Том Кланси
Срещу всички врагове (39)

37
Две съдби

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Наближаваше единадесет, когато стигнаха в отдела „Контрол над лекарствата“ и отведоха Коралес в заседателната зала. Лекарят на борда на хеликоптера непрекъснато го беше уверявал след прегледа, че не си е счупил краката, а само е навехнал десния си глезен и може свободно да движи всичките си стави. Мур и Тауърс му бяха обещаха да го закарат в болница, ако настоява, но не преди да се разприказва.

Коралес не се беше съгласил.

Затова решиха да го докарат тук, за убеждаване. По пътя насам му съобщиха лошата новина. Двамата с Тауърс наистина бяха гринговци, но от лошите, от правителството на САЩ. Коралес настоя да узнае от коя служба са.

Мур отговори с мрачна усмивка:

— От всичките.

След като Коралес прие чашка кафе от Тауърс, се облегна на масата и потри очи. Изруга продължително и каза:

— Искам документ, че ми давате пълен имунитет. И адвокат.

— Не ти трябва адвокат — каза Мур.

— Е, нали съм арестуван?

Мур поклати глава и заговори с мрачен тон:

— Тук си заради случилото се с Мария. Намерихме тялото й в къщата на Зунига. Какво стана? Пабло ли я уби?

— Не, другите копелета я убиха. Но няма да живеят дълго.

— Кой ти е шефът? — запита Мур.

— Фернандо Кастильо.

Тауърс кимна.

— Шефът на охраната на Рохас. Носи превръзка. Едноок е.

— Те всички се преструват, че не са в картела. „Лос кабалерос“. Глупости!

— А ти какво каза на Зунига?

— Разполагам с имената и местонахожденията на доставчиците и на всички превозвачи по целия свят. Това са хора в Колумбия, Пакистан… Имам информация, на която тъпи ченгета като вас просто няма да повярват. Имам банкови сметки, разписки, записи на телефонни разговори, електронна поща. Всичко…

— Да, но и ние разполагаме с всичко за теб, Коралес. Знаем какво е станало с родителите ти и кога си се присъединил към sicarios — обади се Тауърс. — Така че не става дума само за Мария. А за отмъщение и за другото, нали?

Коралес отпи малко кафе, а после, задъхан, тресна с юмрук по масата и викна:

— Всички ще умрат! Всички! До последния!

— Убиха и Игнасио в хотела — обади се Мур. — А той беше свестен. Харесваше ми.

— Чакай малко. Това си ти — каза Коралес с широко отворени очи. — Ти си човекът, когото моите момчета изгубиха. Ти си Хауърд.

Мур сви рамене.

— Светът е малък.

Коралес изруга и каза:

— Слънчеви панели, друг път…

— Та къде е информацията, която казваш, че имаш? — запита Тауърс.

— На флашка. Освен това имам две копия в трезор. Не съм идиот и не ми говорете като на идиот.

Мур опита да сподави смеха си.

— Значи трябва да обираме банка, а?

Коралес поклати глава и бръкна под черната си копринена риза. Измъкна тънка флашка, окачена на дебела златна верижка. Флашката, „Супер Талент“, беше позлатена и имаше капацитет 64 гигабайта.

— Всичко е тук.

 

 

Международно летище „Лос Анджелис“ (LAX)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Булевард „Еърпорт“ №9011

Самад и Ниази седяха в своя хюндай и следваха Талвар в микробуса с надписи на спътникова телевизия, който му бяха дали хората на Рахмани в Лос Анджелис. Последваха сините знаци и влязоха в паркинга на пет минути от централния терминал, достъпен от север и изток по булевардите „Ла Тиджера“, „Сепулведа“, „Манчестър“ и „Сенчъри“. Отначало мислеха да използват паркинга за продължителен престой, който също влизаше в обсега за стрелба, но научиха, че всекидневно полицаи на мотоциклети проверяват паркираните там коли за липсващи предни регистрационни номера, за да им напишат глоби. А в зоната за посрещачи с ползване на мобилни телефони охраняваха само „момченцата“ от летищните патрули, както ги нарече един от хората на Рахмани. Онези гледаха само за коли без шофьори. Но в случая нямаше за какво да се притесняват.

Мислили бяха и да паркират в Ингълуд или в Хънтингтън парк, северозападно от летището, за да избегнат проблеми с охраната. Самад обаче настоя да дойдат тук, защото от това място можеха бързо да се прицелят към самолета, който след като направи полукръг над Тихия океан заради шумовите норми, се връщаше по коридор V-264 точно над тях и заминаваше към Ингълуд и Хънтингтън парк. Рахмани, а и самите американски власти разбираха, че не е възможно да се осигури цялата земя под трасето на самолета и затова екипът имаше пълната свобода да реши коя е най-подходящата позиция.

Самад потръпваше при всяка мисъл за това. Как брилянтната дързост на джихада от 11 септември 2001 г. щеше да се върне обратно на американска земя според обещанието, но този път гневът на Аллах щеше да се стовари върху Лос Анджелис, Сан Диего, Финикс, Тъксън, Ел Пасо и Сан Антонио.

Шест самолета. Шест летища. Шести юни.

За разлика от някои свои съмишленици мюсюлмани, Самад вярваше твърдо, че 666 е числото на Корана. Че то е Аллах. А не числото на Сатаната или звяра, както много християни вярваха. Това беше идеалното число.

Такава трябваше да е и мисията — перфектно изпълнена, точно навреме, с внимателно избрани самолети след месеци проучвания и наблюдения от страна на агенти на талибаните и на „Ал Кайда“, които работеха в самите летища или около тях. И всичко беше координирано от Рахмани, прекарал стотици часове в разглеждане на леснодостъпни документи в мрежата: разположения на летищата, маршрути на излитащите самолети — все неща, безпроблемни за всеки с интернет връзка. Рахмани беше наел няколко компютърни специалисти да създадат триизмерни модели за симулиране на всяко от шестте нападения и за въвеждане на различни координати за изстрелване и определяне на траекториите на движение на ракетите.

С тези данни и с мощта на Аллах, която изпълваше сърцата и мислите им, щяха да причинят едновременно и пълно унищожение.

Целта в Лос Анджелис представляваше полет 2965 на „Делта Еърлайнс“, в неделя на 6 юни, 17:40, от летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Оборудване: пътнически самолет „Боинг 757“, два двигателя, по един на всяко крило. Голям самолет с широк корпус, 202 пътници без пилота, втория пилот и персонала. Полетите в събота вечер обикновено бяха пълни с бизнесмени и туристи, тръгнали на изток, за да си починат и да се подготвят за работа в понеделник сутринта.

Възможностите на оръжието бяха основното им съображение при избора на целите и местата. Ракетата „Модел III“ се управляваше от инфрачервено самонасочващо устройство с двучестотна лента — система от типа „стреляй и забрави“, която позволяваше на оператора да улучи дори ако не е насочил оръжието към целта. Но и ракетата не просто следваше целта, а избираше най-късия път, като летеше с шестстотин метра в секунда. Бойната й осколочна глава съдържаше 1,42 кг бризантен експлозив, който щеше напълно да унищожи двигателя на самолета, увиснал на пилон под крилото, но разположен относително близо до корпуса. Възможни бяха и съпътстващи повреди на хидравликата, електросистемата, управляващите плоскости и горивните резервоари, които можеха да доведат до катастрофа.

През ноември 2003 г. един самолет A300 на фирмата Ди Ейч Ел бил улучен с ракета в крилото при излитане от Багдад. Пилотът успял да докуцука до летището, защото било ударено само крилото. Самад знаеше със сигурност, че никой от неговия екип няма да се провали по този начин, защото ракетите щяха със сигурност да търсят най-горещия източник на топлина по време на бавното изкачване на самолетите на форсаж и с пълни горивни резервоари. Пътническите самолети не само бяха най-уязвими в този момент, но и при попадение падаха върху гъсто населени райони и изливаха хиляди литри запалено гориво, което можеше да причини максимални материални и човешки щети.

Управляемата ракета „Модел III“ имаше обхват 5000 метра, но стрелецът трябваше да се намира на място, откъдето да стреля, когато целта е още под 3000 метра. Това не само увеличаваше вероятността за добро попадение, но и намаляваше времето за реакция на екипажа за спасяване на самолета, който щеше да се преобърне от подемната сила на останалото здраво крило. В най-добрия случай двигателят щеше да избухне и да откъсне цялото крило и от този момент самолетът и екипажът оставаха без никакъв шанс.

Разбира се, при всички тези сценарии се предполагаше, че е изстреляна само една ракета, а Самад и хората му имаха по две и възнамеряваха да ги използват.

Един шофьор. Един стрелец. Един помощник, който помага при презареждането. Общо време за изстрелване на двете ракети и изтегляне от мястото: тридесет секунди. Ако някой опита да ги спре след първото изстрелване, помощникът имаше два полуавтоматични пистолета „Макаров“, автомат АК-47 и шест осколочни гранати. Шофьорът — също. А пред тях щеше да стои втора кола с резервен шофьор.

Как биха могли гражданите на паркинга да ги спрат? Вероятно повечето от тях са въоръжени с мобилен телефон и недружелюбност. Може да има един-двама гангстери, дошли да чакат колега от Оукланд или Чикаго, но дори и те биха паднали на асфалта под преградния огън.

Самад и хората му можеха да благодарят на правителството на САЩ и на въздушните линии, че не правят нищо да попречат на плановете им. Снабдяването на всички търговски самолети с контрамерки както при военните, например нагорещени до бяло топлинни капани или инфрачервени смущаващи устройства, мощни лазери, които да унищожават насочващите глави на ракетите, или пък съпровождане на пътническите самолети от изтребители в най-рисковите райони, струваше изключително скъпо предвид онова, което правителството наричаше „липса на пораждащи действие данни“. Федералната авиационна администрация заявяваше, че правителството предоставя известна осигуровка „военен риск“ на авиолиниите, но че не е съвсем наясно как тази осигуровка действа при удари с ракети „земя-въздух“. Самад се усмихна. На охраняваните пропуски в летищата претърсват петгодишни деца, а не правят нищо, абсолютно нищо за осигуряването на самолетите срещу управляеми ракети.

Аллах акбар!

Израелците не допускаха да ги въвлекат в юридическото и политическото тресавище на тази тема, отчасти защото знаеха, че така ще си закачат завинаги мишена на гърба. Те имаха сложни противоракетни системи на своите самолети, доказали се в онзи случай, когато техен „Боинг 757-300“ беше успял да избегне не една, а две ракети. Израелското правителство отричаше самолетът да е бил оборудван със средства за противодействие, но министър-председателят на Израел често използваше точно него.

Закараха колата в североизточния край на паркинга. Тя имаше достатъчно широк багажник да събере изстрелващата установка и двете ракети, ако са поставени под правилния ъгъл. Спряха в едно празно място, пред което на северозапад се виждаше футболното и бейзболното игрище в младежкия парк „Карл Е. Нилсен“. От дясната им страна се намираше жилищен квартал, който граничеше с парка. Самад излезе и застана прав в хладния нощен въздух.

Талвар паркира микробуса няколко места по-надолу, излезе и дойде при него.

— Пътуването дотук беше много по-трудно от мисията ни — каза Ниази.

Самад се усмихна.

— Огледай се. Тези хора дори няма да реагират. Ще си седят в колите и ще си мислят, че гледат телевизия.

— Някой ще е насочил камерата на телефона си за второто изстрелване — отвърна Талвар — и ще ни покажат по Си Ен Ен. А после ще могат да гледат всичко на повторение.

В края на редицата коли се появи автомобил на летищната охрана и Самад бързо вдигна мобилния си телефон, сякаш разговаря.

Колата спря до тях и стъклото на вратата се отвори.

— Трябва да се качите в колата си — заповяда отегчен чернокож.

Самад кимна, усмихна се, махна с ръка и се насочи към колата.

Щяха да се върнат тук утре вечерта за репетиция на сухо, а на следващата вечер, след като се обади по телефона, ще разположи екипите и ще изчака съдбата си.

 

 

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Тауърс предаде флашката на анализаторите и застана прав, за да чака сведенията на Коралес срещу картела. Мур беше отказал да остане — след толкова много стрелба днес искаше почивка и се върна в хотела да поспи. Но не мигна почти до два сутринта, а когато накрая заспа, се озова на покрива на Зунига, където куршумите разкъсаха гърдите на Франк Кармайкъл и той падна. Соня му казваше, че трябва да спре да плаче и че има мисия, че й е спасил живота и това не може да не значи нищо. Не всички около него умираха. Не всички.

Соня беше зашеметяващо красива и той изпита вина — чувстваше се предател спрямо Лесли. Но тя се намираше далече, а и двамата знаеха, че това между тях е само увлечение на двама отчаяни хора, потърсили щастие в страна с толкова много мизерия и смърт. Мъж на неговите години лесно можеше да се влюби в младата Соня и той осъзна колко много значи за него това, че я спаси.

Тауърс се обади в седем и тридесет сутринта.

— Как си?

— Някак.

— Трябваш ми тук.

— Звучиш изтощен.

— Не съм се прибирал.

— А, страхотно. Браво.

— Хайде идвай.

Мур стана от леглото, облече някакви дрехи и скочи в наетата кола.

Момичето в магазина за кафе го попита добре ли е.

— Нищо ми няма. Само дето едни опитаха да ме убият снощи — отговори той през смях.

— Приятелят ми го прави постоянно — каза момичето. — Цяла нощ играе на компютъра и цял ден мърмори…

Мур взе кафето и подаде кредитната си карта.

— Благодаря за съвета. Ще се постарая да не мърморя.

Намигна и излезе бързо.

Тауърс приличаше на жив труп сред групата аналитици. Стана, стисна една папка под ръка и му махна да иде с него в залата за срещи. Когато влязоха, Мур запита какво става с Коралес.

— Настанихме го в същия хотел и двама души го охраняват. Мисля, че двама от картела „Хуарес“ вече наблюдават района.

— Не се учудвам.

— Има новини за полицейските коли и микробуси от Калексико. Намериха хлапето, което ги е боядисало. Един от твоите хора го разпита. Разпознал е приятеля ти Галахър.

— Какво прави Галахър? За картела ли работи, или за талибаните? Или може би и за едните, и за другите?

— Ще разбереш. Засега знай, че пробивът е голям.

— Аз… казаха ми, че мога да му имам доверие, че е свестен и работи по случаи от години. Какво е станало?

— Пари — отвърна кратко Тауърс.

— Надявам се, че му плашат цяло състояние. Ще му трябва, за да се крие от нас. А какво ново за Рохас?

— Не знам откъде да започна — отвърна Тауърс, като разтърка очи и отмести поглед. — Ситуацията е… комплицирана.

— Какво има? Коралес крие нещо, така ли?

— О, не, информацията му е отлична. Сега знаем кой е основният доставчик на картела в Богота. Един на име Балестерос. Вече работим с колумбийското правителство за арестуването му. А Коралес дори ни каза къде във Вазиристан е Рахмани.

— Много добре.

— Работим и по тази следа.

— Е, какъв е проблемът?

Тауърс стисна устни и отново се поколеба.

— Да започнем от началото. Хорхе Рохас е сред най-богатите хора на света и един от най-известните в Мексико. Направил е повече за мексиканците, отколкото правителството им. Той е знаменитост. Светец.

— И е финансирал всичко с наркопари. Фирмите му съществуват от наркопари. Заради него и парите му са умрели хиляди.

Тауърс махна с ръка.

— Знаеш ли кой му е шурей? Артуро Гонзалес, областният управител на Чихуахуа.

— Продължавай.

— Рохас е гъст и с главния съдия във върховния съд на Мексико. Ходил е на почивка с главния прокурор и е кръстник на най-големия му син.

— Е, и? Сигурен съм, че уикендите си прекарва с президента на Мексико. Но си остава шибан наркодилър.

Тауърс отвори папката, която носеше, и прелисти някакви документи.

— Да. Накарах да проучат някои неща за мексиканското правителство, защото съм лаик. Чуй това: „Според конституцията от 1917 щатите и федерацията имат свободата и суверенното право на свой собствен конгрес и конституция, а федералните власти упражняват само ограничени права спрямо автономията на местния конгрес и правителството“.

— Значи щатите имат повече власт. И какво толкова?

— Ами това позволява Рохас изобщо никога да не се изправи пред правосъдието. Губернаторът на Чихуахуа, шуреят, има суверенни пълномощия и никога няма да го предаде на федералния съд. А дори и да го направи, Рохас ще излезе сух, защото главният съдия и прокурорът са в джоба му. Освен това смъртното наказание е премахнато през 1930 г., освен за престъпления срещу националната сигурност, затова няма да получи и смъртна присъда.

— Чакай да схвана. Значи загубихме трима свестни души и не можем да направим нищо, така ли? Коралес има доказателства. Защо не го предадем на нашата съдебна система? Да съдим Рохас за наркотрафик и заговор.

Тауърс вдигна ръка.

— По-спокойно. Помисли за Галахър. Той пее на Рахмани, а Рахмани — на Рохас. Ще са ни нужни две-три седмици да обработим доказателствата, след което трябва да се надяваме съдията да реши, че Коралес е достоверен свидетел, и дори тогава Рохас е извън обсега ни, което не ни помага. И през цялото време трябва да се надяваме, че приятелчето ти Галахър няма да се обади, че събираме обвинения срещу онзи, а той научи ли, че има нещо, ще се покрие. Обзалагам се, че има имоти по целия свят, за които никой не знае. Ще изчезне от радара и докато го открием, ще минат години.

— Имаме Соня. Онзи не може да ни се скрие.

— Няма гаранции, че Рохас ще я вземе със себе си. Той крие за наркокартела от собствения си син. С което операцията на Соня става особено трудна. Непрекъснато опитва да събира информация, да проникне в компютрите, но всеки път удря на камък. Онзи е сложил електронни системи срещу подслушване из цялата къща, та дори не можем да подслушваме линиите, защото ще разбере. Мур, когато започнахме, не знаехме, че ще се стигне до човек като Рохас. Искам да кажа, виж Зунига. Той е много по-типичен и уязвим.

— Както онзи, Небла, от Чикаго. Скриха го в Мексико единадесет месеца и накрая уредихме да го екстрадират.

— Да, защото мексиканското правителство реши, че е лош. А и той нямаше приятели там. Работеше за Зунига и затова Рохас е натиснал приятелчетата си да го разкарат. Но самият Рохас… Господи… Хванал е света за топките. Той е мексикански светия и всички го обичат.

Мур вдигна ръце във въздуха.

— Значи всичко беше напразно?

— Виж, в момента четиринадесет агенции работят по въпроса. Ние можем да им предадем доказателствата и да се надяваме за най-доброто.

Мур затвори очи, помисли малко и каза:

— Не, няма. В никакъв случай. Трябва да действаме сега, без да чакаме. Онзи сега се е покрил заради опита за убийство. Ако започнем да залавяме мулетата и доставчиците му, ще загрее какво става. Трябва първо да хванем него.

— И как да стане това, без да се разбере, че ние сме замесени?

— Ще се обадя по телефона. Дай ми няколко минути време.

— Искаш ли кафе?

Мур махна с ръка към чашата в ръката си.

Тауърс изсумтя.

— Даже не я видях. Наистина съм уморен. Връщам се след малко.

След като набра един номер, Мур поговори с асистентката на Слейтър, която го свърза с шефа си.

— Сър, разбирам, че сте били в разузнаването на Морската пехота.

— Казваш го в минало време.

— О, да, сър. Пехотинецът е винаги пехотинец и прочее. Знам. Тук сме изправени пред една ужасна ситуация и бих искал да помислите над нея по-скоро като войник, а не като шпионин.

След това Мур обясни всичко и когато свърши, Слейтър изруга.

— И така, сър, мисля, че разбрахте какво искам.

— Много хитро трябва да пипаме. Много хитро. Най-лесно е да се възползваме от „Синалоа“ или от гватемалците, но на тези копелета не може да се вярва.

— На никого в Мексико не можем да вярваме, освен на ВМС и затова искам да се обадите.

— Знам, че си се обучавал с онези, както и аз. Свестни са. И поне двама от техните командоси ми дължат много, ако още са на действителна служба. Ще се обадя.

— Благодаря ви, сър.

Мур затвори телефона и остави кафето на масата. Отново затвори очи и се помоли за една молекула справедливост в тази вселена.

Тауърс се върна мрачен и с чаша кафе в ръката.

— Имам добри вести — посрещна го Мур. — Слейтър ще поиска малко услуги от мексиканските ВМС.

— Какво имаш предвид?

Мур си пое дълбоко дъх.

— Очевидно не можем да ангажираме нашето или мексиканското правителство. Нашият президент ще иска да е чист, а и ако опитаме да преговаряме по официалните канали с мексиканците, Рохас ще научи. Но можем да свършим малко работа със специалните части на мексиканските военноморски сили. Всъщност ще си наемем един-два взвода, за което правителството им изобщо няма да разбере. Онези момчета са навити и нищо няма да ги спре да очистят един гаден наркотрафикант. Така ако се разчуе нещо, ще излезе, че работата са я свършили мексиканците. Нашият президент ще може да се изправи на подиума и да каже, че нямаме нищо общо.

Тауърс се усмихна.

— Значи ще превърнем специалните им сили в наемници.

— Казвам ти, ще го направят. Ще заявят, че са действали самостоятелно, заради корупцията в своето правителство. Затова ние отиваме при тях по тяхна покана, нападаме къщата на Рохас и го оправяме. Оставяме Слейтър да се разплати с военноморските части и да ги остави да конфискуват всичко.

— Първо трябва да измъкнеш Соня оттам.

— Разбира се.

— Ами Рохас? Какво ще го правим, като го заловим?

— За какво залавяне говориш?

Тауърс вдигна ръце.

— Ей, чакай малко. Само той знае как са навързани нещата.

— Ще те питам нещо — информацията от Коралес стига ли да унищожим картела?

Тауърс се намръщи и се замисли.

— Онзи дребосък знае повече, отколкото мислех. Имаме достатъчно, за да им навредим сериозно.

— Тогава да го начукаме на Рохас. Не мисля да го залавям. Планът ми е да го очистим.

— По-ценен е жив, но съм съгласен, че жив ще ни създаде проблеми и организационни кошмари. Предадем ли го на военноморските сили, те така или иначе ще трябва да го очистят. Иначе ще излезе сух.

— Не му мисли много.

Пет минути по-късно телефонът на Мур звънна.

— Добра новина — каза той. — Току-що наехме малко специални части от Мексико. Ура.