Том Кланси
Срещу всички врагове (31)

29
Единственият лесен ден

Нефтен терминал „Ал Басра“

Персийският залив, Ирак

19 март 2003 г.

Мур се издърпа в черната лодка „Зодиак“ при другите двама тюлени, скочили от платформата. Още чакаха Кармайкъл и ранения боец от екипа му, Мейко шест. Мур смъкна маската си и си пое дълбоко дъх в соления въздух. На запад от тях един хеликоптер СН-47 „Чинук“ висеше над черните като въглен вълни и под мантията от облаци, а задната му рампа беше отворена опасно ниско над водата. Двойката ротори хвърляха пръски нависоко и завихряха блед водовъртеж над залива, а двигателите му виеха. Мур знаеше, че пилотът води жестока битка с вятъра.

От платформата избухна стрелба от малокалибрено оръжие, повечето към хеликоптера, а Мур опита да извика по радиото огнева подкрепа от патрулния кораб, но му отказаха и заповядаха незабавно да се изтегли.

Пилотът на хеликоптера повтори заповедта:

— Мейко едно, тук Морска птица. Обстрелват ме, обстрелват ме! Идвайте веднага, край!

— Ясно, Морска птица. Ясно!

Корпусът на хеликоптера оживя от искрите на отскачащите от него куршуми, които веднага изчезваха в мъглата. Мур се извърна към платформата и видя Кармайкъл на парапета с техника по електроника първи клас Били Хартог, Мейко шест.

— Франк, нямаме време, приятел! — напомни Мур.

Но Франк Кармайкъл не можеше да изостави никого, жив или мъртъв. Двамата с Мур знаеха от опит, че това не е някакво патриотарско клише от военните филми. Това беше истината и действията на Кармайкъл говореха за стоманената му воля и характера му. Той носеше на рамо безжизненото тяло на Хартог, изпълнен с решимост да го върне у дома.

Тюлените като Кармайкъл не търсеха лесния начин нито по време на обучението, нито след това. Единственият лесен ден за тях беше вчерашният. Но преди да стигне до ръба, Кармайкъл се върна, защото по парапета пред него заудряха и заискриха куршуми.

След това във водата между лодката и платформата заплискаха още куршуми и погледът на Мур се срещна с очите на двама пазачи, които се целеха в него.

Зад него затрещяха автомати — неговите хора вдигнаха автоматите си и очистиха двамата иракчани, които паднаха назад върху платформата.

Силен плясък привлече вниманието на Мур. Кармайкъл и падналият им колега бяха скочили от десет метра височина във водата…

Но те се намираха от другата страна, близо до една от големите опори, на двадесетина метра от тях.

Над водата се вдигна една ръка… и се разнесе глас, който отекна само в ушите на Мур:

— Не ме оставяйте! Не ме оставяйте!

— Трябва да се връщаме! — викна взводният старшина Гари Бранд, който седеше в лодката до Мур.

Мур погледна Кармайкъл, а после хеликоптера.

— Мейко едно, тук Морска птица! Не мога да чакам повече!

Мур изруга и поклати глава.

— Чакай! Ще чакаш!

— Проклет да си, Мейко едно! — викна пилотът. — Тридесет секунди!

Задавеното бръмчене на извънбордовия двигател на празен ход премина във вой, когато Мур подаде газ и се насочи към Кармайкъл, като каза на хората си да са готови с въжето.

После си пое дълбоко дъх и го задържа.

От Кармайкъл се искаше само да хване въжето и да вкара ръката си в примката. Те щяха да го издърпат в лодката, дори ако това костваше живота на Мур.

Той приближи лодката до Кармайкъл, който опитваше да задържи тялото на Хартог.

Хвърлиха въжето.

Кармайкъл имаше само една здрава ръка.

И пропусна въжето. Мамка му!

Мур зави толкова рязко, сякаш лодката плаваше на релси. Убеден беше, че има време за повторен ход. След това погледна към хеликоптера.

Морска птица се оттегляше.

И изведнъж секундите станаха години. Мур чуваше само ударите на сърцето си и усещаше соления вкус на водата в устата си.

Кармайкъл се поклащаше нагоре-надолу до опората.

От рампата на хеликоптера се изсипа вода като водопад, когато пилотът подаде газ и машината се вдигна нагоре.

— Не помниш ли какво ни казваха? — беше запитал някога Кармайкъл. — Че начините да те победят са два: да умреш или да се откажеш. А ние не се отказваме.

Нов залп изтръгна Мур от вцепенението и той отново погледна хеликоптера.

— Онзи излита! Трябва да тръгваме!

Не разбра кой го каза — вятърът, изстрелите и воят на хеликоптера изменяха гласовете, но чу достатъчно:

— Не го прави, Макс! Не го прави!

Той разбра, че не може да спаси всички. Не можеше да спаси Кармайкъл.

— Нямаме избор. Тръгваме!

Когато погледна назад към платформата, забеляза Кармайкъл, който продължаваше да маха, но за да се отдалечат.

„Спасявайте се“.

Водата до тях закипя от куршуми и това реши всичко. Мур завъртя още веднъж лодката, даде газ и се понесоха по вълните към хеликоптера.

— Морска птица, тук е Мейко едно. Идваме!

— Ясно, Мейко едно. Бързо!

Хеликоптерът се сниши и рампата му отново се потопи в океана.

„Не ме оставяйте!“

Но Кармайкъл не беше казвал такова нещо. Подканил ги беше да тръгват. Знаеше, че трябва да остане.

Мур насочи лодката с пълна газ към хеликоптера, чийто пилот се спусна още малко и застана перфектно, а куршумите около тях се забиваха във водата, докато…

Водената от Мур лодка се качи на рампата, плъзна се във вътрешността на хеликоптера и спря.

Още преди да угасят двигателя, пилотът издигна машината и рязко се отдалечи от платформата, от вълните и от куршумите.

След като угаси двигателя, Мур остана в лодката. Вдигна очи и видя в обърнатите към него погледи на другите тюлени, че търсят някакво оправдание, нещо, което да им позволи да осмислят станалото. Защото бяха оставили човек във водата, за да умре.

А Мур затвори очи, обърна се настрана и опита да не се срине.

Хората му се заеха да свалят оборудването си, сякаш нищо не беше се случило. Обучението им си казваше думата — безкрайните часове подготовка, рутината и всичко, което ставаше след мисиите сякаш като в мъгла, след която се оказваше, че някак са се добрали до бара и вече са на третото питие. Чувстваха се изстискани от битката, сякаш лишени за момента от чувства, които щяха да се върнат с времето.

След не повече от два часа започна най-голямата операция в историята на военноморските тюлени от САЩ. За разочарование на Мур неговият екип остана в резерв.

Тюлените заедно с бойци от кралската морска пехота нападнаха помпените шлюзове на всички терминали и платформи, но разузнавачите не бяха споменали за острата като бръснач бодлива тел около тези шлюзове, поради което тюлените не можаха да завладеят лесно района. Скоро след това започна да ги обстрелва иракски бронетранспортьор, но успяха да повикат самолет А-10 от ВВС, чийто стрелец бързо разпозна и унищожи бетеера с ракета „въздух-земя“ AGM-65 „Маверик“ с 350 килограма взривен заряд.

Тюлените проведоха още нападения срещу рафинерията и пристанището на полуостров Фао, докато морските пехотинци на САЩ от 5-и боен полк на първа военноморска експедиционна група нападнаха цели навътре, в нефтеното находище Румайла. Мур слушаше оплакванията на командира си, че почвата там е доста нестабилна за пустинните джипове със задно предаване. Опасенията на тюлените се потвърдиха, когато пристигнаха и джиповете им затънаха в напоения с нефт пустинен пясък. Наложи се да се придвижват пеша и да се изправят срещу повече от триста окопали се иракски войници и бронетранспортьори. С помощта на въздушната подкрепа, която поискаха, екипите тюлени успяха да си пробият път през вражеските позиции на сутринта, като убиха няколкостотин иракчани, заловиха почти още сто други и унищожиха всичките им бетеери, докато не ги отмени 42-ри отряд командоси от британската кралска морска пехота.

След операцията намериха тялото на Кармайкъл. Иракчаните от платформата го бяха простреляли, а по корема си имаше ухапвания от жълтокоремни морски змии, предизвикани от шума на извънбордовия двигател. Тези змии се срещаха често в залива и с отровата си, по-силна от тази на кобрата, парализираха дихателната система на жертвите си. Намериха и тялото на Хартог, отнесено на четвърт миля встрани от платформата.

На погребението на Кармайкъл в Сан Диего, Мур и повече от тридесет други тюлени, които познаваха Кармайкъл и бяха служили с него, се наредиха от двете страни на пътеката на носачите на погребалния покров, пред катафалката с ковчега. Когато ковчегът минаваше край тюлените, всеки от тях сваляше от униформата златната си значка тризъбец, която още наричаха „Будвайзер“. Забиваха в дървото здравия остър щифт от долната страна. Когато ковчегът с Кармайкъл стигна гроба, от двете му страни имаше редици златисти значки. Мур и неговите колеги не можеха да направят нищо повече, освен да отдадат тази последна почит на един от братята си.

Като най-добър и близък приятел на Кармайкъл Мур последен заби значката си, което му струва много. В продължение на няколко секунди не можа да се овладее, но безизразните лица на другите около него, свикнали на изключителна дисциплина, го мотивираха да се държи. Погледна младата съпруга на Франк, Лейни, която ридаеше в кърпичката си, а по бузите й се стичаше черна като роклята й спирала. Да изкаже съболезнования на тази жена си беше истинска шега. Безвкусна шега. Защото по негова вина тя нямаше съпруг. Влудяваше го безсилието, че не може да й помогне, и Мур стискаше юмруци.

Няколко часа по-късно, по време на помена, който проведоха в голям италиански ресторант на име „При Антъни“, Мур дръпна Лейни настрана и опита да й обясни какво се беше случило. Тя знаеше съвсем малко за инцидента и никъде в доклада не пишеше, че Мур е взел решението да го остави, за да върне останалите в хеликоптера, а само че тюлените са попаднали под силен обстрел и че Кармайкъл е бил прострелян.

— Истината, Лейни, е, че за всичко съм виновен аз.

Тя поклати глава и го отблъсна.

— Не искам да слушам това. Не искам да знам. Нищо няма да се промени. Не съм глупава, Макс. Знам, че това можеше да се случи, затова не мисли, че съм някаква бедна и шокирана вдовица, и не ми казвай кого да виня. Ако ти олеква, извини се, но не е необходимо. Аз се наех с тази отговорност, когато се омъжих за тюлен, и ще съм глупачка, ако не съм мислела, че може и да дойде ден като този. Знаеш ли кое е странното? Когато заминахте, аз имах предчувствие… Просто знаех…

— Не знам какво да кажа.

— Франк загина, вършейки онова, което обича. Обичаше и вас. Това беше животът му. Така ще го запомним.

— Но не трябваше да умре. А аз просто… Дори нямаше да съм тук, ако…

— Казах ти — без извинения.

— Знам, но…

— Забрави.

— Лейни, не очаквам да ми простиш — каза Мур задавено. — Аз просто… Нямаше… Той опита да ми каже да тръгвам…

— Стига. Не казвай нищо друго.

— Но трябва.

Тя сложи пръст на устните му.

— Не, не трябва.

Мур рязко се завъртя и тичешком излезе от ресторанта, като усещаше върху тила си погледите на другите тюлени.

 

 

Районът на Кристалната пещера

Национален парк „Секвоя“

Калифорния

— Петима — прошепна Ансара, загледан през бинокъла. Лежеше по корем, рамо до рамо с Мур, който потвърди същото иззад собствения си бинокъл.

В просеката на петнадесетина метра под тях петима мъже, на вид латиноамериканци, товареха една триметрова камионетка без надписи с марихуана на блокчета. Мур вече знаеше от Ансара за тази „градина“, в която картелът отглеждаше марихуана под прикритието на боровете, но остана шокиран от голямата и хитроумна напоителна система. Видя палатките на градинарите, както и много по-големите и дълги палатки, в които набраните растения престояваха три-четири дни окачени на тел и градинарите проверяваха внимателно всяко едно за плесени. Изсушените растения се преместваха на бали в друга палатка, в която шестнадесет жени (Мур ги беше преброил и смяташе, че някои от тях са само на петнадесет или шестнадесет години) ги претегляха, връзваха на снопи и опаковаха готовите блокчета. Оставяха страничните брезенти на палатките отворени и именно през тях Мур успя да заснеме цялата операция, следена от редица камери с батерии. Ансара познаваше отлично района и знаеше всеки охранителен пост и всяка слабост в отбраната на фермата.

— Исках да ги разбия предишния път, като бях тука, но Бюрото не позволи — беше каза той на Мур. — Сигурно постъпиха правилно.

— Да, защото след седмица ще направят друга ферма на друго място. Трябва да ги затворим в Мексико и да прекъснем командната верига.

— Защо вие, военните, все говорите за тактика, техника и процедури и казвате, че тълпа наркодилъри имат командна верига?

— Защото сме бивши военни. Винаги си оставаме такива. И защото нещата са точно така.

— Само питам, за да те дразня…

Мур се усмихна при спомена за този разговор и отново погледна към лазерната предупредителна система, маркирана с тиксо на всяко дърво. Тук не можеха да преминат и Ансара успя да предупреди Мур два пъти да не застане на пътя на лъча. Пуснал беше малко бебешка пудра през лъча, за да покаже точно къде минава.

Една камера върху палатката, от която мъжете товареха блокчетата, се завъртя към хълма, а после се вдигна нагоре към Мур и Ансара, които залегнаха зад дънера. В този момент доловиха шум на листа зад себе си, от югоизток. Патрул. Чуха говор. На испански. Говореха за следи от мечка.

Мечка ли? Лошо.

Ансара му махна. „Чакай. Ще отминат“.

Мъжете долу завършиха товаренето, след което се качиха в кабината на камиона и шофьорът включи двигателя.

Мур и Ансара трябваше да се спуснат обратно в долината при планинските си велосипеди и да слязат тихо до главния път, където ги чакаше пикапът. Камионът на картела щеше да се отдалечи доста, но информацията от проследяващия го спътник постъпваше направо в телефона на Мур. Необходимо беше само Мур да успее да се приближи до камиона и да постави следящо устройство, за да получават по-точна информация за местонахождението му. Сигналите от спътниците често се прекъсваха от атмосферните условия и терена, а точно този камион не трябваше да губят.

След като гласовете на охранителите затихнаха, Ансара тръгна покрай боровете по меката постилка от иглички, които шумяха леко под стъпалата му. Часовникът показваше 11:35 преди обяд.

Когато стигнаха при велосипедите си, все още чуваха камиона, който бавно слизаше по коларския път, прокаран от работниците от картела на двадесетина метра източно от двамата. Ансара се качи на велосипеда си и го подкара. Той беше опитен колоездач, тренирал продължително с приятеля си Дейв Амено по някои от най-сложните пътеки в Централна Флорида. Мур се дразнеше от уменията на приятеля си, защото едва се удържаше на велосипеда, който отскачаше от корените. Ансара знаеше точно кога да се вдигне от седалката и да се наклони назад, а Мур се мяташе като парцалена кукла със залепени към дръжките ръце.

По щастлива случайност Мур падна само два пъти, докато стигнат пикапа. А това, че не си счупи нещо или не се нарани до кръв, се оказа чудото, от което се нуждаеха. Хвърлиха велосипедите в пикапа и потеглиха на югоизток към шосето „Сиера Драйв“, като Мур следеше на картата на телефона си синята мигаща точка, която обозначаваше камиона.

— Много далече ли са? — запита Ансара.

— Към пет-шест километра.

Агентът от ФБР кимна.

— Напомни ми, когато всичко свърши, да те науча да караш планински велосипед. Виждам, че не е част от изчерпателното ти обучение.

— Е, нали се справих.

— Да, но изглеждаше много притеснен. Казах ти да се отпуснеш и да оставиш колелото да ти казва къде да идеш.

— Не говоря велосипедски.

— Очевидно.

— Колелото искаше да иде към дърветата.

— Трябва да станеш едно с машината, скакалецо.

— Да бе.

Ансара се засмя.

— Имаш ли си приятелка?

Мур се ухили.

— Винаги ли приказваш толкова много?

— Ами нали следим камион.

— Така е. Затова нека не се отклоняваме от задачата. Сигналът още е силен. Знаеш ли къде ще е първата им спирка?

— Ами ако се качат на шосе 198, според мен ще идат в Портвил. И преди са прекарвали дрога оттам. Агенцията за борба с наркотиците ги хвана преди две години, мисля.

Мур възнамеряваше да увеличи тази зона в картата, но вдигна поглед към Ансара и каза:

— А на въпроса ти — нямам приятелка. Имах много хубава жена в Афганистан, но не съм сигурен дали някога ще се върна там.

— Местна ли е?

— А, ето това ще им хареса много, нали? За такова нещо ще ме обесят на сещаш се кои неща. Така че отговорът е „не“. Американка е. Работи в американското посолство.

— Секси ли е?

Мур се усмихна.

— Не.

— Кофти.

Телефонът на Ансара позвъня.

— Трябва да отговоря.

— Кой е?

— Рубен. Хлапето, което вербувах. Какво имаш за мен, млади момко?

Мур дочуваше само някои неща, но реакциите на Ансара допълваха картината: картелът беше завършил някакъв голям тунел между Мексикали и Калексико. Рубен и още други десетина момчета щяха да започнат първите сериозни преходи през тунела, вероятно с кокаин от Колумбия и опиум от Афганистан. Това беше нов подход за картела и след телефонния разговор Ансара каза, че вече няколко мулета са преминавали за суха тренировка. Сега, след като наркотрафикантите се чувстваха сигурни, че маршрутът е чист и таен, истинският продукт щеше да тръгне на север, а парите и оръжията — на юг.

 

 

Камионът на картела се движеше с не повече от шестдесет километра в час по виещите се пътища, а и предположението на Ансара се оказа правилно. Онези отидоха направо в малкия град Портвил, Калифорния, с население около петдесет хиляди души, отправиха се към един мотел „Холидей ин Експрес“ и спряха на паркинга зад триетажната постройка.

Мур и Ансара ги наблюдаваха от паркинга на „Бъргър Кинг“ от другата страна на улицата. И тримата останаха в кабината, с което осуетиха намерението на Мур да постави следящо устройство отдолу на шасито. Той не смееше да се приближи.

— Искаш ли чийзбургер? — запита Ансара.

Мур го изгледа с престорено отвращение.

— Скромното ми мнение е, че бъргърите на „Ин енд Аут“ са най-добрите по западното крайбрежие, защото са сто процента говеждо. А и пържените им картофки се правят в сто процента прясно и чисто от холестерол растително масло.

— Сериозно ли говориш? Искаш ли бъргър, или не?

— Вземи ми два.

Когато Ансара се върна с храната, до камиона на картела беше спряла друга кола — бял товарен микробус със затъмнени стъкла.

Загледан през дългия обектив на разузнавателната си камера, Мур за малко не се задави с чийзбургера си, като гледаше как мъжете прехвърлят посред бял ден най-малко четиридесет блокчета от камиона на картела в микробуса.

Шофьорът на микробуса, пак латиноамериканец на вид с дънково яке и слънчеви очила, подаде на мъжа от картела една раница, вероятно пълна с пари.

— Не мога да повярвам, че са толкова нагли.

— Повярвай — отговори Ансара. — Здрасти. Ето ти дрогата. Благодаря за парите. Приятен ден.

Микробусът тръгна и въпреки че от ФБР щяха да го следят със спътник, а и имаха регистрационните му номера от снимките на Мур, при евентуално залавяне някой от картела можеше да се обади на хората в камиона, които да се паникьосат и да не завършат доставките си. Камионът тръгна от паркинга и се насочи на запад към шосе 64. Ансара остана доста назад и когато се качиха на шосето в посока на юг, камионът вече имаше преднина от пет километра.

— Та за тази твоя приятелка — запита изведнъж Ансара. — Още ли се чувате с нея?

— Защо питаш?

— Не ми върви много с жените.

— За това ли?

— Работата ли имаш предвид? Да бе…

— Е, не съм човекът, от когото трябва да искаш съвет.

Ансара се усмихна.

— Може би един ден ще намеря някой, който знае как се правят тези неща. Забравил бях, че си тюлен, което значи, че сме обречени.

— Хей, имаше и семейни между нас.

— Те са изключение, не правило. Жените днес искат твърде много. Според мен някои дори ни мислят за егоисти, защото толкова дълго време не сме при тях. В Афганистан не знам да имаше някой, който да не е ерген, разведен или в процес на развод. Жалка работа.

— Аз пък забравям, че си от специалните сили. Все те мислех за бивш планински велосипедист, който търси слава и богатство.

— Да, и затова отидох на работа във ФБР — за абсурдно дълго работно време с ниска заплата, докато разни хора опитват да ме убият…

— И ти харесва.

— Всеки миг.

Мур погледна картата.

— А, спрели са. На бензиностанция. До Делано.

— Може да е само за гориво, но ако е друга размяна, трябва да бързаме, за да не я изпуснем.

Мур тъкмо реши да увеличи изображението, когато сигналът от спътника изчезна.

— Мамка му. Загубихме сигнала.