Том Кланси
Срещу всички врагове (28)

26
Опити

Апартаменти „Естансия“

Хуарес, Мексико

Глория Вега знаеше от Тауърс, че онези от „Синалоа“ не са виновни за убийството на Джони Санчес и приятелката му. Тауърс беше чул от Мур, който сега се намираше в югоизточната част на Мексико, че журналистът е убит от членове на гватемалския отряд на смъртта „Отмъщаващите лешояди“.

Когато Вега каза, че според нея отговорни за убийството са гватемалците, инспектор Гомес махна пренебрежително.

— Джони пишеше за картелите и си плати. „Синалоа“ са го очистили. Това е.

Но лицето му пребледня и той я изгледа продължително, с тревога, преди да й каже, че си тръгва и че тя също трябва да си иде.

След бунта пред управлението. Вега беше казала на Гомес, че му вярва, но се бои, че всички около нея са корумпирани, а тя само иска да постъпи правилно.

— Ами ако правилната постъпка е да гледаш на другата страна? — беше я запитал в отговор той. — Щом осъзнаеш, че нищо няма да се промени и че понякога трябва да гасим огъня с огън?

Тя не беше отговорила. След това Гомес я беше стиснал за ръцете.

— Видя, каквото виждам и аз. Сега искам да знаеш каквото знам и аз.

А после я беше шокирал, като я прегърна продължително, след което й каза с насълзени очи:

— Съжалявам, че се наложи да видиш истината. Тя е горчива, но трябва да я приемем.

Глория вкара ключа във вратата на апартамента си, но нещо не беше както трябва. Ключът не влезе плавно както винаги. Обикновено човек би отминал това като дребна неприятност, но особено сега, в Хуарес, Вега се отнасяше с голямо внимание към всичко, защото и най-малкият пропуск можеше да й струва живота. Пое си дълбоко дъх и се запита дали някой не е опитал да отваря с шперц.

Извади оръжието си, отвори вратата и влезе.

Чу стъпки и после…

Онзи дойде зад нея, изръмжа дълбоко при опита да метне телта около врата й, но тя го изпревари и спонтанно покри гърлото си с ръка. Телта се вряза в дланта й, докато Глория се извърташе, за да повлече мъжа след себе си.

Тя не можеше да се обърне и да види нападателя си в тъмното коридорче, но успя да го отмести встрани от себе си, обви ръка около тялото си и стреля два пъти, докато телта се отпусна. Глория изкрещя, после изтича напред, извърна се рязко и стреля още веднъж.

От прозореца в хола отскочи лъч светлина и освети един мъж, висок колкото Глория, с дънки и сива тениска и с маска на лицето. Лежеше прострелян в гърдите.

Макар и задъхана, и въпреки смрадта от барутния дим и слюнката в устата си, тя все пак успя да забележи някакво движение в спалнята. Втори човек ли имаше? Да — тя дочу отварянето на прозорец и звуци от нечии опити да се измъкне.

— Не мърдай! — изкрещя тя и се втурна в спалнята, където видя друг мъж, облечен по същия начин, да опитва да се измъкне през прозореца. Той беше резервният убиец, но бягаше от страх, а Вега, пълна с адреналин и уплашена, че може да отвърне на стрелбата й, изпразни целия пълнител в него и той падна обратно в спалнята. По навик тя извади пълнителя и сложи нов, след което вкара патрон в цевта, като всичко това продължи само няколко секунди.

Изтича бързо до ключа за лампата, запали я, след това претърси целия апартамент, гардероба, банята. Оказа се чист. Изпратили бяха двама боклуци, защото са мислели, че е лесно да очистиш полицайка. Вега стоеше задъхана.

След това изруга. Защото в момента, в който опита да се успокои, се разплака.

Посегна към телефона си и набра Тауърс.

— Искам да се махна от този шибан случай. Искам да се махна. Веднага.

— О, о, чакай малко. Какво става?

Тя му затвори, почака секунда и набра полицията.

„Не се отказвам лесно — мислеше жената. — Каквото и да говоря“.

Съобщи за станалото и в същия момент някой почука на входната врата — вероятно хазяинът или загрижен съсед.

Телефонът й иззвъня. Обаждаше се Тауърс. Тя отговори.

— Двама боклуци ме нападнаха в апартамента. Убих ги.

— Тогава те изтегляме.

— Не.

— Но нали каза…

— Знам какво казах. Но ще си довърша работата. Лично аз ще арестувам Гомес.

— Добре, дръж се. Ще уредя да сложат датчици в апартамента. Това няма да се повтори.

— Не знам. Гомес ги е изпратил да ме убият. Разкрил ме е…

— Дръж се още малко, като го арестуваме, всичко ще си дойде на място. Голям удар ще бъде, както в Пуерто Рико, но не можем да бързаме, още не…

— Да се надяваме, че ще съм жива дотогава — сопна се тя. — Сега трябва да затварям. Някой чука на вратата, а и две полицейски коли идват насам…

 

 

Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Споменът за баща му, озарен от горящия хотел, преследваше Данте Коралес, който лежеше с бинтовано рамо и с поставена в презрамка лява ръка. Набра един номер и се заслуша — никой не отговори, не се включи и гласовата поща, а се чуваше само безспирно жужене.

— Още ли не отговаря? — запита Пабло, който седеше на стол близо до вратите за верандата.

— А дали някой не търси Мигел? Ами ако вече знаят, че нещо не е наред?

— Ако се обадиш на Кастильо и му кажеш истината, знаеш какво ще направи…

— Ще очаква от мен да побягна. Ще ме намерят и ще ме убият. Не мога да се обадя.

— Данте, защо се страхуваш толкова? Не съм те виждал такъв. Хайде, ще се справим.

— Защо се страхувам ли? Имаш ли някаква шибана представа какво ни очаква?

— Не.

Данте изруга мислено и каза:

— Мамка му. Трябваше просто да платя на оня боклук Салу, но той е мърляч и извади късмет, че изобщо му предплатих.

— Имаш ли парите?

Коралес поклати глава.

— Отдавна заминаха.

— Ти не мислеше ли, че ще си искат останалото?

Коралес почти се усмихна.

— Знаех, че ще ги искат, но реших, че дотогава ще имам малко повече пари от пратките. Но и там ни го вкараха, та…

Телефонът на Коралес звънна — търсеше го непознат номер.

— Ало?

— Коралес, приятелю, забелязах, че опитваш да ми позвъниш. Много съм щастлив, че накрая привлякохме вниманието ти.

Данте замръзна на мястото си. Обаждаше се Салу, който почти пееше от гордост.

— Внимавай какво говориш — отговори Коралес. — Предупреждавам те.

— Разочароваш ме.

— Знам. Позволи да ти компенсирам загубите.

— Първоначалната ми цена, умножена по три.

— Дадено. И знаеш какво искам.

— Разбира се.

— Къде си?

— О, Коралес, знаеш, че това не е възможно. Кажи ти къде си и ще ти изпратя кола.

— Ще ми трябва време. Най-малко двадесет и четири часа.

— Извинявай, Коралес, но трябва ли да ти имам доверие след онова, което направи? Не, нямам двадесет и четири часа. Имам време до полунощ. Става ли?

— Не мога да се справя.

— Можеш. Можем да се разплатим по електронен път. Имам цялата информация, която ще ти трябва.

Но не така искаше да се разплати Коралес. Той искаше да вземе пари в брой, за да не научи Кастильо. Такива пари трябваше да се теглят от някоя от работните сметки на картела, и Кастильо щеше да разбере за толкова голяма сума.

— Ще дойда с парите в брой — отвърна Коралес. — До полунощ.

— Не, както казах, ще ти пратим човек, когато си готов. Край с игрите, Коралес.

— Разбирам.

— Дано. Това е последният ти шанс. Знам, че съжаляваш искрено за грешката си и аз искам да ти помогна за последен път, защото ще спечеля. Иначе бог да ти е на помощ… Бог да ти е на помощ…

Коралес прекъсна връзката и погледна Пабло.

— Трябва да намерим много пари в брой максимално бързо. Обади се на Ектор и кажи на Фамилията, че имаме нужда от заем.

— Сега пък от друг картел ли ще взимаме заеми? — запита Пабло.

— Не ми задавай въпроси! Действай! — сопна се Коралес и изохка, защото пулсиращата болка в рамото му го преряза като остър нож.

 

 

Медицински институт „Хорхе Рохас“

Град Мексико

На паркинга на съвсем новата офис сграда имаше тълпа от около двеста души. Хорхе Рохас изправи раменете си пред трибуната и се усмихна още веднъж към съвета на директорите, висшите администратори и дузините техни подчинени, наети да помогнат на това амбициозно начинание. Присъстваха и няколко от местните медии, за да отразят историческата церемония по прерязване на лентата.

Рохас ги изненада с посещението си на церемонията (първоначално беше отказал, извинявайки се, че трябва да пътува), но се завърна рано от Колумбия и реши в последния момент да поеме този риск за сигурността си и да говори на събитието.

Пристигна с конвой от шест бронирани джипа, а екипът му от двадесет души, облечени дискретно в костюми на Фелипе Сомоса и добре въоръжени, отцепиха района. Той завърши с думите:

— И както съм казвал и преди, съществуващият модел на здравеопазване е порочен. Надеждата ни е в превантивната медицина, която трябва да рекламираме и да осигурим по-голям достъп до нейните услуги. Подходът е ориентиран към пациента, а не към системата за здравеопазване. Надяваме се да насърчим гражданите на Мексико, както и всички в Латинска Америка, да поемат по-инициативна роля в здравеопазването. Ще го направим, като оказваме помощ на организации с идеална цел и чрез предоставяне на субсидии за студенти, професори, изследователи и други професионалисти в областта на здравеопазването. Аз съм основал института с една цел: да помага на хората да живеят по-добре и по-дълго. Е, можем ли вече да срежем тази лента? Защото мисля, че ето там са приготвили кафе и закуски за всички ни!

Публиката се разсмя, когато Рохас слезе от подиума, взе голямата ножица и сряза лентата под съпровод от бурни аплодисменти. Искаше му се да може да се обърне и да погледне светналите очи на жена си, но вместо нея там стоеше Алекси, винаги зашеметяваща в скъпите си дрехи и бижута, но все пак манекенка, а не прекрасна събеседничка като бившата му съпруга. До нея стоеше Кастильо, който вдигна ръка към слушалката на ухото си и каза нещо тихо на останалите от охранителния екип.

Преди да се обърне, за да чуят останалите няколко думи от директора на института, една репортерка от местната телевизия, Инес Ортега, жена на средна възраст, която няколко пъти вече беше интервюирала Рохас и винаги успяваше да го раздразни, се промуши най-отпред и напъха микрофона в лицето му.

— Сеньор Рохас, вие сте един от най-богатите хора в света и влиянието ви се забелязва навсякъде. Аз говоря по мобилния си телефон през оператора на Рохас, докато пазарувам във ваш супермаркет с пари, които държа на сметка в някоя от вашите банки. Като свърша, мога да ида на кафе в заведение, което вие притежавате. Трудно е да избяга от вас човек.

— Обичам да помагам на хората — отговори той и махна с ръка. — Ако нямате въпроси…

— Всъщност имам. Как реагирате, когато ви наричат алчен? Нацията гладува, а вие ставате все по-богат, защото бизнесът ви никога не се проваля…

— Отговарям по следния начин — отговори Рохас и посочи с ръка медицинския комплекс. — Правим всичко възможно, за да върнем нещо на общността. Критици ще има винаги, но фактите говорят сами за себе си. Ако искате да обсъждаме богатството, аз мисля, че то трябва да се пази, за да е полезно на бъдещите поколения — затова е важно бизнесът ми да е добре. Аз не съм тук, за да забогатявам още. Тук съм, за да помагам на нашия народ и на нашия президент да реши по-лесно проблемите на страната, а ако хората искат да нарекат това алчност, значи не представят правилно онова, което чувствам в сърцето си.

Някъде от далечния край на тълпата се чу пукане — като от фишек — и почти веднага нещо блъсна Рохас в гърдите и го събори. Той посегна към парапета на стълбите, но не успя да се хване и падна на стъпалата, като удари зле лакътя си в бетона.

Настъпи хаос — хората се разкрещяха, някои затичаха към паркираните коли, а други просто се проснаха на земята, за да се крият, освен Фернандо Кастильо, който забеляза самотния стрелец и го подгони, докато в същото време останалите от охраната опитаха да заобиколят жертвата си.

С крайчеца на окото си Рохас видя как Кастильо пробяга двадесет крачки, преди да открие огън и да улучи мъжа, който падна, преди да стигне до пикапа, паркиран под два големи бука в далечния край на имота. Кастильо изтича бързо до падналия стрелец и за голямо огорчение на Рохас вкара два куршума в главата му. Полезно щеше да е да го разпитат, но пък известните хора като него имаха много врагове. Нищо чудно онзи да е превъртял гражданин, който един ден не е издържал и е решил да убие някой известен от вестниците или телевизията.

Алекси и репортерката Инес се озоваха до Рохас, който бръкна във вътрешния си джоб и измъкна загнездилия се в гъвкавата плоча куршум. Вдигна го и го показа на двете жени.

— Слава богу, че имам защита — каза той.

— Трябва да се обадиш на Фелипе в Колумбия и да му кажеш за това — посъветва го Алекси.

Докато му помагаха да стане, заприиждаха още хора, включително съветът на директорите, за да питат дали е добре.

Той се върна на трибуната, а сирените в далечината се чуваха все по-силно.

— Жив съм — викна той. — Както и мечтата, която изградихме тук!

При тези думи хората започнаха да скандират.

 

 

По-късно, седнал на задната седалка на своя брониран мерцедес, Рохас гледаше репортажа, заснет от телевизионния екип. Всички главни световни мрежи излъчиха новината — „Асошиейтед Прес“, Би Би Си, „Ройтерс“ и „Юнайтед Прес Интернешънъл“. Водещите новинарски мрежи в Мексико и САЩ предаваха или коментираха случая.

Опита още веднъж да позвъни на Мигел. Не получи отговор. Само съобщение по гласовата поща.

— Нямам отговор от сина ми. Или от Соня — каза той на Кастильо.

— И Данте не се обажда, но нека им дадем малко време — отвърна телохранителят — Възможно е да има проблеми с телефоните — може би по тази причина не отговарят.

— Прав си. Не трябва да се тревожа, но знам, че тези новини ще разтревожат Мигел.

— Той ще се обади — увери го Кастильо. — А сега, господине, сигурен ли сте, че не искате да идете в болница?

— Закарай ни у дома.

Алекси сложи ръката си върху неговата и каза:

— Всичко е наред, любими. Благодаря на бог, че си толкова предпазлив. Няма да се оплаквам повече, че ходиш в Колумбия.

Той се усмихна леко и опита да се успокои.

Жената се намръщи.

— Защо според теб онзи луд искаше да те убие? След всичко, което правиш за страната? Просто не мога да повярвам колко омраза има на този свят.

— Повярвай — отвърна той и се загледа през затъмнения прозорец. Вече навлизаха в главната магистрала на път за Куернавака и голямата му къща в покрайнините на града. Изведнъж изкрещя:

— Искам да знам кой е онзи!

— Разбира се — отговори Кастильо. — Вече работя по въпроса. Детективите ще ми се обадят веднага, след като разберат.

— Добре, отлично — отговори Рохас. След това въздъхна дълбоко — имаше съобщение по телефона от Мигел.

Натисна бутона, за да разгледа съобщението, в което нямаше текст, а само видеоматериал. Почука два пъти с пръст по иконата на видеозаписа, постави телефона хоризонтално и се загледа в изображението, на което се показаха Соня… и Мигел…

Рохас се задъха.

— Фернандо! Отбий! Отбий!

На екрана се появи мъж със сатър.

— Не гледай — каза Соня. — Не гледай.

Ръцете на Рохас се разтрепериха.

— Не!

 

 

Частна писта

Приблизително 1000 мили южно от Мексикали, Мексико

Вече мръкваше, когато завършиха прехвърлянето на оборудването и хората в микробусите, единият от които принадлежеше на водопроводчик, чиято емблема беше изрисувана отстрани на колата. Другият микробус се използваше за доставка на морски храни и вонеше на риба и раци. Самад и хората му смръщиха лица и се качиха. Нямаха други коли и въпреки теснотията той благодари на Аллах, че му ги осигури.

Самад прецени, че ги чакат осемнадесет часа път със средна скорост от осемдесет километра и затова предупреди екипа си, че предстоят два дълги и изнурителни дни по шосетата. Талвар и Ниази, които седяха в другия микробус, казаха, че ще положат максимални усилия да успокояват хората и да им напомнят, че бензиностанциите са единствените места, в които могат да ползват тоалетна. Това беше важно за такава голяма група хора.

След тридесетина километра първият микробус отби от пътя заради спукана гума и Самад вдигна ръце във въздуха от безпомощно разочарование. Да, имаха резервна гума и можеха да я сменят, но в Съединените щати ги очакваха толкова много хора — чак стомахът го присви при мисълта, че закъснява, и той стисна юмруци. Шофьорите, мексиканци, си крещяха на испански, докато сменяха гумата, и Самад започна да осъзнава, че шофьорът на неговия микробус май има някакви съмнения. Той отиде при него, клекна и каза на испански:

— Надяваме се, че ще ни откарате закъдето сме тръгнали. От вас се изисква само това. За да ви платим. Разбирате ли ме?

Мъжът преглътна и кимна.

В небето над тях премина пътнически самолет. Самад вдигна поглед и проследи как машината се изгуби в група розови облаци.