Том Кланси
Срещу всички врагове (24)

22
Падането

Къщата на Зунига

Хуарес, Мексико

Около единадесет часа на следващата сутрин Мур, Зунига и други шест души от картела се събраха в гаража, който можеше да побере четири коли, и оставиха вратите полуотворени. Мур достави дрогата от предишната вечер и изчака хората на Зунига да огледат опаковките, в които не откриха нищо подозрително и най-вече малките дупки, през които двамата с Тауърс бяха инжектирали чиповете. Картелът „Синалоа“ беше силен, но съвсем не така технологично напреднал както „Хуарес“, които според Мур щяха да прегледат пакетите с рентген и може би щяха да открият следящите устройства.

Както Мур очакваше, Зунига остана много доволен от „подаръка“ и определено вече имаше планове да го изпрати по предназначение още тази вечер. Кимна към пакетите и се обърна към Мур.

— Изглежда, че вашите врагове са и мои врагове.

— Когато един картел стане твърде силен, той става всеобщ враг.

— Съгласен съм.

— Добре. Бих искал да продължа да помагам. Дайте ми няколко от хората си. Ще отвлечем сина на Рохас. Както ви казах, сега сме заедно — обясни Мур.

— Господин Хауърд, сигурно откачам, за да ви вярвам вече. Май ще се съглася.

— Ще ни трябва почти цял ден, докато стигнем с някой от вашите самолети, затова не е ли добре да тръгнем веднага?

— Може би не съм решил още.

При тези думи Мур се ядоса, а не трябваше, но не беше спал достатъчно. Повиши тон, почти извика:

— Сеньор Зунига, какво повече ви трябва? Сто и петдесет хиляди в брой, огромна пратка дрога, която откраднахме от Рохас? Какво още? Шефовете ми са нетърпеливи.

Торес, който стоеше наблизо, приближи и също заговори на висок глас:

— Не говори така на сеньор Зунига! Ще ти откъсна главата!

Мур го изгледа, след това се обърна към Зунига.

— Уморих се да си играя. Направих добро предложение. Нека довършим нещата.

Зунига огледа Мур за последен път, след което протегна ръка.

— Искам да убиете Рохас.

 

 

Два часа по-късно Мур, Торес и Фицпатрик, заедно с двамата пилоти, летяха с двумоторния „Пайпър РА-31 Навахо“ на югоизток към Сан Кристобал де лас Касас. Времето беше ясно, гледката — впечатляваща, а компанията им в неприятно настроение, защото Торес повърна два пъти в малкия бял плик. Чакаше ги дълъг ден след дълга нощ и Мур погледна към Фицпатрик, който се мръщеше при мисълта, че на Торес му прилошава в самолет. Едрият мъж имаше голям, но очевидно нежен стомах и Фицпатрик се беше пошегувал с него, че няма да могат да излетят заради „допълнителния товар“. Торес си отмъсти по жесток начин — с отвратителна смрад от торбичката в краката си.

Мур затвори очи, за да поспи час-два под въздействието на монотонния шум на витлата…

Светлините на платформата угаснаха и изведнъж Кармайкъл викна:

— Забелязаха ни!

Мур потрепери и се изправи в седалката си.

Торес го погледна.

— Лош сън ли?

— Да. Ти участваше в него.

Дебелият мъж понечи да каже нещо, но веднага прикри с длан устата си.

 

 

Строителна площадка на презграничен тунел

Мексикали, Мексико

Гимназистът Рубен Евърсън смяташе отначало, че прекарването на наркотици през границата е доста страшно нещо. Но след като му бяха показали колко пари може да изкара и след като направи няколко преминавания, свикна и вече прекарваше огромни пратки напълно спокоен. Действаше разумно и не допускаше грешките, заради които някои от останалите мулета губеха свободата си. Винаги успяваше да заблуди граничарите и никога не носеше статуетки или картички на светците, на които глупаците се молеха за безопасно преминаване. Някои предпочитаха санта Муерте и дори й строяха светилища. Глупаво му се струваше да правиш от подобното на скелет изображение на девата от Гваделупа нещо като разпятие, след като тя приличаше на олицетворение на злото. Следваше свети Юда, светецът на изгубените каузи, а един глупак дори беше опитал да пренесе петнадесет килограма дрога в негова статуя, като я прекара през границата пеша. Истинско магаре. По-малко известен беше светецът Рамон Нонато. Според легендата устата му била затворена, за да не може светецът да привлича последователи. Гангстерите харесваха идеята и му се молеха да прави така, че другите да мълчат за престъпленията им.

Някои колеги на Рубен разчитаха доста на други талисмани: сантиментални бижута, часовници, медальони, заешки крака и други подобни, както и афиши от филма „Белязания“. Талисманът, на който Рубен се смя от сърце, се оказа жълтото птиче Туити от рисуваните филми. Отначало не разбираше защо тази птичка е така популярна сред толкова много мулета и трафиканти, но после осъзна, че котаракът Силвестър никога не я хваща и затова гангстерите я считаха за техен герой. Смешното се състоеше и в това, че наричаха себе си „мулета“, а за талисман имаха птица.

Но сега никаква магия или религия не можеше да спаси Рубен. ФБР знаеха за него, запозна се с момчето с отрязаните пръсти на краката и вече трябваше да работи за правителството, ако искаше да избегне затвора. Нямаше повече да изкарва лесни пари за колежа. Агент Ансара много ясно му даде да разбере това. Инжектираха му проследяваш чип и направиха от телефона му устройство за подслушване. Превърнаха го в куче с каишка.

По-рано през деня му се бяха обадили от картела с нареждане да отиде в Мексикали, където товареха за него една кола, и докато стоеше в склада, един очилат мъж на средна възраст с прах по косата се беше приближил до него с думите:

— Ти ли си новият?

— Май да. Но не съм нов. Просто не съм работил тук досега. Обикновено от друго място нося. Вие какво правите тук? Нов тунел?

— Това не е твоя работа, млади човече.

Рубен навря ръце в джобовете си.

— Добре де.

— На колко години си?

— Какво те интересува?

— Още си в гимназията, нали?

— Ти новият ми шеф ли си?

— Това не е важно.

Рубен се намръщи.

— Защо се интересуваш толкова?

— Как си с оценките?

Момчето изсумтя.

— Сериозно ли говориш?

— Отговори.

— Добри са. Предимно шестици и петици.

— Тогава спри това. Стига ти. Иначе ще умреш или ще те хванат и край с живота ти. Разбираш ли ме?

Очите на Рубен го засърбяха.

„Много добре те разбирам, старче. Но е твърде късно за мен, мамицата му“ — помисли той.

— Ще уча в колеж и така ще си платя образованието. Събера ли достатъчно пари, се отказвам.

— Всички казват същото. Трябват ми пари за това или за онова, но следващата седмица спирам.

— Сега искам да тръгвам и да приключа с това.

— Как се казваш?

— Рубен.

Мъжът подаде ръка и Рубен я пое колебливо.

— Аз съм Педро Ромеро. Надявам се повече да не те виждам тук. Ясно ли е?

— Иска ми се да ти помогна, но ще ме виждаш. Просто положението е такова.

— Помисли над думите ми.

Рубен сви рамене и се обърна към единия от товарачите, който приближи и каза:

— Готов си.

— Помисли си — подкани го Ромеро с тон, досущ като на баща му.

„Много ми се иска, старче. Много“.

Прекара колата през границата и я предаде на хората на Ансара без инциденти. Те го оставиха в един офис за коли под наем и му дадоха пари за маршрутна кола от летището. Пред дома му чакаше паркиран черен джип и след като колата замина, момчето се качи на задната седалка на джипа. Зад колана седеше агент Ансара.

— Добра работа свърши днес, Рубен.

— Да бе.

— Старецът се оказа прав, нали?

— Да, така е. Трябваше да се откажа, преди да ме хванете, но сега ми го начукахте.

— Не, добре се справи. Успях да направя добри снимки и гласов запис на този човек. Сега ще видим кой е и ще разберем какво става в този склад.

Рубен затвори очи. Плачеше му се. Вече не можеше да спи. Сънуваше, че идват посред нощ, облечени като скелети, и че му измъкват сърцето с ножове. Виждаше родителите си на погребението — докато чакаха, няколко убийци притичваха и стреляха по хората с автомати, а простреляните в главите му родители падаха с лице към небето и шептяха:

— Ти беше толкова добър. Какво ти стана?

 

 

Полицейски участък в Делисиас

Хуарес, Мексико

Като агент на ЦРУ, Глория Вега беше работила в над двадесет и шест страни по мисии с различна продължителност — от осем часа до шестнадесет месеца. Виждала беше достатъчно кръв и корупция и имаше готовност за още, когато се присъедини към оперативната група „Хуарес“, защото знаеше, че отива в град, известен като световната столица на убийствата. Но не очакваше кръвопролития между полицаи.

Крясъците достигаха до нея вече пет минути и всички бяха изтичали за бронежилетките и оръжието си. Надянал маска, за да не бъде разпознат, Алберто Гомес застана до нея. В двата края на улицата се виждаха коли на федералната полиция и според Вега тук имаше най-малко двеста души с черни униформи и маски, които крещяха:

— Изведете свинята!

После, преди Вега, Гомес или друг да успее да ги спре, половин дузина полицаи изтичаха в сградата, а тълпата ревна отново:

— Лопес, Лопес, Лопес!

Добре знаеше името и кръвта й се смрази. Лопес беше колега на Гомес и имаше почти също толкова стаж в полицията. От проучванията си тя беше установила, че Лопес е чист и че сега тук на негово място трябваше да се намира Алберто Гомес. От друга страна, телефоните на Гомес се подслушваха, преследваха го двама от групата, които Тауърс остави на нейно разположение, и тя имаше достатъчно сведения, за да предаде Гомес на федералната полиция за корупция и неоспорими връзки с картела „Хуарес“. Тауърс обаче нямаше готовност за това, защото арестуването на продажното ченге щеше да послужи като предупреждение за картела. Трябваше всички плочки на доминото да паднат едновременно.

И така, ситуацията се беше извъртяла, преди Вега да успее да реагира. Обърна се към входната врата, през която шестима души теглеха Лопес, като единият дърпаше възрастния мъж за посивялата коса. След като тълпата видя чисто избръснатото му лице, се разкрещя още повече и някои извикаха:

— Убийте свинята!

Полицаите наобиколиха Лопес и го заудряха.

— Това е урок за него, преди да го арестуват — извика Гомес в ухото й. — Получава пари от картелите и им дава информация. Заради него умират деца. И сега трябва да си плати.

Вега искаше да отвърне с думите „шибан лицемер“.

— Не може така. Не може да го бият!

Групата започна да скандира:

— Лопес е дяволът и трябва да падне! Лопес е дяволът…

Скандирането продължи и Вега потръпна, когато един полицай с бицепси колкото бедрата й удари Лопес по бузата.

Достатъчно. Глория Вега, бивш служител на армейското разузнаване и оператор от ЦРУ, понастоящем внедрена в мексиканската федерална полиция, видя достатъчно.

Вдигна пистолета си във въздуха и изстреля един залп, като смълча тълпата. Преди да разбере какво става, една ръка я стисна за врата, други ръце измъкнаха пистолета й и някакви хора я задърпаха обратно към полицейската сграда. Тя се разпищя и опита да се освободи, но не успя. Вкараха я вътре и незабавно я пуснаха, а Гомес застана пред нея и свали маската си.

— Какво правиш, по дяволите?

— Това не е правилно. Какви доказателства имат? Не може да бият така един стар човек!

— Той се е сдушил с боклуците. Значи и той е боклук!

Жената прехапа език. О, господи, как силно го прехапа само.

— Казах ти, че ще те пазя жива — добави Гомес. — Но много ме затрудняваш, като правиш подобни неща! Сега слушай. Лопес не е единствен. И други са мръсни. Днес ще почистим тук и ти ще помогнеш или ще те заключа в ареста, за да си в безопасност.

Тя свали маската си, а виковете отвън се засилиха още.

— Заключи ме. Не мога да гледам това.

Вега разтърка очите си и от безсилие й се стори, че ще повърне. Още колко можеше да издържи? Колко трябваше да чака, преди да щракне белезниците на Гомес и да приключи? Той беше пословичният вълк в овча кожа, който трябваше да глътне един куршум. Представи си как го застрелва точно тук, за да отреже тази нишка в корупцията, но знаеше, че мрежата е толкова сложна, че това нямаше да промени нищо. Абсолютно нищо. Почувства се много зле.

— Глория, ела с мен — нареди Гомес.

Тя го последва в малкия му кабинет, той затвори вратата, за да не го чуват останалите инспектори и полицаи, и каза:

— Знам какво ти е.

— Наистина ли?

— И аз съм бил млад. Исках да спася света, но изкушенията около нас са твърде много.

— Да бе! Малко ни плащат. Затова не можем да направим нещо. Шантава игра, и всички тук си губим времето. Губим го. Какво можем да направим?

— Каквото трябва — каза той. — Винаги. Това иска бог.

— Бог?

— Да. Всеки ден се моля на бога да спаси страната ни и да пази федералната ни полиция. И той ще го направи. Трябва да имаме вяра.

— Не може да няма по-добър начин. Аз трябва да изкарвам повече пари. И трябва да работя с хора, на които имам доверие. Ти можеш ли да ми помогнеш?

Гомес присви очи.

— Имай ми доверие…

 

 

Ресторант и бар „Монтана“

Хуарес, Мексико

Джони Санчес беше паркирал колата на авенида „Ейбрахам Линкълн“, на пет минути път от моста „Кордоба“, за да заведе приятелката си Хуанита в любимия си ресторант в град Хуарес. В обзаведения в югозападен стил двуетажен ресторант изобилстваше дървото. Приятелката му не пропусна да отбележи белите ленени покривки и ароматизираните свещи, а Джони се погрижи да осигури маса до газовата камина. Джони, който се беше сприятелил с el capitán de meseros (оберкелнера), младеж на име Били, даваше щедри бакшиши на сервитьорите. В замяна Били му уреждаше добри напитки и големи порции храна. Джони поиска обичайното — пържола по нюйоркски, а неотдавна изрусилата се и вкарала доста силикон в гърдите си Хуанита поръча салата тако.

Докато чакаха храната, жената нервно подръпна презрамката на роклята си и запита:

— Какво има?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си тук. На друго място си.

Хуанита вдигна брадичка и се взря през прозореца към моста над реката.

— Извинявай.

Не можеше да й каже, че кръщелникът на майка му е sicario и че самият той сега работи за ЦРУ. Това щеше да им развали вечерята.

Жената се намръщи и изведнъж каза:

— Мисля, че трябва да напуснем Мексико.

— Защо?

— Защото тук вече не ми харесва.

— Но ти едва пристигна.

— Знам… Дойдох за теб. Винаги всичко е заради теб и писането. А аз?

— Ти каза, че ще танцуваш.

— Искаш да показвам тялото си на други мъже ли?

— Ами достатъчно си платила за него.

— Това не е никакъв довод.

— Не, но ако те прави щастлива…

Хуанита се наведе напред и го стисна за ръката.

— Не разбираш ли? Искам да кажеш „не“. Искам да си ревнив. Какво ти става?

— Не мога да мисля правилно вече. И си права. Трябва да напуснем Мексико — каза той с разтреперан глас. — Но не можем.

— Защо?

— Сеньор Санчес?

Джони се извърна към двама мъже със скъпи копринени ризи и панталони. И двамата бяха около двадесет и пет годишни, високи към метър и седемдесет, и ако трябваше да познае, Джони би казал, че са от Колумбия или Гватемала.

— Вие кои сте? — запита той.

Единият понижи глас и изгледа Джони, без да мига.

— Сеньор, трябва да дойдете с нас. Въпросът е на живот и смърт.

Не говореше с мексикански акцент. Определено двамата бяха някъде от Южна Америка…

— Зададох ви въпрос — повтори Джони.

— Сеньор, моля ви, елате и никой няма да пострада. Нито вие, нито тя. Моля ви.

— Джони, какво става, мамка му? — запита Хуанита, като извиси глас и изпъчи гърдите си, които привлякоха вниманието на двамата мъже.

— За кого работите? — запита Джони, а пулсът му се ускори.

Мъжът го изгледа.

— Да вървим, сеньор.

„О, не — помисли Джони. — Данте сигурно вече знае, че съм в ръцете на ЦРУ. Дошли са да ме убият“.

Пистолетът му се намираше в хотела. Погледна Хуанита, наведе се и я целуна страстно.

Тя го отблъсна.

— Какво става?

— Хайде, скъпа. Трябва да идем с тях.

Той стана разтреперан, а сервитьорът донесе пържолата.

— Завийте ми я — каза му той.

Двамата мъже кимнаха.

Точно в този момент Джони грабна Хуанита за ръката и се спусна лудешки към вратата.

Очакваше да чуе викове и може би изстрели, защото мъжете, които искаха да го отвлекат, можеше да решат да го убият.

Двамата с Хуанита стигнаха на паркинга и когато той се обърна, видя, че никой не ги преследва.

— Джони! — извика Хуанита. — Какво искат онези?

Преди той да успее да си отвори устата, пред тях с рев изскочиха и спряха две коли. От тях изскочиха още шестима мъже, еднакво високи и на еднакви години.

Джони вдигна ръце. Всичко свърши. „Извинявай, Данте“.

Хванаха Хуанита за гърлото и я навряха в едната кола, а него захвърлиха в другата. Главата му се блъсна в облегалката на задната седалка, когато шофьорът даде газ и гумите на колата изпищяха, а няколко минути след като напуснаха паркинга, той не издържа и припадна.

 

 

Събуди се по-късно, с крака и ръце, вързани за някакъв кол, който се оказа част от крик за вдигане на леки коли. Намираше се в автосервиз сред коли в различни етапи от ремонта. През няколко прозореца от дясната му страна се процеждаше слаба светлина, а точно пред него се виждаха лис железни врати.

Двамата мъже от ресторанта стояха пред него, а малко по-слабият държеше видеокамера. Джони въздъхна. Отвлекли са го и го държат за откуп. Онзи щеше да направи запис. Коралес щеше да плати. Всичко щеше да се оправи.

— Добре, добре — каза, след като въздъхна отново. — Ще кажа каквото искате. Къде е Хуанита? Къде е приятелката ми?

Онзи с камерата отмести поглед от малкия екран, в който се взираше, и извика към отсрещния край на стаята.

— Свършихте ли?

— Да! — отговори един глас.

Тогава Джони ги видя: още двама мъже с черни комбинезони като на автобояджиите, но без маски. По ръцете и бедрата на комбинезоните се виждаха тъмни петна. Един от мъжете носеше жълт електроинструмент с острие — трион. Преди години като журналист към местния вестник Джони беше присъствал на много катастрофи и познаваше инструментите, които се използваха за изваждане на хората от колите им.

Мъжът с триона натисна копчето и се приближи. Джони осъзна, че петната по комбинезоните са от… кръв.

— Вижте, няма нужда от заплахи. Ще кажа каквото трябва.

Мъжът с триона изсумтя, направи гримаса и се приближи.

— Чакайте! — извика Джони. — Какво искате от мен? Моля ви!

— Сеньор — отговори мъжът с камерата. — Ние просто искаме да умрете.