Том Кланси
Срещу всички врагове (32)

30
Скъпа госпожо

Хотел „Бонита Реал“

Хуарес, Мексико

Глория Вега седеше в необозначена кола срещу хотела. Зад волана се намираше инспектор Гомес. По негово искане двамата носеха цивилно облекло, но и бронираните си жилетки. Намерили бяха мъртъв мъжа от рецепцията, Игнасио Ернандес, убит предишната вечер, прострелян в челото в екзекуторски стил. Собственикът на хотела господин Данте Коралес отсъстваше. Нямаше я и приятелката му. Гомес се обади на няколко от другите служители и на строителните работници, които работеха по обновяването на хотела, и сега двамата с Вега щяха да ги разпитат.

— Виждаш ги — каза Гомес, като имаше предвид мъжете на покрива на хотела. — Това са наблюдатели, но не от обикновените. Тези не съм ги виждал досега.

— Може би Коралес е убил мъжа и е избягал — предположи Вега.

— И защо ще го прави?

Тя сви рамене.

— Онзи може да е крадял.

— Не. Нещата са много по-сложни.

— А ти откъде знаеш?

Той я изгледа и се сопна:

— Защото го правя цял живот. Чакай тук, докато се върна.

Възрастният мъж изсумтя тихо и излезе от колата, след което затръшна вратата и тръгна през улицата към главния вход на хотела. Вега гледаше как наблюдателите отбелязват всяко негово движение.

Кога ли щеше да хлопне мандалото? Тауърс все казваше, че всичко трябва да се планира и организира внимателно. Всъщност тя вече нямаше време, а и ставаше все по-трудно да внимава. Ще успее ли да се справи с друг опит да я убият? Струваше ли си вече да продължава с тази задача?

Тя погледна към хотела.

Наблюдателите сега гледаха другаде.

Най-напред жената чу двигателя. След това един тъмносин автомобил изскочи иззад ъгъла, а от прозорците от страната на пасажерите висяха двама мъже. Носеха тениски, дънки и маски на лицата.

Вега изскочи от колата, когато онези вдигнаха сачмените си пушки. Преди още да успят да стрелят по нея, тя вече отвръщаше на стрелбата. Сачмите раздраха ламарината на колата.

Но освен техните изстрели имаше и други и тя бързо погледна към покрива на хотела, където двамата наблюдатели сега държаха пушки и се целеха в нея.

Миг по-късно усети остра болка във врата като от забита игла, в раменете й се забиха още две игли и по тротоара потече кръв. Ръката й се вдигна към врата, облян в кръв. Потрепери, опита да извика, отвори уста, но гласните й струни вече не работеха. Тялото й се разтърси и тя падна на земята. Другата кола спря рязко и Вега изви леко глава натам. Един от мъжете я наближи, вдигна пушката си и стреля от упор във вече вцепененото й лице.

Може би измина минута или само няколко секунди — не знаеше, но тя погледна нагоре с едното си здраво око и видя през мъгла от кръв наведения над нея Гомес.

Вече трябваше да е мъртва. Знаеше го. Но тялото й се оказа също толкова упорито, колкото и нейният дух.

— Съжалявам, скъпа госпожо — каза Гомес. — Съжалявам много…

Бръкна в джоба й, за да извади нейния мобилен телефон.

— Твърде много време мина, за да позволя да ме заловят. Знаеш го. А и аз знам, че те пратиха тук да търсиш плъх. Ужасно. Ужасно, ужасно.

Стана и се извърна към един друг мъж.

— Пабло? Какво правиш тук? Къде е Данте?

— В безопасност. Имахме проблеми с гватемалците.

— Мога ли да помогна?

— Данте ме изпрати с послание: „Оставете Зунига. Не го пипайте.“.

— Зунига ли? Луди ли сте? Точно него трябва да убием.

Вега опитваше да слуша, искаше й се да може да се свърже с Тауърс, а после мислите й се насочиха към мъртвите й родители. Искаше да ги види, да види светлината, но за момента се намираше в сковаваща тъмнина.

От тази тъмнина чу последния разговор.

— Данте допуска ужасна грешка. Кажи му, че искам да говоря с него, преди да направи нещо.

— Ще му кажа, сеньор. Ще му кажа.

Глория изпита студ, който изместваше вцепенението. Разтрепери се силно. Отначало усети някакъв бодеж, а после видя прекрасен лъч светлина, горещ, топъл като лятното слънце. Някои казваха, че това не е бог, а реакция на мозъка. Но тя знаеше по-добре. Знаеше…

 

 

Бензиностанция „Шеврон“

Делано, Калифорния

Въпреки загубения сигнал от спътника Мур и Ансара тръгнаха към последното известно местонахождение на камиона в бензиностанцията и когато пристигнаха, връзката със спътника се възобнови и дойде потвърждение, че камионът е още там. Понякога имаха късмет, но рядко.

Изненадващо телефонът на Мур иззвъня — обаждаше се агент Уитакър.

— Оглеждайте се за сребрист микробус „Хонда Одисея“ — каза той. — Скоро ще дойде. Ще спрат зад автомивката, мисля. Тауърс каза да ги оставим да си направят размяната.

— Разбрано — отвърна Мур. — И си сигурен, че това са същите оръжия, които тюленът е измъкнал от Афганистан?

— О, напълно.

— Исусе…

— Да, онзи ще ни падне, защото това е само част от пратката. Останалата е все още в Минесота и ми трябва за доказателство. Радвам се, че не са толкова тъпи да опитат да го пренесат през границата наведнъж. Правят се на умни, което е в моя полза. До довечера онзи ще е в ареста заедно с оръжието си.

— Благодаря за информацията — отвърна Мур, когато Ансара спря на паркинга пред автосервиза до бензиностанцията. Оттам без проблем виждаха камиона, който стоеше паркиран зад автомивката.

Мур извика на екрана на телефона си един от докладите на Уитакър и огледа списъка на нещата, за които се твърдеше, че са откраднати и прекарани контрабанда от тюлен от ВМС:

• 14 пушки М4А1 с комплект аксесоари „SOPMOD“.

• 11 снайперски пушки М14 (7,62 мм).

• 9 снайперски оръжейни системи МК11, серия 0.

• 2 автомата НК МР5.

• 6 сачмени пушки „Бенели“ М4 Super 90.

• 14 гранатомета М203.

Мур каза на Ансара за микробуса хонда и още преди да приключи, колата влезе в бензиностанцията, като задницата й бе леко „клекнала“ под тежестта на товара.

— Знаеш ли, в Афганистан лошите поне опитваха да действат като такива — каза Мур. — Прекарваха опиума и оръжието нощем. Опитваха да се крият, а тези тук… по дяволите…

Ансара кимна и вдигна камерата си.

— Ако се държиш така, сякаш не правиш нищо нередно, никой няма да помисли, че го вършиш. Освен това те знаят, че ги търсим нощем. Знаят, че ще нападнем къщите им призори, когато всеки би трябвало да спи, и затова мнозина си вършат бизнеса рано сутрин, спят цял следобед и пак са будни цялата следваща нощ.

Мур кимна.

— Виждал ли си списъка с оръжие?

— Да.

— Значи знаеш, че не можем да позволим това оръжие да стигне в Мексико.

— Ей, чакай малко, каубой. Знаеш, че е по-важно да открием следата на парите.

— Знам, но не мога да приема, че оръжие, което някога е ползвано от тюлен, ще се озове в ръцете на някоя торба с лайна от картелите.

— Може да са все нови оръжия — отвърна Ансара.

Мур изсумтя и се зае да снима как онези прехвърлят черните сандъци „Анвил“ от микробуса в камиона. Шофьорът на камиона предаде един кафяв хартиен плик на водача на микробуса — жилест мъж с оредяла черна коса до раменете. Той приличаше повече на северноамерикански индианец, а не на мексиканец.

Размяната отне около пет минути, а мъжете работеха с рутинна ефективност. Микробусът тръгна. Хората от картела се качиха в камиона, но почакаха малко. Мур завъртя вариообектива на камерата си към него. Видя, че шофьорът говори по телефона.

В този момент собственият му телефон започна да вибрира. Обаждаше се Тауърс, който каза само три думи и сърцето на Мур се сви.

— Вега е мъртва.

— Как?

Тауърс обясни. И добави:

— Току-що разбрах. След като я застреляли, са сложили експлозив на тялото й. Когато дошли местните полицаи, онези задействали взрива. Не е за вярване, а?

— Кой е сложил заряда? Гомес или картелът?

— Не съм сигурен. Виждахме района, но сигналът се разпадна при превключването от един спътник към друг.

Мур отговори през стиснати зъби:

— Обзалагам се, че е бил оня лайнар Гомес. Той е накарал да я убият и го е нагласил да изглежда сякаш са картелите.

— Тя ни беше най-добрата връзка с него. Там имам наблюдатели и няколко доста добри цивилни информатори, но това си е голяма пречка.

Мур стисна очи.

— Тя не загина напразно. Ще се постарая да стане така.

След като приключи разговора с Тауърс, двамата с Ансара замълчаха, загледани в камиона от картела, който излезе от бензиностанцията и се върна на пътя. Двамата ги последваха, като пропуснаха няколко коли пред себе си и се заеха да следят по спътниковия сигнал, който сега беше добър. От Ленгли дойде съобщение, че са установили кой е телефонът на шофьора на камиона и са се включили към неговия сигнал — сега вече можеха да следят камиона по визуална следа от спътника и сигнала от телефона на шофьора. Според съобщението вече нямаше да има прекъсвания на сигнала. Мур не вярваше на това и постоянно търсеше удобен момент да сложи един добър старомоден маяк на камиона, за да го следи локално.

— От петима станахме трима — каза той, като наруши мълчанието.

— Да — отвърна Ансара. — Аз загубих двама добри приятели през годините. Само двама. Въпреки че изкарах много време зад граница. Само двама. Агенти на ФБР бяха. Всичките ми приятели от армията обаче са живи. Поне до момента. А ти?

— Не искам да говоря за това.

— Толкова много ли са?

— Не става въпрос за бройката.

— Знам, че работеше заедно с Фицпатрик. И съм съгласен. Истински ас. Надявам се, че не виниш себе си.

Мур въздъхна.

— Мисля си как можеше всичко да е различно и той сега да е жив. Аз го пратих в къщата да я прочисти. Направиха му засада и той загина. Мога да се считам за невинен или да поема отговорността за заповедта си.

— Ако така я караш през живота си, ще си нещастен.

— Да. Знам…

Мур затвори очи за няколко секунди и си спомни как седи на маса с Франк Кармайкъл. До него седяха Рана, полковник Ходай и Фицпатрик. В заведението, което се оказа италианският ресторант, където правиха бдението за Кармайкъл, влезе и Вега. Жизнената жена цъкна с език, сякаш за да каже, че са глупаци да позволят да ги убият. След това се обърна към Мур и каза:

— Знаеш какво да правиш.

Той кимна.

След около час спипаха Бейкърсфийлд и след като обиколиха няколко улици, забелязаха, че камионът е спрял в уличката зад „Хосе Тако“ — добре известен мексикански ресторант според интернет. На тази страна на уличката имаше и магазини — дългата тухлена стена от другата страна ги отделяше от шестетажните сгради на комплекс с евтини апартаменти под наем.

— Мамка му, няма да е лесно — обади се Ансара, когато минаха край уличката и се отправиха надолу по една пресечка.

— Трябва да се измъкнем — каза Мур и посочи няколко празни места за паркиране отдясно.

Ансара се съгласи, намери място и двамата излязоха бързо от пикапа, след което затичаха към жилищните блокове.

— Насам — посочи Мур и се втурна към редица ниски храсти край тухлената стена на първата сграда.

Завиха зад ъгъла и видяха точно пред себе си, на не повече от тридесет метра, камиона с отворена задна врата, през която мъжете вадеха блокчета марихуана. Мур реши, че ако се приближат още малко, но останат скрити зад храстите, могат да се доберат до две кофи за отпадъци отляво с отворени пластмасови капаци. Оттам щяха да виждат по-добре размяната.

Превит, той поведе Ансара към кофите, където двамата се промъкнаха и клекнаха в сенките на една палма и се заеха да правят снимки. Смрадта от отпадъците го накара да сбърчи лице в гримаса.

Другата кола беше спортно черно беемве 650i с две врати, а мъжете товареха дрогата в багажника му. Шофьорът се оказа латиноамериканец с побелели коси, облечен в скъп костюм със златни бутонели. Мур смяташе, че попадне ли човек в света на бутонелите, значи има сериозни пари за дрехи. От рамката около регистрационния номер на колата се виждаше, че е купена от дилър в Санта Моника и несъмнено сега полученият скъпоценен товар щеше да замине за там. Човекът не беше дошъл с голям пикап за дрогата, а със скъпа кола и щеше да спазва ограниченията за скорост чак до края, за да може пратката му да стигне до холивудския елит, на който я поднасяха дилъри с бели ръкавици и който имаше средствата, възможността и желанието да се друса повече и от земетръсния район под домовете им.

Мъжът се ръкува с хората от картела, подаде два дебели плика на шофьора на камиона, седна в колата си и замина. Мур и Ансара тъкмо решиха да тръгват, когато в уличката влезе друг автомобил и ги накара да се залепят за кофата. Автомобилът се оказа пикап „Тойота Такома“, от по-старите модели, с ролетен заден капак и затъмнени стъкла. От него излязоха двама мъже, облечени като мексикански гангстери с широки панталони и с портфейли, увиснали на вериги от хълбоците им. Единият от тях, по-дебелият, се ръкува с хората от картела и се заеха да прехвърлят дрогата в пикапа.

Когато приключиха, хората от картела се качиха в камиона си и тръгнаха. Мур и Ансара изчакаха двамата с пикапа да се махнат, но онези останаха на място, в кабината на работещия на празен ход автомобил. След това единият излезе, удари с юмрук задната врата на ресторанта и викна, че някой се бави много. Мур почти се разсмя. Поръчали си бяха и храна за вкъщи, докато купуват дрога.

Вратата им отвори не мексиканец, а китаец, въпреки че носеше престилка с надпис „Хосе Тако“. Викна на развален английски на мъжа да чака и затръшна вратата в лицето му.

Онзи се извъртя бързо към колата си и погледът му се спря на кофите.

Мур замръзна.

— Мамка му — прошепна Ансара.

Мексиканецът се намръщи и направи още една крачка към тях. Изведнъж затича настрани и ги забеляза.

Очите му се отвориха широко.

Обърна се отново и се разкрещя на човека в пикапа.

Мур вече беше напъхал фотоапарата в един страничен джоб и извади пистолета „Глок“ със заглушител.

Затича в момента, в който първият мъж обърна поглед към него и го видя. Ансара го следваше по петите. Латиноамериканецът посегна към колана си и изтегли пистолет оттам. Насочи го към двамата, но преди да успее да натисне спусъка, Мур изстреля два куршума в гърдите му.

Видял какво се случва отвън, мъжът в пикапа се беше преместил на мястото на шофьора. Двигателят изрева и пикапът тръгна назад.

Мур чу изстрели зад себе си — Ансара се целеше в задните гуми на пикапа с абсолютна точност. Лявата гума се пръсна, а след това и дясната и се чу силното шляпане на парчетата по асфалта. Пикапът забави достатъчно, за да успее Мур да го достигне и да скочи на задната броня. Хвана се с ръка за задния капак и се задържа там, докато шофьорът опитваше да изкара машината от улицата.

Мур се наведе отстрани и изстреля два куршума в прозореца от страната на шофьора. Стъклото се пръсна. Не можеше да се прицели точно в човека. Но видя в огледалото, че онзи вдига телефон до ухото си.

Мур изруга и стреля отново в задното стъкло, но не улучи мъжа, който се наведе и продължи да кара.

Този път Мур се наведе още по-наляво и успя да се прицели добре. Стреля и улучи шофьора право в главата, при което пикапът зави надясно и се удари в тухлената стена в момента, в който Мур скочи на земята и се опита да не падне. Задъхан и последван от Ансара, изтича до кабината и рязко отвори вратата. Шофьорът се наведе и изпадна от кабината. Върху барчето в средата на кабината имаше купичка кокаин, няколко цигари марихуана, едната, от които все още гореше в пепелник, а в жабката намериха и няколко пликчета с кокаин.

Мур посегна и взе телефона на мъжа, за да провери дали е успял да се обади. Не, обаждане нямаше. Слава богу.

Не осъзнаваше, че стои и зяпа дрогата, докато Ансара не го избута настрана и не каза:

— Я виж какво има тук. Но трябва да тръгваме! Ще трябва да се обадим за полицията. Аз взех телефона на другия мъж. Мур? Слушаш ли ме?

Обърна се към Ансара, погледна го, сякаш го виждаше за първи път, след което примигна и каза:

— Да, да тръгваме.

Изтичаха през улицата и когато завиха зад ъгъла, Мур погледна бързо назад и видя, че китаецът с престилката с надпис „Хосе Тако“ излиза от вратата с два плика храна за вкъщи.

След не повече от пет минути се движеха с пикапа си по пътя и следяха камиона на картела, който според Ансара щеше да иде в Палмдейл. Мур разказа на Тауърс за случилото се. Тауърс не остана много доволен, но онези поне не бяха успели да предупредят картела. Местните полицаи отиваха към местопроизшествието.