Том Кланси
Срещу всички врагове (19)

17
Някои имат пари и пистолети

Боингът 777 на Рохас

В полет за Богота, Колумбия

Хорхе Рохас погледна разсеяно през овалния прозорец и въздъхна — Летяха на 12500 метра, а двигателите „Ролс Ройс Трент 800“ на неговия „Боинг 777“ се чуваха тихо като котешко мъркане в добре изолирания салон. Забележително постижение, тъй като тези самолети имаха най-големите турбореактивни двигатели, както и трябваше, като се има предвид колко му струваше да го купи. Дал беше почти 300 милиона долара за този ВИП въздушен лайнер, най-големият двумоторен самолет на света, който често наричаха „трите седмици“. Можеше да обиколи почти половината свят, преди да се наложи да кацне за презареждане. Ако бързаше, пилотът и вторият му пилот, ветерани и отличени офицери от мексиканските ВВС, можеха да го закарат със скорост от 870 километра в час. Както многобройните му къщи, лайнерът също демонстрираше неговия успех и представляваше величествено убежище. Сам беше приел самолета от завода в Сиатъл, след което го беше изпратил до базата на „Луфтханза“ в Хамбург, за да го оборудват с напълно променен салон съгласно неговите съвсем конкретни и амбициозни искания. Можеше да настани до петдесет души в първокласна обстановка, но по-голямата част от салона представляваше подвижен дом и офис, както и апартамент в топли тонове с преобладаващи черно пепеляви елементи. Банята с плочки от шуплест варовик имаше шест душкабини, сауна за четирима и хидромасажна вана. Античните френски мебели в съседния офис бяха закрепени с болтове за пода. Дори шкафовете за книги имаха лавици, предвидени да не позволяват на томовете да изпадат. Въпреки старите мебели тук се използваше най-модерна техника: принтери, скенери, компютри, безжични мрежи, интернет камери и всичко, което бордовият специалист по технологиите смяташе, че ще му трябва. Срещу бюрото му имаше заседателна маса с телевизор с плосък екран и устройство за прожектиране от компютър и луксозни, дебело подплатени кожени столове, които винаги предизвикваха възхищението на гостите му. Извън офиса имаше медийна зала с друг широкоекранен телевизор, дивани и фотьойли, както и бар, обслужван от Ханс Девон, барман от световна класа и шампион, когото Рохас успя да наеме в Испания. Световното първенство за бармани имаше стойността на награда „Оскар“ и Ханс със своите знания, умения и творчески подход беше победил над шестстотин бармани от двадесет и четири страни. Всъщност всичките седем души, които обслужваха Рохас, произхождаха от Европа и имаха собствени скромни, но функционални помещения с душ и легла като в купе на влак за по-дългите пътувания. Накрая се намираше кухнята с конвекционна фурна и печка — за това забележително бижу помогна дългогодишният му готвач Джей Си. Той беше настоял да има всичко необходимо, независимо къде отиват. Някои от много специалните ВИП гости на Рохас отбелязваха, че когато летят със самолета на президента на САЩ, са като в коптор в сравнение с този летящ дворец. Кралят на Йордания се беше пошегувал, че е разочарован от липсата на басейн в този самолет.

— Не се смейте — беше отвърнал Рохас. — Руснаците имаха соленоводни басейни в подводниците си от клас „Тайфун“. Но знайте, че следващият ми самолет ще е по-голям и ще има басейн!

— Не е необходимо. Това, което имате, е просто величествено.

Наистина Рохас, който седеше потънал в скъпа кожа и излъскани до блясък дървени орнаменти и чакаше ароматната ранна вечеря от Джей Си, имаше повече пари, отколкото можеше да изхарчи за хиляда живота, а и финансовите индекси в Северна и Южна Америка стигнаха най-добрите стойности от пет месеца насам. Животът беше прекрасен. И той нямаше причина да се чувства така кисел.

Мигел израстваше прекалено бързо. Макар че му намери прекрасно момиче, което напомняше толкова много за прекрасната София, баща му донякъде съжаляваше, защото тя скоро щеше да заеме централно място в живота на неговото момче. Рохас се усмихна леко. Просто изживяваше болката на бащата, който трябва да се примири с независимостта на своя син. Това е то. Логиката трябваше да победи чувствата. Но на думи е лесно. Видеше ли ги заедно — толкова млади, жизнени и красиви, винаги си представяше себе си и София. Ревнуваше, разбира се. Ревнуваше сина си за неговата младост и заради факта че е намерил любим човек, докато самият той беше загубил любовта на живота си. Имаше ли право да се чувства така? Да завижда на собствения си син?

В другия край на салона седеше Джефри Кембъл, негов стар приятел от университета в Калифорния, основател на компанията „Бетатест“, която се занимаваше с ранните етапи на създаването на програми за няколко платформи за мобилни телефони. Кембъл имаше милиони и разширяваше бизнеса си в Южна Америка с помощта на Рохас. Двамата бяха играли в университетския отбор по футбол, а по едно време дори излизаха с две сестри, което се превърна в голяма сензация в университета, защото цели тълпи студенти се интересуваха от тези момичета.

— Имам чувството, че си на милион километра оттук — каза Кембъл.

Рохас се усмихна вяло.

— Не са точно милион. Ти как си?

— Добре съм. Винаги съм мислел, че ще си ида преди него. Не е лесно да погребеш братчето си.

Последното изречение жегна Рохас.

— Разбира се, така е.

Братът на Кембъл, също атлет от колежа, който не беше изпушил дори една цигара през живота си, заболя от рак на белите дробове и почина внезапно. На тридесет и осем години. Лекарите подозираха, че е пострадал от обеднен уран, когато неговият танк „Ейбрамс М1А1“ се натъкнал на направена с подръчни средства мина в Ирак, но това не можеше да се докаже лесно, за да се иска обезщетение от армията.

Рохас също беше загубил по-големия си брат, починал седемнадесетгодишен. По онова време живееха в Алацинган, много по-малък град в щата Мичоакан в югозападната част на Мексико. Баща им, фермер и собственик на ранчо, през почивните дни ремонтираше селскостопанските машини и таксита на една фирма, която развиваше дейност в околните градове. Широкоплещият мъж с гъст мустак носеше бледокафява филцова шапка, за която някои се шегуваха, че не сваля дори в леглото. Майка им, с големи кафяви очи и гъсти вежди, с които можеше да накара Рохас да трепери от страх, работеше непрестанно из фермата и поддържаше безупречна чистота в дома. От родителите си той беше наследил нетърпимост към всяко нещо, което отклонява вниманието от работата, и към хората, избрали да изкарат живота си като паразити.

Онази нощ беше ясна и свежа — от планината се спускаше вятър, който люлееше напред-назад портата с отдавна изядено от ръждата резе. Отвън на лунната светлина стояха трима гангстери и чакаха брат му Естебан да излезе. Носеха черни дрехи, а двама от тях дори имаха качулки. Най-високият стоеше по-назад, като часови, натоварен със задачата да отрази случая пред по-силни от него хора.

Рохас излезе на верандата и стисна брат си за ръката.

— Върни им ги.

— Не мога — отвърна Естебан. — Похарчих ги.

— За какво?

— За трактора и тръбите за водопровода.

— Оттам ли намери парите?

— Да.

— И защо? — запита Рохас с разтреперан глас.

— Защото я ни погледни! Ние сме селяни! Работим по цял ден и за какво? За нищо. А тези работят за картела и за пет минути изкарват колкото ние за месец! Не е честно.

— Знам, но не трябваше да го правиш.

— Добре, прав си. Не трябваше да им крада парите, но го направих. А сега е късно. Затова трябва да говоря с тях. Може би ще ми позволят да ги отработя.

— Не отивай там.

— Трябва да ида. Не мога да спя повече. Трябва да се разбера с тях.

Естебан измъкна ръката си, слезе от верандата и тръгна към оградата.

По-късно Рохас виждаше всичко това в кошмарите си. Виждаше всяка стъпка, всяка сянка и кадифеното сако на брат си. Виждаше как Естебан нервно дърпа ръкавите на сакото си и стиска плата с длани. Рохас не знаеше, че брат му, когото винаги беше взимал за пример, може да се страхува.

Но тези ръце, които дърпаха ръкавите… и походката му, при която обувките се влачеха повече от обичайното… му говореха, че неговият герой, неговият защитник, момчето, което го учеше как да лови риба, да хвърля камъчета по водата и да кара трактор, се страхува много.

— Естебан! — викна Рохас.

Брат му се извърна и вдигна пръст.

— Стой на верандата!

Рохас искаше да иде с брат си или да се върне в къщата и да викне родителите си, но те се намираха в града, за да празнуват годишнина от сватбата си, като баща му се хвалеше, че е събрал достатъчно, за да черпи жена си в скъп ресторант.

Един от гангстерите каза нещо на Естебан, който му отговори рязко и повиши глас. Естебан приближи вратата, но гангстерите отказаха да влязат, сякаш някаква сила ги задържаше навън.

Тримата наобиколиха брат му едва след като той излезе от вратата и застана на прашния път, Рохас се досети за сачмената пушка под леглото на баща си. Помисли си дали да не изтича навън и да фрасне трите зли момчета по лицата. Не можеше да гледа повече как тези трима cabrones закачат брат му.

Спомни си бонбоните, които Естебан донесе миналата седмица — истински лукс, и осъзна, че ги е купил с крадените пари.

— Ето — беше казал брат му. — Знам колко обичаш шоколад.

— Благодаря ти! Не мога да повярвам, че си го купил за мене!

— Знам. И аз не мога да повярвам!

След като бяха изяли шоколада и лежаха в леглата си и гледаха в тавана, Естебан каза:

— Хорхе, не трябва да се страхуваш от никого. Хората ще опитват да те мачкат, но никой не е по-добър от останалите. Някои имат пари и пистолети. Това е разликата. Не се страхувай. В този живот трябва да си боец.

— Не знам дали el padre би се съгласил. Нали ни каза да се страхуваме от бандите.

— Не! Не се страхувай.

Но Рохас се страхуваше повече от всякога досега, като гледаше как гангстерите се развикаха срещу брат му.

Най-ниският от тях бутна Естебан, който също го бутна и изкрещя:

— Ще ви върна парите!

И тогава най-високият, часовият, който стоеше няколко стъпки по-назад и мълчеше, бръкна в джоба си и извади пистолет.

Рохас изстена и протегна ръка…

Изстрелът го накара да трепне и да примигне, когато главата на Естебан отскочи рязко настрана и той падна на земята.

Безмълвен, Рохас изтича в къщата, в стаята на баща си, и взе пушката. Изтича бързо навън. Тримата гангстери вече бягаха през полето, към ниската луна над хоризонта. Рохас отвори вратата с удар и изкрещя след тях. Стреля два пъти, а изстрелите отекнаха над къщата и хълмовете. Гангстерите се намираха далече от обсега му. Той изруга, постепенно спря да тича и застана на мястото си задъхан.

След това се обърна към брат си, който лежеше неподвижен в прахта. Изтича при него и пушката падна от ръцете му. Разтрепери се при вида на зейналата дупка в главата на Естебан. Очите на брат му гледаха с някакъв странен отблясък и Рохас щеше дълго време след това да вижда лунното отражение в тях в кошмарите си. В това отражение съзираше и силуета на часовия, който вдигаше пистолета си. Опитваше да види лицето му, но не успяваше.

Отпусна главата на гърдите на брат си и се разплака. Няколко минути по-късно съседите го намериха там, а по-късно дойдоха и родителите му. Майка му ви цялата нощ.

 

 

Рохас се замисли за този отминал друг живот, като гладеше с пръст гладкото дърво на облегалката за ръката на фотьойла си. Всички казваха, че е клише да се издигнеш от нищетата и да забогатееш, но той питаше дали сегашният му живот може да се опише като клише. Колкото и да обичаше и да се възхищаваше на брат си, сега разбираше колко сериозна и глупава грешка беше допуснал той. Рохас прекара почти половината си живот да издирва убиеца на Естебан, но без резултат.

— Е, Хорхе, не знам как да ти благодаря. За всичко. Искам да кажа, че досега не съм се срещал с президент на някоя страна.

— Познавам мнозина — отвърна Рохас. — И знаеш ли какво? Те са като всички други. Хората ще опитват да те сплашват, но никой не е по-добър от останалите. Някои имат пари и пистолети. Това е разликата.

— Някои имат и частни самолети — добави Кембъл с усмивка.

— Обичам да пътувам.

— Сигурен съм, че са ти задавали този въпрос и преди, но хора като теб ме интригуват. Според теб какво е допринесло най-много за успеха ти? Дисциплина или хитрост? Късмет? По малко от всичко? Да, разказвал си ми за малкия град, в който си израснал. А сега си един от най-богатите хора на планетата. Според онази статия в „Нюзуик“ ти струваш поне осем процента от брутния вътрешен продукт на Мексико. Това е просто… изумително. Кой би предположил в колежа, а?

— И ти се оправяш. Не омаловажавай успеха си.

— Да — кимна събеседникът му. — Но съвсем не като теб. Ето, оглеждам красивия ти самолет и те питам как стигна дотук?

— С купуване на фирми и с разумни инвестиции… Не знам. Най-вече са ми помагали приятели.

— Не бъди скромен.

— Сериозно говоря. Приятелствата са най-важни и ще се убедиш в това, когато стигнем в Колумбия.

Кембъл помисли над думите му и кимна, при което Рохас помисли, че успешно е отклонил въпроса. Но приятелят му каза:

— Смяташ ли, че си успял заради училището? Че учеше добре?

— Да. Приятелите и училището.

— Но това не дава отговор на истинската загадка.

Рохас се намръщи.

— О, и каква е тя?

— Как така толкова много от фирмите ти оцеляват в кризата? Ако си спомням добре, нито една от тях не е подала документи за фалит. Предвид неспокойния пазар това направо не е за вярване.

Рохас си позволи да се усмихне леко.

— За мен работят добри хора, а и цяла армия юристи защитават и мен, и инвестициите ми.

— Твоите заведения „Събуей“ в Мексико печелят повече пари от онези в Съединените щати, а хората в Мексико имат по-малък доход. Как го правиш?

Рохас се засмя.

— Продаваме много сандвичи.

След това се замисли за една среща на съвета на директорите през миналия месец, при която екипът му направи презентация за доходите през годината от една верига негови фирми за продажба на автомобили из цялата страна. Много хора не знаеха, че Мексико е най-големият производител и продавач на коли в света. Въпреки разочароващите цифри Рохас беше успял да увери хората си, че стимулите за продавачите не само ще се запазят, но и ще се увеличат десетократно.

— Но как е възможно при огромния спад на продажбите? — беше запитал генералният директор и Рохас беше отговорил на дузината хора около дългата заседателна маса, затаили дъх, за да чуят отговора на този основателен въпрос със следните думи:

— Водих разговори с производителите и мога да обещая, че премиите ви ще се увеличат.

Въпреки недоверието на хората си Рохас беше удържал на думата си. И в отговор го заляха благодарствени обаждания и имейли.

Един от мениджърите даже беше казал, че сеньор Рохас „притежава вълшебен трезор с вълшебни пари, които спасяват живота на хората и защитават семействата и училищата“.

Разбира се, често пъти шегите криеха истината и всъщност трезорът в къщата в Куернавака, съвсем близо до град Мексико, съдържаше купчини долари и песо — чак до тавана. Цели стени от пари. Милиони и милиони — пари, които се изпираха умело в мрежите от фирми паравани и се влагаха в задгранични сметки, като засилваха законния бизнес на Рохас, търговските му представителства и ресторантите, както и производството на пури и неговите телекомуникационни компании.

Заради онзи бизнес, който не само оцеля в тежките икономически условия, но дори и процъфтяваше — търговията с наркотици. В някои моменти Рохас мечтаеше да може да се откачи от тази работа, помогнала му да изгради империята. Много трудно успяваше да крие кой е и че е замесен в картела. Нито жена му, нито синът му знаеха за картела „Хуарес“ и как той се беше включил в бизнеса още от колежа.

Рохас беше се запознат с един студент на име Енрике Хуарес, за когото колегите му и професорите твърдяха, че е гений в рекомбинативните ДНК технологии и в процеса на производство на инсулин. Хуарес искаше да създаде фармацевтична фирма в Мексико, за да се възползва от евтината работна ръка. Рохас, силно впечатлен от отправеното му предложение за съвместен бизнес, инвестира огромен дял от спестяванията си (почти 20000 долара). Учредиха фирмата „Дженетикс Акуня“ в град Акуня (с население 209000 жители) по бреговете на Рио Гранде южно от Дел Рио, Тексас. Хуарес беше обяснил процеса — първо произвеждаха A верига с двадесет и една аминокиселини и верига B с тридесет аминокиселини като предварителна стъпка за синтезиране на човешки инсулин.

След създаването на веригите аминокиселини A и B фирмата щеше да изпраща материала в Съединените щати, където да го включва в кръгови ДНК нишки на име плазмиди, с помощта на специални ензими за молекулна хирургия — следващият етап в производството на инсулин.

Благодарение на многобройните договори бизнесът им потръгна и донесе шестцифрени заплати на двамата през следващите пет години. Разбрал предимството да имаш фармацевтична фирма с легитимно лице, Рохас започна да наема хора зад гърба на Хуарес, за да произвежда за черния пазар варианти на лекарства като „Дилаудид“, „Викодин“, „Перкосет“ и „Оксиконтин“, които носеха повече пари от инсулина.

Един петък, след дълга вечеря и разгорещен спор, Хуарес изгледа Рохас през дебелите си очила и заяви:

— Хорхе, не ми харесва накъде водиш фирмата. Залогът е много голям. Ще загубим много. Не ме интересува колко изкарваме от лекарствата на черния пазар. Ако ни хванат, ще загубим всичко.

— Разбирам. Затова съм готов да откупя бизнеса. С парите ти можеш да започнеш нещо ново. Ще ти направя много щедро предложение. Не искам да страдаш. Започнахме с хубави идеи и много молитви. Искам сега да си свободен за други неща.

— Аз създадох фирмата. С моите идеи. Знаеш го. Няма да ти я дам. Без да ме питаш като съдружник, ти направи всичко зад гърба ми. Вече ти нямам доверие.

— Без парите ми си нищо — наежи се Рохас.

— Няма да ти продам фирмата. И те моля да спреш да я излагаш на риск.

— Трябва да приемеш предложението ми.

— Не го приемам.

След това Хуарес стана, избърса устните си и напусна стаята.

На следващата сутрин направи опит да уволни всички наети от Рохас учени и лаборанти.

Но тъй като не разсъждаваше спокойно, прие съвета на партньора си да излезе в отпуск за една седмица и да иде на ски в Швейцария. За съжаление там почина при един ужасен „инцидент“, като остави всичките си пари и имоти на своята възрастна майка, която незабавно сключи съвсем изгодна сделка с Рохас.

Картелът „Хуарес“ носеше името на града, в който се намираше основният бизнес на фирмата, но по ирония на съдбата мъжът, отговорен за създаването й, носеше същото име. Рохас беше започнал с малка фармацевтична компания, която разшири в многобройни други дейности и създаде фирми, през които да пере парите и да купува огромни недвижими имоти в най-населените градове на Мексико.

Знаеше, че най-бързият начин да добие опит в новите начинания е да избегне изискващите време периоди на учене и да купува успешни фирми. Познанията му по финанси и умението да пласира и продава продукцията доведоха до бърз, дори изключителен растеж на империята. Но организацията имаше проблеми. Трима от най-висшите членове на картела започнаха да съсипват операциите за трафик на дрога заради самочувствието и арогантността си и се наложи да ги „отстрани“ от власт. Това, както и решението за Хуарес, още го преследваше, но той знаеше, че ако не беше действал бързо, цялата операция щеше да пропадне и да повлече и него.

През последните години беше купил земя в град Ню Йорк и изкара милиони от продажбата на парцели. Спаси няколко издателства на списания и книги и купи техни акции. Често обмисляше идеята да предаде картела и всички фирми в него на Фернандо Кастильо, който щеше да го ръководи стабилно. Рохас имаше готовност да се махне и да остане на чисто, но точно тогава световната икономика пое надолу и се наложи той да подсили фирмите си и да запази печалбите, като продължи да действа като таен водач на най-доходоносния и мощен наркокартел в Мексико.

Как го правеше ли?

Помисли си да се наведе към Кембъл и да му разкаже истината:

„Джефри, светът е несправедлив. Той отне любимата ми съпруга. И затова не мога да играя по правилата. Трябва да рискувам като брат ми. Затова правя каквото трябва. Върша добро, но знам, че съсипвам живота на други хора, че умират добри хора, но пък се спасяват много други. Това е грозната истина за мен. Ужасната тайна. Е, ти поне не трябва да живееш с нея, а аз“.

Джей Си пристигна с вечерята — пресни фахита с главозамайващ аромат. Рохас се замисли се за Мигел, който скоро щеше да замине с младата си дама на кратка почивка.

Какъв ли щеше да е денят? Денят, в който единственият му син щеше научи истината?