Том Кланси
Срещу всички врагове (48)

Епилог
Кафе без мляко

„Старбъкс“

Град Маклийн, Вирджиния

Две седмици по-късно

Кафенето „Старбъкс“ в пазарния център „Олд Доминиън“ представляваше самостоятелна постройка с камина на втория етаж. То беше едно от общо трите около Централния разузнавателен център „Джордж Буш“ и понякога сутрешните опашки се виеха извън вратата му. Мур не обичаше да чака петнадесет минути за кафе от пет долара и затова й каза да се срещнат там в четири следобед, когато ставаше спокойно и кафемелачките и машините за капучино не бръмчаха толкова често. Седна близо до входа, като огледа хората около себе си и тези при гишето. За секунди определи целия им живот — къде са израснали, къде са ходили на училище, дали мразят работата си и колко пари изкарват. Определи сексуалната им ориентация, семейното им положение и политическите пристрастия. Работата му изискваше да бъде тънък наблюдател, но играта сега нямаше нищо общо с нея, а с опитите му да се успокои.

Тялото още го болеше и Мур сподели това с Тауърс, който отговори, че той пък само бил прострелян от някакви наркодилъри, което си е обичайно за хората от неговата служба. За последен път стиснаха ръцете си на летището в Сан Диего и ги обзеха изключително силни чувства. Тауърс дори сякаш се просълзи. Мур се закле да поддържа връзка с него. Добър човек се оказа той.

Изстена и отново провери телефона си. Е, така става, като подраниш петнадесет минути — осигуряваш си време за всякакви мисли. Но тюлените не закъсняваха. Никога. Е, поне нямаше съобщение, че срещата се отменя. Тя щеше да дойде. Представи си как жената влиза плавно през стъклената врата с къса рокля, високи токчета и деликатна диамантена огърлица. Съвсем по европейски. И невероятно секси. И с глас като музикален инструмент от друг век.

— Господин Мур?

Вдигна поглед, но не срещна очите на красива жена, а намръщено, небръснато мургаво лице и къдрава черна коса. Мъжът изглеждаше на възраст колкото него и беше красив, но някак не арогантно.

— Кой сте вие? — запита Мур.

— Доминик Карузо.

Мур въздъхна. Слейтър беше се обадил преди седмица, за да му каже, че някой си Карузо, „добър човек“, искал да говори с него и че Мур трябва „да му има доверие“. Но не желаеше да каже нищо повече, а и Мур не успя да намери никаква информация за този човек, освен че някога е работил във ФБР. Но за времето след това нямаше никаква информация. За да услужи на Слейтър, Мур трябваше да се обади на Карузо, за да се уговорят за среща, но нямаше никакво доверие на непознатия и в никакъв случай не би му дал информация за своите операции.

Карузо подаде ръка, но Мур не я пое.

— Можем ли да говорим някъде на по-спокойно място? — запита Карузо.

Мур опита без успех да скрие недоволството си.

— Как ме намерихте?

— Казали сте на Слейтър, че ще бъдете тук. Той ми каза как изглеждате.

— Предполагам, че ви е фен. За съжаление аз не съм.

— Ще станете.

— Вижте, моментът не е подходящ. Аз, ъ, имам среща с някой много по-красив от вас.

— Разбирам. Само ми трябва малко информация.

— И какво ще правите с нея?

Карузо се усмихна виновно.

— За кого работите? — запита Мур.

Карузо отвори уста, но премисли и бързо отговори:

— Съжалявам, че ви притесних. Отново ще се срещнем.

Кимна и си отиде.

Мур се зачуди какво става. Тъкмо мислеше да позвъни на Слейтър, когато в кафенето влезе тя, с измачкана тениска, дънки и маратонки. Раменете му се отпуснаха, макар и съвсем малко. Стегнатата назад черна коса открояваше забележителните й скули.

Трябваше да си припомни, че са тук само за да пият кафе.

Момичето го видя и махна с ръка, след това се усмихна и се приближи.

— Здравей. Радвам се, че накрая ме оставяш да си платя дълга.

Говореше английски много добре, но акцентът го правеше още по-приятен, сякаш говори по-зряла жена, на възраст колкото него.

Стиснаха си ръцете. Нейната — нежна като коприна. Неговата — груба като изсъхнала кожа.

— Така се наредиха нещата — отвърна той. — Което си е истинско чудо.

Тя кимна и отиде при гишето, за да си поръча кафе. Мур предположи, че ще си вземе кафе с мляко. Тя го поръча без мляко, черно. Това го впечатли и той си взе същото. Момичето вдигна дебитната си карта и прошепна:

— Благодаря.

— Няма защо. Горе има камина.

— Още е лято.

— Да, но камината е газова и гори през цялото време. Много приятно е.

На втория етаж се настаниха на един кожен диван, поставиха чашките с кафето на масата и се загледаха в огъня и в двойките колежанчета около себе си, които отделяха очи от лаптопите само за да посегнат към напитките си.

— Ти някога бил ли си толкова сериозен? — запита Соня тихо, за да не ги чуят.

— Сериозен станах едва когато отидох във ВМС.

— И сега си съвсем напрегнат.

Той се усмихна и посегна към кафето.

— Е, колко знаеш?

— Повече, отколкото смяташ.

— Говоря за Самад.

— А аз — за теб.

— Не, наистина трябваше да видиш лицето му, като застана при самолета в Белиз.

— Какво искаш да кажеш?

— За полета оттам ни помогнаха от Израел. Със самолет на „Ел Ал“. С голяма звезда на Давид на опашката. Онзи откачи, сякаш го поливаме със светена вода.

— Имаме ли черен център в Израел?

Мур се усмихна.

— Черен център ли? Не знам за какво говориш.

Тя се намуси.

— И къде е? Нищо не открих и всички си мълчат. Искам да кажа, че даже още не са го обявили в медиите. Шантава работа.

— Честно казано, нямам представа къде е той. Не може да е в „Когълничану“ в Румъния, в Старе Киежкути в Полша или в Диего Гарсия. Твърде много са външните хора там. По дяволите, може дори да е на кораб някъде. И преди сме правили така.

— Говори се, че не е уведомена дори специалната президентска служба и само няколко души в света знаят какво става.

Мур се съгласи, но, разбира се, не можеше да й каже всичко.

— Като се има предвид цялата лайнарщина от единадесети септември насам, сега ще гледат да изпипат всичко, за да не започнат медиите да вият, че Самад е в таен затвор на ЦРУ, където го измъчват.

— Значи за момента го разпитват на неизвестно място и някои хора на Капитолийския хълм искат да смятаме, че това подкопава доверието на народа в нашата съдебна система.

— А ти как мислиш?

— Аз мисля, че е трябвало да го убиеш още там, когато си имал възможността.

— Я виж ти.

— Изненадана съм, че не си го направил.

— Мислех за това, но той пък има важна информация.

— Е… ти чете ли досието ми?

Мур я погледна и вдигна едната си вежда.

— Ако кажа, че не съм, ще ме обвиниш в лъжа. Ако кажа, че съм, ще ме наречеш натрапник.

Соня отпи от кафето си.

— Все ми е едно дали си го чел. Моите родители не ми говорят заради решението, което взех. Баща ми продължава да смята Рохас за страхотен човек. Знаеш, че цели две години готвихме операцията.

— Не мога да се преструвам, че знам как се чувстваш.

Момичето кимна и дръпна телефона си, сякаш за да смени темата.

— Я да видим какво открих аз за теб. Изненадана съм, че са те привлекли в сегашната ти служба и си се отказал от армията. Трябвало е да ти дадат Военноморския кръст, но са ти дали само Сребърна звезда.

— Не говоря на тази тема. Мога само да ти кажа, че с ВМС бяхме готови за раздяла. Винаги ще съм тюлен, но политиката там ставаше малко по-гореща, отколкото обичам. Имаше и други неща.

— Но са те пращали в „Пойнт“, а? Три пъти исках да се обучавам там. Три пъти ми отказаха. Което, разбира се, е тъпо.

Базата „Харви Пойнт“ за изпитване на отбранителни системи в град Елизабет, Северна Каролина, беше известно училище на ЦРУ за обучение за най-черни операции. Момчетата там смятаха, че са кофти, но Мур премина обучението с лекота и дори ги понаучи на някои неща за стрелбата и всичко останало в тюленски стил.

— Не е нужно да ходиш там.

— Защо? Защото съм момиче, ли?

— Защото това, което правиш сега, е много по-умно и опасно. Аз не бих се справил. Онези в базата също не биха се справили.

Соня се загледа някъде в безкрая.

— Много ми е трудно да… Просто не знам как това…

— Кое е най-трудното нещо в живота ти?

— Да не си луд? Това…

— Това да седиш тук с мен, ли?

Тя посегна и го удари.

— Имам предвид лъжите. И това, че искам да му отпусна края и да живея истински. По едно време дори исках да мисля, че баща му не е престъпник, даже се замислих за живот с Мигел.

— Всички имаме моменти на слабост.

Тя прехапа устната си.

— Няма да си простя онова, което му сторих. Красив човек беше.

Соня се изчерви и се извърна в опит да скрие сълзите си.

— Няма нищо. Сега боли, но по някое време спира.

— Така ли мислиш?

Той вдигна вежди.

— Да.

— А ти? Кое е най-трудното нещо за теб?

Мур се поколеба, а после й разказа с равен глас. И когато накрая усети сълзите, не се засрами, защото за първи път му донесоха облекчение.

Соня се доближи до него и сложи глава на рамото му.

— Виж ги тези тук. Всичките. Нямат никаква представа колко е трудно да им осигуриш безопасност.

— Недей да ги мразиш по тази причина.

— Не мога да се спра.

— Трябва ти почивка.

— Току-що се върнах от почивка. И още се чувствам ужасно.

— А може да ти трябва нов приятел.

Тя вдигна глава и го изгледа.

— Така ли?

— Да, за да не мислиш за някои неща — отвърна Мур с престорен поглед на невинен ученик.

— Ясно. В такъв случай аз имам въпрос към теб. Бил ли си в Испания?