Том Кланси
Срещу всички врагове (22)

20
Диверсии

Строителна площадка на презграничен тунел

Мексикали, Мексико

Часовникът показваше седем сутринта и Данте Коралес нямаше никакво желание да чака мъжа, който уж работеше за него, който отговаряше пред него и който знаеше, че не може да проявява такова неуважение. Още не беше пил сутрешното си кафе и искаше срещата да мине бързо, за пет минути, но работниците в тунела му казаха, че Ромеро още не е дошъл и че обикновено идва чак в осем сутринта. Що за глупости? Плащаха му добре да свърши работа, а той си мисли, че може да се мъкне всяка сутрин в осем? За банкер ли се смята? Скъпо ще му излезе, с лихва, а отказът му да вдигне мобилния си телефон само наливаше сол в раната.

И така, Коралес остана да чака пред склада, заслушан в тропането и рева на тежките строителни машини в съседния строеж. Вибрациите достигаха до краката и гърба му. Хората почваха работа призори и свършваха по тъмно. И не идваха като на разходка в осем. Имаха чувство за неотложност, на каквото Ромеро трябваше да се научи.

— Донеси ми някакво кафе, по дяволите — извика накрая Коралес на Раул, който заедно с Пабло се шляеше около металната ролетна врата.

Раул поклати глава, измърмори нещо под носа си и излезе навън, където го посрещна порозовялото от изгряващото слънце небе. Пабло се приближи до Коралес и запита:

— Ти как си, добре ли си?

— Тоя шибаняк няма да дойде преди осем, направо не е за вярване, нали? И защо не си вдига телефона?

— Нещо друго те тревожи — каза Пабло. — Говори ли ти се за него?

— Ти какво, да не си ми психиатър?

Още си разстроен за двамата, които загубихме в бар „V“. Онези задници се осраха яко. Аз от самото начало ти казвах, че са cabrones.

— Хич не ми пука за тях. Тревожа се заради американеца. Не можем да го намерим. Сигурно работи с федералната полиция, кой знае…

— А, това тъпо лайно сигурно се е уплашило. Не ми прилича на ченге. Сигурно е обикновен бизнесмен, който си мисли, че може да дойде тук и да си намери мексикански роби за компанията, шибано копеле…

— Не. Нещо става и ако не си отваряме широко очите, това… всичко това… ще се срине и шефът ще се погрижи да те погребат точно тук.

Коралес въздъхна и изчака още пет минути за кафето. Пабло продължи да дърдори, но Коралес не му обръщаше много внимание. Раул най-накрая се върна и Коралес направо изтръгна чашата от ръката му и отпи продължително. Носът му се сбърчи. Кафето изобщо не приличаше на това от „Старбъкс“ от другата страна на границата, но щеше да го изпие, така или иначе. Когато видя дъното на чашата си точно в 7:39, Педро Ромеро се довлече в склада. Помести очилата на носа си и подръпна дънките си, които висяха под бирения му корем. Намръщи се, като видя Коралес и другите, и поздрави на висок глас:

— Buenos días.

— Къде си бе, мамицата ти? — запита Коралес, като отиде до мъжа и го изгледа с широко отворени очи.

— Вкъщи, и дойдох право тук.

— Не знаеш ли как се отговаря по телефон?

— Батерията се изтощи. Презареждах я в колата. Ти търсил ли си ме?

— Ами да. Казаха ми, че идваш тук в осем сутринта. Вярно ли е?

— Да.

Коралес го зашлеви през лицето. Ромеро отскочи и сложи ръка на бузата си.

— Знаеш ли защо те ударих, старче? Знаеш ли? Защото си копач! А не шибан банкер! Идваш тука, като изгрее слънцето и си тръгваш, когато залязва. Разбираш ли ме, бе, мамицата ти?

— Да, господине.

— Искаш ли да спасиш дъщеря си?

— Да, господине.

— Искаш ли да си получиш парите?

— Да, господине.

— Тогава ще идваш тук, когато аз ти кажа! Сега, кажи ми веднага, че си пробил от другата страна и че ще сме готови за работа още довечера.

— Трябват ми още няколко дни.

— Какво? Още няколко дни? И защо бе, мамка ти?

— Ще ви покажа докъде сме стигнали, но имахме проблем. Както ви казах в началото, подземните води са плитки тук и трябваше да изпомпваме вода от тунела доста често. А това е сложна операция.

— Ако идваше на работа по-рано, можеше да не е толкова сложна.

— Сеньор Коралес, уверявам ви, че присъствието ми тук един час по-рано не би променило нищо. Цяла нощ е необходима за изпомпване на водата и не можем да копаем през това време.

— Не ме предизвиквай, дядка. По-добре ме убеди, че си прав. Да тръгваме.

— Добре, но трябва да знаете, че мъжете вътре работят максимално. Ползвам две смени, както наредихте, но не мога да стоя непрекъснато. Трябва да се грижа за семейството си, а и жена ми се нуждае от помощ.

— В такъв случай й намери помощник, защото искам тунелът да е отворен и готов за работа още тази вечер.

— Тази вечер ли? Но тук все още има прекалено много пръст и камъни. Физически невъзможно е да ги изнесем дотогава.

— Не, не е така. И ти ще го направиш. Вярвай ми.

Телефонът на Коралес звънна. Обаждаше се Фернандо Кастильо.

— Ало?

— Данте, шефът има друга задача за теб. Трябваш ни тук незабавно.

 

 

Хеликоптер „Бел 430“

В полет към Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Мигел Рохас и Соня Батиста седяха на две от трите места в двумоторния фирмен хеликоптер, чиято кабина имаше възможност да поеме до седем души, освен двамата пилоти. Хорхе държеше няколко такива машини за кратки пътувания и въпреки че го използваха за целите на фирмата и нямаше въоръжение като военните машини, пилотите винаги носеха пистолети. Както всички други превозни средства на Хорхе, и при този не бяха пестени средства за подобрения и тапицировка: дебела италианска кожа и екзотична дървесина, малки плоски екрани и слушалки за гледане на презентации и/или филми. Мигел и Соня решиха да ги зарежат и да се наслаждават на пейзажа. Носеха слушалките с микрофони, за да си говорят през шума на мощните двигатели „Ролс Ройс“.

Пред тях седяха мрачните на вид бодигардове/придружители, които трябваше да мъкнат със себе си: Коралес, Раул и Пабло. Мигел си помисли, че би могло да е и по-зле. Хорхе искаше да изпрати с тях екип от дванадесет души и някои щяха да ги чакат там. Щяха да наемат джипове и каравана. Мигел се беше молил на баща си да не постъпва така. Желаеше да прекара почивката със Соня в интимно спокойствие, а не като спектакъл и парад на телохранители. Освен това цял живот се криеше, както искаше баща му, и обикновеният мексиканец не би могъл да знае кой е той така, както знаеше кой е Хорхе Рохас. Нямаше причина да смята, че им трябва толкова много охрана, която всъщност щеше да привлича внимание и дори да домъкне престъпниците, защото местните хора ще ги сочат с пръсти и ще казват:

— Ето един богаташ с охраната си.

Накрая Хорхе се беше съгласил да изпрати трима души и Мигел му благодари горещо за този компромис. Но не беше предвидил отношението на Коралес. Младежът даде на този най-арогантен член на екипа да се разбере, че трябва да стои далече и да спре да оглежда Соня. Но дори простичкото „да, сеньор“ от онзи прозвуча саркастично. Мигел смяташе с пълна сигурност, че онзи го мрази, защото без да работи е получил всичко на поднос, докато сам той, Коралес, вероятно бивш уличен боклук, е имал големия късмет да започне работа при Хорхе Рохас.

— Кога ще стигнем? — запита Соня, загледана през прозореца.

— След около три часа — отговори Мигел. — Но трябва да спрем за гориво. Ти возила ли си се на хеликоптер досега?

— Няколко пъти с баща ми. Летяхме с един известен колоездач — не си спомням името му, защото бях само на десет или единадесет години, — но е нещо като жива легенда и има свой хеликоптер. Той ни води на почивка.

— Ще ти кажа нещо смешно. Отгоре на носещия винт има голяма гайка. Знаеш ли как я нарича пилотът?

Соня поклати глава.

— Нарича я гайката на Исус, защото падне ли, започвай да се молиш на Исус…

— О, сега се чувствам много по-добре — отвърна момичето и вдигна очи нагоре.

— Страхуваш ли се?

Тя поклати глава, а косата й блесна в лъча светлина от прозореца.

— Полетът си струва, вярвай ми — увери я Мигел. — И ще стигнем там за един карнавал, който правят специално за туристите. Ще ти хареса много.

Тя го стисна за ръката и отговори:

— Знам.

 

 

Хотел „Консуладо“

Хуарес, Мексико

Съвсем очевидно беше, че Мур, или Скот Хауърд, не можеше да се върне в хотела на Данте Коралес, защото щеше да се наложи да обяснява как са загинали хората, които го следиха. Той се усмихна, като се замисли какво би станало, ако всъщност иде там и мине небрежно покрай Игнасио, който може да го пита:

— Как мина денят ви, сеньор?

— Отлично. Отвлече ме един sicario от картела „Синалоа“, но слава богу, двете момчета на Коралес ни следяха, защото убиха похитителя ми, но после други убиха тях, та май не беше чак толкова добре, защото всъщност се надявах онези от „Синалоа“ да ме отвлекат. Накратко, добре стана. Има ли обаждания или поща за мен? Освен това бих искал камериерката да ми даде повече кърпи.

Вместо това Мур избра по-безопасния и далеч не дотам героичен път — да потърси друг хотел, но после реши, че няма смисъл да обикаля улиците, след като Джони Санчес има късче от рая точно до американското консулство? Затова си взе стая три етажа под Джони и нае нова кола. Санчес не остана доволен от тази уговорка и заплаши да се махне, но Мур го предупреди да не го прави.

Тауърс, ръководителят на групата, изпрати съобщение: „Синът на Рохас, Мигел, замина с хеликоптер с приятелката си в западна посока. С тях са Данте Коралес и двама други“.

Фактът, че синът на Рохас дружи с известен член на картела, „изглеждаше“ като връзка между бащата и картела, но все още нямаше сериозни доказателства.

Въпреки всичко нещо притесняваше Мур. И то много. Групата му вече имаше доказателство, че Данте Коралес е член на картела. Знаеха го още преди сформирането на групата. Можеше да се приеме, че ЦРУ са наблюдавали Коралес, след като са установили, че е играч. Мур трябваше да провери досието, за да види кога е станало това, защото ако е замесен и Рохас, можеше да се приеме с основание, че Коралес не за първи път се навърта около семейството му и в такъв случай трябва Рохас поне да е бил определен като „представляващ интерес“.

Или може би за първи път виждаха Коралес със семейството? Мур не вярваше да е така. И какво ставаше сега? Къде ли отиваха? Мур притисна Санчес и писателят се обади на Коралес, който му каза, че не може да работи по сценария цяла седмица, защото ще се прави на детегледачка в Сан Кристобал де лас Касас.

Бинго.

Мур позвъни на Тауърс с един план. Рохас много рядко се появяваше на обществени места и почти никой не го виждаше по други поводи. Мур имаше план как да го изкара на открито и когато свърши, Тауърс му даде благословията си.

Час по-късно Мур седеше на задната седалка на рейндж роувъра на Луис Торес. Дебелият караше, а агентът Фицпатрик се возеше на седалката до него.

— Момчета, трябва да отлетите дотам и да отвлечете сина и приятелката му. Така ще получите страхотно предимство. Ще изкараме Рохас на открито и аз ще се погрижа за останалото. Кажете на Зунига за този план и вижте как ще отговори. И му кажете, че трябва да ми вдига телефона.

— Той ви няма доверие, господин Хауърд. И се съмнявам, че ще го има в близко бъдеще.

— Имам снимки от качването им на хеликоптера. Имам информатор, който лично е говорил с Коралес и е потвърдил, че ще са там цяла седмица. Идете там, убийте Коралес и останалите бодигардове, отвлечете хлапето и топките на Рохас ще паднат в ръцете ви. Кое точно не ви е ясно? Аз ще ви помогна да елиминирате главния си съперник. Вашият враг е и мой враг. Как още да ви го обясня?

— Може да ни гласиш капан, да искаш да идем там, за да ни елиминираш с малката си група. Може би и ти работиш за Рохас.

— Ако ви искахме мъртви, по гробовете ви сега щяха да растат плевели. Не бъдете глупави. Кажете на Зунига, че това е планът. Вие трябва да го направите.

— Според мен е прав — обади се Фицпатрик, като опитваше да не звучи прекалено убеден. — Нека видим какво има този и след това сеньор Зунига ще реши.

— Не губете много време — предупреди ги Мур, като отвори задната врата и излезе. — Трябва да отлетите още днес.

След това отиде при колата си, качи се в нея и замина.

Малката почивка на Мигел Рохас с приятелката му представляваше отлична възможност и Мур вече я беше споделил с агент Ансара от ФБР, който работеше с ново муле/информатор от картела „Хуарес“ и търсеше начин да проникне в главните им контрабандни пътища.

Операторката от ЦРУ, Вега все още наблюдаваше инспектор Алберто Гомес, легендарния ветеран от федералната полиция, омърсил се още от новобранските си дни. Впрочем Вега беше споделила тревожни новини. Гомес и други няколко души опитваха да „разкрият корупцията“, като нагласят всичко така, че друг инспектор да се окаже виновен и да отклонят вниманието встрани. Вега подозираше, че инспектор Гомес знае, че го наблюдават, и това е отговорът му.

Агент Уитакър съобщи, че е възможно скоро от Минесота да пристигне голяма пратка оръжие. Членовете на картела там събираха може би най-големия си таен склад до момента.

Фицпатрик се обади по-късно през деня и потвърди, че Зунига все още мисли над снимките и плана, но каза също, че наблюдател на картела „Синалоа“ преди малко е пратил информация за голяма пратка от юг и че според него групата мулета ще използва един от по-малките тунели на картела, които преминават на двадесетина метра под бетонираното корито на река Рио Гранде близо до Хуарес и Моста на двете Америки.

Мур написа отговор на Фицпатрик:

„Кажи на момчетата от «Синалоа» да не се занимават с тунела, а да се заемат с Мигел Рохас“. Мур лично щеше да залови пратката и да я предаде на Зунига като доказателство за желанието му да помогне. Да, трябваше да очисти едни наркотрафиканти, за да помогне на други, но тази цена трябваше да се плати, ако искаха да заловят най-голямата риба. Същото беше правил и в много други страни и вече не се питаше колко морални или етични са действията му. Само така можеше да се воюва с неконвенционален враг, който не спазва правила. Обади се на Ансара и му каза да нареди граничен патрул да чака в предварително посочен отводнителен канал в Ел Пасо. Ансара се зае със задачата да подготвя капан.

 

 

Мур остана изненадан от факта, че самият Тауърс, ръководителят на групата им, го посрещна в паркинга на три преки от канала. Часовникът показваше 1:08 през нощта и според Тауърс мулетата щяха да пристигнат до петнадесет минути с бял товарен микробус.

— Те не само карат дрога — обясни Тауърс, — а и жени и деца. Това са койоти на работа към картела. Сигурно имат и сделка с хора от Китай, защото младите момичета са все азиатки. Водят ги тук за сексробини.

— По дяволите, все по-грозно става. Дрога, трафик на хора…

— Ти се придържай към плана.

— Да. И какво те води в тази красива част на града?

Мур зададе въпроса, защото се предполагаше, че Тауърс ще седи само в Сан Диего.

— Аз съм полеви офицер. Знаеха го, когато ме наеха. Да не са мислели, че ще ме вържат да седя цялото време зад бюрото? По дяволите, не…

— Ясно.

— Добре, приятел. Хайде да те приготвим.

Мур се ухили и се зае да облича една черна униформа, бронебойна жилетка и маска. Носеше почти същите дрехи като тези на двамата телохранители, поставени от картела „Хуарес“ на входа на тунела.

Инвентарът му включваше два пистолета „Глок 21“ калибър .45 с мокро-сухи заглушители, с гресирана вътрешност за максимално погасяване на шума. Взе и две димни гранати и няколко зашеметяващи бомби, в случай че групата не пожелае да „сътрудничи“ в необходимата степен. Сложи си слушалка в ухото с прикачен към нея микрофон и затича през паркинга, а гласът на Тауърс отекна в ухото му:

— Свий наляво и канавката ще бъде пред теб. Прикритието е добро покрай южната стена. Стигнеш ли голямата решетка, ще видиш двамата си приятели от вътрешната страна.

От лявата страна на улицата имаше мрежа, която ограждаше една автоморга, а отдясно се виждаха някакви необитаеми съборетини — изоставени цехове, ако се съди по избелелите надписи над вратите им. Дори графитите по някои от ронещите се стени изглеждаха стари. Повече детайли не можеха да се различат, защото уличните лампи не светеха заради пръснати от куршуми или изгорели крушки. На съседната улица се процеждаше трептяща светлина, но Мур не знаеше от какво е тя.

Стигна високата метър бетонна стена по южния край на канавката и прилепен до нея и приклекнал, се промъкна до двете големи решетки в отсрещния й край, на десетина метра от него, където се измираше самият вход към отводнителните тръби и към тунела. Сезонът беше изключително безводен и зад решетките се виждаха само дребни локви и плевели като килим. Мур сбърчи лице, като долови слаб мирис на канализация, и се надяваше, че като прекоси канавката, мирисът няма да се засили.

— Микробусът идва след около пет минути — обади се Тауърс.

Това не беше много време. Мур измъкна от джоба си монокуляр за нощно виждане. Вдигна го пред дясното си око и се вгледа в решетката. Забеляза един от двамата телохранители до кръгла дупка в страничната стена, а навътре играеха сенки като зелена мараня. Пазачът беше към метър и петдесет на ръст, без маска, с бръсната глава и татуировки във формата на нокът на граблива птица през врата му. Мур си представи как идеално насочен куршум от пушката на снайперист преминава през решетките и очиства онзи, както си седи. Мур стреляше добре, но пък не чак толкова…

След като си пое дълбоко дъх, за да се успокои, прибра монокуляра и затича през канавката. Стигна до решетката, като знаеше, че ако я вдигне, ще предизвика суматоха. Нямаше как да изненада онези двамата. В част от решетката имаше изрязан отвор метър на метър. Мур го дръпна. Заключен. Мамка му. Каза за това на Тауърс, който отвърна:

— Е, майната му, накарай онези да отворят.

— Хей! — викна един от пазачите — Пристигнахте ли? Подранили сте.

— Бързо! — отвърна Мур на испански. — Пратката е голяма!

Мур вдигна единия пистолет и изчака мъжа да отключи решетката. Въпреки заглушителя изстрелът нямаше да е съвсем безшумен. Куршумът щеше да излезе от цевта с дозвукова скорост, което помага при потискането на шума, но затворът щеше да изщрака достатъчно силно, за да предупреди всички наоколо или всъщност другия пазач. Думата „заглушител“ означаваше, че се чува тупане като от въздушен пистолет, но не беше така. Освен това при стрелба с пистолет със заглушител с „мека китка“, или с една ръка, се получаваше така, че кинетичната енергия от затвора се предава на китката и не само праща куршума настрани, но и може да я нарани и затова Мур винаги държеше пистолета си здраво с двете ръце.

Някой може да твърди, че по-тихият начин да убиеш пазач е с нож, но е изключително трудно да свършиш тази работа с единичен удар. След първия удар почти винаги се стигаше до борба и човек трябваше да нанесе още няколко удара, като същевременно опитва да запуши устата на жертвата. Лоша и много опасна работа всъщност и Мур знаеше това от личен опит още от обучението си за тюлен и от отстраняването на няколко сомалийски пирати, получили половин дузина удари с ножа му, преди да умрат като хората. Предпочиташе да рискува с щракането на пистолета и със сигурността, че един куршум ще свърши работа, без да се налага да се бори с жертвата.

Отвътре издрънча катинар и се чу тракането на верига. Решетката се издигна нагоре със скърцане и мъжът подаде главата си и се взря в Мур.

Разшири очи, щом видя лицето и заглушителя. Отвори уста, за да извика.

Мур стреля, като улучи пазача над лявото око и го блъсна навътре от решетката.

Преди още месинговата гилза да падне на земята, Мур се спусна през решетката и влезе в канала — правоъгълна бетонна шахта, висока над два метра и почти пет широка. Прескочи тялото на първия пазач и се вгледа в тъмното за втория.

Къде беше този кучи син? Със сигурност беше чул изстрела, но дяволите да го вземат, нямаше много време за търсене.

— Трябваше да очистя едното от мулетата — викна Мур, чийто глас отекна в шахтата, и вдигна монокуляра до окото си. — Опитал е да краде от нас.

Забеляза някакво движение пред себе си.

Хвърли се в една локва на пода. Отекна изстрел и куршумът плесна във водата до лакътя му. Той се претърколи по гръб и осъзна, че ако не стане и не отговори на стрелбата още в този миг, ще умре.