Том Кланси
Срещу всички врагове (18)

16
Досаден пътник

Хотел „Бонита Реал“

Хуарес, Мексико

Мур можеше да спре да мисли за убийството на Рана само ако се съсредоточеше върху настоящето, върху мъжете, които го следяха. Колата им стоеше на улицата срещу хотела. „Сигурно са отегчени до лудост“, помисли си той. Седяха там вече два часа, играеха си с телефоните и наблюдаваха предната врата и паркинга. Някои аспекти от работата на картела може и да бяха много изтънчени, но други, като следенето на хора, си оставаха груби и елементарни. Няколко пъти дори излизаха от колата, тойота корола (с червена предна решетка на фона на бялото купе), и се излягаха на капака, за да пушат и да зяпат към хотела. Двамата млади жребци определено бяха гении и Мур разбираше защо са им възложили задачата да го следят. Всеки sicario, който си заслужава парите, не би доверил пари, оръжие или дрога на подобни тъпаци. При връщането си в хотела Мур беше видял двама наблюдатели на покрива, облечени като строителни работници, но определено имаха задачата да предупреждават Коралес и хората му за нападения срещу сградата. Мур не знаеше дали те са във връзка със съгледвачите му.

Успял беше да ги снима няколко пъти до колата им и аналитиците у дома ги разпознаха и се разровиха из полицейските досиета за още информация. И двамата имаха полицейски досиета, предимно за дребни работи — обир и притежание на наркотици, и следователно нямаха сериозни присъди. Полицията подозираше, че са „членове на картела“. Определено там имаше следователи, които ясно виждаха очевидното.

Мур изпрати съобщение на Фицпатрик, който отговори, че не са членове на картела „Синалоа“ и със сигурност работят за Коралес.

Това го разочарова и създаде проблем, защото Мур искаше чрез запитването за имота да възбуди интереса на онези от „Синалоа“, та да поискат среща с него, но Фицпатрик каза, че нито той, нито Луис Торес са получавали заповед да доведат американеца от хотела.

Мур се замисли, преди да отвърне на обаждането от Глория Вега.

— Ще говоря бързо — каза тя. — Стреляхме се с членове на един картел. Фицпатрик потвърди, че са от момчетата на Зунига. Убити са трима от картела „Хуарес“. Полицаите се страхуват, а Гомес е дълбоко в лайната. Може и да е основният играч и най-добрата връзка с картела. Носи два телефона и доколкото разбирам от другите в полицията, той е нещо като бог. Мисля, че мога да събера достатъчно улики срещу него и после да го юрнем и да видим колко от другите ще ни предаде. Според мен друг начин няма. Ще трябва да се договаряме с него.

— Не се ядосвай за това.

— Не се ядосвам, но има опасност да не ни предаде всички, което ще ни забави. Това е.

— Трябва да правим каквото можем. Без изключение.

— Да, ясно. Или поне опитвам.

Мур разбираше циничното й отношение, което го натоварваше, и затова смени темата.

— Чу ли за удара в Пуерто Рико?

— Да, още един голям удар за Бюрото.

— Ще дойде и нашето време, да знаеш. Просто се дръж.

— Не е лесно. Гомес е женомразец. Толкова пъти си прехапвах езика, че направо ме боли.

Мур смекчи тона.

— Не знам дали друг, освен теб може да се справи.

Тя изсумтя.

— Ти откъде знаеш, по дяволите?

— Вярвай ми, хубавице, репутацията ти те предхожда.

— Добре, доскоро — каза жената и затвори.

Разбира се, разговаряха по шифрована линия и разговорът нямаше да се отчете в сметката и на никое друго място. Ако Агенцията искаше да няма следа от този разговор, следата изчезваше. Точка.

Тауърс изпрати информация за престрелката в стриптийз клуба „Монарх“, където най-добрият им приятел Данте Коралес обичаше да ходи. Месените полицаи вече се намираха там. Нямало ранени, а нападателят избягал. Телевизионните станции в града май докладваха подобни неща така, сякаш е информация за температура и влажност на въздуха.

След нов поглед през прозореца, за да види как са двамата суперпрестъпници, Мур навлече широка фланела с качулка, за да скрие пистолета и презраменния кобур, и излезе от стаята. Реши да иде с колата до бар „V“ в другия край на града. От Фицпатрик знаеше, че главорезите на картела „Синалоа“ често ходят там.

Когато спря на паркинга, Мур се замисли за Рана и шегата си за Батман. Пред момчетата от специалните части той беше казал, че Рана е дясната му ръка, Робин, и се наложи да обяснява на младежа кой носи това име — стара и забравена история.

Стисна юмруци при мисълта за убийството на младия си приятел и не усети тъпия и твърд предмет, вероятно дулото на пистолет, който мъжът зад него опря в тила му.

— Кротко — каза мъжът на английски с дрезгав глас като на дългогодишен пушач. — Вдигни ръце.

Мур рядко изключваше така — подобно нещо можеше да му струва не само поста в отдела за специални дейности, а и в самото Управление. Но имаше чувството, че е загубил брат в лицето на Рана, и в яда и безсилието си, макар и кратки, беше изгубил концентрация.

Мъжът опипа хълбоците му, след това вдигна ръка нагоре и почти веднага напипа кобура. Свали ципа на фланелата, откачи лентата на кобура и измъкна пистолета.

— Сега влизай и пали колата.

Мур стисна зъби, като се ругаеше за тази своя грешка, и усети как пулсът му се ускорява заради предстоящото пътуване към неизвестността. Не знаеше какво е направил онзи с пистолета му, но усещаше дулото на другия в тила си. Твърде близо. Твърде рисковано да прави нещо. Можеше да избие единия, но щеше да го чака другият. Бам — убит със собствения си пистолет.

— Ти си шефът — каза той.

Бавно се качи в колата, а мъжът бързо отвори задната врата и скочи на седалката зад него, като отново опря цевта в тила му.

— Колата ли искаш? — запита Мур. — Или пари?

— Не това. Прави каквото ти казвам.

Мур потегли от паркинга и видя в задното огледало как двамата от тойотата скочиха в нея, за да ги последват.

Видя и част от главата на мъжа на задната седалка — сивееща брада и пепелява къдрава коса. Носеше синя тениска и дънки, а на лявото ухо имаше обеца като пръстен. Очите му бяха присвити и гледаха накриво. Съвсем не приличаше на боклуците в колата отзад и говореше изненадващо добре английски. Онези глупаци вече ги следяха, но Мур не знаеше дали са схванали, че го отвличат, и дали похитителят му знае за тях.

Мур кара още малко, след което по заповед зави надясно и каза:

— Зад нас има кола, тойотата с червената решетка. Двама мъже. С теб ли са?

Мъжът на задната седалка се извъртя, видя колата и изруга на испански.

— Какво да правим? — запита Мур.

— Карай.

— Май не са приятели.

— Млъквай!

— Виж, ако не искаш колата или парите ми, какво правим?

— Караш.

Телефонът на Мур иззвъня. Мамка му. Намираше се в предния му джоб и онзи не го беше намерил.

— Не си и помисляй — предупреди мъжът.

От сигнала стана ясно, че Фицпатрик му е изпратил съобщение и че ако то има нещо общо с пътника, значи Фицпатрик е позакъснял.

— Изхвърли шибания телефон през прозореца.

Мур бръкна в джоба си, постави телефона на виброаларма, като натисна страничния бутон, след това изхвърли кожения му калъф през прозореца, преди онзи да успее да го огледа добре.

— И сега какво? — запита Мур, като пъхна телефона в джоба си.

— Стига въпроси.

Мур провери огледалото за пореден път, докато похитителят му хвърли поглед към преследвачите.

 

 

Колата зад тях ускори и намали разстоянието помежду им до пет-шест метра. Мъжът отзад се възбуждаше все повече — постоянно поглеждаше назад. Дишаше задъхано, насочил пистолета към врата на Мур. Наврял беше неговия пистолет в колана си. Мур забави на един светофар, който светна червено. Огледа се: „Уендис“, „Денис“, „Макдоналдс“, „Попайс“ и „Старбъкс“. Всичките пет основни хранителни групи. За момент си помисли, че е в Сан Диего, където смогът и смрадта на бензин и изгорели газове се просмукваха в колите. Кофти част на града. Кофти пътник на задната седалка. Обикновен ден.

— Защо спираш? — изкрещя онзи.

Мур махна с ръка.

— Червен светофар!

— Тръгвай, тръгвай!

Но беше късно. Колата зад тях се приближи и двамата изскочиха и започнаха да стрелят.

— Не, не! — викна Мур и натисна газта, прелетя през кръстовището и едва избягна един пикап, чиято задна част почти опираше в земята.

Двамата клоуни зад него искаха на всяка цена да изпразнят пълнителите, а куршумите им удряха в багажника на колата му и пръснаха задното стъкло и задната врата, а пътникът извика приглушено.

Мур се обърна да погледне и разбра, че е сгрешил. Мъжът лежеше с рани в главата и рамото.

Не мърдаше. На седалката се събираше локва кръв. Мур изруга.

Погледна бързо в огледалото и видя, че онези се бяха върнали в колата си и го следваха. Вече прекосяваха кръстовището и завиваха между два малки автомобила.

Пред него имаше друга пресечка, а още по-нататък започваше „по-добрата“ част на този район, където тенекиените покриви се задържаха на място с пирони, вместо със стари гуми от камион. Мур не знаеше къде се намира, а по пътя към бара беше използвал навигатора на телефона си. Но сега нямаше време да въвежда нови адреси…

Въпреки това извади телефона и набра директен номер за връзка с Ленгли. Отговори му познат глас:

— Тук три две седем. Какво ти трябва?

— Заведи ме до бар „V“. Обади се на Фицпатрик.

— Дадено. Чакай…

Мур провери огледалото за задно виждане още веднъж, а двамата глупаци след него завиха пред един микробус и ускориха към следващата пресечка.

В мига, когато Мур пресече кръстовището, светофарът зад него светна червено.

По улицата се движеше един старец с велосипед и кошници отпред и отзад. В тях имаше одеяла и пластмасови бутилки, както и няколко раници. Онзи се намираше на пешеходната пътека, следван от няколко пешеходци на два-три метра разстояние.

Идиотите, които гонеха Мур, не можаха да спрат навреме.

Мъжът и велосипедът описаха дъга нагоре и над колата му като захвърлени във въздуха играчки, а капакът на колата на преследвачите се сгъна, но те продължиха напред. Мъжът и велосипедът паднаха някъде зад тях, а останалите пешеходци се разкрещяха и побягнаха към него.

От високоговорителя на телефона се чу глас:

— Следващата улица вляво. Завий. След това на третия светофар надясно. Аз ще се обадя на местните полицаи да ти помогнат. Виждам те от спътник. Виждам и опашката ти.

— Благодаря.

Мур натисна газта докрай в мига, когато следващият светофар включи жълто. Забелязал беше вече, че в Хуарес червеното, жълтото и зеленото представляваха по-скоро предложение за шофьорите. Много от тях само намаляваха на червено, след това рязко подаваха газ и преминаваха дори и без да ги преследва друга кола. Той зави наляво според указанията.

Според табелката улицата се казваше „Paseo Triunfo de la República“, а автобусните спирки, рекламните табла и чистите тротоари в този район го успокоиха малко. Имаше доста пешеходци и Мур реши, че гениите зад него сигурно ще се поколебаят да правят каскади.

Оглеждаше страничните улици, докато прелиташе покрай тях и забелязваше, че от двете им страни са паркирани коли. Можеше да се кара само в една посока, но нямаше знаци, указващи, че това са еднопосочни улици.

Празноглавците след него го настигаха и пътникът се показа през прозореца и насочи пистолета си.

Стигнаха третия светофар.

— Три, две, седем? Не ми трябваш повече. Благодаря.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще се обадя после.

Мур затаи дъх, зави рязко надясно по следващата пресечка и натисна газта докрай. Полетя надолу по улицата, зави отново рязко наляво, удари се в един контейнер за боклук и продължи напред. Наближаваше бара, но от задната му страна, и той трябваше да е отляво.

Провери огледалото — онези не се виждаха.

През кръстовището отпред прелетя кола, която зави и се насочи право към него и той разбра, че това са преследвачите му. Предвидили бяха ходовете му. А уж са тъпаци. Какво им стана? Защо са поумнели? Сега летяха срещу него и чакаха да видят кой ще се стресне първи, а Мур нямаше къде да иде.

Посегна към задната седалка и опита да вземе един от пистолетите — или онзи на похитителя, който се намираше на пода, или собствения му „Глок“, наврян в колана на мъртвеца, но и двата се намираха твърде далеч.

Намали скоростта и тъкмо възнамеряваше да включи на заден, когато зад него изскочи друга кола — стар „Рейндж Роувър“ с огромен като сумист латиноамериканец на волана, а до него се возеше колегата на Мур от екипа Фицпатрик. Дали те са кавалерията или екзекуторите? Във всички случаи Мур се намираше между хора на два враждуващи картела и мъртвец на задната седалка.

Затова постъпи, както беше обучаван. Подготви се да напусне кораба. Изключи предавката, изви се назад и грабна пистолета си, после се хвърли през вратата, като се изтърколи по асфалта, и се скри зад две паркирани коли. Шофьорската врата на колата му се превърна в решето от дребни куршуми.

Бог помага на онези, които си помагат сами. Време е Мур да помогне на Мур.

Изпълзя зад колата, погледна отново улицата и видя, че двамата, които го преследват, са мъртви и че гърбовете им са надупчени от куршуми.

Тъй като Фицпатрик беше в картела „Синалоа“, Мур реши, че ако се предаде, колегата му може по-добре да овладее ситуацията — или поне да накара останалите да говорят, вместо да стрелят. Ако Мур решеше да бяга, не само щеше да се превърне в мишена, но и да се върне в началото и все още да опитва да уреди среща с шефа. Разбира се, не така смяташе да привлече вниманието на картела.

Той се казваше Скот Хауърд. И как би постъпил един човек в бизнеса със слънчеви панели, чиито най-опасни мигове са тези на голф игрището, а не по бедните улици на Хуарес?

Помисли още миг, след което извика на испански на мъжете от рейндж роувъра:

— Аз съм американец. Тук съм по работа! Отвлякоха ме!

— Да, ние те отвлякохме — отвърна един мъж, който определено не беше Фицпатрик. Мур погледна иззад колата.

Един гангстер в кожени дрехи и с халка на носа стоеше близо до задната врата на джипа и изваждаше празния предпазител от пистолета си.

— Тези стреляха по нас. Убиха човека на задната седалка — обясни Мур.

— Знаем. Излез! — отвърна друг глас.

Докато Мур бавно се изправяше с вдигнати във въздуха ръце, а пистолетът в дясната му длан се виждаше ясно, двама с обръснати глави изтичаха от групата до роувъра. Сложиха телата на двамата боклуци в тойотата с червената решетка, след което един от тях скочи зад волана и замина. В това време трима души го заобиколиха, включително онзи с татуировките и халката в носа. Фицпатрик се намираше сред тях и не го гледаше в очите. Добре. Друг мъж се качи в колата на Мур, даде на заден и изчезна.

Дебелият шофьор на джипа тежеше към двеста килограма според Мур, с корем, който се местеше на вълни дори и като дишаше. Това беше известният на всички Луис Торес, водач на бандата биячи на картела „Синалоа“ и шеф на Фицпатрик. Носеше черна бейзболна шапка с козирката назад, а по масивните му ръце играеха щедро украсени татуирани светкавици. На единия му бицепс се виждаше нещо подобно на скелет с расо. Светецът се казваше Санта Муерте, светецът на смъртта, когото почитаха наркотрафикантите. А и по клепачите си имаше татуировки, така че изглеждаше сякаш наблюдава дори когато примигва. Тези татуировки действаха също толкова неприятно, колкото лицето на мъжа — толкова дебело, толкова кръгло, толкова херувимско, че той се насилваше да наднича над тлъстините около очите си. А зъбите… гниещите и пожълтели зъби, разрушени от боклуците, с които се хранеше, караха Мур да направи гримаса.

Но не го направи. Въздъхна… Е, поне не стреляха вече. Засега.

Окей. Заловиха го от картела „Синалоа“. Готово.

„Но гледай да не те очистят — помисли си той. — И да не видят, че трепериш“.

Торес облиза устните си и се намръщи при вида на пистолета на Мур, а дългите косми на брадата му се завъртяха настрани като метла.

— Какво правиш с това? — запита той на английски и ноздрите му се разшириха.

— Казах ви, че съм американец и съм тук по работа.

— И аз.

— Така ли?

Торес изсумтя.

— Роден съм в югоизточната част на Лос Анджелис.

— Аз съм от Колорадо — каза Мур.

— Значи си тук по работа? Каква работа?

— Слънчеви панели.

— И носиш пистолет?

— Взех го от човека на задната седалка.

Торес го изгледа твърдо и се изсмя.

— И носиш на раменете кобур, просто за случай че намериш пистолет, а?

Мур едва тогава се усети, че ципът на дрехата му все още е отворен.

— Мъртъв си. Знаеш ли го? Мъртъв си.

— Вижте, не знам кой сте, но вече ми спасихте живота. Ще ви платя за това.

Торес поклати глава.

— Лайнар.

От няколко преки надолу се дочу полицейска сирена. Аха, местните, които човекът на Мур в Ленгли обеща да повика, но нито Торес, нито приятелите му реагираха.

— Съжалявам, че не ми вярвате. Може би ще мога да поговоря с някой друг?

Торес изруга тихо.

— Вкарайте го в колата.

 

 

Вкараха Мур в офиса на втория етаж над дансинга на клуба и той седна на метален сгъваем стол и се загледа намръщено в кафявите стени и тежкото стоманено бюро до прозореца. Зад бюрото се виждаше поставка за книги, огъната под дузина папки, а отгоре им бръмчаха тихо пронизващо ярки неонови лампи. Единственото съвременно нещо в стаята се оказа компютърът таблет върху бюрото. Фицпатрик, други двама и Торес останаха в стаята. Торес се отпусна на един стол бавно като стар морж, който проверява водата, преди да се гмурне. В случая дебелият мъж проверяваше дали този стол няма да се разпадне под внушителната му фигура.

— И сега какво? — запита Мур, с което предизвика усмивките на всички в помещението.

— Слушай, копеле мръсно, почвай да говориш, иначе те чака el guiso. Разбираш ли ме?

Мур преглътна и кимна.

El guiso, или „задушеното“, беше добре известен метод на екзекуция, използван от картелите. Слагаха човека в двесталитров варел, наливаха бензин или нафта върху него и го изгаряха жив. Варелът улесняваше много почистването и изхвърлянето на тялото.

Торес сви ръце върху гърдите си.

— Работиш ли за федералната полиция?

— Не.

— За местните?

— Не.

— Тогава какво търсиш из тези стари имоти?

— Надявах се да се запозная със собственика. Значи ти си изпратил онзи да ме отвлече?

— Да — отговори Торес. — И гледай как се оплеска работата.

— Не е точно така. Нали пак съм тук — каза Мур.

— Кой си ти?

— Добре. Ето сделката. Аз съм човек, който може да помогне на шефа ви. Трябва да поговоря с него, лице в лице.

Торес се изсмя.

— Не и докато си жив.

— Луис, чуй ме много внимателно.

Мъжът сви очи.

— Откъде знаеш името ми?

— Знаем много повече от това, но ще карам направо. Работя за група международни инвеститори. Действаме в Пакистан и имахме доста изгоден бизнес с картела „Хуарес“, докато не ни прецакаха. Моите работодатели искат картелът „Хуарес“ да спре да съществува. Точка.

— И това какво ни интересува?

— Интересува ви, защото съм тук, за да убия водачите на този картел. И вие ще ми помогнете.

Торес се ухили широко и се обърна към останалите на испански:

— Чувате ли какво каза този гринго? Не е за вярване, нали?

— По-добре е да вярвате. Дай ми телефона. Ще ти покажа малко снимки.

Торес се обърна към Фицпатрик, който беше конфискувал телефона на Мур. Подхвърли му го и Торес се наведе към него.

— Ако позвъниш или изпратиш някакво предупреждение — предупреди той, — ще те застреляме още тук.

— Не ти трябва да ме убиваш. Аз ще съм ти най-големият приятел.

Мур натисна различни бутони на екрана на телефона си и намери една серия снимки. Превъртя тази на Данте Коралес.

— Това ли е единият шибаняк, който искаш да умре?

— Коралес… — прошепна Торес.

— Трябва да говоря с шефа ти. Ще заплатя петдесет бона за тази възможност.

— Петдесет бона? — учуди се Торес. — Ти не си сам тук, нали?

Мур едва устоя да не погледне към Фицпатрик. Едва.

— Вие не ни интересувате. Дори можем да сключим сделка с вас. Но първо е ред на el guiso за Коралес и приятелите му…

Торес се облегна на стола, който изскърца звучно. След това, като си пое дълбоко дъх, закима.

— Къде са парите? В хотела?

— Ще бъдат прехвърлени по електронен път.

— Съжалявам, гринго. Само кеш.

— Разбирам. Ще го уредя. Ти ми уреди среща с шефа си. И имаш право, не съм сам тука.