Да. Както и да е, утре вечер заминавам, а ми се искаше малко отмъщение за онова, което сториха на полковника и семейството му. Ако онези си идат безнаказано, болката няма да спре.

Двамата се качиха в хеликоптера и след десет минути се издигнаха във въздуха.

 

 

Преди да кацнат в Кабул, Мур видя, че има телефонно обаждане от Слейтър.

Мексиканецът от снимката, Тито Ламас, доверен човек на картела „Хуарес“, бил намерен в багажника на лека кола с куршум в главата. По същия начин открили и сниманите с него офицери на Ходай. Единствените все още живи от тази снимка се оказаха талибаните. Мур трябваше незабавно да се свърже с Исламабад. Искаше да говори с местната полиция за Ламас и да види какви други улики може да събере. Замисли се дали не може да спечели още малко време, ако „случайно“ изпусне самолета за дома.

Стигнаха в града чак призори и той каза на Рана да се прибере да спи. Мур замина в полицейското управление, срещна се със следователите и разпозна тялото на Тито Ламас. Той имаше фалшиви документи, включително и паспорт, а Мур разказа на полицаите всичко, което ЦРУ знаеше за този член на картела. Естествено, следователите бяха благодарни.

Мур се изненада приятно от едно съобщение по електронната поща от стареца Вазир — докато не го прочете.

Другите двама талибани от снимката не бяха важни, оказали се пенджаби, с корени в Южен Пенджаб. Познавали се по това, че не говорят пущу и по традиция са свързани с групи като „Джайш-е-Мохамед“. Пенджабските талибани имаха бази в Северен Вазиристан и воюваха редом с пакистанските талибани и „Ал Кайда“.

Но важната част на съобщението не се съдържаше в този урок по история. Вазир беше намерил тези мъже — мъртви. Пишеше, че талибаните са открили откъде изтича информация и са избили всички… освен Мур, разбира се, и че несъмнено той е начело в списъка с враговете им.

Май наистина трябваше да се прибира.