Том Кланси
Срещу всички врагове (45)

43
Колкото повече се променят нещата

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Майърс и агентите му закараха Мур и Тауърс в офиса на Агенцията за борба с наркотиците. Една жена беше успяла да направи видеозапис с телефона си на паркинга за посрещачи в летище „Лос Анджелис“ на трима терористи до микробус с надпис „ДирекТиВи“. Тримата носеха дънки и тениски като мексиканските работници емигранти, но криеха лицата си под скиорски маски. Записът на деветнадесетгодишната първокурсничка от Калифорнийския университет Джиджи Расмусен започваше с изстрелването на втората ракета, убиването на един човек, опитал да спре терористите, и след това заминаването им. Към записа имаше гласов съпровод от момичето, като постоянно се повтаряха възклицанията „о, господи“. Момичето беше продало записа на Си Ен Ен, но ЦРУ успя да спре излъчването му в интерес на националната сигурност. Мур обаче знаеше, че в един момент този запис ще бъде показан на широката общественост. Ракетометът се оказа модел „Анза“, а ракетата вероятно беше „Модел III“ — същата като онази в Сан Диего. ЦРУ сега можеше да търси информация за сделки с такова оръжие, но нещата ставаха ясни и при най-бегъл поглед — оръжието идваше от Пакистан, а ракетите „Модел III“ представляваха китайската версия на американските „Стингър“ Талибаните имаха достъп до такова оръжие и можеха да се обучават с него във Вазиристан.

Мур прегледа всички снимки в досието на молла Абдул Самад и на една от тях увеличи очите му. Сравни ги с един образ от видеозаписа. Почука по екрана с пръст и подкани Тауърс да види сам.

— По дяволите, сигурно е той. Освен това са намерили останките на микробуса в един паркинг на 111 улица. Запалили го. Няма свидетели. Но знаеш ли защо? Защото са убили всички служители в паркинга. Завързали ги и им запушили устата, а после ги заклали.

Мур поклати глава отвратен.

— Запомни ми думите — ако намерят ДНК, то ще съвпадне с онова от медальона. Самад е водил групата в Лос Анджелис. Басирам се на живота си.

Тауърс помисли, а лицето му придоби странен вид.

— Има още нещо. Очевидно тези задници обичат шоколад. Намерили са обвивки по целия под. Станиолът не е изгорял.

— Може и да извадят някакъв свестен материал от тях, но знаеш ли кое ме плаши? Мисълта за това колко много агенти имат тук… — каза Мур и погледна към екрана на телевизора.

Сега всички самолети се намираха на земята. В радиус сто мили от шестте пострадали летища се издигаха пътни блокади и пропускателни пунктове. Самад и хората му трябва да са ги предвидили. Дали не са избягали още преди издигането на пропускателните пунктове? Или пък може би ще останат в охраняваната зона няколко дни, а дори и седмици?

Междувременно цялата страна чакаше със затаен дъх да види какво още имаше да става — нападение с химично, биологично или ядрено оръжие, а телевизионните екрани непрекъснато показваха онези ужасни записи. На „Таймс Скуеър“ и по съседните улици стояха тълпи хора, вдигнали глави и загледани като зомбита в големите екрани, които показваха все повече репортажи от горящи места като белези по американската земя и в душата на нацията.

Нападнатите самолети на 6 юни се оказаха шест. Два от тях, улучени в двигателите, бяха се приземили успешно: във Финикс и Ел Пасо. Но самолетът в Лос Анджелис беше се разбил, убивайки всички пътници и екипажа, както и стотици хора на земята. Самолетът от Тусон беше продължил по курса си без инцидент, след като някакъв младеж на име Джо Домингос прегазил един от терористите с пикапа си. В Сан Антонио имаше оцелели, издърпани от останките на приземилия се аварийно самолет. Броят на загиналите растеше постоянно.

В девет вечерта президентът на САЩ направи обръщение към нацията, като цитираше щедро пасажи от обръщението на Джордж Буш от онзи съдбоносен вторник през септември 2001 година:

— Издирваме хората, които стоят зад тези зли действия. Наредил съм всички сили на нашето разузнаване и правораздавателните служби да намерят виновните и да ги изправят пред съда. Няма да правим разлика между извършителите на тези терористични действия и онези, които ги укриват.

— Е, ако ти си Самад, къде ще идеш? — запита Тауърс. — Мичиган? Канада? Или в другата посока… Обратно към Мексико?

— Дори и да мине през някоя от тези граници, пак можем да го преследваме законно — отвърна Мур.

— Според теб това ли е планът му?

— Всъщност според мен ще си кротува. Има тайна квартира някъде в Лос Анджелис. И сега е там. Вероятно в някой малък апартамент в долината.

— Е, ако не реши веднага да мине през границата, после ще му е много трудно.

— Да, затова ще прави едното или другото. Или сега бяга към границата, или ще се крие, докато се поуспокоят нещата. И после ще тръгне закъдето е решил.

— Обратно в Пакистан, ли?

— Не, твърде опасно е. Нямаме много информация за него, но знаем, че има приятели в Захедан и Дубай. Трябва да пратим снимката му там. Може някой да го разпознае.

— Чакай, брат ми. Като вземат ДНК от микробуса, твоите момчета от Ленгли може да решат сами да се обърнат към обществеността.

— Дано. Е, сега не ми се спи. Хайде да идем в Лос Анджелис.

Тауърс отпи продължително от кафето си, кимна и каза:

— Адска нощ, а?

 

 

Международно летище „Финикс Скай Харбър“

Терминал 4, зала D

Дан Бърлесън примигна срещу ослепителните светкавици на фотоапаратите, насочени към него и останалите пътници, завършили напускането на самолета по надуваемата пързалка, добила печална слава заради един стюард от авиокомпанията „Джет Блу“, който, разгневен на някакъв досаден пътник, напуснал работата си и самолета по същия начин, наречен от някои най-епичната оставка. Преди да слязат от самолета, Дан и останалите научиха, че ще се наложи да престоят за кратко в карантина и да отговарят на някои въпроси на следователи от ФБР. Чакаха ги лекари и ваучери за компенсиране на цената на билетите. Стюардесата, която за малко не пострада от нападателя, беше стиснала ръката на Дан, преди той да излезе от самолета, с думите:

— Благодаря ви.

Той беше се изчервил.

Докато си проправяха път през тълпата журналисти, удържани от летищната охрана, чернокожата дама, която беше казала на всички да млъкват, извика:

— Исус свърши работата си тази вечер! И ни даде този прекрасен мъж! Това е героят, който ни спаси от терориста в самолета!

Тя посочи с ръка Дан, който направи гримаса и се постара да мине бързо покрай камерите, които сега блещукаха като фойерверки. Имаше чувството, че до сутринта ще е поканен в безброй телевизионни студиа да говори за неща, които изобщо не му се струваха героични. Искаше му се да вярва, че всеки на негово място би постъпил така и че на света има още добри самаряни. Това е то.

А костурът, за съжаление, трябваше да почака.

 

 

Университетски център по медицина

Тусон, Аризона

След прегледа зашиха раната на Джо Домингос и местната полиция и двама от ФБР се заеха да го разпитват. Сигурно му зададоха хиляда въпроса за един час.

Родителите му дойдоха в болницата и след като го пуснаха да си ходи, двама полицаи казаха, че ще го „изпратят“ до колата на родителите му. Той не разбра какво точно значи това, докато автоматичните врати не се отвориха и тримата не излязоха навън…

Озоваха се сред тълпа репортери — десетина или петнадесет души, плюс оператори с камери и осветители. Една репортерка, която Домингос познаваше от местната телевизия, навря микрофон в лицето му и каза:

— Джо, знам, че там си се проявил като герой и си очистил терористите. Разкажи ни какво се случи?

— Бих искал, но ми казаха да не говоря за случая.

— Но нали е вярно, че си прегазил онези с пикапа си, а после си прострелял един в главата? Говорихме с други очевидци, които ни разказаха това.

Домингос погледна назад към баща си, който разклати енергично глава — „не казвай нищо!“.

— Ъ, не мога да ви кажа нищо. Но позволят ли ми, да знаете, че ще ви разкажа всичко.

— Какво е чувството да си герой? — викна друг репортер.

Преди да успее да отговори, полицаите избутаха репортерите назад и поведоха Джо към родителите му. Когато стигнаха раздрънкания бял пикап на баща му, се почувства изтощен.

А баща му плачеше.

— Тате, какво има?

— Нищо — отвърна баща му и засрамен отмести поглед. — Много се гордея с теб.

 

 

Паркинг на 111 улица

Лос Анджелис, Калифорния

След около два и половина часа Мур и Тауърс се озоваха в Лос Анджелис, където се срещнаха с главния следовател в паркинга.

В помощ на екипа следователи от ФБР дойде и мобилна лаборатория на ЦРУ. Мур поговори с лаборантите, които казаха, че използват нов метод за бърз анализ на ДНК — същия, както при анализа на медальона в Сан Диего.

Отговорът дойде сутринта. ДНК от шоколадовите опаковки съвпадаше с материала от медальона.

 

 

Посолство на САЩ

Исламабад, Пакистан

Една седмица по-късно

Снимките на Самад, Талвар, Ниази и Рахмани бяха разпратени по целия свят. ЦРУ отричаше да знае точно колко терористи са влезли в страната, а водещите на различните телевизионни предавания се радваха на стотиците часове ефирно време, в които можеха да дърдорят за и против различните начини за охрана на границите на страната и как Службата за национална сигурност се е провалила въпреки увеличения бюджет и подобренията. Различни спецове твърдяха, че службите ги бива повече да откриват травестити и силиконови цици, отколкото терористи. Президентът на Сметната палата на САЩ сега отговаряше на въпроси във връзка с неотдавна проведено проучване на ефективността на правителството, според което службите не провеждат достатъчно прозрачни операции, за да е сигурен Конгресът, че работят ефективно и икономично, предвид огромния годишен бюджет. Сметната палата щеше да упражни отново правата си да проучи досиетата на службите, за да определи къде са проблемите. Мур можеше да се надява, че общественият натиск няма да отведе следствието до ЦРУ, до град Калексико, до използвания от терористите граничен тунел под ръководството на картела „Хуарес“ и до човека, натоварен със задачата да срине този картел.

За пореден път по домовете в Америка се издигаха американски знамена и хората с позаспал патриотизъм внезапно се събудиха. Призивите в Конгреса за ответни военни действия както след единадесети септември разяряваха хората, които искаха мащабни операции. Хиляди се събираха пред Белия дом. Продажбата на оръжие скочи десетократно. Много джамии бяха взривени и обрани.

А на седмия ден след терористичното нападение съобщиха за победа в племенните територии на Пакистан — според колегите на Мур молла Омар Рахмани бил убит от управляема ракета „Хелфайър“, изстреляна от един от безпилотните самолети „Предатър“ на ЦРУ. Смъртта му се оказа единствената добра новина от нападението досега. Издирването на останалите терористи продължаваше, но без успех, въпреки хилядите агенти и десетките улики.

Президентът даде пресконференция, на която потвърди, че „мозъкът“ зад нападенията на самолетите е убит, а известните кънтри певци пееха нови песни за това как Америка рита задници.

Мур не можа да празнува гибелта на Рахмани. Нямаше вести от Вазир, което много го тревожеше и убиваше удоволствието от така наречените добри новини. Каза на Слейтър и О’Хара, че иска да иде в Пакистан, за да идентифицира тялото на Рахмани — трябваше да го направи. В същото време щеше да опита да възстанови контакта с Вазир. Напомни на шефовете си, че с убийството на Рахмани вероятно са загубили всички шансове да намерят останалите. Мур разбираше защо отказаха искането му да спрат безпилотните самолети. Американците искаха кръв и ЦРУ се оказа под изключителен натиск да им я даде. Дните на Колизея се завръщаха.

След като кацна в Исламабад, Мур реши първо да се отбие в посолството, за да изненада Лесли. Знаеше от общ приятел, че са я преместили от посолството в Кабул в това в Исламабад, където се бяха запознали.

Намери я на паркинга, когато тя тръгваше да обядва.

— О, господи — възкликна жената, а после спусна очилата си надолу, за да погледне над тях. — Сънувам ли?

— Не, аз сънувам.

Тя го удари по рамото.

— Това е безвкусно, а освен това изглеждаш много добре. Почистен. Харесва ми как си подстриган. Това ми напомня, че трябва да правим повече за заздравяване на двустранните ни отношения.

— Искаш да кажеш, че трябва да ги затвърдим?

— Това е неуместно.

— Иска ми се да върша неуместни неща с теб.

Лесли си пое дълбоко дъх и погледна встрани.

— Какво има?

— Какво ли? Ти какво очакваше? Пуснах двуседмично предизвестие и се връщам в Щатите в края на седмицата.

Мур вдигна ръце във въздуха, защото знаеше колко много значеше кариерата за нея.

— Защо?

— Защото това вече не е за мен. Реших да се върна в Исламабад, защото ще е различно, но не е така. Хубавото и интересното го правеше ти.

— Не, не, не. Не бързай. Искаш ли да идем в „Клуб 21“ както преди? Те все още сервират най-добрата бира в града.

— Единствената бира в града.

Мур се доближи и сложи ръка под брадичката й.

— Дължа ти едно истинско сбогуване, а не като онова по телефона, и затова съм тук. Ако така съм направил нещата по-лоши, значи съм идиот, но не исках да те оставя по този начин. Ужасно се чувствам.

— Така ли?

Той кимна и две халби бира по-късно я закара обратно в посолството. Стисна здраво ръката й и каза:

— Ти ще имаш много хубав живот.

 

 

Миран шах

Северен Вазиристан

Близо до границата с Афганистан

Преди да замине за Северен Вазиристан, Мур се отби в предната оперативна база „Чапман“ — една от основните бази на ЦРУ в Афганистан, близо до източния град Хост. Тук на 30 декември 2009 г. терористи самоубийци бяха убили девет агенти на ЦРУ, включително командира на базата. По онова време основната им задача се състоеше в събиране на информация за цели в племенните земи, с което бяха предизвикали отмъщението на талибаните от другата страна на границата, които извършиха най-смъртоносната операция срещу ЦРУ. Мур познаваше лично трима от убитите, а останалите — от разговори по телефона, и заради тази опустошителна загуба се беше чувствал като замаян цяла седмица.

Трупът на Рахмани, или останките от него, се намираха тук и за разлика от разкъсаното от бомби тяло, лицето му се беше запазило. Мур имаше чувството, че онзи е загинал със саркастична усмивка на лицето.

 

 

Пристигна в Миран шах късно следобед. И този път се впечатли от праха, мръсотията и старомодните влияния на западната култура. Но сега, когато Рана го нямаше, за да кара колата, го спря патрул от четирима агресивни военни, които с удоволствие му показваха цевите на автоматите си. Един от тях се намръщи и метна автомата на рамо.

— Помня те — каза той.

— И аз те помня — излъга Мур. — Тръгнал съм да се видя с Вазир.

Четиримата се спогледаха, след което онзи, който си спомняше Мур, каза:

— Документите, ако обичате.

След като провери документите, мъжът ги върна с думите:

— Добре. Къде е приятелят ти?

Мур отвърна поглед. Нямаше причина да лъже.

— Мъртъв е.

— Жалко.

Мъжете наведоха цевите на автоматите си и му махнаха да тръгва. Мур пое по прашния път, като не забрави да завие надясно, за да се изкачи през подножието. Спря до двете тухлени къщи със сателитни чинии на покривите и с палатките зад тях. Козите и кравите мърдаха в кошарите си отзад, а в полето под тях работеха земеделци. Мур не помнеше да е дишал по-чист въздух.

От къщата излезе един старец, без да затваря вратата след себе си. Носеше черни дрехи, а брадата му беше много по-къса от тази на Вазир, Излязоха още двама души — бойци с пушки, които вдигнаха пушките си към Мур. Той угаси двигателя и излезе от колата.

— Вие кой сте? — запита старецът.

— Казвам се Хатак. Тук съм, за да се видя с Вазир.

— Вазир ли?

Старецът се обърна към пазачите си, след което им махна да се върнат в къщата.

— Какво има? — запита Мур.

Старецът направи гримаса.

— Ще ви заведа при него.

Тръгна покрай къщата и палатките, премина по криволичещата пътека при кошарите и се насочи към хълма от другата страна. Мур го последва мълчаливо.

— Значи вие сте му приятел? — запита накрая старецът, когато тръгнаха нагоре по хълма.

— Да. А вие?

— О, да. Двамата с Вазир воювахме заедно срещу руснаците.

Мур си пое дълбоко дъх със слаба надежда, че подозренията му няма да се оправдаят.

— Как се казвате?

— Абдула Юсуф Рана.

Мур се спря и се обърна назад към долината. Това беше дядото на Рана и причината младежът да познава Вазир. Много му се искаше да разкаже на стареца, че познаваше смелия му внук, отдал живота си за своите убеждения, и че Мур му дължи много.

— Видяхте ли нещо? — запита старецът.

Мур поклати глава.

— Тук просто е красиво.

Старият Рана сви рамене и го поведе по хълма, където близо до върха се виждаше дълбок кратер с разхвърляни във всички посоки натрошени камъни. Отляво имаше правоъгълна могилка в сянката на три високи дървета. Гроб.

Рана посочи натам.

— Искате ли да ви оставя сам?

Мур с усилие си пое дъх.

— Какво стана?

— Мислех, че знаете.

Мур поклати глава.

Рана погледна небето.

— Вазир обичаше да идва тук и да размишлява. Един безпилотен самолет мина и хвърли бомба върху него. За нас той е мъченик, погребан с дрехите, с които умря, и с лице към Мека. По волята на Аллах той умря на любимото си място.

Рана затвори очи, а после допълни на арабски:

— Inna Lillahi wa Inna ileyhi Raj’oon — ние на Аллах принадлежим и при него се завръщаме.

— Ще ви оставя сам — каза той и си тръгна обратно надолу.

Мур отиде до гроба. Беше решил да се възползва от предложението на Вазир:

„И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушал!“

— Съжалявам, Вазир. Ти направи всичко за мен и заради мен те убиха. Върнах се, за да търся отговори. Но няма да ги получа. Исках да ти разкажа за най-трудното нещо в живота ми. Знаеш ли кое е то? Не знам как да простя на самия себе си.

Мур разтри слепоочията си и тръгна надолу. Вятърът разроши косата му и шумоленето на листа прозвуча на Мур като гласа на стареца.

Самад и другите зли копелета щяха да се измъкнат заради голямата бюрокрация и нетърпението. Колкото повече се променяха нещата, толкова повече оставаха същите.

Когато стигна до къщата, Рана го посрещна с думите:

— Моля ви, останете за вечеря.

Неучтиво беше да откаже, но Мур се чувстваше твърде депресиран, за да остане.

Някой го дръпна за ръкава. Оказа се, че това е правнукът на Вазир, който беше му помагал да сервира храната. Държеше прегънат на две жълт лист хартия в ръката си.

— Дядо каза, ако дойдеш, а него го няма, да ти дам това.