Том Кланси
Срещу всички врагове (43)

41
Ударът

Самолет „Гълфстрийм III“

В полет за Сан Диего, Калифорния

2:30 ч. местно време

Управлението искаше Мур и Соня веднага да напуснат страната. Тауърс получи същите указания от своите шефове. Операцията се оказа успешна, но Сото и още няколко души бяха загинали. Загинаха и пилотите на хеликоптера заедно с част от екипа. Ужасни новини, но тези хора знаеха какви са рисковете.

Соня беше разтърсена, когато я взеха от хотела, но пет минути по-късно се разприказва и благодари на Мур, че я спаси в Сан Хуан Чамула.

— Да не забравя — добави тя. — Дължа ти едно кафе.

— Ще си го поискам — отговори той и намигна.

В самолета тя скръсти ръце и загледана в телефона си, се отпусна на седалката. Мур разбираше какво е трябвало да жертва това момиче, да се отдаде изцяло на Мигел, за да стигне близо до Рохас, чиято отлична защита почти осуети мисията й. Младата жена се оказа забележителен професионалист, който разбираше последствията от действията си и как те щяха да се отразят на чувствата й. Но тя не беше изменила на дълга си и от самото начало знаеше, че ще се стигне дотук. Рохас следеше сина си от години и кой щеше да повярва, че Мигел не знае какво прави баща му? Соня не можеше да му помогне. ЦРУ нямаше да се компрометира и да й позволи да свидетелства в съда, нито при открити, нито при закрити врати. Можеха да я допуснат като свидетел в „закрита“ сесия пред комисията по разузнаването в Конгреса, но това нямаше да помогне на момчето. Соня го знаеше и разбираше степента на своето предателство. Мур остана силно впечатлен от силния й дух.

Тауърс беше позволил на мексиканските медици да го превържат и да спрат кървенето, но щеше да замине в болница в Сан Диего веднага, след като кацнат. Трябваше да му се направят рентгенови и магнитнорезонансни снимки и шевове, защото изходната рана на рамото му не изглеждаше добре, но той беше настоял да се върне в Сан Диего. Затова сега почиваше на седалката до Мур.

А самият Мур имаше само няколко драскотини на гърдите, за добавка към колекцията, която събираше още от първата си операция. Гледаше мексиканските новини по лаптопа на коленете си — даваха репортаж от нападението на къщата на Рохас. Засмя се, когато чу за „шокиращото откритие за тайния живот на един от най-богатите хора в света“. Според уговорката заслугите за нападението се приписваха на мексиканските ВМС, без да се споменава някаква помощ от САЩ. Мур не можеше да повярва, че властите са допуснали медиите до подземията. Парите отдавна ги нямаше, защото за тях се бяха „погрижили“ бойците от ВМС. Мексиканското правителство несъмнено се чувстваше раздвоено между необходимостта да благодари и в същото време да се гневи на тази непозволена от никого мисия, завършила със забележителни разкрития и със страхотна възможност мексиканският президент да рекламира политиката си на война срещу дрогата.

Междувременно от „Асошиейтед Прес“ представяха друга история — нападение на правителствени войски срещу склад в джунглата, собственост на Хуан Рамон Балестерос, познат като водач на един от най-продуктивните и печеливши колумбийски кокаинови картели, свързан с картела „Хуарес“ от Мексико (което бяха научили от Данте Коралес). Напълно изненадващо Балестерос беше заловен жив и Мур научи от доклада от ЦРУ, че няколко негови колеги са водили нападението срещу наркобарона. Ура. Още една малка победа.

Тауърс удържа на думата си и предаде имената на всички корумпирани полицаи от федералната полиция от списъка на Гомес — общо двадесет и две. Списъкът съдържаше изненадващо, макар и не депресиращо откровение — министърът на обществената сигурност във федералния кабинет също получаваше пари от Рохас. Имената не само отидоха във федералната полиция, но и умишлено изтекоха в медиите и в електронната поща на мексиканския президент. Бунтове като онзи, който Глория Вега беше описала в участъка в Делисиас, скоро щяха да избухнат из целия град Хуарес и в други градове на страната, защото местните полицаи щяха да потърсят сметка на корумпираните си шефове. Тауърс беше казал, че иска да наблегне на този въпрос, и наистина онези наблягаха. Гомес, който вярваше, че ще го помилват, ако говори, се озова екстрадиран в Щатите, за да го съдят по заговор за убийство и всичко друго, което прокурорът можеше да стовари върху него. Спечелена малка битка номер две.

Изменникът Данте Коралес щеше да се включи в програмата за защита на свидетели, защото издаваше още имена и помагаше за разтурянето на картела. Информацията му за връзките на картела с Афганистан и Пакистан се оказа стара — Рахмани беше сменил местонахождението си. Мур вече беше пратил съобщение на Вазир, за да разбере дали има нещо ново за медальона с „ръката на Фатима“ и групата талибани, за която Мур беше сигурен, че се намира в Щатите. ЦРУ все още не знаеше къде е Галахър (очевидно се е оперирал, за да извади маяка от рамото си), но знаеха, че той е наел онова хлапе да боядиса колите. Като полеви агент Галахър знаеше как да намира хора, които не желаят да бъдат намерени, и също умееше да изчезва от радара. През годините беше изучавал различните начини за укриване и знаеше кои от тях вършат работа и кои — не. За откриването му щяха да трябват много пари, време, хора и според Мур щеше да се стигне до вманиачаване.

Единствената стюардеса на борда разбуди заспалия Мур, за да го накара да се изправи и да си закопчае колана.

 

 

Сан Диего, Калифорния

4:05 ч. местно време

След като се приземиха, Соня каза, че трябва да хваща друг самолет за Ленгли, където щеше да се срещне с колегите си.

— Много добре се справи — каза й Мур. — Наистина.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Мур закара Тауърс до болницата „Шарп“ и го отведе в травматологично отделение. Когато сестрите научиха, че Тауърс е полицай, се отнесоха с него като с кралска особа и докторите дойдоха след не повече от десет минути. Обясниха на Мур, че е пристигнал навреме. Още няколко часа и в травматологичното отделение щяха да заприиждат жертвите на поредните задръствания в големия град.

Докато седеше в чакалнята, Мур получи съобщение от секретарката на Слейтър, която го канеше за конферентна видеовръзка по-късно през деня, въпреки че шефовете му знаеха всичко за случая от продължителния разговор в самолета.

Тъкмо задрямваше, когато в планината проехтя изстрел. Мур изруга и се събуди разтреперан. Оказа се, че не е изстрел, а виброалармата на телефона му. Обаждаше се Вазир. Мур стана и излезе от чакалнята.

— Как си, приятелю?

— Знам, че е рано при теб, но трябваше да се обадя. Мислех да ти пратя съобщение.

— Какво има?

— Някои от информаторите ти ни създават неприятности. Вчера един от вашите безпилотни самолети изстреля няколко ракети и уби един от най-добрите ми източници на сведения. Това трябва да спре.

— Ще се обадя, където трябва веднага след разговора с теб.

— Не мога да ти помагам, ако и ти не ми помагаш. Твоето управление насочва ударите си срещу хората, от които се нуждая най-много.

— Вазир, разбирам те.

— Добре.

— Имаш ли нещо за мен?

— Лоши новини. Една група от седемнадесет души е проникнала в Съединените щати през тунел между Мексикали и Калексико, както ти се опасяваше. Самад, който е юмрукът на Рахмани, е с тях заедно с двамата си помощници Талвар и Ниази. Казват, че Самад носел такъв медальон.

Мур стисна юмрук и се въздържа да не изругае.

— Трябва ми всичко, което може да се научи за тези мъже, за да ги хвана. Трябва да знам и къде са Рахмани и Самад в този момент.

— Работя по въпроса. Рахмани е тук, но се мести постоянно и както казах, за мен нещата стават доста опасни. Спри нападенията с безпилотните самолети. Кажи на хората си да се отдръпнат малко, за да мога да работя за теб.

— Разбрах.

Мур незабавно се обади на Слейтър, който пътуваше към кабинета си. Мур предаде думите на Вазир и добави:

— Искам да спреш нападенията. Нека разузнават, но без да бомбардират. Не и сега.

— Не мога да го сторя без причина.

— Ако убиеш източника ми, няма да получиш причина. Току-що се потвърди, че Самад е тук. С екип хора. Галахър му е помогнал.

— Ще се обадя на Службата за национална сигурност, за да видим дали могат да измислят някоя операция, за да вдигнем нивото на терористична заплаха.

Конкретните действия на правителството спрямо определени нива на заплаха не се разкриваха докрай пред обществеността и често различните агенции не знаеха кой какво прави (което не е изненада за никого) заради тайни операции като тази на Соня, за която не знаеше почти никой в самото ЦРУ. Съдът беше обявил някои мерки за незаконни, а и в тази политически манипулирана система нивото на терористична заплаха често се вдигаше преди избори и други подобни.

Мур благодари на Слейтър и добави:

— Наложително е да спрем огъня, ясно ли е? Моят агент Вазир е добър човек. По-свестен от него не съм имал. Той ще ни помогне да намерим онези копелета. Спрете огъня.

Слейтър се поколеба и отговори:

— Дръж ме в течение за състоянието на Тауърс. Днес съм много зает, но ще се обадя по-късно.

 

 

Магазин „Севън-Илевън“

Близо до международно летище „Сан Диего“

Кашиф Аслам, четиридесет и една годишен пакистански емигрант, мечтаеше някой ден да притежава свой собствен магазин „Севън-Илевън“, но засега беше само управител на магазина на улица „Рейнард Уей“ на почти миля от летището. По искане на малка група пакистанци, които живееха наоколо, Аслам продаваше пакорас — пакистански пръчици от картофи, лук или карфиол, пържени в галета от нахут. Всяка сутрин жена му ставаше рано, за да приготви галетата, като редуваше картофите, лука и карфиола, а Аслам отнасяше готовите пръчици на работа, където ги изпържваше във фритюрника на магазина. Тези закуски се оказаха толкова успешни, че шефът започна да плаща на Аслам за продуктите и за труда на жена му.

След шест години като управител тук Аслам познаваше добре всички местни клиенти, особено пакистанците. Но преди обяда трима непознати, които изглеждаха на по двадесетина години, влязоха при него и се загледаха доволно в пръчиците. Оказаха се негови сънародници, които говореха урду и изкупиха цялата дневна продукция. Разбира се, това изостри любопитството му. Аслам се поинтересува откъде са разбрали за него и закуските и те обясниха, че техен приятел работел в летището, но не можеха да кажат как се казва, защото друг познат бил говорил лично с този човек. Това можеше и да е истина, но нещо в тези мъже го тревожеше — нервният им отговор на въпроса и нежеланието да кажат откога са тук, в страната, и от кой край на Пакистан са. Аслам реши да подслуша разговора им пред магазина, където тримата се хранеха лакомо. Престори се, че изхвърля боклука, като отиде до голямата кофа, и чу единият да споменава нещо за номера на полети и маршрути.

Аслам вярваше истински в Америка — тази страна беше дала много на двамата с жена му и на шестте им дъщери. Той не искаше неприятности и никакви проблеми с новия си живот и обещаващото бъдеще.

Не можеше да докаже нищо, но реши, че онези може да са престъпници, контрабандисти или незаконно дошли в страната, и не искаше властите по никакъв начин да свързват него или магазина с такива хора. Не искаше и тези хора да идват повече. Аслам си записа номера на тъмночервения им нисан. След като си заминаха, той се обади на полицията и разказа за случая на един от двамата служители, които дойдоха, за да разговарят с него. Тридесет минути по-късно дойде и един мъж, който се представи като Питър Зарик, агент от ФБР. Каза, че ще проверят номера на колата, и го увери, че по никакъв начин няма да свързват името му с онези хора.

— Сега какво ще стане? — запита Аслам, преди мъжът да си тръгне.

— Шефът ми ще предаде вашата информация на всички други служби.

— Това е много добре — отговори Аслам. — Защото не искам неприятности за никого.

 

 

Агентът от ФБР Питър Зарик се качи на колата си и потегли. От кабинета си щеше да изпрати своя доклад до Майърс, специалният агент начело на случая, който щеше да го пусне по факс до Националния център за борба с тероризма във Вирджиния. Центърът имаше три осигурени срещу подслушване системи за видеоконферентна връзка и поддържаше постоянна гласова и електронна връзка с главните разузнавателни и антитерористични служби в страната, както и с чуждестранните им партньори.

Откакто чу за предупреждението за терористи в Калексико и за смъртта на колегата си, агента Майкъл Ансара, Зарик не спираше да търси улики и тази се оказа първата, която струваше нещо. Едва се сдържаше, когато стигна полевия офис на улица „Аеро“. Изскочи от колата си и затича.

 

 

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Мур и Тауърс напуснаха болницата към два следобед и се върнаха в заседателната зала. Тауърс се чувстваше добре, след като се погрижиха за рамото и ръката му. Огнестрелната рана изглеждаше много по-лоша, отколкото беше, и докторът обясни на Тауърс, че е късметлия и че е можело да се стигне до деформиране на белия дроб и прочее. Искаха да му дадат презрамка за ръката, но той отказа. Мур познаваше много оператори с подобни рани и знаеше, че в някои случаи дори най-кофти копелета се превръщаха в ревльовци, но Тауърс се оказа силен и очевидно дебелокож. Не потърси съчувствие или специално отношение, а само сандвич с пилешко и пържени картофи, заради което спряха в едно заведение Кей Еф Си. Мур си беше поръчал същото и докато се хранеха, гледаха дали по Си Ен Ен не предават нещо за Рохас. В същото време Мур четеше информацията за издирването на Самад и групата му. Следата прекъсваше рязко на летището в Калексико. Проверили бяха документите за всички полети от всички летища, до които можеше да се стигне с различни самолети. Търсеха игла в купа сено, а и според Тауърс имаше информация само за около две трети от малките самолети. Липсваха свидетели, пък и Мур смяташе, че онези със сигурност са се маскирали като работници емигранти — такива имаше много и често пътуваха.

Искаше му се да вярва, че Самад и групата му са просто агенти с мисия да живеят тихо в Съединените щати с години, докато бъдат повикани за действие и че това щеше да им даде необходимото време да ги издирят… и убият. Можеше да се самоубеждава, че това е така, но се питаше какво в такъв случай са носели в правоъгълните раници — пушки, гранатомети, ракетомети или, пази боже, атомно оръжие. Разбира се, аналитиците на ЦРУ заедно с дузина други агенции, включително Службата за национална сигурност, Екипът за действие при ядрени аварии, ФБР и Интерпол, търсеха информация по цялата планета за сделки с оръжие най-вече между талибаните във Вазиристан и пакистанската армия. Всички следи се оказаха фалшиви и Мур внезапно изруга на глас.

— Спокойно, брат — каза Тауърс. Посегна в джоба на сакото си и измъкна пластмасово шишенце с хапчета. — Искаш ли болкоуспокояващо?

Мур само го изгледа.

 

 

Към 16:45 Мур получи имейл, който го озадачи. Пишеше му Максуд Каяни, командирът на пакистанския патрулен кораб и племенник на загиналия полковник Саадат Ходай, за да сподели важна информация, получена от агент и приятел на чичо му. Неотдавна някакъв талибан казал по време на разпит във Вазиристан, че брат му е на някаква мисия в Съединените щати. По-ироничната или може би по-съдбовна част на съобщението беше следната:

„Братът е в Сан Диего. Искам да знаете, че чичо ми беше смел човек, който разбираше какво прави, и се надявам, че тази информация ще ви помогне да заловите неговите убийци“.

Мур показа съобщението на Тауърс, който за малко не падна от стола си, когато видя нещо на екрана на своя компютър.

— Имаме информация от ФБР тук, в нашия сектор. Трима души в магазин „Севън-Илевън“, пакистанци. За тях съобщил пакистанец. Записал им е номерът.

— Проверили ли са го?

— Да. Колата е взета под наем от летището. Наел я е човек, който според описанието може да е някой от тримата от магазина. Изглежда, документите му са фалшиви, както и адресът. Леле, чакай малко. Майчице.

— Какво? — запита Мур.

— Обадиха се от охраната на летището. Забелязали са колата на паркинга в Норт Харбър. Имат заповед да не я доближават.

Мур скочи на крака.

— Да тръгваме!

Изхвърчаха навън, хвърлиха се в колата, която Мур подкара. Тауърс се обади на един човек от ФБР на име Майърс, който вече идваше с групата си за специални бойни действия.

— Кажи му да задържи малко! — викна Тауърс. — Не искаме да побегнат. Да стои малко назад!

Джипиесът в колата имаше информация за летището и показа маршрута натам: на запад по „Вюридж“ към град Балбоа, след това наляво по междущатско шосе 15, а после по шосе 8. Движеха се в пиков час и стиснал здраво волана, Мур се зае да изпреварва по-бавните коли. Летището се намираше на четиринадесет мили оттук, които без трафик се минаваха за двадесет минути, но след като се качиха на шосето за Сан Диего, се оказа, че колите пред тях стигат чак до хоризонта.

Затова Мур стъпи на банкета и даде газ, като остави след себе си облак прах. Доста време караха по опаковки от храна и парчета гума от ремаркета, но в един момент се наложи да се включат в трафика, за да се насочат към изхода от шосето.

 

 

Международно летище „Лос Анджелис“ (LAX)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Булевард „Еърпорт“ №9011

Устата на Самад пресъхна, когато спряха на паркинга. Провери часовника си — 17:29 местно време. Погледна към Ниази, който седеше на седалката на пасажера. Младият мъж гледаше с широко отворени очи и облизваше устни като леопард пред плячка. Самад обърна глава назад към Талвар, който беше опрял ракетомета на рамото си и се молеше тихо. Двигателят на микробуса работеше на празен ход и Самад натисна бутона, за да спусне стъклото и да вдиша хладния вечерен въздух.

Бръкна в джоба си и измъкна бонбон. Разгледа го, сякаш наблюдава скъпоценен камък, а после разви опаковката му и го сложи в устата си.

На листа в скута му, който Рахмани наричаше „доклад за целите“, се виждаха написани на ръка телефонни номера до всеки от градовете:

Лос Анджелис (LAX)

Полет №: „Ю Ес Еъруейс“ 2965

Дестинация: Ню Йорк, NY (JFK)

Излита: 6 юни, 17:40 тихоокеанско време

Боинг 757, двумоторен реактивен

202 пътници, 8 екипаж

 

 

Сан Диего (SAN)

Полет №: „Саутуест Еърлайнс“ SWA1378

Дестинация: Хюстън, TX (HOU)

Излита: 6 юни, 17:41 тихоокеанско време

Боинг 737–700, двумоторен реактивен

149 пътници, 6 екипаж

 

 

Финикс (РНХ)

Полет №: „Ю Ес Еъруейс“ 155

Дестинация: Минеаполис, MN (MSP)

Излита: 6 юни, 18:44 планинско часово време

Боинг 767-400ER

304 пътници, 10 екипаж

 

 

Тусон (TUS)

Полет №: „Саутуест Еърлайнс“ SWA694

Дестинация: Чикаго, IL (MDW)

Излита: 6 юни, 18,45 планинско часово време

Боинг 737–300, двумоторен реактивен

150 пътници, 8 екипаж

 

 

Ел Пасо (ELP)

Полет №: „Континентал“ 545

Дестинация: Бостън, MA (BOS)

Излита: 6 юни, 19:41 централно часово време

Боинг 737–300

150 пътници, 8 екипаж

 

 

Сан Антонио (SAT)

Полет №: „Скай Уест Еърлайнс“ OO5429

Дестинация: Лос Анджелис, CA (LAX)

Излита: 6 юни, 19:40 централно часово време

Канадски CRJ900LR, двумоторен (опашно разположение)

76 пътници, 4 екипаж

Самолетите щяха да излетят през няколко минути и екипите на Самад вече бяха се обадили, че са готови и че всички полети са навреме въпреки опасенията от летни бури. Самад вече нямаше съмнения. Знаеше, че дори да се откаже, да се махне от чувство на вина заради мъртвия си баща, Талвар и Ниази, както и всички останали, щяха да продължат без него. Джихадът вече не можеше да спре. А той щеше да умре като глупак и страхливец. Затова преди да тръгне насам, запали една клечка кибрит и изгори снимката на баща си, а пепелта пусна в мивката в банята. Казаха следобедната молитва, след което Самад качи всички в микробуса и ги докара дотук, като стискаше волана до болка.

През паркинга премина една кола на летищната полиция, за да търси автомобили без шофьори. Самад вдигна телефона си и се престори, че разговаря. Както и преди, другите шофьори бяха изцяло погълнати от електронните си устройства и над паркинга цареше някакво призрачно спокойствие, нарушавано само от поредния излитащ самолет.

17:36.

Самад извика на телефона си програмата, която показваше кой е следващият самолет. Установи, че програмата работи със закъснение от тридесет секунди, но това нямаше значение. Талвар трябваше само да види целта, а ракетата щеше да свърши останалото.

17:37.

Секундите се точеха като минути, а минутите — като часове. Залязващото слънце хвърляше жълти отблясъци по синьото небе, в което се виждаха само няколко рехави облачета на изток. Нищо нямаше да скрива от очите им ефектното излитане на ракетата.

Телефонът на Самад завибрира — това бяха съобщенията от екипа в летището.

 

 

Полет №155 на „Ю Ес Еъруейс“

От Финикс за Минеаполис

18:42 планинско часово време

На шестнадесетгодишна възраст Дан Бърлесън беше летял сам в самолет „Чесна 150“ над Модесто, Калифорния. Караше самолети още преди да вземе шофьорска книжка. Две години пестеше всичките си пари, за да плаща за уроците по летене. Израснал беше в долината Салинас, където пилотите на селскостопанските самолети го смайваха с плавните си спускания за торенето. Разбра, че ще стане като тях и че ще пръска памучните поля в Джорджия, ще работи като въздушен репортер за трафика във Флорида и че ще вози материали за банките и медицински проби от югоизточните щати. Караше едномоторни самолети като „Чесна 210 Центурион“ и двумоторни товарни самолети „Бийчкрафт Барон 58“. Познаваше всички откази на оборудването, които човек би могъл да си представи, летял беше с един двигател и за малко не катастрофира в една буря, която преобърна самолета по гръб. Тогава, заслушан в пукането на късащите се нитове, беше сигурен, че ще умре.

От всичко това ставаше ясно, че Дан Бърлесън не е обикновен пътник. Проявяваше жив интерес към всичко в салона и познаваше кога пилотите прехвърлят управлението на компютъра при изкачването до необходимата височина. Пилотът въвеждаше информация за завои и указания за височина чрез клавиатура и указваше посоката с копче. Например ако от контролната кула кажеха, че „Делта 1234“ трябва да завива надясно на 180 градуса, пилотът щеше да завърти копчето до цифрата 180 и самолетът щеше да започне завой под управлението на компютъра. При всеки полет Дан си представяше какво се случва в кабината на пилота. По навик.

Тази вечер седеше в място 21J, до вратата на самолета, а илюминаторът се намираше до дясното му рамо. Високият ръст и едрото тяло не му даваха голям избор в случая. Можеше да пътува само тук. Заминаваше за Минеаполис на риба с двама приятели от гимназията, които му бяха обещали костури с трофейни размери. Жена му беше се съгласила, а синът му, за когото също важеше поканата, се наложи да остане на работа.

Самолетът потегли към пистата и Дан се излегна и се загледа към другите пътници — момиче на възраст като за колежанка четеше учебник с думата „Естетика“ в заглавието, а до нея един млад мъж с тъмна кожа като на индиец или арабин седеше тихо с наведена глава и затворени очи. Изглеждаше уплашен. Шубе.

— Моля, поставете масичките в изправено положение…

— Да, да — изпъшка Дан.

 

 

Международно летище „Сан Диего“ (SAN)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Улица „Норт Харбър“

Паркингът с петдесет места се намираше от другата страна на подхода към портала на станцията на Бреговата охрана. Зад портала и зад дърветата около пътя се виждаха керемидите по покривите на ниски постройки. Самият паркинг представляваше правоъгълник с нарисувани под ъгъл места за паркиране край високи храсти и ограда от мрежа. От другата страна на оградата се намираха хангарите и системите за обслужване на летището.

— Майърс е разделил хората си. Шестима са срещу станцията на Бреговата охрана, а други четирима се качват на покривите на хангарите на север — обади се Тауърс. — Червеният нисан е спрян в далечния край на паркинга, в южната част. Ние сме нападащият екип.

— Не ти, а само аз — каза Мур, като вкара колата в паркинга и спря на първото свободно място отдясно, до жълт микробус с тъмни стъкла.

— Нищо ми няма — отвърна Тауърс. — Идвам и аз.

Мур въздъхна.

— Ти си шефът, шефе.

Разкопча ципа на якето си, за да си осигури бърз достъп до презраменния кобур, а после излезе от колата, като гледаше да не се отдалечава от храстите. Тауърс го последва отблизо като сянка. Няколко бойци от спецчастите се катереха като котки по отвъдната стена към покрива на станцията на Бреговата охрана. Мур забеляза движение по покривите на хангарите отдясно — за част от секундата някаква глава се появи, а после изчезна. Момчетата от спецгрупата бяха печени щурмоваци, разбивани и снайперисти, оборудвани с каски от кевлар, очила, бронежилетки, колани с торбички за оборудване и автомати „Хеклер и Кох“ MP5 — стандартни за всеки, освен снайперистите, които ползваха пушки „Пресижън Армс“ калибър 308. Мур знаеше за оръжието, тактиката и процедурите на спецчастите на ФБР от свой приятел тюлен, който работеше при тях. Той дори беше опитвал да го вербува, но по онова време ЦРУ го ухажваха силно. Както и да е, Мур се чувстваше спокоен сред такива добре обучени оператори.

Знакът на входа на паркинга предупреждаваше за ограничението от един час за престой и че двигателите на колите не трябва да бъдат спирани — за да се обезсърчават хората да паркират дълго време заради високите цени на горивото.

Но когато Мур и Тауърс наближиха керемиденочервения нисан, откриха, че колата е празна и с изключен двигател. Раменете на Мур увиснаха. Двамата мъже забързаха напред и в разочарованието си Мур удари с юмрук стъклото на шофьора.

Двама спец бойци и трети мъж на средна възраст с посивяващи бакенбарди изтичаха иззад ъгъла и се присъединиха към тях. По-възрастният мъж носеше само бронежилетка и каска.

— Тауърс? Мур? — обади се той. — Аз съм Майърс. Какво става?

Мур се обърна, за да разгледа дългата редица паркирани коли и празни места. Защо ли им е нужно на онези да изоставят колата си в този паркинг? Щяха ли да се върнат за нея до един час? Притесняваха ли се, че може да им я откарат с паяк? И къде ли са сега?

Тъкмо проверяваше колко е часът, когато задната врата на жълтия микробус до неговия джип се отвори с трясък и от нея изскочи мъж с дънки, шарена риза и черна скиорска маска, която криеше лицето му. На рамото си държеше ракетомет.

Изскочиха още двама облечени като него мъже, но те носеха автомати.

Мъжът с ракетомета затича към „Харбър Драйв“ и застана между улицата и едно дърво от лявата му страна. Вдигна оръжието нагоре.

Целта му се появи — двумоторен реактивен самолет на „Саутуест“, който се носеше с рев в небето, а боядисаният му в сини и червени линии корпус хвърляше отблясъци от слънцето. Виждаше се как колесникът му се прибира.

Мур забеляза всичко това за секунда, преди да изкрещи:

— Микробусът!

Затича към групата, но в този момент снайперистите от станцията на Бреговата охрана откриха огън и улучиха единия терорист с автомата, а другият се извъртя и започна да стреля по покривите отсреща. Главата му отскочи надясно, а във въздуха като дъга излетя фонтан кръв, плът и парчета череп.

Мур се обърна към онзи с ракетомета. Тичешком стреля, като го улучи в ръката, в гърдите и в крака и терористът, падайки, се завъртя, а от тръбата на ракетомета избухна огън и ракетата се насочи към редицата паркирани коли.

Мур се хвърли на тревата от дясната му страна, а ракетата префуча край него и зави рязко към най-близкия източник на топлина — двигателят на жълтия микробус на терористите. Бойната глава на ракетата имаше бризантен експлозив, който се взриви при удара в капака, въпреки че не беше изминала минималното разстояние за включване. Във всички посоки се разхвърчаха разкъсани парчета стомана, пластмаса и стъкло, а колата подскочи около един метър във въздуха. Ударната вълна преобърна джипа на Мур и колата от другата страна на микробуса. В същото време резервоарът на падащия микробус се разцепи и от него плисна пламнало гориво, след което автомобилът се удари в земята със силен трясък и от него се посипаха парчета стъкло. Вонята от горящия бензин и черният гъст дим привлякоха вниманието на шофьорите по шосето, и когато Мур се изправи, едно такси се заби в задницата на някаква лимузина. Той затича към стрелеца, като присвиваше очи заради лютия дим. Мъжът лежеше на земята и стискаше раните си с ръце, а все още горещият зелен ракетомет лежеше изоставен до крака му.

Мур падна на колене до мъжа. Хвана го за яката на ризата и рязко дръпна скиорската маска от главата му, след което каза през зъби на урду:

— Къде е Самад?

Онзи само го погледна с кървясали очи, а дишането му ставаше все по-трудно.

— Къде е? — изкрещя Мур.

Около него хората се развикаха — спец бойците опитваха да измъкнат някакъв човек от преобърнатата кола.

Тауърс приближи другите двама терористи — единият лежеше по гръб на тротоара, а другият — настрани.

Очите на стрелеца с ракетата потъмняха. Главата му се отпусна. Мур изруга и го блъсна обратно на земята. Изстена и се изправи.

— Това е само един екип! — викна той на Тауърс. — Само един! Сигурно има и други!

 

 

Международно летище „Лос Анджелис“ (LAX)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Булевард „Еърпорт“ №9011

Самад се усмихна напрегнато.

Всичките почти петдесет хиляди летища по целия свят щяха да затворят.

Всеки пилот в небето, абсолютно всеки, щеше да получи нареждане да кацне незабавно…

Включително обречените шестима, които, разбира се, нямаше да могат да се подчинят.

Лос Анджелис, Сан Диего, Финикс, Тусон, Ел Пасо и Сан Антонио… все големи американски градове, в които силите за бързо реагиране щяха да изпитат истински и непознат досега ужас, в летищата щяха да осъзнаят, че предпазните им мерки са неефективни, а екипите на Рахмани знаят точно какво да правят, за да им убегнат. С безупречните си документи и без нищо подозрително в багажа, хората бяха допуснати на борда. Летищната охрана, полицията и местните власти щяха да разберат, че не могат да обезопасят земята под толкова много самолети.

И най-вече американската общественост — неверниците, които замърсяваха свещените земи, които избираха водачи на несправедливостта и потисничеството и отхвърляха истината, щяха да обърнат глави към небето и да станат свидетели на силата и мощта на Аллах.

Самад отвори вратата и слезе. Вдигна телефона към самолета, който се изкачваше в небето с дълбок рев. Телефонът потвърди номера на полета.

Мъжът се върна в микробуса, сложи си скиорската маска, взе подадения му от Ниази автомат и викна:

— Yalla!

След това изтича отзад и рязко отвори задната врата на микробуса.

Талвар се измъкна с ракетомет на рамо, а Ниази приближи от другата страна с втората ракета в ръка.

Жената в джипа „Нисан Патфайндър“ с флаг на Пуерто Рико на огледалото за задно виждане вдигна поглед от телефона си, когато Самад насочи автомата към нея, а Талвар се обърна да се прицели.

Имаха няколко секунди до изстрела и докато останалите хора на паркинга откъсваха очи от своите телефони, никой не опита да излезе от колата си. Всички седяха по местата си като овце, а Талвар се зае да брои на глас:

— Thalatha! Ithnain! Wahid!

Ракетата се откъсна рязко от тръбата, като остави след себе си гъст облак. Преди Самад да успее да си поеме дъх, Талвар и Ниази отново бяха преброили до едно и презареждаха оръжието.

Разкъсан между желанието да гледа ярката следа на ракетата и необходимостта да прикрива мъжете, Самад още веднъж обиколи микробуса, като размахваше диво автомата срещу колите. Овцете започваха да реагират: отваряха широко уста, а в очите им се появяваше изражение на пълен шок.

Самад обърна поглед към самолета и към ракетата, която нижеше бяла следа в небето, секунда преди…

Удара!