Том Кланси
Срещу всички врагове (46)

44
По изстинали следи

Тайна квартира на ЦРУ

Село Сайдпур

Исламабад, Пакистан

Разузнавателните и полицейските служби по целия свят издирваха Самад и хората му, а Мур получи адрес на лист хартия, който можеше да е най-значителната улика от всички.

Но написаното на листа го озадачи.

Ако го даде на ЦРУ и те от своя страна разпратят информацията на всички агенции по света, свръхбдителният Самад и контактите му щяха да изчезнат незабавно.

Затова сгънал листчето в джоба си, Мур стигна при старата си тайна квартира. Обзе го чувство на горчивина, примесена с радост. Спомни си многобройните разговори с Рана на балкона с изглед към хълмовете Маргала и към мигащите далечни светлини на Исламабад. Струваше му се, че чува гласа на младежа: „Какво има, Пари? Много напрегнат изглеждаш“.

Той наистина се чувстваше напрегнат сега, когато нетърпеливо чакаше да се включат всички в поисканата от него видеоконферентна връзка със Слейтър, О’Хара и Тауърс.

След като всички се появиха, Мур без встъпителни любезности им поднесе новината:

— Имам достоверна информация за Самад. От Вазир е и й вярвам. Още тази вечер излитам оттук.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е Самад, така ли? — запита О’Хара.

— Може би.

— Тогава давай да съберем екип — предложи Слейтър. — Колко души ти трябват? Десет? Дванадесет?

Мур поклати глава.

— Виж, онзи се укрива и ако пътува, е с двамата си помощници. Може би Галахър им помага. Не съм сигурен. Искам да кажа, че с Тауърс ще се справим.

— Ще правиш шоу с двама играчи? Сериозно ли говориш? — запита О’Хара, повишавайки тон.

— Да, сър. Сериозно говоря.

О’Хара се наведе към камерата.

— Този ни трябва жив, защото се говори, че ще заеме мястото на Рахмани, а това значи, че има важна оперативна информация. Смятаме, че знае и къде са останалите екипи, а от тях нито един не е заловен. Знай, че в момента Самад е най-ценната мишена в целия свят.

— Сър, с цялото си уважение ще ви кажа, че важността на тази цел не диктува размерите и обхвата на операцията. Ако информацията ми е вярна, той вече е извън САЩ и ако тук ме натоварите с екип, ще ни е по-трудно да се придвижваме, да се крием и да пазим тишина. Ако операцията се провали, ще има повече свидетели, тела и… знаете как е. А двамата с Тауърс ще останем почти незабележими. Идеш ли с големите пушки, онзи ще изчезне бързо-бързо.

О’Хара въздъхна.

— Значи искаш да идеш ти. А къде точно?

— Имам адрес в Мексико и предвид думите ви, не само е наложително да хванем Самад жив, а и да можем да го разпитваме, без да ни се бъркат политиците.

Слейтър се прокашля и се намеси.

— Мур, ако двамата с Тауърс хванете това копеле, не искам никоя друга служба да знае това. Не искам и администрацията да знае, поне докато ние не приключим с него.

— На една и съща вълна сме. Значи говорим за тайно извеждане от страната.

— Господа, стойте, стойте — прекъсна ги О’Хара. — Не мога да потвърдя, нито да отрека, че съм чувал това, за което се говори тук, и ще трябва да прекъсна връзката.

Той стана, изгледа ги сурово и вдигна палец.

— Разбирам — отвърна Слейтър.

След единадесети септември ЦРУ бяха заловили и вкарали в американски затвори около три хиляди заподозрени терористи чрез така нареченото „извънредно предаване“. Затворниците се прехвърляха в свръхсекретни места за задържане по целия свят, наричани „черни центрове“. Много от тях се намираха в Европа. Съветът на Европа и повечето членове на Европейския парламент твърдяха, че затворниците са измъчвани и че правителствата на САЩ и Великобритания знаят за операцията. Една скорошна заповед на президента на САЩ забраняваше измъчването на отвлечените затворници.

Затова О’Хара не желаеше да участва в разговора — искаше да може да отрича, че знае нещо. Не можеше да даде заповед на Мур да залови Самад и после да го прехвърли в „черен център“ за мъчения. Правителството на САЩ не участваше в мъчения, не прехвърляше хора в места, в които знаеше, че ще бъдат измъчвани, а и вече нямаше черни центрове.

За щастие, Слейтър все още живееше в миналото. Той извиси глас:

— Ти го залови, а аз ще те подкрепям по целия път.

— В такъв случай ето какво ще правим — каза Мур. — Не искам никакви екипи и американски войски. Администрацията нека да е на чисто. Ще действаме само аз и Тауърс. Без свидетели. Остави ни да търсим Самад по нашия си начин и ще го получиш, а ние ще измъкнем с всички средства всичко от оня жалък шибаняк. Иначе ако се намеси Вашингтон, ще го пратят при военните… и тогава дори никога да не види съд и да изгние в Гуантанамо, няма да можем да научим нищо от него. Значи намираме го, измъкваме каквото ни трябва, изстискваме го докрай, устройваме фалшиво залавяне и го предаваме на администрацията да си играе с него. Искам да кажа, че ще си губим времето, ако не се подготвим. А информацията от него е по-ценна от живота му.

— Хей — сепна се Тауърс. — Чакай.

— Господин Тауърс, вие със сигурност ли искате да участвате? — запита Слейтър. — Защото може да стане грозно. Съсипващо кариерата имам предвид.

Тауърс изсумтя и си погледна часовника.

— Извинявайте, сър, но нямам време да говоря. Чака ме самолет.

— Обади ми се по пътя за летището — каза Мур.

Тауърс изключи връзката и остави двамата със Слейтър насаме.

— Питах него, ще питам и теб — подхвана Слейтър. — Сигурен ли си, че искаш да участваш?

— Да. Ти ми помагай и не си променяй решението. Не се поддавай на натиск. И не забравяй колко кръв, пот и сълзи са пролети, за да намерим тези копелета. Ако Самад може да помогне да прекъснем операциите им, значи си струва. Едно време седяхме тук, на балкона, с Рана и говорехме точно за това. Та, нека завършим започнатото.

 

 

Пуерто Пенаско/Роки Пойнт

Сонора, Мексико

Охраняваният квартал на плажа Лас Кончас се намираше на западното крайбрежие на Мексико с гледка към Калифорнийския залив и на около четиристотин мили западно от град Хуарес. На адреса, който Вазир беше дал на внука си, имаше къща с три отделни хола, три кухни, единадесет спални и дванадесет бани. Домът се продаваше за 2,7 милиона долара и според сайта за недвижимо имущество, който Мур разгледа, имотът предлагаше панорамна гледка към океана. Домът принадлежеше на господин Давид Алмонте Борха.

С малко повече ровене Мур научи, че Борха всъщност е шурей на Ернесто Зунига и според Данте Коралес — най-вероятният наследник на картела „Синалоа“.

Но ето най-важното: само четиридесет и осем часа преди това инспектори от федералната полиция бяха арестували Борха и сега го държаха в град Мексико по обвинения в убийство, заговор за убийство и контрабанден износ на наркотици. Моментът на арестуването му не беше съвсем случаен — инспектор Алберто Гомес беше казал имената на двама свои колеги, които от своя страна разказали много неща за Борха и връзките му с картела.

Достъпът до Лас Кончас се улесняваше от факта, че там имаше собствена охрана, Мур и Тауърс се срещнаха със собственика на охранителната фирма, който разбра много добре три букви от азбуката: ЦРУ.

Собственикът каза, че според охранителите в къщата нямало никой от арестуването на Борха насам. Дали брокерът е показвал дома на някого? Не мислеха така. Къщите за милиони долари рядко привличат много купувачи и се показват само с покана след предварително одобряване на потенциалния купувач.

— Пратете тази нощ охраната в платена почивка — каза Мур. — Ние ще покрием разходите.

— Добре.

Двамата оставиха мъжа и заминаха да се срещнат с брокерката — елегантна жена на около шестдесет години, която приличаше изключително много на кинозвездата София Лорен. Тя беше сговорчива, но в същото време леко депресирана, защото арестуването на Борха можеше да й струва голяма комисионна. Даде им кода на ключалката на входната врата и кода за изключване на охранителната система. Мур не би имал нищо против да отключи с шперц, защото не бяха много фирмите, които изработваха ключалките си с почти безупречна точност, за да са недостъпни за ключари, крадци и шпиони.

Мур и Тауърс, облечени в униформи на охраната, влязоха с голф количката в наблюдавания от спътници на ЦРУ имот в пет следобед. Тауърс заобиколи къщата, за да провери захранването — още имаше ток.

Мур въведе кода на панела, извади ключа от джоба си и отключи. Главната сграда имаше три клавиатури за въвеждане на кодове — във входното фоайе, в гаража и в главната спалня. Вратата се отвори. Не се чу предупредителен сигнал за предстоящо включване на алармата или че просто вратата е отворена. Сякаш сигнализацията не бе включена или пък е била демонтирана. Мур се оказа прав. Сигналната лампичка на ключалката не светеше. Имаше отрязани жици. Странно.

Двамата влязоха тихо вътре и пресякоха направения от мозайка кръг в средата на голямото фоайе. Обзавеждането на къщата изглеждаше адски скъпо. Някъде в далечината се чу тих звук от телевизор.

Мур направи знак с ръка на Тауърс. Той кимна и спря. Възстановяваше се добре от раните в рамото и ръката, но нямаше да може да се занимава със силови спортове поне една година. Мур стисна своя пистолет със заглушител с двете ръце и поведе.

Пред себе си виждаше коридор. Огледалото на стената хвърляше отблясъци от телевизионен екран. Мур пристъпи две крачки напред. Вратата на спалнята вляво се оказа отворена. Замириса му на храна… Месо? Пиле? Не можеше да каже със сигурност. Погледна надясно, после обратно към огледалото и замръзна на място. Обърна глава към Тауърс с изражение, което категорично говореше: „Не мърдай, мамка му!“ После отново се обърна към огледалото, за да прецени разстоянието, времето си за реакция и бързината, с която противникът му може би ще действа. Трябваше да разчита на навиците и агресията, трупани през годините полева работа.

Обмисли ходовете си, повтори ги наум и реши да спре дотук, защото знаеше, че още малко и ще се разтрепери. Време беше да действа.

Чу се пускане на вода в тоалетна. Главната спалня се намираше в апартамента, откъдето се чу женски глас:

— Много съм пияна!

Мур изгледа Тауърс и му направи знак да се заеме с жената.

След това нахлу в стаята, където седеше един много познат мъж в боксерки и с плик чипсове в скута.

Башир Васуф, известен още като Боби Галахър и вероятно един от най-безжалостните предатели в историята на Съединените американски щати, зяпна към влезлия в спалнята му човек.

На масата до шезлонга на Галахър лежеше пистолет „Берета“. Мур вече го беше видял и предполагаше с коя ръка предателят ще посегне за него. Присъствието на Галахър тук подсказваше, че не знае за арестуването на Борха — сериозна грешка.

Той посегна към пистолета, но Мур изкрещя:

— Не мърдай!

В същия момент момичето изпищя и изруга зад гърба му. Тауърс изрева да млъква.

В следващия миг Галахър пренебрегна заповедта на Мур и посегна към пистолета си.

Предвиждайки това, Мур стреля първи, като улучи Галахър в рамото и после в крака, но се оказа, че е закъснял.

Онзи лапна цевта на пистолета си.

— Не, не, не! — изкрещя Мур и се хвърли към него в мига, в който отекна изстрелът.

 

 

Местните полицаи пристигнаха след час и отведоха жената (проститутка) в полицията, а Мур и Тауърс преровиха целия имот.

На нощното шкафче в една от спалните в задната част на къщата имаше единадесет смачкани на топчета станиола от бонбони.

 

 

Щаб на федералната полиция

Град Мексико

Шест часа по-късно Мур и Тауърс седяха в наетата кола на паркинга, готови да идат при Борха, за да го разпитват. Нямаше какво да губят. Галахър занесе в гроба информацията за местонахождението на Самад. Единствените други живи свидетели бяха шестимата терористи от самолетите и те казваха едно и също — знаеха само своята мисия и нищо друго. Мур им вярваше, защото талибаните често ползваха малки групи с ограничена информация. Един от терористите беше изваден от останките на самолета от Сан Антонио, но се оказа толкова зле изгорял по лицето и врата, че не можеше да говори дори и да искаше.

Но Борха… Той не можеше да не знае нещо. Нали работеше с Галахър. В дома му имаше станиол от бонбоните на Самад. Не можеше да се отрече ясната връзка между тях.

Мур предложи на Слейтър да искат сделка.

Борха се оказа много по-млад от очакваното — към тридесет и пет годишен, с бръсната глава и достатъчно татуировки да заслужи възхищение от повечето главорези на картелите. Но пък говореше с тон, дикция и речник на добре образован бизнесмен, което беше добре, защото трябваше да се захващат за сериозна работа.

Стаята за разпити миришеше на белина. Очевидно последният разпитван тук е бил, по думите на полицията, „немарлив“.

Мур се взря в Борха с присвити очи и каза:

— Галахър е мъртъв. Самоуби се в къщата ти в Лас Кончас.

Мъжът скръсти ръце на гърдите си.

— Кой?

— Е, добре. Нека обясня много внимателно. Отиваш в затвора за цял живот. Аз искам да потърсим начин за сделка между правителствата. Ако знаеш къде е Самад, кажи. Ако не лъжеш, ще ти уредя амнистия. Ще си чист. Ще си тръгнеш оттук. Нека повторя много бавно. Ти… ще… си… тръгнеш… оттук.

— Кой е Самад?

Тауърс го прекъсна, като премести пред него компютъра си, за да може Мур да види екрана. Колегите му от Форт Мийд се справяха блестящо за пореден път — разполагаха с прехванати телефонни разговори между Борха и Рахмани, събрани и потвърдени само преди няколко часа.

— И с Рахмани си говорил, а? — запита Мур. — Вече няма смисъл да лъжеш. Знаем.

Борха погледна тавана пренебрежително.

— Ти ли помогна на Самад да избяга?

Борха се наведе напред.

— Ако ще ми издействате пълна амнистия, искам я в писмен вид от правителството. Искам моите адвокати да прегледат всичко и да се убедят, че няма измама.

— Окей, но това ще отнеме време. А аз съм сигурен, че нашият приятел не стои на едно място. Обещавам ти, че ако ми дадеш каквото искам и заловя Самад, получаваш свобода.

— Не вярвам на никой шибан гринго.

Мур стана.

— Ти решаваш.

Обърна се към Тауърс и каза:

— Да си тръгваме. Ти започвай с документите за екстрадиране. Ще се разправяме с тоя задник в Щатите.

Двамата поеха към вратата.

Борха се изправи на стола, облегна се на вързаните зад гърба си ръце и каза:

— Чакайте!

 

 

Самолет „Гълфстрийм III“

В полет към международно летище „Голдсън“, Белиз

Борха, като всеки добър наследник на мексикански наркокартел, се боеше от екстрадиране в Съединените щати повече, отколкото от гнева на собственото си правителство, и затова с отпуснати рамене разказа как бил нает от Рахмани да създаде нов съюз за контрабанда и как трябвало да помага на Самад и хората му да стигнат до тайна квартира в Сан Хосе, Коста Рика. До предишната нощ Самад и хората му се криели във вилата на Борха. След това с един от частните му самолети заминали за международното летище „Голдсън“, а оттам — в джунглата, към тайна квартира в курорта „Ню Ривър Лагун“ в Белиз. По думите на Борха тази къща се използвала за пренасяне на колумбийски кокаин с мулета в курортите Конзумел и Канкун, където се продавал предимно на американски колежанчета. Прекрасно. Борха имаше пилот от Гватемала с хеликоптер „R44 Рейвън“, който връщаше мулетата до Коста Рика с едно спиране за зареждане на гориво в Никарагуа.

Мур разпита мъжа за всяка подробност, включително модела на хеликоптера, името и телефона на пилота и всичко останало.

Може би този път не бяха закъснели. Самад и хората му трябваше да бъдат евакуирани в полунощ местно време и хеликоптерът щеше да кацне на една от просеките близо до руините на Ламанаи (дума, която на езика на маите означаваше потопен крокодил). Храмът на маската, Високият храм и Храмът на ягуара бяха често посещавани от туристи, но вечер се затваряха. Тайната квартира се намираше на десетина километра надолу по реката и Самад и хората му трябваше да стигнат до мястото на срещата с една от лодките „Зодиак“. Заедно с двамата телохранители, които Борха беше дал на Самад, Мур и Тауърс очакваха група от петима души.

Щяха да идат в тайната квартира като екип от двама души, но Слейтър работеше творчески по въпроса да им осигури подкрепа за всеки случай. Вече беше уредил оръжие и транспорт.

Часовникът на Мур показваше 9:12 вечерта местно време, когато се приземиха на международното летище „Голдсън“ северно от град Белиз. Чакаха ги две коли — един джип и такси.

— Добре дошъл в подмишницата на Карибите — каза Тауърс и разтърси ризата си в задушаващата влага.

Мур изсумтя:

— И преди си идвал тук.

Един млад мъж на не повече от двадесет и две години, с ниско подстригана коса, черна тениска и зелен панталон изскочи от таксито, отвори багажника и метна голям сак на задната седалка на джипа, чийто шофьор, който можеше да е брат на първия мъж, излезе и бързо седна на задната седалка на таксито. Мур се приближи до тях.

— Всичко е готово, сър — каза младежът с безпогрешен британски акцент. — Очила за нощно виждане на предната седалка. Програмиран уред за навигация „Гармин“. Остава ви само да слушате дамата със сексапилния глас и тя ще ви каже как да стигнете, където трябва.

Мур разтърси ръката му.

— Благодаря.

— Има още — отвърна младежът и пъхна един телефон в ръката му.

Мур кимна и скочи в джипа, докато Тауърс заобикаляше от другата страна.

— Отлично обслужване, а? — каза той.

Мур включи на скорост.

— Опитвах да те впечатля, шефе.

— Впечатлен съм — отвърна Тауърс и чукна с пръст по два от бутоните на навигатора, след което дамата със сексапилния глас с британски акцент им каза, че до дестинацията им остават 48 километра.

— Имам още един въпрос: какво става, ако Борха ни е излъгал?

— Искаш да кажеш, след като стигнем в тайната квартира и се окаже, че там няма никой? Че вече са си заминали или изобщо не са били там?

— Да.

— Направих проверка, преди да слезем от самолета. Националната разузнавателна служба наблюдава къщата, откакто им се обадихме. НАСА и цяла група университети картират руините със спътници и затова имаме много източници на информация. Вече са забелязали двама души на пристана. Там са. И не забравяй: Борха знае, че няма да получи нищо, ако не хванем Самад. Докато е в затвора, е наш почитател номер едно.

Сексапилната дама от уреда за навигация им каза да поемат по лявото разклонение. Мур я послуша и колата заподскача по дупките на пътя, а светлината на фаровете проникваше през рояците мушици към тесния проход напред. Електрическите стълбове покрай пътя приличаха на надгробни кръстове като тези в Сан Хуан Чамула. От време на време гъстата джунгла се оживяваше от стада павиани, чиито жълти очи ги следяха от дърветата. Двамата трябваше да минат през полицейски пропускателен пункт, но полицаите тук вече знаеха за присъствието им от англичаните и им махнаха да тръгват.

Когато стигнаха знака на курорта „Виеща маймуна“, Мур си сложи очилата за нощно виждане и изключи фаровете за последните десетина километра до къщата. След хижата и бунгалата пътят ставаше по-набразден и неравен и трябваше на два пъти да заобикаля прегазени костенурки, макар че до момента не беше видял друга кола.

Двамата с Тауърс може и да имаха чувството, че са сами на хиляди километри от дома, дълбоко в джунглите на Белиз, но Слейтър и центровете за борба с тероризма и за разузнаване ги следяха всеки миг, докладваха всяко тяхно движение и затаяваха дъх напрегнато заедно с Мур.

Двамата продължиха мълчаливо напред, като всеки се готвеше мислено за предстоящото нападение. Мур се чудеше дали Тауърс е религиозен или приписва всичко на съдбата и на безмилостната вселена. Мур разсъждаваше по-простичко — време беше да се отблагодари на всички, които бяха жертвали живота си. Време беше да залови копелето Самад заради тях и от тяхно име.

И да, накрая следата ставаше топла. Много топла.

На около километър и половина от къщата Мур отби от пътя, дръпна ръчната спирачка на джипа и угаси двигателя. Двамата с Тауърс се спогледаха, чукнаха юмруците си един в друг и излязоха.

Мур с изненада разбра, че шефът му тананика тихичко познато рокендрол парче — „Добре дошъл в джунглата“ на „Гънс енд Роузис“. Усмихна се леко, отвори задната врата на джипа и двамата се заловиха за работа.