Том Кланси
Срещу всички врагове (34)

32
Пионки в царството небесно

На път към презграничния тунел

Мексикали, Мексико

Педро Ромеро чу един от арабите да нарича високия мъж Самад и той започна да му вика така, за да го ядосва. „Знам как се казваш“. Нищожно предимство, но Ромеро нямаше друго за момента и изчакваше, защото не се беше предал напълно. Още не.

Имаше капчица надежда.

Като се обади на sicarios, които отговаряха за пратката кокаин, новият шеф, Хосе, който преди участваше в екипа на Коралес и вече искаше да го наричат El Jefe, въпреки че нямаше още двадесет и две, се разкрещя на Ромеро, че не може да изкара всички от тунела.

— Това е по нареждане на самия Коралес.

— Къде е той? Къде е? Никой не го е виждал или чувал. Затова ме сложиха отговорник за тази пратка. За тази операция отговарям аз.

— Млъкни и ме чуй. Искам всички да излязат от тунела и от къщата до десет минути. Ако не го направиш, Коралес ще ти търси сметка.

— Не ти вярвам.

— Ако искаш, рискувай. Но ще умреш, младежо. Със сигурност.

Хлапакът изруга, поколеба се и накрая се съгласи.

Ромеро, Самад, двамата му помощници и останалите четиринадесет араби пътуваха до тунела с три автомобила. Ромеро караше собствената си кола заедно със Самад, който седеше до него, и двамата му помощници на задната седалка. Зад тях, в колата на жена му, имаше петима души, следвани от стар пътнически микробус, в който останалите девет араби седяха натъпкани един до друг и носеха големи правоъгълни сакове, при вида, на които Ромеро беше поклатил глава. Дали това не са пушки? Или ракети? Или пък устройства за изстрелване на ракети? Със сигурност не носеха оборудване за палатков лагер.

Когато наближиха обекта, Ромеро се замисли какво ли може да стане, когато арабите стигнат края на тунела. Молеше се на бог за спасение и да опази семейството му. Тези мъже не искат свидетели и ще го убият, след като получат от него онова, което им трябва. Това не можеше да се отрече. Ромеро познаваше достатъчно много лоши хора, за да е наясно с начина им на мислене.

Питаше се още какво ли ще правят, като стигнат в Съединените щати, колко ли души ще убият и колко ли имущество ще унищожат. Ненавиждаше ги също толкова, колкото американците ги мразеха, а и те го смятаха за безсилен.

Но знаеше, че надежда винаги има.

Самад и фанатизираните му последователи не знаеха за експлозивите в тунела, с които можеше да го взривят и да погребат всички в него. Клиентите на Ромеро му бяха обяснили съвсем ясно това свое искане още в самото начало. От Коралес знаеше, че шефовете му се опасяват, че един ден техните врагове или дори терористи може да използват тунела, и затова трябваше да се подсигурят. В един фургон срещу площадката имаше трима sicarios със задача да следят охранителните камери на тунела. Тези хора работеха на три смени от по трима души. При тях се намираха и няколко безжични детонатори, въпреки че не биха взривили тунела без директна заповед от Коралес или от някой друг шеф. Резервните детонатори се намираха на горния рафт на един шкаф в сервизната стая. Ромеро трябваше само да вземе един от тях, преди да вкара арабите в тунела.

И тогава щеше да направи своя ход.

 

 

Рубен смъкна тежката раница и я пусна на пода. Останалите направиха същото. Преди да успеят да седнат, за да чакат пратката за Мексико, главорезът, който настояваше да го наричат El Jefe, се показа от тунела и им нареди да се махат. Така наредили отгоре.

— Ами другата пратка? — запита Рубен. — Мислех, че им трябваме. Казаха, че ще получим премия.

— Забрави. Тръгвайте.

Рубен се намръщи.

— Ами раниците? Кой ще ги вземе?

— Не знам.

— Нещо не е ли наред?

— Виж, аз трябва да опразня къщата незабавно! Такива са нарежданията. И така ще стане.

— В такъв случай и аз се връщам с вас — каза Рубен. — Обещали са да ме закарат.

El Jefe поклати глава.

— Махай се оттук, мамка ти. Ще си намериш превоз.

Един от другите мулета, вероятно най-възрастният, с посивяла коса на лявото слепоочие, каза:

— Не можем да излезем заедно. Това ще привлече много внимание. Така ни казаха.

— Можете, мамка ви! Тръгвайте!

Другите тръгнаха един след друг покрай Рубен към вратата. Най-възрастният ги спря.

El Jefe изтича до него и опря пистолета си в челото му.

— Váyanse!

Мъжът изгледа младока злобно, след което кимна бавно и се обърна към вратата. Мулетата се занизаха след него.

— Аз първо отивам да се изпикая — каза Рубен и се отправи към тоалетната. Влезе, затвори вратата и зачака. В къщата стана тихо. Той пусна чешмата и се обади на Ансара, който вече знаеше какво става.

— Сега какво да правя?

— Върни се в тунела. Виж какво става.

— Ти луд ли си?

— Кажи им, че не можеш да си намериш телефона. Връщай се. Има причина да опразнят къщата. Голямата пратка е само на половин час път оттук. Прави каквото ти казвам. Нали помниш разговора ни?

Рубен излезе от тоалетната и се озова срещу El Jefe, който го чакаше.

— Ти с кого разговаряше?

— С този, който ще ме кара.

— Тръгвай.

Рубен сви рамене, излезе, зави бързо наляво и се скри в храстите до къщата. Постоя така, след което внимателно се приближи до един от прозорците. По дяволите, щорите бяха пуснати. Обиколи до предната врата и долепи ухо до нея. Нищо. Хвана дръжката и отвори вратата, след което отиде в спалнята в задната част на къщата — там, в големия гардероб, се намираше входът на тунела. El Jefe и хората му очевидно бяха в него, за да се върнат в склада. Рубен взе да кърши ръце и да ходи напред-назад пред тъмния квадрат на изрязаната в пода дупка. Трябваше да се махне оттук, защото е опасно. Но дали наистина ще го наранят, че е тръгнал да си търси телефона?

Но чакай малко. Как да използва това оправдание? El Jefe го чу да говори по телефона си. Мамка му. Трябваше да измисли друго нещо. Сторило му се е, че отвън има полицаи и затова е изтичал обратно. Да! Така ще отклони вниманието от себе си. Слезе по стълбата, обърна се и забърза по влажната пръст, като следваше крушките. Но този път наистина му се приходи до тоалетната.

 

 

На път за тунела Ромеро обясни на Самад, че тримата sicarios във фургона ще ги наблюдават през охранителните камери с автономно захранване, каквито имаше навсякъде из склада и в тунела. При проверката някои камери имаха твърде слаб сигнал, за да предават на повърхността. Трябваше да се случат две неща наведнъж: да се прекъсне връзката на тези камери с мониторите и онези sicarios да се „разделят с телефоните си“, по думите на Ромеро.

Инженерът имаше ключове и достъп до електротаблата и можеше да изключи захранването, стига хората на Самад да се оправят с тримата sicarios. Паркираха колите си южно от площадката, на скришно място зад тежките багери и булдозери, и бързо излязоха. Самад изпрати шестима души да се справят с пазачите, а той и двамата му помощници придружиха Ромеро до електротаблото зад склада. Макар и строителен инженер, той познаваше процедурите за аварийно спиране на захранването.

Когато наближиха, се наложи да се скрият зад едни дренажни тръби, за да наблюдават как тримата млади sicarios излизат през главната врата на склада и се качват в един джип. Ромеро разпозна един от тях — El Jefe. „Добро момче“ — помисли си той. Още не го знаеше, но току-що си беше спасил живота, защото следваше указанията.

Когато двете групи заеха позиции, Ромеро отвори вратата на таблото със своя ключ, дръпна главния шалтер, който избумтя и няколко от лампите на паркинга угаснаха. В същото време Самад даде заповед хората му да отстранят онези във фургона. След това погледна към инженера.

— Да тръгваме.

Ромеро поведе арабите, които си светеха с телефоните, след това спря пред ремонтната стая и каза:

— Чакайте тук.

— Защо? — запита Самад.

— Защото трябва да взема дистанционното.

— За какво?

— За да изключа аварийните батерии на камерите и записващите устройства, защото иначе ще проследят записите и ще видят какво става тук.

— Много добре — отвърна арабинът. — Но ще дойда с теб.

Ромеро сви рамене.

— Добре.

Двамата влязоха в стаята, минаха край тежките помпи за отводняване на тунела и се отправиха към шкафчетата за дрехи. Телефонът на Самад иззвъня и той каза нещо забързано на хората си, след което обяви:

— Много добре. Онези във фургона са мъртви. Не са успели да се обадят по телефоните си.

С един от многобройните си ключове Ромеро отвори шкафа, после посегна и взе безжичния детонатор, преди Самад да го разгледа добре. Детонаторът беше колкото преносима радиостанция и имаше малка гумена антена. Много прост, от старата школа, но ефективен. Ромеро се престори, че натиска няколко бутона, след което пъхна дистанционното в джоба си. Взе две фенерчета от шкафа и подаде едното на Самад.

— Добре. Сега можем да вървим. Надявам се да спазите обещанието си, когато се озовете на другия край — да се обадите на Фелипе и да му кажете да освободи семейството ми.

Самад се усмихна.

— Разбира се.

Дойдоха и другите араби, и Ромеро ги поведе по калната дървена стълба, която скърцаше. Самад го следваше с пистолет в ръка. Изминаха тридесетина метра до първите завои на деветдесет градуса — рязко наляво, след това рязко надясно — и видяха светлинка далеч пред себе си. Тя ставаше все по-силна и зад нея се появи силует. Човекът отсреща идваше право към тях.

— Стой! Кой е това? — запита Самад и цялата група спря.

— Не знам — отвърна Ромеро. — Тунелът трябваше да е празен. Сигурно е някое от мулетата.

След това запита на висок глас:

— Кой си?

— А, извинявайте, аз съм, Рубен! Мисля, че отвън има полиция. Наложи се да се върна.

Ромеро отиде забързано при момчето.

— Сигурен ли си за полицията?

— Не.

— А защо трепериш?

 

 

Рубен вдигна телефона и насочи трептящата светлина към хората зад Ромеро. Те имаха тъмна кожа и бради — определено не като мексиканците. Един отзад викна нещо на останалите зад себе си. Не говореха испански, а и Рубен беше убил достатъчно „дигитални“ терористи от видеоигрите, за да се досети, че са от Близкия изток и че може би са терористи.

— Yalla, да тръгваме — нареди мъжът отзад.

Рубен знаеше тази дума. Онези говореха на арабски.

Ромеро въздъхна, прехапа устни и се обърна към Самад.

— Този е от мулетата на картела. Уплашил се е, защото е помислил, че отвън има полиция, но не е сигурен…

— Не мисля, че е имало полицаи — отвърна Самад със странна увереност. — Нека поговоря с него.

Ромеро отстъпи и пропусна Самад край себе си.

Арабинът заговори тихо на момчето — думите му почти не се чуваха, но в следващия Рубен размаха ръце към лицето и врата му, а Самад се промъкна зад него и заби нож в гърдите на момчето. Рубен падна на земята с изкривено от болка лице, а от гърдите му бликна кръв, която опита да спре с ръка.

— Но той е само момче! — викна Ромеро.

— А ти си само мъж, който ще го последва.

— Съжалявам — зарида Рубен. — Не исках нищо лошо. Не искам да умра. Не ме оставяйте тук. О, господи… О, господи.

Ромеро не можа да се въздържи. Клекна до младежа и взе ръката му.

— Господи Исусе, прибери го до пазвата си и го пази от всяко зло.

— Да тръгваме — процеди през зъби Самад и подаде телефона на момчето на един от мъжете. — Педро, ти води.

След това се промъкна зад Ромеро и опря пистолета в тила му.

Мъжът преглътна и пусна ръката на Рубен, после се изправи се, прекрачи тялото на умиращото момче и продължи с насълзени очи. Казал беше на момчето да се махне оттук. Опитал беше.

Стигнаха малкия параклис и Самад поклати глава към блещукащите свещи, към разпятията и към снимките на семействата на мулетата и копачите.

Ромеро погледна бързо през рамо. Самад и арабите бяха чудовища и той знаеше, че е дошъл моментът. Спря и бръкна в джоба си за детонатора. И задържа дъх.

 

 

Рубен лежеше на едната си страна и кръвта му изтичаше. Забеляза някакво блещукане до ръката си. Реши, че това е ангел, оживял от калта, за да го изправи и спаси. Протегна ръка към малкия блестящ предмет и го стисна с пръсти. В тъмнината не можеше да го види добре, но му се стори, че е медальон със заоблени краища и голям отвор за верижка. Спомни си, че докато се бореше с арабина, усети как някаква верижка се къса под пръстите му. Прибра медальона в дланта си, затвори очи и се помоли на бог да го спаси.

 

 

По пътя към къщата с презграничния тунел

Калексико, Калифорния

Камионът на картела се намираше пет-шест коли пред тях и Мур смяташе, че до къщата им остават двадесетина минути. Тауърс се беше обадил преди малко, за да каже, че са загубили връзка с мулето на Ансара. Хлапето можеше и да е мъртво. Тауърс имаше петима съгледвачи, които наблюдаваха къщата от всички ъгли и досега не бяха съобщили да са видели момчето сред групата излизащи мулета. Мексиканската федерална полиция трябваше да има съгледвачи за склада в Мексикали, но не отговаряха на обажданията на Тауърс и спряха да му сътрудничат. От неколцината цивилни съгледвачи в района Тауърс знаеше, че са дошли няколко коли с още мъже, изглежда мулета, и че в един момент токът на строителната площадка спрял. За съжаление наблюдателните постове на цивилните не се намираха достатъчно близо, за да могат да идентифицират тези мулета.

Както и да е, през тунела минаваше втора група мулета и Мур реши, че идват, за да помагат за оръжието.

Ансара определено се развълнува при тази новина, скръцна със зъби и изпсува тихо.

— Не мислех, че ще стане така — каза накрая той с леко разтреперан глас. — Надявах се да го изчистя, да го върна в правия път. Големи надежди имах за него.

— Още не знаем какво е станало.

— Сигурно са го разкрили.

— Не носеше микрофон, нали?

— Само безжична слушалка и телефон. Нищо друго, което могат да открият там. Може да се е паникьосал, да е казал нещо. Не знам. Тауърс говореше с друг човек по това време.

— Спри да мислиш за това, приятелю — посъветва го Мур.

Скоро ще стане напечено.

 

 

Презграничен тунел

Мексикали, Мексико

— Искам да се обадите на Фелипе сега и да му кажете, че сте преминали. Кажете му да освободи семейството ми.

Ромеро се задъхваше и едва удържаше ръцете си да не треперят. Сложи пръст върху главния бутон на детонатора и малката зелена лампичка светна. Червената щеше да се включи в мига, когато натисне бутона. И след около две секунди щеше да си отмъсти.

— Педро, какво правиш? — запита Самад, като забеляза детонатора.

— Спасявам семейството си.

— И мислиш, че това е начинът?

— Убеден съм в това.

— Не ти вярвам.

— Ти да не мислиш, че картелът ще направи тунел като този, без да предвиди начин да го унищожи? Те не искат техните врагове да се възползват от усилията им. Нека ви покажа.

Ромеро отиде до стената и свали един от акустичните панели, под който се показаха няколко блокчета експлозив С-4.

— Тук има четиринадесет заряда. Аз лично съм надзиравал поставянето им. Ще се взривят последователно и ще сринат целия тунел. Ако не ни убие взривната вълна, ще бъдем погребани живи и ще се задушим, преди да ни спасят.

Самад отвори широко очи.

— Ти искаш да умреш? Готов си да се срещнеш със своя бог?

Ромеро отвърна твърдо:

— Готов съм, но знам, че вие не сте, и затова ще освободите семейството ми.

— Мислех те за много по-мъдър. Ти си умен човек, инженер.

— Обади се на Фелипе.

— Аз щях да освободя всички ви и без това, не знаеше ли?

Ромеро вдигна детонатора.

— Ще го натисна.

Самад въздъхна дълбоко.

— Трябваше да ни се довериш. Ние искахме само да преминем безопасно в Съединените щати.

Той свали пистолета и измъкна телефона си от джоба. Набра един номер.

— Ало, Фелипе? Да, задръж така. Искам да говориш със сеньор Ромеро и да му кажеш, че освобождаваш семейството му. Нека дори да говори с тях, ако иска…

Самад подаде телефона и Ромеро го взе внимателно.

— Фелипе, освободи семейството ми.

— Добре, сеньор. Добре. Това е и моята заповед.

Ромеро почака малко, като си поемаше дъх, след което чу гласа на жена си и облекчен, отпусна рамене. Продължи да притиска телефона до ухото си.

Самад посочи детонатора и направи жест на Ромеро да му го даде.

Ромеро го изгледа.

— Какво ще правите, като отидете в Съединените щати?

Арабинът се разсмя.

— Ще ядем чийзбургери и пържени картофки.

— Може би не трябва да ви позволя да преминете.

— Смяташ ли, че Фелипе е единственият човек, когото оставих в къщата? Помисли колко сложни са нещата, които правя. И спри да ми губиш времето. Дай ми това.

Ромеро помисли няколко секунди и се подчини. Самад намери изключвателя, премести го и постави детонатора в джоба си, след което с жест подкани всички да тръгват. Ромеро остана на телефона, за да чуе гласовете и на дъщерите си. Живи и здрави бяха, но плачеха и го молеха да се върне вкъщи.

Жена му се обади:

— Педро? Там ли си?

— Скоро ще се прибера. Дай Фелипе.

След като мъжът от другата страна на линията се обади, Ромеро му каза:

— Махни се от къщата ми. Излез и ти, и останалите.

— Ако Самад няма против.

— Няма — отвърна Ромеро, като повиши тон. — Излизай още сега!

— Добре.

Самад вдигна пистолета и го опря в главата на инженера.

— Телефона.

Ромеро му го върна и продължи напред.

Стигнаха края на тунела и Ромеро се изкачи по стълбата и се озова в гардероба в спалнята. Отмести се, за да изчака арабите да излязат един след друг.

Ромеро възнамеряваше да каже на Самад, че тръгва, но изведнъж една длан притисна устата му и в ухото му прозвуча тихо:

— Шшш…

Твърде късно осъзна, че в сърцето му забиват нож. Почувства рязък удар и болка като от игла, която бързо се разпространи из гърдите във всички посоки.

— Шшш…

Спуснаха го на пода и го оставиха. Той гледаше тъмния таван, а Самад се наведе над него.

— Ти свърши работата на Аллах и ще бъдеш възнаграден за това. Аллах акбар!

Ромеро затвори очи. Не искаше да напусне този свят загледан в лицето на чудовище. Замисли се за красивата си жена и дъщерите — знаеше, че болната му дъщеря ще получи всичко необходимо, че имаха достатъчно пари и им е осигурил по-добър живот. Душата му плачеше, че трябва да ги напусне и смъртта му ще им причини болка. Те бяха силни жени и щяха да продължат борбата с живота така, както се беше борил и той. Но сега той щеше да си построи нова къща от светлина в царството небесно. И щеше да ги чака в нея.

Самад отмести поглед от умиращия мексиканец и махна към пода, когато се включи виброалармата на телефона му.

— Тези раници идват с нас, но за момента ги оставете тук, на пода, заедно с изстрелващите установки — каза той на хората си.

Ниази и Талвар се заеха да помагат на мъжете да извадят раниците с оръжието. Мъжът, който се обаждаше по телефона, беше техен съюзник от Афганистан и каза само две думи на пущу:

— Две минути.

— Готови сме.

Мъжът, когото Самад остави в тунела, за да проверява дали не ги следят, се обади да каже, че дотук всичко е наред.

Хората му стояха в редица с ръце зад гърбовете. Шаваха нервно, но Самад вярваше в обучението и решимостта им.

Сирените засвириха по-силно и Самад отиде до прозореца, като накрая видя двете коли на полицията от Калексико, последвани от два полицейски микробуса с мигащи лампи. Колите спряха и от тях изтичаха осем полицаи с извадено оръжие, които нахлуха в къщата.

— Добре — каза Самад спокойно. — Всички сме арестувани в името на Аллах.

Предната врата се отвори рязко и през нея минаха двама полицаи с ниско подстригани бради и с тъмна кожа като на Самад.

— Добре, слушайте сега — каза единият полицай отново на пущу. — Ще изчакаме една минута. След това излизаме, като вие държите ръце зад гърбовете си, сякаш сте с белезници. Ние ще вземем чантите.

— Отлично — възкликна Самад.

Неговите хора тук правеха добро представление за съгледвачите на картела, които със сигурност ги наблюдаваха. Разбира се, можеше да има и други — врагове на картела, съперници, а и хора от федералната полиция на двете страни.

— Тръгваме към микробусите — каза полицаят на други двама свои колеги, които влязоха през задната врата.

Самад кимна, извика мъжа, който все още се намираше в тунела, а после той и останалите сложиха ръце зад гърбовете си и тръгнаха. Пресякоха улицата, съпровождани от полицаите с вдигнати автомати, и влязоха в чакащите микробуси. Самад огледа покривите и храстите наоколо, като забеляза няколко души на верандите на къщите си, които зяпаха „арестуването“ и клатеха глави.

После донесоха раниците, издути от дрога, а накрая и шестте устройства за изстрелване на ракетите. След не повече от три минути колите се понесоха с рев. Самад затвори очи и стисна ръце в юмруци. Успяха. Джихадът се върна в Америка.