Том Кланси
Срещу всички врагове (38)

36
Zona de guerra

На път за къщата на Зунига

Хуарес, Мексико

Едноетажната сграда на магазина за електроуреди на Зунига „Бордър Плюс“ имаше товарна рампа отзад и канал за тирове, както и втори съседен вход с бетонна рампа за леки коли. Един от главорезите вече чакаше Мур, който качи колата си по тази рампа. Ролетната врата беше вдигната и кльощавият младок с мъх под устната и сив анцуг с качулка му махна да влиза. Мур паркира, изчака друг младок със задължителните татуировки и пиърсинг да го претърси за оръжие и се качи в същия рейндж роувър, който дебелакът Луис Торес шофираше преди. Мур се почувства зле при спомена за смъртта на Луис в Сан Хуан Чамула. Колата имаше нови затъмнени стъкла, а вътре седяха трима непознати. Мъжът до него вдигна един пистолет и каза:

— Hola.

Ухили се сякаш това е първата му голяма мисия и се радва адски много да държи Мур на прицел.

Зунига обичаше да използва магазина като място за смяна на хората си, за да държи съгледвачите на картела „Хуарес“ в неведение. Онези виждаха, че колата влиза в магазина, но не знаеха колко души са в нея и колко ще слязат. Понякога размяната ставаше с четири коли — обикновен, но ефективен метод да се скрие кой точно идва в дома му и колко стока донася или изнася.

Мур знаеше, че колата е добре известна на картела „Хуарес“ и че вероятно още се използва като основен начин за прехвърляне, за да си мислят съгледвачите, че Зунига не знае за тях. Облегна се и зачака.

Позволиха му да задържи телефона си, с което, без да знаят, младоците даваха възможност на Тауърс да чува всичко. Би трябвало заради това и заради следящото устройство в рамото си Мур да се чувства малко по-сигурен. Но ако си в змийска дупка и имаш шише серум в джоба си, пак ще се страхуваш, защото ухапването ще боли.

Мур погледна към младока с пистолета. Хлапето, което може би още нямаше осемнадесет години, носеше обеца череп на дясното си ухо.

— Какво ново, брато?

Хлапето се разсмя.

— Харесваш ми. Дано те остави да живееш.

Мур вдигна вежди.

— Той е доста умен човек.

— Винаги е тъжен.

Мур изсумтя.

— Ако твоите врагове убият жената и децата ти, и ти ще си винаги тъжен.

— Избили ли са семейството му?

— Ясно, нов си.

— Кажи ми какво е станало — настоя хлапето.

Мур се усмихна леко и не отговори.

 

 

След петнадесет минути стигнаха портала пред къщата и тръгнаха по алеята към гаража с четири врати. Заведоха Мур в хола, декориран от професионални дизайнери в югозападен стил. Кръстове, колчани със стрели, шарени препарирани гущери и парчета пясъчник висяха около впечатляваща камина, а пламъците в нея осветяваха гранитната полица отгоре. В другия край на широката стая лежаха килими от племето навахо, заобиколени от мебели с тапицерия от свинска кожа.

Данте Коралес седеше на един диван, с черна риза и с ръка в презрамка на врата. Гледаше с кървясали очи и се изправи с доста големи усилия, когато Мур се приближи.

Зунига отиде зад дивана с бутилка бира в ръка. Въздъхна и каза:

— Сеньор Хауърд, току-що обядвах обилно и ми се доспива. Затова да се захващаме за работа.

— Кой е този? — запита Коралес.

— Бизнес партньор — сопна се Зунига.

Коралес се намръщи още повече.

— Не, не, не. Казах ти защо съм тук и какво ще правим заедно двамата, без никой друг.

— Данте, ако си толкова ценен, колкото твърдиш, ще те продам на него — обясни Зунига и се разсмя.

— Ще ме продадеш, ли? Какво става?

Мур вдигна ръка.

— Спокойно. Тук сме, за да си помагаме.

Телефонът му започна да вибрира. Мур свъси вежди и реши да не отговаря.

И в този момент, преди някой да каже нещо, някъде отвън се чу стрелба и всички насочиха погледи към прозорците в предната част на къщата.

 

 

Магазин „За един долар“

Шосе „Шърман“

Северен Холивуд, Калифорния

Самад, Талвар и Ниази носеха кошници и разглеждаха магазина, като опитваха да сдържат реакциите си. Останалите купувачи не им обръщаха внимание. Тримата носеха дрехи като мексикански приходящи работници — дънки, тениски и бейзболни шапки. Говореха си на испански и Талвар постоянно се приближаваше до Самад, за да изрази учудването си от цените:

— Един долар? Само един долар?

Взе кутия сирене и плик лучени кръгчета „Бъргър Кинг“.

Ниази изсумтя и го изгледа строго.

— Един долар.

Посочи пликчето със сушено говеждо месо, към чийто грамаж имаше „безплатни 50%“, и каза:

— Виждаш ли? Един долар. И подарък.

Талвар остана в прохода между щандовете, а очите му се наляха със сълзи.

— Всичко в Америка е удивително. Всички имат толкова много. И евтино. Не знаят как ни е на нас. Дори водата е лукс. Представа нямат. Защо на тях са дадени тези дарове, а ние нямаме нищо?

Самад въздъхна дълбоко. Знаеше, че хората му ще реагират така, защото не бяха излизали от страната си. В Мексико видяха само места, които приличаха на бордеите в Близкия изток. Но тази част на Америка се оказа съвсем различна. В Лос Анджелис преминаха по улица „Родео Драйв“ с дизайнерските магазини — „Шанел“, „Кристиан Диор“, „Гучи“, „Джими Чу“ и „Валентино“, — все храмове на алчността, които вероятно изумяваха хората му. Мъжете зяпаха удивени къщите, или по-скоро палатите, а Самад се присмиваше на иронията, че онези с парите живеят на хълма, а по-бедните — в долината. Колите, дрехите, бързата храна и рекламите изглеждаха изключително привлекателни, а на него му се струваха отвратителни, защото беше виждал всичко това още в колежа в Дубай и знаеше, че зад лъскавите неща се крият хора без никакъв морал.

От добрия мюсюлманин се изискваше да обича, почита и слуша Аллах и да управлява богатството си според неговите заповеди.

Самад каза твърдо:

— Талвар, не мисли за материалните неща. Не това е предвидил за нас Аллах. Тук сме с определена цел. Ние изпълняваме волята му. А на това място само се разсейваме.

След кратък размисъл Талвар кимна.

— Не мога да не им завиждам. Да се родиш тук… да се родиш и да не се налага да се бориш цял живот.

— Точно това ги прави слаби, убива техния бог и отравя сърцата и мислите им — а и стомасите им. Но ако искаш да опиташ боклучавата им храна и да пиеш от содата им, направи го. Защо не? Това няма да поквари душата ти. Но не губи от поглед мисията и не завиждай на тези хора. Душите им са черни.

Мъжете кимнаха и продължиха разходката си из магазина. Самад спря пред някакви пластмасови фигурки в пакети от по четиридесет и осем, с кафяви, зелени и черни войници в различни пози. Зачуди се, че американците обезсмъртяват пред децата си своите войници с пластмаса. Един от войниците държеше установка за изстрелване на ракети и Самад се закикоти на тази ирония. Реши да купи фигурките. За един долар.

Когато напълниха кошниците с храна, тоалетни принадлежности и всичко друго, което им хареса, тримата се качиха в своя хюндай акцент и заминаха обратно за Студио Сити, в апартамента на втория етаж на булевард „Лоръл Каньон“. Четиримата души на Рахмани, които живееха вече пет години тук, в Лос Анджелис, ги посрещнаха с отворени обятия. Първата вечер всички се смяха, ядоха и обсъждаха бягството от Мексико. Американският приятел на Рахмани, Галахър, онзи, когото вербуваха от ЦРУ, беше подготвил прибирането им от Калексико, уредил пребоядисването на колите и обличането на хората като местни полицаи. Тази сложна маневра им позволи безопасен преход до летището на Калексико. Оттам се сбогуваха с останалите от групата. Именно там Самад започна да информира двамата си помощници за по-големия план, защото вече смяташе, че може би няма да ги заловят и разпитват. Според категоричната заповед на Рахмани екипите трябваше да научат какво става в последния миг, за да не се издадат, ако бъдат заловени. А и знаеха, че не трябва да допускат да ги заловят живи…

Групата трябваше да наброява осемнадесет души. Но онзи глупак Ахмад Легхари не успя да мине през Париж и един от екипите остана с двама души. В момента, когато двамата стигнат целта си — град Сан Антонио, щяха да получат нов човек.

Шест екипа. Шест ракетомета.

— Какви са целите? — питаше непрекъснато Талвар, защото точно той знаеше как да работи и стреля с преносимите системи за противовъздушна отбрана. Той и още петима души бяха обучени от пакистанската армия да стрелят по неподвижни цели в един полупустинен район близо до Музафаргар. Рахмани беше платил много щедро за това.

— Да не са правителствени сгради? Училища? — продължи Талвар.

В едномоторния самолет с пилот, който несъмнено работеше за Рахмани и който ги закара в Палм Спрингс, Самад беше отговорил с усмивка:

— О, Талвар, нашият план е малко по-амбициозен.

Докато се връщаха към апартамента в Студио Сити, Самад отново обмисли подробностите. Помнеше графика и колкото повече мислеше за идните дни, толкова повече се ускоряваше пулсът му…

 

 

Къщата на Зунига

Хуарес, Мексико

Мур изтича до предния прозорец и дръпна щората. В светлината на мощните прожектори, задействани от датчици за движение, около къщата на Зунига се откроиха два бели пикапа, които се носеха бързо към портите. Пикапите имаха окраската на полицейските коли от Хуарес, но мъжете в каросериите отзад носеха цивилни дрехи и двама държаха оръжие, при вида, на което Мур ахна: лека картечница М249, способна да изстреля 750 до 1000 куршума в минута. Тези картечници, които мнозина наричаха взводно автоматично оръжие, се пазеха за военните. Мур бързо спря да се чуди откъде ли тези „полицаи“ имаха такова оръжие, защото онези стреляха по два черни пикапа на мексиканската федерална полиция, които ги преследваха. Защо, по дяволите, трябва местните полицаи да стрелят по федералните?

Отговорът дойде след няколко секунди.

Мур с готовност би се обзаложил, че тези местни полицаи не са никакви ченгета, а когато префучаха през портите, се убеди в това. Всички бяха с бръснати глави и татуирани ръце. Или са откраднали колите, или са ги получили от корумпирани полицаи.

Телохранителите на Зунига, шестима души, разположени покрай оградата, и двама на покрива, откриха огън по всички коли и от гърмежите сърцето на Мур се разтуптя.

Коралес се приближи до Мур и викна:

— Федералните опитват да ме пазят!

— Защо ли? — запита саркастично Мур. — Защото приятелят ти Гомес ги е пратил, а?

— Мамка му. Ти откъде знаеш за него?

Мур го стисна за врата.

— Ако дойдеш с мен, ще ти предложа пълен имунитет. Без затвор. Нищо. Искаш ли да сринеш картела „Хуарес“? И аз искам.

Макар и млад, Коралес не губеше време за подробности, ако е изправен пред сигурна смърт.

— Е, добре. Да се махаме!

Подскачащият по неравностите първи пикап приближи прозорците, които стигаха до пода, но шофьорът, изглежда, нямаше никакво намерение да спира. Пикапът се вряза в къщата и разби стената. Разхвърчаха се тухли, стъкла и гипсокартон, а мъжете в каросерията на ревящата машина се разкрещяха и се наведоха, за да се пазят.

Двама от хората на Зунига изтичаха от друга част на къщата към автомобила, който работеше на празен ход в хола, и откриха стрелба по мъжете в каросерията, които отвърнаха на огъня. Мур погледна бързо назад и видя как шофьорът на пикапа отвори вратата и изкара един АК-47. Стреляше, без да се прицелва, но успя да улучи един от хората на Зунига в рамото.

Мур и Коралес изтичаха бързо при домакина си в кухнята, където той вадеше един пистолет „Берета“ от кухненския шкаф.

През зейналата дупка в стената видяха как вторият полицейски пикап сви наляво, за да заобиколи къщата и да отиде при гаража, а двете коли на федералната полиция го последваха.

— Ако препречат вратите, няма да можем да излезем! — викна Мур, чийто телефон отново завибрира. Тауърс, изглежда, го предупреждаваше за нападението, макар и със закъснение.

Хората на Зунига в хола — един здрав и един ранен, но все още с автомат в ръка — откриха стрелба по шофьора на пикапа, а той им отвърна заедно с останалите от каросерията и от стените се разхвърча мазилка.

В мига, когато картечарят откри огън и разкърти каменните плочи на камината, Мур, Коралес и Зунига затичаха по коридора към задната страна на къщата. Мур изруга. По-силна мотивация от тази едва ли му трябваше.

Медиите от години наричаха Хуарес бойна зона, но Мур едва сега разбираше какво имат предвид.

— Дайте ми някакво оръжие, мамка му! — изкрещя Коралес. — Веднага!

Зунига не му обърна внимание и тичешком нахълта в спалнята, в която имаше голямо като плувен басейн легло с балдахин. По стените се виждаха силуети на голи жени и фантастични декори, показващи пейзажи от Южна Америка, които, изглежда, струваха цяло състояние. Мур огледа декорите в продължение на две секунди, преди да забележи скрина с пистолета — задължителния произведен в Белгия убиец на полицаи. Взе го, освободи предпазителя и се обърна бързо към звуците от стъпки в коридора. Един от хората в пикапа беше успял да избегне хората на Зунига и сега тичаше право към тях с два пистолета в ръце.

Мур стреля два пъти и го улучи в гърдите и в слабините, преди да се изтърколи, за да избегне неговите куршуми, които обаче се забиха в тавана и откъртиха малко мазилка.

— Мамка му — викна Коралес, впечатлен от точната стрелба.

— Тръгвай! — заповяда Мур.

Зунига им махаше от банята, от която се влизаше наляво в огромен дрешник, широк десетина метра и с тоалетка в средата. Пъхна ключ в две високи дървени врати, отвори ги рязко и измъкна отвътре автомат, който навря в ръцете на Коралес. След това измъкна друг и го подхвърли на Мур, който изпсува от изненада.

— Откъде имаш такива неща? — извика той.

— От интернет, гринго. Действай!

Мур поклати изненадано глава и стисна дръжката на автомата „Колт М16А2“ с тридесет патрона в пълнителя. Такъв ползваха военноморските сили на САЩ и той представляваше малко по-голям и тежък вариант на карабината М4А1 от службата му при тюлените.

Какво ли още щеше да им покаже Зунига? Може би танк „Ейбрамс М1А1“ в таен подземен гараж?

Мур премести селектора за стрелба в полуавтоматичен режим и се наведе към Коралес.

— Ето къде е предпазителят, задник такъв — каза той и вдигна палец.

Младежът отговори със среден пръст.

В този момент Мур вдигна автомата и стреля край лицето му, за да улучи набития мъж с пистолет в ръка, който нахълта през вратата.

Коралес изкрещя, изпсува и се завъртя към падащия мъж.

— Мамка му! — ахна той. Изтича до трупа и разгледа татуировката на бицепса му — воин ацтек с изплезен език с парче желязо в него.

— Тези не са от редовните хора на Фернандо — обясни той. — Ацтеки са. От затвора. Отряд убийци.

— Наети от бившия ти шеф, така ли? — запита Мур.

— Нямаме време за тези работи! — викна Зунига. — Тръгвайте!

Коралес стана и тръгна към Мур.

— Мъртви сме, човек. Мъртви сме, мамка му.

— Не мисля така.

Двамата последваха Зунига, който нервно отключваше врата в другия край на стаята.

— Къде отиваме сега? — запита Коралес.

— Нагоре — отговори Зунига.

— Нагоре? Шегуваш ли се? Какво ти става, дядка? Как ще се измъкнем отгоре?

— Млък!

Зунига изгледа Мур.

— Сеньор Хауърд? Заключете вратата зад себе си!

Мур го послуша.

Домакинът им ги поведе по тесен коридор, в който раменете им опираха в стените, и тримата стигнаха до една стълба с десетина стъпала, която водеше до друга врата. Мур разбра какво става. Отиваха на плоския покрив над гаража, за да се крият зад парапета. Хитро копеле се оказа Зунига. Вероятно помнеше правилото от „Изкуството на войната“ на Сундзъ: „Не нападай врага, ако е на по-високо място от теб; нито заставай срещу него, ако зад гърба му има височини; и не го гони, ако се преструва, че бяга“.

Излязоха на покрива, където двамата телохранители клечаха зад парапета и стреляха по хората долу. Вторият бял пикап стоеше пред гаража, а колите на федералната полиция се намираха тридесетина метра зад него. Полицаите клечаха около тях и стреляха при всяка възможност. Отнякъде далеч се чуха ритмичните удари на ротора на хеликоптер.

Коралес изтича до ръба на парапета и хванал с една ръка автомата, изстреля откос към пикапа отдолу, по картечаря, който се криеше зад задното колело.

Мур го стисна за гърлото и го дръпна от парапета в мига, когато картечарят отвърна на изстрелите.

— Стой назад, мамка ти! — изкрещя той. Не искаше боклукът Коралес да умре, преди да проговори. Май лошият късмет още го следваше.

Зунига извика на хората си да го прикриват, след което изтича в другия край на покрива, от задната страна на къщата, от която се спускаше улук.

— Тук! — викна той. — Оттук ще слезем!

Мур кимна и понечи да се обърне към Коралес.

В този момент вратата към покрива се отвори и един от ацтеките, чието лице не се виждаше в сенките, вдигна своя автомат АК-47 и изстреля залп куршуми в гърдите на Зунига, които го отхвърлиха към парапета.

Мур закъсня само с половин секунда, но не успя да спаси простреляния мъж. Пусна поне десет куршума в ацтека, който се блъсна във вратата и се свлече на земята, като остави кървава следа.

А когато Мур се обърна, Зунига вече беше паднал отвъд парапета.

Мур изтича, наведе се и надникна. Онзи лежеше по гръб с разперени ръце, а от гърдите му бликаше кръв.

„Губили ли сте близък човек, като сте толкова млад? Знаете ли какво е истинската болка?“

Зунига беше му задал тези въпроси в църквата „Светото сърце“. И двамата знаеха какво е истинската болка, но единият вече не страдаше.

Коралес се доближи и надникна към Зунига, а после изруга и се втурна към парапета на предната стена. Там пусна повторен откос, преди Мур да успее да го спре. Макар и без презрамка, младежът все още пазеше дясната си ръка и автоматът подскачаше неконтролируемо.

Стиснал зъби, Мур скочи и затича към идиота, който продължаваше да гърми и да привлича стрелба отдолу. Събори го, измъкна автомата от ръцете му, след това го обърна по гръб и го фрасна в челюстта.

— Ще ти смачкам главата, ако още веднъж направиш така! Ясно ли е?

Коралес го изгледа странно.

Мур осъзна, че е викал на английски.

— Ти си гринго, мамицата ти! Кой си ти?

Силните удари на перките на приближаващия хеликоптер и светлината на прожекторите му привлякоха вниманието на двамата мъже, както и на картечаря отдолу, който се зае да стреля по ревящата машина. Пилотът спусна хеликоптера към задния двор, където имаше достатъчно място за кацане. Надписът „Федерална полиция“, осветяван от отскачащите от корпуса му куршуми, не можеше да се сбърка.

Но дали това не са хора на Коралес? Ако е така, Мур не смяташе, че е добре дошъл. Измъкна телефона си и провери последното съобщение от Тауърс. В него пишеше: „В хеликоптера съм. Ела в него“.

„Добре“ — помисли си Мур.

— Мамка му, виж — каза Коралес и погледна хеликоптера. — Свърши се. Отиваме в затвора.

— Не, тези са моите хора — отвърна Мур.

— Ти си гринго, а работиш за Федералната полиция?

— Ползваме им превоза. Стой с мен. Аз ти предлагам много по-добра сделка. Ще видиш.

Мур стана и викна на мъжете на покрива да го прикриват, но те го изпсуваха и избягаха през вратата обратно в къщата.

Докато Мур помагаше на Коралес да се изправи и да се спусне по улука, от вътрешността на къщата се чуха приглушени изстрели. Несъмнено хората на Зунига се бяха срещнали с още ацтеки и можеше със сигурност да се прецени кой е загубил, а сега победителите идваха насам.

— Не мога да сляза — извика Коралес през смерча от хеликоптера, който щеше да кацне само след няколко секунди.

— Слизай по тръбата! — изрева Мур като някогашните си инструктори. И повтори заповедта си още два пъти.

Разтреперан, Коралес се прехвърли през парапета и стъпи на първата скоба. Скобите щяха да служат за стъпала, но Мур се съмняваше, че младежът ще се справи с болната си ръка.

— Не, няма да мога — каза Коралес, докато опитваше да се спусне до следващата скоба.

Мур отново изкрещя.

Вратата на покрива се отвори рязко.

— Тръгвай! — ревна Мур и извърна глава към вратата.

Оттам излязоха двама ацтеки. Единият носеше пушка, а другият — автомат.

Отначало не забелязаха Мур, защото струята от хеликоптера ги блъскаше в лицата. Мур седна, облегна се на парапета и опря автомата на рамо. Красивото парче стомана пасваше идеално в ръцете му. За миг се върна в годините си на тюлен, когато Франк Кармайкъл още беше жив.

След това от нерви или инстинктивно премести селектора на режим за три изстрела и се прицели към онзи с автомата.

Първите три куршума отместиха копелето настрани от приятелчето му, което се извъртя към мястото, от което чу изстрелите. Това беше и последната му грешка, защото така стана съвсем ясна мишена. Три куршума се забиха в лявата страна на гърдите му. Ако сърцето му все още биеше, когато падна на земята, значи ставаше чудо.

Мур надникна към Коралес, за да види как се справя. Младежът се подхлъзна, изпусна се и измина трите метра до земята, падайки. Стъпалата му се удариха силно в земята, след което падна по гръб върху Зунига и извика. После зави от болка.

Добре. Значи е още жив, задникът му със задник.

Двама полицаи от хеликоптера вече тичаха насам в пълно бойно снаряжение, насочили напред автоматите си „Хеклер и Кох MP5“ Мур викна на Коралес:

— Иди с тях! Иди с тях!

Не знаеше дали младежът го чу, защото не се движеше — може да беше загубил съзнание.

Полицаите се хвърлиха на земята, защото от ъгъла някой започна да стреля по тях. Забелязваха се две цеви. Мур стана и изтича към ъгъла на покрива, откъдето видя ясно двамата ацтеки, които стреляха по полицаите. Онези така и не разбраха какво ги е ударило — проснаха се по гръб в собствената си кръв и за последен път погледнаха нагоре с изцъклени очи.

— Чисто е! — викна Мур на полицаите. След това още веднъж изтича до другия край на покрива, към гаражите. Оттам забеляза как по черния път идват още три коли на Федералната полиция с пуснати лампи и сирени.

— Стой! Не мърдай! — каза някой зад гърба му.

Мур искаше да обърне леко глава, за да види кой е човекът зад него, но и без това знаеше. Ацтеките не вземаха пленници и нямаше да му дават заповеди. А и гласът звучеше познато.

— Сеньор, аз съм от Федералната полиция точно като вас — каза Мур.

Онзи измъкна автомата от ръцете му, както и пистолета от колана. Мур не вдигна ръце. Изви се рязко, изненадващо — здравомислещ и невъоръжен човек не постъпва така. Оказа се, че онзи не е от Федералната полиция, нито пък от ацтеките, а хлапето от джипа, с обецата череп в дясното ухо, което се надяваше, че Зунига ще го остави жив.

— Ти си виновен — извика момчето. — Шефът ми е мъртъв заради теб! Видях го!

Мур рязко заби длан в носа му. Някои казваха, че така можеш да убиеш човек. Глупости. Мур само искаше да зашемети хлапето. А и то имаше прекалено хубаво лице, за да му е от полза. Хлапето отстъпи и преди още да извика, Мур измъкна пушката от ръцете му, удари го с приклада в главата и го просна. Нокаут.

Изтича до улука, метна пушката на ремък и се прехвърли през парапета. По средата скобите не издържаха и тръбата се отдели от стената. Мур падна само от около два метра, но от удара краката му изтръпнаха. Но нямаше време за губене. Претърколи се по корем, стана и въпреки бодежите в бедрата затича към хеликоптера, стигна страничната врата, от която Тауърс го грабна и го вмъкна вътре. Коралес лежеше на пода и стискаше очи от болка. Един от полицаите затръшна вратата и носът на хеликоптера се насочи нагоре.

Тауърс сви длан около ухото на Мур и каза:

— Мога само да ти кажа, че се надявам това хлапе да има много тайни.

Мур кимна. Заради мъртвия Зунига работата на картела „Синалоа“ щеше да спре поне за малко време. Картелът ставаше уязвим и онези от Хуарес можеха да го завладеят. Ако това се случеше, значи групата, създадена специално да го унищожи, не само щеше да се е провалила, но и да е помогнала Рохас и престъпната му империя да станат още по-силни.